Китайска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 396
Ан Лианг - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Година: 2026
Език: Български
Страници: 396
Ан Лианг - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
В наличност
Цена без отстъпка13.00 €
"Да мечтаеш в мрак"
Ан Лианг
ЧАСТ ПЪРВА
Богът на смъртта
мрази цветя
Глава първа
Другите богове идват при мен само когато умират.
Или когато си мислят, че умират, което често е съвсем
различно.
Макар че са божествени същества, които имат власт над
моретата и могат да призовават гръмотевици, да измина-
ват километри за секунди и да извикват оръжия в ръцете си
само с едно движение на китката, те се плашат доста лесно.
Това е странен страничен ефект от силата, която тече във ве-
ните ни: Тя изкривява сетивата ни и усилва всичко – най-небрежната
забележка се превръща в тежка обида, а най-мал-
ката заплаха ни се струва фатална.
Само през последното десетилетие съм лекувала: драс-
котини, толкова повърхностни, че вече почти бяха зараснали
от само себе си, когато богът се появи на прага ми, плачещ и
хлипащ от ужас; случай с лилави устни, които се дължаха на
петна от черешов сок; и лека кашлица, която беше незабав-
но овладяна с няколко глътки роса.
Но сега, когато вратата се отваря с трясък, разбирам, че
този път случаят е различен. Пускам божура, който държа, и
скачам на крака. Оглеждам двамата богове отвън.
– Помогни му – командва Ханчен. Той диша тежко, тре-
пери под тежестта на другия бог, Юемо, чието тяло е цялото
подпряно на него.
Отначало за малко да не ги разпозная. Всеки път, когато
съм ги виждала, откакто учехме заедно, Ханчен се смееше
шумно на собствените си шеги, а ярките му искрящи очи се
извиваха като полумесеци – беше толкова очарователен,
колкото би се очаквало от Бога на славата.
Юемо, от друга страна, е винаги мълчалив, а изражение-
то му е каменно. Толкова е труден за разгадаване, колкото и
сънищата, които контролира.
Сега обаче Ханчен е напълно сериозен, разстоянието
между веждите му е набраздено от тревога, а Юемо ми се
усмихва слабо.
12 13
Погледът ми се спуска надолу и стомахът ми се свива.
Трудно е да се види ясно, защото одеждите му, сплъстени от
кръв, пречат, но очертанията на сенките и странният ъгъл,
под който Юемо е наклонен настрани, ми подсказват дос-
татъчно.
Плътта на левия му прасец е сякаш отсечена, белият от-
блясък на костта пронизва въздуха.
– Дръж се прилично – промърморва Юемо, а гласът му
излиза насечен. – Не бъди… толкова груб.
Ханчен му хвърля шокиран, полудив поглед.
– Не ми казвай, че сериозно си решил да се обсебваш по
правилния етикет точно сега…
– Ханчен.
– Добре. – Ханчен стиска челюст и навежда глава към
мен. – Моля те. Моля те, помогни му…
– Влезте вътре – подканвам ги.
Сърцето ми тупти силно в гърдите, докато прекосявам
малкото пространство, хващам Юемо от другата страна, за
да има повече опора, и ги въвеждам. Усещам как се олюля-
ва, преди да го спусна бавно върху единичното легло в сре-
дата на къщичката. Оставям го да се облегне на извитата дъ-
бова рамка.
– Първо легни. Сега ме остави да погледна… И не се пла-
ши.
– Не се плаша – изхриптява Юемо.
– Това го казах на Ханчен – пояснявам и поглеждам към
другия бог.
Дори в топлата следобедна светлина лицето му е бледо
и крехко като напуканата порцеланова купа върху нощното
ми шкафче, а челото му е обляно в капчици пот.
– Всичко ще бъде наред. – Почти съм впечатлена от ста-
билния си глас. Изненадвам се колко ясен и уверен звучи,
без да издава нито нотка от тревогата и напрежението, кои-
то стискат стомаха ми.
