Китайска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 396
Ан Лианг - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Година: 2026
Език: Български
Страници: 396
Ан Лианг - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
В наличност
Цена без отстъпка13.00 €
"Да мечтаеш в мрак"
Ан Лианг
Глава втора
Отварям очи, но все едно са все още затворени – край
мен е пълен мрак.
Черни стени, черни коридори, черни мраморни подове,
дори черен сводест таван, простиращ се високо над глава-
та ми и украсен с тънки, преплитащи се пурпурночервени
жилки.
Сякаш съм паднала в стомаха на огромно праисторичес-
ко същество. Толкова е студено, че когато изпускам трепере-
ща, изненадана въздишка, виждам как тя се разтваря пред
очите ми.
Царството на нощта. Мястото, където, според слухо-
вете, Богът на смъртта улавя свежи души, където зли призраци
бродят из тесните коридори. Това е мястото на кошма-
рите, на вечната нощ. Единственият източник на светлина е
яростно бушуващият сняг навън, видим през миниатюрни
прорези с форма на диаманти, изсечени в камъка.
Не, греша. Друг източник на светлина привлича погледа
ми – блясъкът на извадено острие.
Богът на смъртта вдига меча си. Изглежда неизползван,
полиран до съвършенство. Тъмни сенки пулсират през среброто
– ехо от самата сила на бога. Един удар и би могъл да
убие дори божество.
Дори мен.
Страхът надига глава, копитата му се забиват с яростно
топуркане в гърдите ми. Странно нещо е страхът: Човек би
си помислил, че колкото повече остарява, толкова по-малко
се страхува – поне в това вярвах, когато бях дете. Вярвах, че
с неизбежния ход на времето, с натрупаните зърна опит, със
солта и виното, които ще се отложат в кръвта ми, нервите ми
ще се укрепят, а някой ден гръбнакът ми ще се превърне в
стомана.
Но се оказа, че е точно обратното. През онези спокой-
ни дни на младостта ми бях като всяко новородено теле – с
пълни с ентусиазъм и светлина очи, с отворено сърце и пре-
калено уверена в собствените си способности. Нямаше да
избягам от тигър, дори и да оголеше зъбите си насреща ми.
Сега може би съм по-спокойна. По-малко вероятно е да
се смутя от нещо или да се ядосам. И все пак, колкото повече
неща съм видяла, колкото повече съм преживяла, толкова
по-уплашена съм станала. Всичко е твърде тежко, всичко е
трудно да се вдигне или да се остави. Постоянно се страху-
вам – от болката, от надеждата, от разочарованието.
От смъртта.
Това не може да се случи. Никога. И със сигурност не и
сега, когато всички парченца, които подреждам от векове,
най-накрая започват да се събират в нещо завършено, цяло.
Не и когато се готвят да обявят новия Небесен лечител. Не
и когато съм по-близо от всякога до това да изпълня жела-
нието на майка ми, да поправя всяка несправедливост, да
възвърна цялата власт, отнета от рода ми.
– Трябва ли да използваш оръжие? – питам през твърда-
та буца в гърлото ми.
Богът на смъртта се замисля. Мечът е насочен на някол-
ко сантиметра от гърдите ми, където сърцето ми блъска със
скорост, от която ми се повдига, сякаш се надява, че ще ус-
пее да избяга, ако просто бие достатъчно бързо.
– Винаги ли използваш оръжие? – продължавам бър-
зо. – Просто… човек би си помислил, че някой с твоята сила
дори не трябва да си мърда пръста, за да убие. Мечът из-
глежда ненужен.
Долната му устна се извива.
– Винаги ли си толкова капризна към начина, по който
трябва да те убият? След секунди ще си мъртва. – Той стиска
пръсти около дръжката. Повдига я няколко градуса нагоре,
сякаш преценява точното място, където да забие острието.
Кръвта ми замръзва във вените.
– Защо… защо тук? – питам.
Ако просто продължа да говоря, може би ще намеря на-
чин да избягам. Да изчакам силите ми да се възстановят. Да
го убедя да промени решението си. Каквото и да е.
