Китайска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 396
Ан Лианг - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Година: 2026
Език: Български
Страници: 396
Ан Лианг - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
В наличност
Цена без отстъпка13.00 €
"Да мечтаеш в мрак"
Ан Лианг
Глава трета
В мига, в който стигаме в планината, Богът на смъртта
пуска китката ми и решително тръгва напред.
Отнема ми малко повече време да свикна със замръзна-
лия пейзаж. Накъдето и да погледна, навсякъде има сняг –
покрива земята и се издига нагоре по склоновете около нас.
Повърхността му е девствена, недокосната нито от дребни
животни, нито дори от паднали клони, въпреки огромните
брястове около нас. Всичко е толкова бяло, че ме заслепява.
По-нагоре, към върха на планината, скали изпъкват от
бледосиния лед като лица – грубо изсечен нос тук, а там –
назъбена линия на уста, отворена в писък. Толкова много
сняг, но никакъв признак на буря. Виждам само дълбокото
леденосиньо на небето – синьо, което сякаш се простира до
вечността във всички посоки. Никога през целия си живот не
съм виждала толкова чист нюанс.
Хуквам, за да не изоставам от Бога на смъртта, който не
изглежда никак притеснен от снега под краката си или от
свирепия вятър, който бие по голото ми лице и впива ост-
рите си зъби в кожата ми. Скоро краищата на ръкавите и по-
лите ми са напълно прогизнали и се влачат зад мен, докато
крача.
Изкушението да призова магия и да стопля тялото си е
почти непреодолимо. Би било толкова просто – едно щрак-
ване с пръсти, една искра и мигновената вълна от топлина
би изтласкала влагата от белите ми дробове. И все пак от-
блъсквам този импулс, принуждавам се да издържа на заду-
шаващия ме студ със стиснати зъби. Защото трябва да запа-
зя силите си за други дела, а сега не мога да направя нищо
– той е изцяло нащрек, прекалено предпазлив е. Трябва да
изчакам, да съдействам, докато не свали гарда си.
– Къде е това цвете? – пита той и поглежда през рамо.
Как успява да се движи толкова грациозно, с такава ле-
кота по склона на планината? Нямам никаква представа.
– Не съм сигурна за точното местоположение – отгова-
рям и крача, като вдигам коленете си по-високо, за да не се
подхлъзна. – То е малко, лесно може да се пропусне. Дръж
си очите отворени.
В гласа му се прокрадва нетърпение:
– Не можеш ли просто да призовеш цветето? Наистина
ли трябва да ходим насам-натам и да използваме собстве-
ните си ръце като смъртни селяни?
– Казах ти, че трябва да наберем цветето много внима-
телно, за да подейства.
Той потъва в мрачно мълчание, но продължава да вър-
ви напред. Доволна съм от тишината. Е, поне в началото.
И двамата стоим на разстояние един от друг, забавяме
крачка, когато забележим и най-слабия зелен отблясък,
прозиращ през снега, но откриваме само стар мъх или зам-
ръзнало стръкче трева, след което отново продължаваме
търсенето.
Скоро обаче тишината започва да стърже по нервите
ми. Струва ми се нелепо, че влагаме повече енергия в това
да мълчим, отколкото бихме вложили в говорене.
– Е, кажи ми – казвам, като избърсвам мокрите си, из-
мръзнали ръце в робата си, – какво щеше да правиш сега,
ако не беше тук с мен?
– Щях да се наслаждавам на спокойствието си – отгова-
ря той, докато ми хвърля пронизващ поглед.
Желанието ми да завъртя очи е почти толкова силно,
колкото и копнежа ми да запаля огън в студа.
– Знаеш ли, че никак не умееш да водиш разговори?
– За мен това умение не е от значение.
– Наистина ли? Никога ли не си сядал да си побъбриш
с някого, преди да му изтръгнеш душата? Струва ми се, че
трябва да обмислиш да предлагаш такава услуга. Може би
ще направиш преживяването по-приятно.
Той поклаща глава.
