Китайска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 396
Ан Лианг - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Година: 2026
Език: Български
Страници: 396
Ан Лианг - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
В наличност
Цена без отстъпка13.00 €
"Да мечтаеш в мрак"
Ан Лианг
ПРОЛОГ
Противно на вярванията на онези досадни смъртни, Бо-
гът на смъртта не обича да убива. Всъщност той дори не уби-
ва. Подобно насилие е под достойнството му.
Той е полъхът, който плавно навлиза през отворен про-
зорец с дървена решетка; той е сивият дим, издигащ се от
горяща пръчица с тамян; той е кръвта, процеждаща се от
прясна рана. Появява се едва когато последният дъх вече е
издишан и кожата е вече изстинала.
Поне така е било винаги.
Истината е много по-малко драматична от глупавите ис-
тории, които се разказват в чайните в Света на смъртните – как
пристигал с меч в ръка и с кръвожадното намерение да убива.
Веднъж, от чисто неуместно и крайно болно любопит-
ство, той бе останал да послуша тези приказки и макар че от
самото начало не беше очаквал да разбере нещо интересно,
все пак с изненада откри, че може спокойно да се присмее
на чутото:
„Той има рога, зъби и нокти, които могат да разсекат
тяло на две равни половини.“
Той не е животно.
„Първо разкъсва съпруга, а след това съблазнява съпругата.“
За него плътта на смъртните представлява толкова голя-
мо изкушение, колкото и трупът на агне.
„Прекарва всяка минута, когато не спи, в планиране
на възможно най-мъчителната смърт за следващата си
жертва.“
Може би, предвид склонността им да поставят себе си
в центъра на всичко, смъртните биха били разочаровани от
истината – че той почти не мисли за тях. Защото докато се
носи из криволичещите малки улици, минава от една осве-
тена от фенери къща към друга и събира душите с уморена
обиграност, а мисълта, която го занимава най-много, е да се
върне в Царството на нощта възможно най-рано.
6 7
Истината е, че за него е облекчение да престъпи отно-
во през омагьосаните врати, в тъмните, празни зали на дво-
реца си. Той отърсва праха от ръкавите си, но ароматът на
смъртни плодове и огън все още е залепнал по него. Заставя
се да го изтърпи – все пак почти е приключил работата си.
Леката му мантия се развява плавно след него, шепне
по гладкия, полиран камък, а душите се носят малко зад
него с меко сияние, точно толкова бели, колкото е вечният
сняг, падащ навън. Точно толкова тихи.
Още няколко тежки врати се отварят сами пред него, до-
като най-накрая се озовава пред портите на Жълтите извори
– крайната точка за душите и неговата крайна спирка за тази
нощ.
Той вдига ръка. За миг нищо не се случва. Нормално е.
В края на краищата тези порти са древни, те са стотици ве-
кове по-стари от него самия. Били са използвани от Бога на
смъртта, назначен преди него, и от Бога на смъртта преди
него. Не би се изненадал, ако са били създадени в самото
начало на Трите свята, а вероятно драконите и лилиите са
били изваяни дълбоко в дървото още от първия безсмъртен.
Тогава портите започват да се движат с грохот. Драко-
ните развиват и обтягат телата си и се плъзват настрани,
сякаш са живи. И тогава го посреща такъв черен мрак, че в
сравнение с него обсидиановите стени наоколо изглеждат
ярки. Дори той, облечен от главата до петите в чисто черно,
се откроява на фона на този мрак. Това е тъмнина, която се
простира безкрайно, безформена, безгранична. Като дете се
беше ужасявал, че когато влезе, целият ще бъде погълнат от
нея, че просто ще пристъпи и ще изчезне.
Но той не е дете от векове.
Продължава да върви с вдигната брадичка и изправени
рамене, а душите се събират по-близо край него и осветяват
пътя. Слаб напевен шум се надига като звуков фон, сякаш
хиляди гласове тихо разговарят в далечна стая, и скоро този
звук се слива с ромоленето на водата.