– Защо просто не ме уби в къщата ми?
28 29
Абсурден въпрос.
Той видимо изглеждаше не на мястото си в колибата ми,
чудовище сред цветя и билки, насред морето. Тук се вписва
естествено сред враждебността на двореца си. Студът изоб-
що не му влияе.
– Щеше да доведе до твърде много драма и бъркотия –
обяснява той. – Нямам време за такива неща.
– И тук ще направиш бъркотия и ще изцапаш, ако ме
убиеш.
Под бурните вълни на страха ми почти съм впечатлена
от способността си да продължавам да говоря, точно както
съм изненадана и от факта, че той продължава да ми отго-
варя. Въпреки леда в гласа му говори бавно, внимателно, ся-
каш не е свикнал да поддържа толкова дълъг разговор.
– Работя с кръв през цялото време. Оставя петна – до-
бавям.
– Ще го понеса – казва той. – А ти трябва да се чувстваш
почетена, че съм тук, за да те убия лично.
Чувствам много неща – недоверие, че това се случва,
ужас, паника, гняв, още ужас, който стиска стомаха ми на
топка. Но „почетена“ определено не е сред емоциите ми в
момента.
– Сигурен ли си, че заслужавам това? Тази привилегия?
Не би ли било по-добре да ме пуснеш да си тръгна? – риску-
вам да попитам. – Мога да ти се отплатя. Ще ти дам каквото
поискаш. Мога дори да оставям плодове и да паля тамян в
твоя чест. Готова съм да се обзаложа, че това никога не се е
случвало преди. А ако нямаш никакви светилища, мога да ти
построя едно…
Той вдига острието по-високо. Сребърният блясък е тол-
кова твърд, колкото е и погледът му.
– Не.
– Но защо аз? – питам, този път искрено. Думите ми се
провират някак през тракащите ми зъби. – Защо… защо сега?
Какво съм направила?
– Не опира до това какво си направила, а до това какво
са решили Небесата – казва той без никакво съчувствие, но
и без никаква радост. – Сега спри да говориш, за да мога да
приключа с това.
Тогава в един и същи миг се случват две неща.
Мечът се устремява напред в смъртоносна дъга, насоче-
на към сърцето ми…
И аз забелязвам почти неуловимо пропукване в силата
му. Незабележимо е, добре прикрито, но е там. Като гнило
петно по долната страна на твърда, ароматна слива, като
пукнатина, тънка колкото косъм, прорязваща емайлова купа
през средата. Като отвор.
– Върху теб има проклятие – казвам отчаяно, трескаво,
наполовина подготвена за болката, която така или иначе ще
дойде, готова да приема, че това са последните мигове, кои-
то ще запомня. Богът на смъртта и снегът, които ще запомни,
падащ като сън в далечината.
Но той спира, а мечът виси на част от секундата от смър-
тоносния удар. Изражението му е неразгадаемо, но за пър-
ви път усещам почти неуловима промяна в неговия катране-
ночерен поглед.
Говори сега, налагам си, или никога повече няма да можеш
да проговориш.
– Изпитваш постоянна болка – изричам на един дъх. –
Нали? Тя те изтезава всеки ден и не ти позволява да използ-
ваш пълната си сила.
Сега, след като забелязах пукнатината, всички симптоми
се разкриват пред мен с избождаща очите яснота – болезне-
ните сенки под очите му, напрежението, минаващо през ця-
лата му висока фигура, яркосините вени, пулсиращи на вра-
та му, начинът, по който се сковава, когато мърда главата си.
– Дори без пълната си сила нямам никакъв проблем.
Мога да премествам цели градове с едно замахване на ръка-
та си – отговаря той с леден глас. – Аз съм едно от най-стра-
ховитите същества, които някога са удостоявали с присъст-
вието си Трите свята. Мога да победя всяко второстепенно
божество само като погледна към него.
– И всичко това е наистина впечатляващо – обяснявам
аз с колкото се може повече искреност, – но няма ли да бъде
30 31
още по-невероятно, ако възвърнеш предишната си слава?
– Защо това да има значение?