– Аз не изтръгвам души. Просто ги събирам и ги насоч-
вам към правилното място, за да могат да преминат към
следващия етап от отвъдния живот. Процесът е мирен. Не е
приятен, но е мирен.
– Никога ли не си срещал душа, която не е искала да
дойде с теб? – питам замислено.
– Срещал съм. – Пауза. Раздразнено вдишване. – И тя е
тук и в момента ме тормози с въпросите си.
– Можеш ли да ме виниш? – Соча с брадичка към яркото,
безоблачно небе над нас, към светлината, която се разстила
над хоризонта, към върховете на планините, които природа-
та сякаш е нарисувала с четка в същия нюанс като долната
страна на крилете на жерав. Въпреки негостоприемния студ
всичко наоколо все пак е красиво, все пак е по-добре от ни-
щото. – За това, че искам да живея?
Стъпките му се поколебават и за първи път откакто на-
пуснахме двореца, той се обръща изцяло към мен. Нещо
проблясва в дълбините на очите му.
– Но защо?
– Какво?
– Не мога да си обясня защо толкова много искаш да
живееш – казва той. – Ти си изгонена, нямаш титла, нямаш
семейство, нямаш приятели. Трябва да прекарваш всичките
си дни затворена в самотната си малка колиба. Какво има в
този живот, за което да се държиш?
Гърлото ми се свива. Сякаш се е протегнал и е бръкнал
право в гърдите ми, намерил е всеки страх, всеки срам и не-
сигурност и сега стиска силно, докато не изцеди кръв.
Разбира се, той няма да е чувствителен към емоциите
ми, няма причина да смекчи думите си, няма защо да го ин-
тересува колко болят. И все пак…
– Прав си – казвам. – Но ако остана, има шанс, колкото и
малък да е той, тези неща да се променят. Ако напусна този
живот, тогава нищо никога няма да се промени. Ще бъда об-
речена на вечност от нищо, на безкрай от липса на промяна.
– Е – отговаря той, като отново извръща поглед, – неза-
висимо дали си готова да го приемеш, или не, това е съдбата
ти.
– Наистина ли вярваш в това? В съдбата?
– Не вярвам – отговаря той с равен тон. – А знам. Всичко
е предопределено от Небесата. Животът ни не е нищо пове-
че от едно листо, носещо се по течението, оставено на ми-
лостта на вълните.
– Може би понякога Небесата грешат.
Не исках да го кажа на глас, дори не исках да си го по-
мислям, и сега цялата замръзвам и почти очаквам гигантска
мълния да се стовари отгоре ми или точно пред мен да се
завърти вихър като онзи, който погълна майка ми и баща ми.
Аз би трябвало да знам по-добре от всеки друг за силата Не-
бесата, за свещеността на звездите, за правилата на изкуплението
и наказанието. Но мълния не идва.
– Прекалено високо мнение имаш за себе си, ако вяр-
ваш, че можеш да се месиш в съдбата – казва Богът на смъртта,
но не звучи грубо. – Преувеличаваш значението си.
– Ако сега те бутна – казвам небрежно, – това дело на
съдбата ли ще е, или мое собствено?
– Това би било глупаво – отговаря той, – тъй като ще се
провалиш.
Повдигам вежди.
– Не отговаряш на въпроса ми.
– Вече отговорих на достатъчно твои въпроси. На твое
място бих си спестил дъха. Не е като да ти остават много
вдишвания.
Изведнъж той спира на средата на крачката си и сочи
нещо в снега.
– Чакай. Това ли е?
Прикляквам, за да погледна по-отблизо. Разделям скре-
жа с пръстите си. И наистина е то. Самотното цвете трепе-
ри на вятъра, венчелистчетата му са лазурни по краищата и
потъмняват към сърцевината, а листата му са тънки и остри
като малки полумесеци. Излъчва прекрасно синкаво сияние,
по-ярко от снега наоколо.
Измервам шест сантиметра над дъното на стъблото,
преди да го скърша. С другата си ръка вадя кесията, която
подготвих, и сгъвам растението в нея, като внимавам да не
разбутам или смачкам нещо.
Когато свършвам, протягам цветето към Бога на смъртта.