Няма място за страх, нужна е само концентрация, на-
помням си. Това е старо мото от дните ми като млада богиня
– време, което прекарах на сигурно място в позлатени клас-
ни стаи, заровена в свитъци и инструкции, докато се състеза-
вах с другите жадни, неопитни ученици да докажа, че мога
да бъда най-добрата лечителка сред всички тях.
Само концентрация.
Много внимателно разтварям одеждите на Юемо, из-
дърпвам ги до коляното. От устните му се изплъзва кратка
болезнена въздишка.
– Съжалявам – казвам и се привеждам, за да огледам
раната отблизо.
След изненадата ме обзема ужас. Раната е чист разрез,
точно до костта – ако беше по-дълбока или замахът е бил
по-бърз, цялата долна част на крака щеше да бъде отсечена.
Твърде чист разрез е. Това със сигурност е преднамерено.
Преглъщам въпросите си за по-късно.
– Колко е сериозно? – шепне Ханчен. – Можеш ли… мо-
жеш ли да го излекуваш?
– Ще опитам – успокоявам и двамата. – Един момент.
Без дума повече скачам и изтичвам през плъзгащата се
задна врата към градината. Тя представлява мъничко парче
земя над морето, простиращо се около балкона, но тук има
всичко, от което се нуждая: узрели праскови на дълголети-
ето, орлови нокти, преливащи от мед, стръкове прясна ли-
монова трева, азалии, както и цветовете на успокояващата
духа лайка.
Когато вдишвам, ароматът на морска вода и уханието
на цветя отмиват гнусната миризма на кръв. Лесно и бързо
намирам това, което търся. Лотосите се издигат от езерцето,
изправили стъбла пред бриза. Венчелистчетата им са чисти
и восъчнобели въпреки калната вода, в която са засадени.
Потапям цялата си ръка в ледената вода и търся
най-здравия корен. Движенията ми са ловки и уверени.
Дългите ръкави на робата ми оставят следи от капки
вода по пода, когато се връщам, стиснала здраво корена от
лотос в ръка.
Очите на Ханчен се разширяват.
– Това за…
– За крака му е, да – потвърждавам.
14 15
Навеждам се на нивото на очите на Юемо. Дишането му
е плитко, тъмната му коса – влажна. Виждам зелено-сините
вени, които се разклоняват по врата му като отровни плеве-
ли, треперенето на всеки пулс.
– Няма да те лъжа. Ще бъде изключително болезнено.
За да може лотосът да се прикрепи към пищяла ти, раната
трябва да бъде отворена още повече, преди да се затвори.
Но трябва да стоиш напълно неподвижно, иначе тялото ти
може да го отхвърли и да се самоунищожи.
– Самоунищожи – повтаря Ханчен под носа си, стиснал
юмруци върху възглавницата, на която Юемо е положил гла-
ва. Звучи, сякаш думите са заседнали в гърлото му.
– Просто го направи – казва ми Юемо толкова тихо, че
трябва да изпъна врата си към него, за да го чуя. – Няма да
мърдам.
Не се колебая. Не мога да се колебая в такъв момент.
Насочвам корена от лотос нагоре, докато не застане точно
под коляното му, докато растението и костта не се докоснат.
Изглежда абсурдно. Невъзможно. Усещам бълбукащите
им, надигнали се съмнения, виждам въпросителните погле-
ди, които си разменят, но ги изключвам от съзнанието си.
Изключвам целия свят – тихото плискане на вълните отвън,
сребристия звън на камбанките, които се люлеят на вятъра,
слънчевата светлина, притисната като длан към затворените
ми клепачи.
И тогава призовавам силата си.
Силата на всяко божество идва от различен източник в
него. За някои това е яростта – достатъчно е само да си пред-
ставят последния път, когато са били оскърбени, или грубо
предателство, или друг бог, чието лице силно биха искали да
размажат от бой, и в кръвта им плъзват мълнии, а енергията
им ги залива като ярка бурна вълна.