– Мога да те излекувам. – Заставям се да не поглеждам
към меча, който все още стиска в ръката си. Да не отстъпвам.
– Мога да помогна, да накарам болката да изчезне.
Още една промяна – съвсем лек проблясък на емоция,
който той веднага потушава. От гласа му капе презрение.
– Никой не може.
– Как можеш да си толкова сигурен? Известна съм със
своите лечебни сили. Помогнала съм на безброй богове, ле-
кувала съм всякакви болести и проклятия. Създала съм на-
пълно оригинални лекове, които могат да облекчат болката
за времето, необходимо на една пръчица тамян да изгори.
Работила съм със самия Небесен император и дори той
беше впечатлен.
Преувеличавам доста грубо. Под „работила съм с Небес-
ния император“ имам предвид, че навремето бях потърсена
за съвет как да направят чая му по-сладък, без да се загу-
бят неговите свойства за подмладяване на духа. Под „впе-
чатлен“ имам предвид, че след като прие съвета ми, той не
поиска незабавното ми понижение в длъжност. И все пак не
лъжа. А и в крайна сметка моите притеснения не са свързани
с намирането на истински лек за Бога на смъртта. Просто се
нуждая от повече време, повече възможности да му избя-
гам завинаги.
– Поне ми позволи да опитам – настоявам аз. – Няма да
загубиш нищо. Ако проработи, ще се освободиш от болката
си. А ако не проработи, просто можеш да ме убиеш по-къс-
но.
Той претегля меча в ръката си.
– Очакваш да ти се доверя?
– Доверието е нещо между хора, които са в равни по-
зиции – отговарям. – Очевидно е, че аз съм в неизгодното
положение тук. Ти ме доведе тук, в Царството на нощта, в
двореца си. Няма как да повикам помощ. Слаба съм, нямам
оръжие, а ти можеш да решиш да отнемеш живота ми, кога-
то пожелаеш.
Доверието е за глупаците. Но номерът, когато искаш
да заблудиш някого, е първо да го накараш да свали гарда
си.
Докато обмисля думите ми и ме преценява с крайно
смущаващия си поглед, си мисля за всички хора, които са
казвали, че имам мило лице. Невинно. Добродушно, дори
когато не се усмихвам. Никога не съм била по-благодарна за
тази моя измамна външност.
– Единственото, от което се нуждая, е един месец, за да
усъвършенствам лек и да те освободя от болката ти – про-
дължавам и пристъпвам много леко, като крадец около дре-
мещо чудовище. – Само един месец. И двамата знаем, че
това е нищо.
– Един месец – повтаря той. – Наистина ли само толкова
време ти е нужно?
– Да.
Ако избягам, преди да изтече месецът, все пак ще ус-
пея да отида на банкета. Все още ще мога да имам всичко,
което искам: титлата си, изкуплението си, така желаното си
бъдеще. Когато луната премине към следващия си цикъл,
аз ще крача из величествените зали на двореца, облечена в
злато, с прислужници, които се суетят край мен. Погледи ще
следват стъпките ми, а Смъртта ще бъде отдавна забравена,
сянка, захвърлена в някой прашен ъгъл.
Да, така ще бъде, повтарям си.
– Ти самият го каза – напомням на Бога на смъртта. – Ни-
кой не може да ти избяга.
Просто аз ще бъда първата, която ще го направи.
Той мълчи. Опитвам се да потисна страха си, да го запра-
тя в някоя кутия в дъното на съзнанието си и да го запечатам
там, да скрия треперещите си пръсти в широките гънки на
ръкавите си.
Кръвта ми бучи все по-силно в ушите, до кресчендо, а
мълчанието се простира до безкрайност. Той ме гледа, без
да мига. Рядко изпитвам трудност да разчета израженията
на другите – те почти никога не са толкова загадъчни, колко-
то си въобразяват, че са. Но или той е усвоил изкуството да
32 33
прикрива всякакво чувство, или, и това е далеч по-опасно,
наистина не изпитва никаква емоция.
Междувременно снегът продължава да пада в луда вих-
рушка и да хвърля бледосиви сенки по пода. Не смея дори
да преглътна прекалено шумно – не искам и най-малкият
звук или движение да промени решението му.