Ноктите ми все още са тъмни и влажни от пръстта, а ли-
цето ми е зачервено от студа. Виждам мъглата от дъха ми
виснала между нас, когато заговарям:
– Ето.
Той се взира в цветето, но не помръдва да го вземе от
мен. Всъщност, дори прави крачка назад, сякаш се притес-
нява, че пръстта може да изцапа одеждите му.
– Ти го дръж.
Премигвам.
– Но ти не...
– Ти го дръж – казва той толкова настоятелно, че пресича
всеки мой опит да попитам отново.
Стискам зъби. Надявах се да му оставя цветето, за да не
е с празни ръце, ако успея да избягам. Но тъй като той не
иска да приеме добротата ми, няма да си правя труда да му
я бутам насила.
Той тръгва пред мен с вперен напред поглед, а аз оста-
вам на едно място. Мускулите ми са напрегнати, сърцето ми
тупти все по-бързо и по-бързо, докато пулсирането стига до
ухото ми.
Ето го. Шансът ми да избягам.
Трябва да изчакам подходящия момент, да действам
без колебание.
Още малко разстояние.
Преглъщам, или поне се опитвам. Устата ми е неприятно
суха. Богът на смъртта все още не е забелязал нищо.
Още малко.
Пръстите ми се свиват и отпускат до тялото ми.
Сега.
Изстрелвам дланта си напред, прицелвам се в мястото
точно под краката му. Силата ми изригва като огромен бурен
въздушен поток, чийто натиск отмята косата ми назад от ли-
цето. Чува се оглушителен трясък, подобен на гръмотевица.
Земята се тресе. Сняг хвърчи навсякъде.
Нямам време да видя реакцията на Бога на смъртта,
нито да се чудя колко близо зад мен е. Вече се завъртам бър-
зо на пети, готова да отворя разкъсване във въздуха. Пред-
ставям си как прескачам времето и пространството и кацам
безопасно обратно в Небесното царство. Затварям очи и се
концентрирам. Почти мога да вкуся соления дъх на морето,
да помириша медения аромат на орхидеи и жасмин. Толко-
ва лесно мога да си представя слънцето по бузите си, опия-
няващото облекчение от бягството…
Но тогава жестокият студ отново нахлува и ме изтръгва
от видението. Твърда ледена длан обхваща ръката ми.
Кадифен глас в ухото ми:
– Няма да се получи.
И сигурно е заради кръвта, която се е втурнала през тя-
лото ми, или заради разочарованието, което се издига до
вик в гърлото ми, но за част от секундата сетивата ми се из-
кривяват и гласът звучи почти тъжно. Изпълнен с разкаяние.
Само че богът, застанал пред мен, изобщо не е тъжен, а
изсечен от лед и камък, като планините, извисяващи се зад
него. Тъмни, безчувствени очи. Прави, равни вежди. Това е
лицето, към което всеки смъртен и безсмъртен поглежда,
преди сърцето му да направи последния си накъсан, насе-
чен удар.
Вдигам другата си ръка, за да го ударя, да насоча силата
си, но той е по-бърз. Улавя китката ми в орлова хватка. То-
гава, в същия отрязък от мига, той ме отблъсква назад. Не
е грубо бутане, но тежестта на телата ни е в толкова неста-
билен баланс, че и двамата се срутваме на земята. Снегът
хрупа под главата ми, а шокът от студа се пръска от тила ми
чак до пръстите на краката ми.
Отчаяно се опитвам да се изправя, но той ме притиска
към земята с коленете си, опрени от двете ми страни. Одеж-
дите му са толкова дълги, че са покрили ръкавите и полите
ми – черна тъкан върху синя.
Лицето му е на сантиметри над моето. Божествено.
Смъртоносно.
Той освобождава за миг лявата ми ръка, за да премести
своята. Между пръстите му се появява меч, обгърнат от усукващи
се сенки, сякаш е изкован от самата нощ. Същият меч,
който беше насочил към мен вчера.
Сърцето ми не бие, замряло е.
Паниката ме обгръща като кожена кесия, чиито връзки
някой затяга все по-силно и по-силно над мен, за да ме за-
души вътре.