За други източникът е нещо по-нежно, като носталгия-
та. Тези богове си припомнят някой щастлив спомен от дет-
ството си – сладостта на обелена райска ябълка; насладата,
която са изпитвали, докато са гледали как дървено конче
галопира из небесните дворове; свободата да летят върху
гърба на дракон с перлено люспесто тяло; прегръдката на
майка си при завръщане у дома.
Има дори такива, които мислят с копнеж за нещо тол-
кова несериозно като любовта: подредени на маса бокали
с вино от цвят на слива; нежна ръка, която отмества изгуби-
ло се в косата на другия листенце; събуждане от кошмар и
намиране на незабавна утеха в ръце, които да прегърнат, в
глас, който да успокои.
Но аз съм прекалено изтощена за гняв, а съм била изоставена
сама от преди толкова дълго време, че самата идея
за компания ми се струва абсурден лукс. Затова, когато ис-
кам сила, това, за което мечтая, е самата сила. Студена, за-
шеметяваща, изгаряща сила. Това е единственото нещо, на
което можеш да разчиташ в Трите свята. Това е всичко, което
някога съм искала, още откакто родителите ми бяха изгоне-
ни в Света на смъртните като наказание.
Заслужаваха си го, обичат да ми напомнят другите бо-
гове.
Родителите ми бяха по-незначителни божества, нищо
повече от сенки под слънцето на Небесния император, и
бяха допуснали непростимата грешка да се опитат да пре-
дупредят смъртните за наближаващо земетресение. Никой
от смъртните не ги послуша, разбира се. Когато родители-
те ми се появиха в селата им и ожесточено ги умиляваха да
напуснат, никой не им обърна внимание – отнесоха се с тях
като с пияни или обладани от зли духове, или просто като
с изгубили ума си хора. Но въпреки че се провалиха, прес-
тъплението се състоеше в самия факт, че бяха опитали. Те
бяха рискували да се намесят в съдбите на стотици хиляди
смъртни, с което можеха да съсипят плановете, вече предна-
чертани от Небесата.
Когато затворя очи, мога да си спомня последния път,
когато видях лицата им. Как божествеността им беше избледняла
като луната призори, как бяха паднали във вихъ-
ра с вързани ръце, телата им – готови да бъдат погълнати
и изплюти обратно в смъртни образи. Как мрачните очи на
майка ми срещнаха моите в онези последни мигове, а устата
16 17
ѝ оформяше безмълвното ѝ и единствено желание: Нека се
гордеем с теб.
Заклех се, че ще го направя. Щях да имам всичко, което
им беше взето: признание за таланта ми, почит и уважение,
подобаваща титла. Щях да бъда полезна, ако и това да озна-
чаваше да бъда използвана, без значение от какво щеше да
се наложи да се откажа първо.
И аз се отказах. Десетилетия наред отказвах да приема
радостта, когато ми я предлагаха, отказвах да се присъединя
към пиянските пътувания до горите с прасковените цвето-
ве, за да мога да работя върху лечебните си техники. Преглътнах
гордостта си, когато ме изпратиха далеч от главния
дворец в една изолирана малка къщичка, където боговете
можеха да идват и да си отиват, както им е угодно, но където
аз трябваше да остана – още едно наказание за низшата дъ-
щеря на изгнаниците.
Думите се въртят в ума ми като заклинание: Ще се преродя
отново. Ще се издигна над всичко това. Ще събирам
сила лъжичка по лъжичка. Ще стана Небесната Лечителка,
а блясъкът ми ще е толкова ярък, че ще изтрие миналото
и ще озари бъдещето.
Сега божествеността ми тече през изпънатите ми китки
и блика през дланите ми под формата ма мощен, бурен, на-
биращ скорост поток.