Тогава Богът на смъртта разгъва пръстите си и мечът из-
чезва. Остава само празното пространство между нас.
Облекчението ми е толкова силно, че имам усещането,
че ще се задуша.
– Ако ме разочароваш – започва той, – ще…
– Ще ме убиеш – довършвам вместо него, а гласът ми
е по-силен и хилядократно по-твърд – нещо, което не мога
да твърдя за вътрешното си състояние. – Това вече го каза
съвсем ясно.
Той ме пронизва с поглед, изпълнен с презрение.
– Надявам се да не бъркаш решението ми с милост.
– Милост? Не бих си го представила за нищо на света.
– Утре – казва той – ще започнеш да работиш по лека.
Не по-късно.
– Разбира се.
Той се обръща и за секунда се чудя дали просто ще ме
оставят тук, в тази огромна пуста зала, в единствената ком-
пания на студа и мрака. Но скоро той промърморва нещо
под носа си, може би заповед, и едно момиче се появява
до мен.
Почти подскачам, а изненаданият ми вик се превръща в
проклятие на езика ми. Въпреки че от боговете не се очаква
да си губят времето с ходене, все пак се счита за грубост да
се появяваш и изчезваш по свое желание без предупрежде-
ние. Но, разбира се, не бих очаквала Богът на смъртта или
някой, който работи за него, да се съобразява с елементарен
етикет.
– Заведи я в стая – нарежда той на момичето, което се
обръща към мен.
Призрак, осъзнавам, въпреки че никога преди не съм
виждала такъв. Облеклото ѝ виси на сиви дрипи върху кока-
лестото ѝ тяло. Косата ѝ, която стига до кръста, е разрошена
и закрива половината ѝ лице, а кожата ѝ е прозрачна като
пергаментова хартия. Няма зеници. Очите ѝ са чисто бели,
поради което е невъзможно да се разбере къде точно гледа.
– Коя стая, Господарю? – пита тя. Гласът ѝ е дрезгав и
странно отдалечен, сякаш говори от другия край на двореца.
– В която и да е – отговаря Богът на смъртта. – Не ме
интересува.
– Да, Господарю. – Призракът се покланя, но движение-
то ѝ е сковано, гърбът ѝ се извива точно толкова, колкото е
нужно, за да сведе глава.
Когато отново се изправя, тя ми маха с четири пръста.
Палецът ѝ липсва. Отрязан е. Смъртните винаги са били тол-
кова изобретателни в техниките си за изтезания. В тях влагат
същото въображение като в музиката и поезията си.
– Последвай ме.
* * *
Докато навлизаме по-навътре в двореца, започвам да
разбирам защо Богът на смъртта не си направи труда да
избере конкретна стая за мен. Всички са еднакви – същите
стени в цвят на мастилница, същото единично легло с черни
сатенени чаршафи. Няма декорация, няма цветя, дори няма
стол, на който да седна, нито килим с шарки, който да отне-
ме от твърдостта на пода. Стаите са просто практични, пред-
назначени за мъртвите или умиращите. Тогава се сещам, че
сега съм в последната категория, и истерията започва да гър-
гори в гърлото ми.
Както са решили Небесата, беше казал Богът на смъртта.
Волята на Небесата е сила, по-велика дори от тази на
Небесния император. Тя е това, което оформя управляващи-
те закони на нашия свят, това, което ни създава и в крайна
сметка – унищожава. Тя е това, което родителите ми отказа-
ха да приемат.
Да се пазариш със съдбата, да откраднеш времето об-
ратно, да промениш своя път или пътя на другите – това са
34 35
точно онези неща, които водят до живот в изгнание далеч от
Небесното царство.
В крайна сметка наистина съм дъщеря на родителите
си.
Неочакваната мисъл ме втрещява.
Но аз не повтарям техните грешки. Не се опитвам
да променя съдбата на хиляди смъртни, успокоявам се.