– Това беше ужасна идея – промърморва той.
Изглежда плашещо, отвратително спокоен. Не показ-
ва никакви признаци на каквото и да е усилие, ако не броя
по-бързото повдигане и спускане на гърдите му.
– Казах ти – никакви трикове, помниш ли? Трябва да от-
нема живота ти веднага.
Той вдига оръжието, блед лъч светлина проблясва пред
очите ми. И въпреки че всичко в мен иска да се съпротивля-
ва, да се гърчи като заклещено животно и да оголи зъби, да
се бори до самия край, аз се отпускам. Оставям тялото си да
потъне по-дълбоко в снега. Напрежението напуска мускули-
те ми, ръцете ми спират да се движат.
– Добре – шепна.
Не мога да понеса близостта му. Ароматът му няма
нищо общо с ръждясала кръв или с миризмата на метала на
острието му, както бях очаквала. Мирише на вятъра в плани-
ните, на тревата, която се размразява през зимата, на нещо
вечно, чисто, дори сладко.
– Добре, печелиш – казвам. – Но можеш ли поне да ми
позволиш да направя едно последно нещо?
– Не си в положение да молиш за услуги – отговаря той
студено.
– Знам, но става дума за нещо много дребно – смекча-
вам тона си до молба и вдигам поглед към него.
Търся в онези черни дълбини, както бих търсила лъч
светлина в края на тунел. И, по някакво чудо, го намирам.
Той се колебае.
И това е всичко, от което имам нужда.
С изблик на нова сила закачам глезена си около крака
му и се претъркулвам настрани, като бързо сменям позици-
ите ни. Сега той ме гледа ядно отдолу, а аз съм надвесена
над него.
Изтръгвам меча от ръката му. Дръжката е топла там, къ-
дето я е държал, и не знам защо това ме изненадва… този
признак, тази следа от живот дори в Смъртта, но отказвам
да допусна това да разхлаби хватката ми или да разколебае
решението ми.
– Позволи ми първо да те убия – казвам и притискам
острието към гърлото му.
Той преглъща, адамовата му ябълка се надига и посре-
ща докосването на стоманата. Но изражението му остава не-
променено и погледът му е твърд, лишен от каквато и да е
следа от страх.
– Направи го – шепне той.
Усещам как лицето ми се мръщи от недоумение.
– Какво?
– Направи го. – Той повдига брадичката си, сякаш за да
ми покаже по-ясно къде да насоча острието. – Убий ме.
Това е уловка. Сигурна съм, че е някакъв странен капан.
Не мога да му позволя да ме хване толкова лесно. Стискам
челюст и притискам меча по-силно, докато капка кръв изби-
ва от раната и се стича по бледата линия на врата му.
Той дори не оказва съпротива.
– Ще бъда облекчен, ако успееш – казва и ме поглежда
спокойно изпод дългите си мигли.
Страхувам се, че умът ми е на път да се срине.
Дори когато той е в толкова очевидно неизгодно по-
ложение – тялото му – заклещено под моето, кръвта му –
обагрила меча, той сякаш се наслаждава на превъзходството
си. Мисълта е толкова вбесяваща, че от чист гняв почти заби-
вам острието по-надолу. Подобна разпаленост не е типична
за мен. Но докато го гледам, имам усещането, че нещо се
събужда под кожата ми, някаква странна топлина, която се
усуква около ребрата ми. Не съм изпитвала такава емоция,
толкова елементарна, но остра, от векове насам. Може би от
началото на самата вечност.
– Не можеш да ме уплашиш – предупреждавам го.
– Това е добре. – Той затваря очи и аз почти съм му бла-
годарна за това. Не мисля, че мога да издържам повече на
силата на погледа му. – Давай.
Притискам оръжието по-силно и той издава лек гърлен
звук, който не е толкова знак на негодувание, колкото ес-
тествен рефлекс.
Усещам как в мен проблясва извратено удовлетворение,
почти толкова ярко, колкото е и ужасът ми. Срязвам по-дъл-
боко, наблюдавам как кръвта му бавно се стича настрани и
капе в снега. Червените точки се разливат и попиват в снега
– петна в рязък контраст с бялото.