Той усеща вкуса на водата върху езика си – неприятна
смес от сол, пепел и мед, а тялото му изпитва шока от пота-
пянето в тези замръзнали дълбини, от потъването все по-на-
долу и по-надолу, докато мракът се излива над главата му, а
гласовете се изострят до писъци, хлипания, молби...
Вечното пулсиране в черепа му се засилва. Той стиска
очи. Притиска два пръста към слепоочието си, сякаш може с
физическа сила да прогони болката.
Не виждам смисъл.
Не знае дали има предвид себе си, или проклятието,
или стотиците така наречени лекове, които бяха обещавали
всичко и не бяха разрешили нищо.
Но сега не е времето да мисли за това. Първо трябва
да свърши работа. След това ще може да страда колкото си
иска.
Душите започват да треперят, бледата им светлина се
разстила по повърхността на Жълтите извори. Някои сякаш
знаят пътя напред и с нетърпение се оставят да бъдат отне-
сени от теченията към следващия цикъл на отвъдния живот.
Други са неспокойни, мятат се крехки наляво-надясно като
светулки. Тези души той насочва надолу по течението със
собствените си ръце.
Когато и последната душа напуска брега, той се изправя
и се обръща, за да си тръгне, но една малка вълничка във
въздуха привлича погледа му.
Богът на смъртта се намръщва.
Това е необичайно, но не и невиждано досега. В пове-
чето случаи смъртта е естествена, незначителна, не заслужа-
ва повече внимание от това, което следва да се отдели на
смъртта на една муха.
Но в някои случаи смъртта е записана в съзвездията по
такъв начин, че ако не се случи, равновесието на Вселена-
та се нарушава. Като едри скали спрямо ситни крайбрежни
камъчета тези души носят повече тежест и предизвикват
по-силни вълни, когато падат.
Сега, докато кръгчетата на вълната се разширяват на-
вън, те образуват мираж, който предвижда смъртта на дре-
вен бог, може би един от висшите служители от Небесното
царство.
8
Но вместо блестящи златни колони, жерави с червени
корони и обагрени от здрача облаци, усукващи се около стъ-
палата към трона на Небесния император, пред очите му се
разкрива видение на морето.
Море, самотна къщичка на плаващ остров и една богиня.
Тя събира билки от градината си, дългите ѝ коси се раз-
ливат по раменете ѝ, докато откъсва божур и го вдига към яр-
ката дневна светлина. Одеждите ѝ са в същите цветове като
пенещите се вълни под нея – същото синьо, същото бяло.
Никога преди не е срещал божество от Небесното
царство, което да може да бъде описано като милостиво, и
все пак безспорно има нещо милостиво в чертите ѝ. Хармо-
нията между дългите ѝ мигли и меките ѝ устни. Нежността, с
която докосва венчелистчетата.
Тогава видението се променя. Морето изчезва. Къщич-
ката се разпада. Остава само богинята, но тя лежи сгърчена
на земята, а около нея бързо се разстила кървавочервена
локва. Меч е забит дълбоко в гърдите ѝ, а тя лежи там, отва-
ря и затваря уста с изкривено от болка лице.
Тогава той вижда и себе си в миража – ръката му е около
оръжието, пръстите му са опетнени от кръв.
Лицето му става още по-намръщено. Следващият му дъх
излиза прекалено бързо, прекалено рязко. Почти се изкуша-
ва да реши, че това е грешка. Но Небесата никога не грешат.
Никога не трябва да им се противопоставя. Усеща как воля-
та на Небесата пробива ума му, като острие, което потъва в
плът. Това е съдбата, отредена за тази богиня с милостиво
лице, която бере цветя и живее над морето, и той е този,
който трябва да доведе работата докрай.
С горчивина осъзнава, че ще трябва да действа точно
така, както смъртните си го представят, че вече няма да може
да ги обори, когато казват, че ръцете му са изцапани с кръв.
Каква липса на вдъхновение. Какво неудобство. И каква
дълбока ирония.
Богът на смъртта не обича да убива. Той никога не е уби-
вал.
Досега.