Само моята. И ако съдбата ми наистина беше абсолютно
неизменна, сега нямаше да съм жива. Всъщност може би
Богът на смъртта е лъгал. Или може би е изтълкувал погрешно
знака от Небесата и аз ще успея да му докажа, че се
е заблудил.
Тази вероятност малко ме окуражава, укрепва стъпките
ми, докато преминавам през вратата към новия си затвор.
Може да имам по-малко сила, отколкото ми се иска, но
тя е много повече, отколкото предполагат другите богове.
Сега просто трябва да измисля план за бягство.
Това се оказва по-трудно, отколкото се бях надявала.
След като ми показа пътя, призракът не си тръгна, а застана
точно пред вратата. Още призраци бродят из коридорите,
с празни погледи и безлични лица. По мнозина все още се
виждат белезите от това, което ги е убило – сребърни ли-
нии, прерязващи гърлата им, вдлъбнатини в задната част на
черепите им, черна кръв, която се стича от ъглите на устните
им, зейнали дупки от разкъсвания по дрехите им.
Не мога да рискувам да се промъкна покрай тях. Господарю
– така призракът нарече Бога на смъртта. Явно му слу-
жат. Може би дори са под негов контрол. Учебният материал
за подземния свят в нашата академия беше изключително
оскъден. Покриваше само тридесет страници – твърде мал-
ко в сравнение с осемстотинте страници с предания за Не-
бесното царство, а преподавателят изнесе тези лекции съв-
сем повърхностно и някак между другото. Нямаше търпение
да премине към раздела за общи умения, като телепортация
и заклинания.
Той ясно даде да се разбере, че дори споменаването
на думата „смърт“ в класната стая носи лош късмет. Малко
неща смущават безсмъртните толкова, колкото самата идея
за смъртността.
И без това нищо от тази информация не ни засяга,
беше отбелязал някой по време на урока – вероятно Хан-
чен, който никога нямаше задръжки да се изкаже в клас. И
тогава аз тайно се бях съгласила с него. Ако само можех да
се върна назад, да прегледам внимателно бележките си, да
убедя учителя ни да разгледа темата по-дълбоко, вместо за
тридесети път да ни обяснява прекалено подробно как да
преместваме предмети със силата на ума си.
Единственото, което мога да си спомня за призраците
сега, е, че те са създадени от остатъчна омраза. Това са души,
приковани към Света на смъртните заради емоции като гняв
или скръб, толкова силни сами по себе си, че им придават
форма, макар и не и плът. Това са онези, които отказват да
продължат пътя си към Жълтите извори.
Но дори и да можех да се промъкна покрай призраците,
не мога да разчитам на магията си. Около двореца е издиг-
ната невидима бариера и когато се опитвам да я проуча с
ума си или да насоча силата си към нея, се удрям в преграда,
непроницаема като тухлен зид.
Тогава… трябва да е на друго място. Някъде навън, ако
успея да убедя Бога на смъртта да ме пусне, дори съвсем за
кратко.
Нишките на идеята ми се преплитат, докато седя сама в
тъмната стая, с ръце, сключени в скута ми, и колене, притис-
нати към хладния, корав под. Всичко се случва в главата ми.
Нямам какво друго да правя, освен да наблюдавам снега и
да следя очертанията на собствената си сянка. Това е един
от онези моменти, в които почти завиждам на смъртните.
В мигове на отчаяние те имат на кого да се молят, имат по-
висша
сила, в която да вярват. Но на кого да се помоли един
бог? Къде да насочи вярата си? Мога да се доверя само на
себе си, на волята си да оцелея, на вековния си опит и на
силата си.
Затова, когато вечерята се появява в стаята ми, с радост
приемам махагоновата табла и я поставям върху камъка
36 37
пред мен. С помощта на малката лъжичка, която ми е пре-
доставена, внимателно оглеждам всяка от храните: питки
с червен боб, оформени в перфектни кръгчета; златистото
желе от сладък османтус с годжи бери, плаващи в него като
миниатюрни рубини, затворени в кехлибар; пържени резе-
ни свинско шкембе, подредени прилежно върху купа с па-
рещ бял ориз.