И все пак той не оказва съпротива, дори не се опитва да
мръдне, а колкото повече неговата увереност укрепва, тол-
кова повече моята се разпада.
Тогава се вглеждам по-отблизо и рязко поемам въздух,
шокирана. Над и под прясната кървяща рана, която съм му
отворила, се виждат десетки линии, които вървят успоредно
една на друга. Белези, избледнели до сребристо с времето.
Някои са дълги и гладки, други – къси и назъбени.
Десетки неуспешни опити да отнемат живота му. Те об-
гръщат врата му като зловещо колие и изведнъж с ужас осъзнавам
причината за спокойствието му.
– Това са...
Клепачите му трепват и той отваря очи.
– Повечето са от други. От онези, които вярват, че ако
ме убият, никога повече няма да се страхуват от смъртта –
обяснява тихо.
Толкова сме близо, че усещам топлината на дъха му вър-
ху замръзналите си бузи. Кичури от косата ми докосват ли-
цето му.
– Няколко са нанесени от моята собствена ръка. Очевид-
но е кои са, защото са много по-изчистени. По-красиви. За
съжаление, бяха все така безрезултатни.
Следващият удар на сърцето ми е мъчителен, болезнен.
– Защо? – питам.
– Защо? – Той обмисля въпроса и когато проговаря отно-
во, гласът му звучи изтощено. – Защото всеки иска да избяга
от смъртта, но, както казах, никой не може. Аз не съм изклю-
чение.
Край нас завалява сняг, разпилява се по склона на пла-
нината, попада върху миглите ми, топи се по повърхността
на острието в ръката ми. Вече почти не усещам студа.
– Какво ще се случи? – питам, докато изтръпналите ми
пръсти се опитват с все сила да стабилизират меча. – Ако
продължа?
– Ще кървя известно време – отговаря той със същия
безразличен тон, сякаш говорим за някого другиго. – Но кол-
кото и дълбока, колко и тежка да е раната, тя ще зарасне
сама. Ако това те утешава, усещам раната.
– Това… това изобщо не е утеха – почти извиквам, отвра-
тена, макар че дори не съм сигурна от кого.
– Не е? – От всичко случило се точно това ли го изненад-
ва? – Мнозина изпитват огромно удоволствие да гледат как
страдам.
Стомахът ми се свива. Наблюдавам го, изучавам го ся-
каш съм врабче, кръжащо над него: Богът на смъртта лежи
в студа, тялото му е неподвижно, кръвта му се излива, бе-
лезите по врата му са изложени на показ под светлината на
небето.
Той казва истината. За добро или зло, той не може да
бъде убит.
Премествам тежестта си леко назад и спускам меча. После,
в момент на безразсъдство, което не мога да си обясня,
докосвам с края на ръкава си отворената от мен рана.
Той замръзва под мен и очите му леко се разширяват.
Мисля, че ако му бях прерязала гърлото, би бил по-малко
изненадан.
– Съжалявам за думите си – казвам, докато довършвам
почистването на раната.
Няма нужда да уточнявам за какво говоря; думите, кои-
то изрекох по-рано, висят между нас, преследват и двама ни.
– Нямам нужда от съжалението ти – казва той, също тол-
кова тихо.
– Знам.
След това се отделям от него, като се оттласквам от зе-
мята с длани. Неуверено му подавам меча, все още мокър и
лепкав от кръвта му. Сърцето ми пулсира в ушите.
– Цветето действа най-добре и е най-ефективно, когато
е прясно откъснато. Трябва да се върнем бързо в двореца.
Мога да започна да приготвям лекарството още днес следо-
бед и да е готово до утре сутринта.
Примирие. Отсрочка. Пауза в опасната игра, която и два-
мата играем. Не знам как да го нарека, но когато той приема
меча и не посяга да ме съсече, знам, че сме го постигнали,
макар и само засега.
За още един ден.
Но всеки ден, през който оставам жива, е ден, откраднат
от съдбата.