Проверявам за странно оцветяване или миризма, в слу-
чай че вътре има отрова, вдигам лъжицата до устните си и
ям. Хапка по хапка, ястие след ястие, чиния след чиния. Ям,
макар и стомахът ми да е на възел. Храната е прекрасна, а
вкусовете са далеч по-богати и деликатни, отколкото може
да се очаква от такова място.
Бавно усещам как изтощението ми се стапя като дим на
слънце, а въздухът около мен оживява. Истина е, че боговете
могат да оцелеят, без да пият вода и без да се хранят, но топ-
лата храна ни помага да възстановим силите си по-бързо, а
утре сутринта ще ми е нужна цялата сила, която имам.
* * *
На следващия ден Смъртта пристига точно навреме.
Въпреки че в Царството на нощта няма залези или изгре-
ви, а само синьо-бял сняг, който се изсипва от небе, лишено
от светлина, от часове съм напълно будна и броя вдишвани-
ята си, за да не полудея.
Когато стигам до три хиляди, той почуква на вратата ми.
Поемам три хиляди и първия си дъх, пълня белите си дро-
бове и въздухът изтласква страха ми, преди да отговоря с
престорено спокойствие:
– Влез.
Вратата не се отваря, но вече знам какво да очаквам, и
почти не трепвам, когато сянката преминава през стаята и
Богът на смъртта се явява пред мен.
Надявах се вчерашният шок да е изкривил първото ми
впечатление за него, да е преувеличил гибелната му красота
и сила, но той е същият. В чертите му няма и следа от меко-
та, а над черните си одежди носи студеното безразличие на
божество, което вече е погледнало отвъд всички страдания
на света.
– Научил си се да чукаш – отбелязвам. – Впечатляващо.
Забележката ми очевидно не го засяга.
– Не свиквай. Реших да взема такива мерки, в случай че
не си облечена.
– О, колко си съобразителен.
– Уверявам те, че не съм.
Прилепвам се към най-близката стена.
– И сарказмът ли умира в момента, в който те види?
Очите му се стесняват.
– Подиграваш ли ми се?
– Мислех, че може би ще оцениш да ти се случи нещо, с
което не си се сблъсквал досега.
– Грешиш – казва той с глас, толкова студен, че би мо-
гъл да се стопи от лед. – Мнозина ми се подиграват. Просто
предпочитат да го правят зад гърба ми или чрез онези без-
дарни представления, които наричат пиеси и куклени театри.
– Куклени театри? – Вдигам вежди с искрен интерес. –
Звучи забавно.
Той издава подобие на презрителен смях.
– Напротив, банални и скучни са. Според тях единствено-
то, което правя, е да обикалям и да убивам хора за удоволст-
вие. И… – Тук прави пауза и стиска челюст. – Винаги ме пред-
ставят като грозно, грубо чудовище с остри зъби и нокти.
От устата ми се изплъзва изненадан смях.
– Нямах представа, че си толкова суетен.
– Не става въпрос за суета. Става въпрос за истината. За
точността.
– Е, прав си – казвам, докато оглеждам пръстите му.
Те са дълги, тънки и гладки, украсени с пръстени, но без
онези излишни количества скъпоценни камъни, които пове-
чето богове обичат да носят. Трудно ми е да си ги представя
изцапани с кръв, да си ги представя как извършват каквото
и да е насилие.
38 39
– Нямаш остри нокти. Поне не виждам такива. И не ти
липсват маниери. Снощи дори ми сервира вечеря. Благода-
ря за което, между другото. Беше наистина вкусно.
Той мига, а на лицето му се появява кратка изненада.
– Радвам се – отговаря той сковано. – Наредих да ми я
откраднат от небесните кухни.
– Ти… Какво?
– Няма защо да изпитваш угризения. – Той размахва
раздразнено ръка. – Уверявам те, че никой от тях не е за-
белязал. А ако бяха узнали, че е за теб, тяхната предана ле-
чителка, нямаше ли да са склонни да те нахранят? Не се ли
очаква от боговете да са щедри? Доброжелателни?
Не биваше да се съмнявам в способността му да оцени
добрия сарказъм. Сега го използва с лекота, тонът му се из-
вива леко нагоре, а погледът му разкрива очевидната истина.
Нямаше ли да са склонни? Разбира се, че не. Биха се
съгласили само ако ставаше дума за Небесния император,
престолонаследника или за някое от любимите им длъж-
ностни лица, които могат да ядат директно от блюдата на
другите богове и после да бъдат аплодирани за подобно
поведение. За всеки друг вземането дори на една излишна
лъжица от небесните кухни без изрично одобрение може да
доведе до понижение в длъжност.
– Виждаш ли? – казва той, приел мълчанието ми за при-
мирение.
Той се заглежда през прозореца, сякаш през замъглена-
та от снега гледка може да види златния контур на другото
царство. Погледът му е презрително мрачен. И аз почти виж-
дам: дългите банкетни маси с печено месо и безкрайно ко-
личество леещо се вино; чашите, плуващи в светлина; бога-
то украсените завеси; сладките ноти на цитрата, изпълващи
стаите; боговете, които сякаш се плъзгат по пода; сатенените
ленти, развели се от ръцете им; лицата им, сияйни като лу-
ната.
– Точно така, както си го спомням – казва. – Божествата
с по-нисък ранг в Небесното царство са твърде слаби, за да
бъдат от полза, а тези с по-висок ранг са до един еднакви
– дребнави, арогантни, алчни. Егоистични. Неблагодарни…
– Това не е вярно – възразявам, но нотката несигурност
в собствения ми глас никак не ми харесва.
– Тогава защо никой не е дошъл да те потърси? – пита
той. – Защо все още никой не се е опитал да те спаси? Вече
те няма цяла нощ.
И думите му ми затварят устата.
Откъсвам поглед от прозореца и оглеждам празната,
слабо осветена стая. Сенки са паднали върху стените, като
черни плащове. Това място изглежда като обитавано от ду-
хове. Дворецът е напълно различен свят от онзи, в който съм
живяла.
Ако все още бях в къщичката си, какво ли щях да правя?
Може би щях да стана рано и да се промъкна боса на пръсти
към балкона, за да наблюдавам как морето попива ражда-
щата се светлина на деня, а цветовете на водата бавно пре-
минават от черно през нежно лилаво към бистро, блестящо
синьо. Как цветята в градината се разтварят като юмруци,
когато слънцето ги стопли, а после стават меки и напоени с
прашец.
Или може би щях да бъда събудена от бързото почуква-
не на нечии кокалчета по входната врата, от глас от веранда-
та, викащ за помощ.
Тогава щяха ли да забележат, че ме няма? Щяха ли да
се замислят, да изпитат някаква загриженост за мен, макар
и мимолетна? Или скоро щяха да се откажат да чукат и да се
обърнат, за да потърсят някого другиго? В края на краищата,
може и да имам репутация на най-добрата лечителка, но не
е като да липсват богове с лечебни сили.
„Егоистични“, прошепва отровно в ума ми Богът на
смъртта. „Неблагодарни“.
„Защо никой не е дошъл да те потърси?“
Усещам отговора на езика си, захапвам го като кората
на горчив пъпеш. Такъв е бил животът ми през последните
няколкостотин години: винаги нужна, но без да липсвам ни-
кому. Но това се дължи само на историята на семейството
ми и моя статус... или по-скоро липсата на такъв.
40 41
Но щом стана Небесен лечител, всичко ще се промени
към по-добро.
– Може би се опитват – казвам, но не го вярвам. – Или
може би… може би са заети.
– Колко жалко. След всичко, което си направила за тях.
Дори не им пука.
Думите му удрят нещо горчиво и болезнено в мен, ста-
ра болка, за която съм забравила, рана, която мислех, че ще
зарасне сама. Но сега откривам – не само че не е изчезнала,
но и се е възпалила и набира гной.
Поглеждам го с внезапно пламнала ярост.
– Аз ли съм жалка? Ти живееш сам в този мрачен, нещас-
тен дворец, компания ти правят само призраците. Всички те
мразят и се страхуват от теб. Ако те бяха пленили и отвели,
както ти направи с мен, хората щяха да празнуват.
Той не отговаря веднага. Отдръпва се назад съвсем ле-
кичко. Вената на шията му пулсира, кожата между веждите
му се стяга.
– Този сценарий не е възможен – отговаря най-накрая. –
Никой няма силата да ме плени.
Отварям уста, макар че дори не съм сигурна какво въз-
намерявам да кажа, но той проговаря отново:
– Имаш ли готов лек за мен?
– Аз… Да – казвам сухо.
Действително мисълта за лека му бе окупирала цяло-
то ми съзнание и не без причина. Измислих идеалното ле-
карство: изключително рядко растение, което расте само в
най-изолираните планини на север. Малко лечители се се-
щат да го използват, но ако се набере по правилния начин,
ако човек разполага с достатъчно дълго време да го обрабо-
ти, и ако се подсили с магия, то може да действа като балсам
за почти всяка болка. По-важното е, че Богът на смъртта ще
трябва да ме отведе далеч от двореца, за да го набера, което
ще ми даде шанс да избягам. Ще избягам право към Небес-
ния дворец и ще умолявам императора за защита. Ако на-
истина е решил да ме повиши до Небесен лечител, би тряб-
вало да може да ми предложи поне убежище. Би трябвало.
Трябва да е така. Това е единствената ми надежда, единстве-
ното място на света, където мога да съм в безопасност от
пръстите на Бога на смъртта.
– Чувал ли си за цветето Сърдечна слана?
– Да – отговаря той. – Чувал съм, че изсъхва веднага щом
бъде откъснато, което го прави безполезно както за лекар-
ство, така и за украса.
– Зависи как го откъснеш – обяснявам и се изправям.
Засега гневът ми е утихнал. Ако този план не проработи, не
съм сигурна колко още шанса ще имам, ако изобщо имам та-
кива. – И за щастие, аз знам пътя. Трябва само да направим
едно бързо пътуване до планината Хесонг.
– Планината Хесонг? – Богът на смъртта ме поглежда
безизразно, преценява ме с пресметливия поглед на хищ-
ник, наблюдаващ плячката си. – Сигурна ли си?
– По-сигурна от това не мога да бъда.
– Трябва да те предупредя, че не обичам хората да ми
пилеят времето.
Усмихвам се сладко – огромно постижение, като се има
предвид колко бързо пулсира кръвта ми, колко силно сърце-
то ми блъска в гърдите.
– Ти пилееш същото време, докато стоиш тук с мен,
вместо да действаме.
Той стиска устни.
– Добре тогава. Да тръгваме.
Внимавам да не изглеждам прекалено радостна или об-
лекчена, докато му подавам ръка. Но вместо да я приеме
веднага и да ни пренесе в планината, към свободата, Богът
на смъртта застава пред мен и докосва бузата ми с ръка.
Изненадва ме толкова много, че забравям да се от-
дръпна.
Докосването му е почти нежно, има нещо почти интим-
но в него, но пръстите му са студени като лед, твърди като
мрамор. Той обръща обвитите си в сенки очи към мен, до-
като отмества дълъг кичур коса от лицето ми и го прибира
внимателно зад ухото ми. Усещам пулса на презрението под
това му движение – напомняне, че той все още не е забра-
42 43
вил думите ми от по-рано, точно както и аз не съм забравила
неговите.
– Не забравяй, че животът ти е в ръцете ми, Руджиа. –
Гласът му е тих, приглушен, като угасналия пламък на свещ,
изчезващ във вятъра. – Никакви трикове.
Косъмчетата по ръцете ми се изправят. Преглъщам. Не
мога да си представя какво е изражението ми, не знам колко
много или колко малко издава. Мога само да се надявам, че
предизвикателството ми е добре скрито под страха ми.
– Никакви трикове – повтарям.
Не е първата лъжлива клетва, която му давам, и вероят-
но няма да е последната.
Той изглежда доволен, а това е напълно достатъчно. Но
когато спуска ръката си, все още усещам студа от кожата му,
задържал се върху моята – усещане като допира на фино на-
точено острие.