Първият приток на сила винаги е облекчение, толкова
просто и безболезнено, колкото издишването. Но това, кое-
то прави всичко така трудно, е да го поддържаш. Сякаш се
принуждаваш да продължаваш да издишваш, когато белите
ти дробове вече са празни. Кожата ми гори. Всеки мускул в
тялото ми е все по-обтегнат.
Юемо започва да пищи. Ужасен гърлен звук, прекъсван
от хрипове. Това означава, че коренът от лотос или дейст-
ва, или се провалям с трясък. Устоявам на непреодолимото
желание да погледна. Ако го направя, това само ще наруши
концентрацията ми и тогава със сигурност ще се проваля.
– Какво му правиш? – Гласът на Ханчен е до ухото ми, ря-
зък и ужасѐн. – Спри. Спри! Не изглежда добре, не е наред…
Мога само да го пренебрегна, както пренебрегвам на-
растващата болка в китките си и лепкавите звуци, от които
гръбнакът ми настръхва – от растението, което се проме-
ня, от шепота на плътта, сливаща се с тънките, нишковидни
влакна на корена.
Не мисля, че имам излишна енергия да говоря, дори и
да можех.
Ще проработи. Трябва да проработи.
– Погледни го. Той страда!
Крясъците продължават, все по-силни, непоносимо остри.
Всеки има праг на издръжливост към болката и когато
в гърлото на Юемо започва да гъргори прясна кръв, осъзна-
вам с внезапен ужас, че той вече е преминал този праг. Още
малко и вече ще има реален риск да разкъсам душата му.
Но веднъж започнало, заклинанието не може да бъде
спряно.
– Остави го – изръмжава Ханчен. – Ще го убиеш, ако... –
Той не довършва.
В стаята настъпва тишина. Най-накрая спускам ръце-
те си, поемам дъх и отварям очи. Облекчение, студено и
сладко като нектар, се стича по гърлото ми. Коренът вече го
няма. На негово място виждам излекувания крак на Юемо.
Кожата е нова, бяла като луната, непокътната, сякаш нищо
не се е случило. Единственото доказателство за предишната
му рана е кръвта, попила по сливоволилавите му одежди, и
смъртнобледата му кожа, но дори и тя се променя и цветът
бавно се връща на бузите му.
– Благодаря ти – шепне Юемо. Той гледа с изумление
към собствения си крак. Повдига го няколко градуса нагоре.
Свива стъпалото си. Извива го и го изправя. – Аз… Благодаря
ти. Това е невероятно.
– Няма да е толкова силен, колкото първоначалния ти
крак – предупреждавам го.
Главата ми е замаяна и мисля като в мъгла. Устата ми е
болезнено суха. Имам чувството, че бих могла да изпия мо-
рето, ако исках, или да се срутя на стола зад мен и да спя цял
век, но се принуждавам да остана на крака.
18 19
– Ако някога случайно го раниш отново на същото място,
ще се превърне в осезаема слабост.
– Няма да позволя това да се случи – казва бързо Хан-
чен.
За секунди той се е превърнал в нов човек. Или, по-ско-
ро, се е върнал към старото си аз. Когато ми се усмихва,
трапчинките му се появяват, сякаш сме стари приятели, кои-
то разговарят на по чаша чай от хризантеми, а не пред локви
кръв.
– Наистина сме ти задължени. Сега разбирам защо каз-
ват, че си най-добрата лечителка, родена през последните
векове.
Това е често допускана грешка: Аз не съм родена като
лечителка. Не съм родена като нищо друго, освен като незначително
божество, подобно на родителите ми, прашинка
сред звездите, обречена да остане незабележима и незна-
чителна, докато не се превърнах в нещо повече.
– Чух слухове – продължава Ханчен. – Само дворцови
сплетни са, но знаеш, как клюките често са по-верни от това,
което може да се прочете в официалните доклади... Казват,
че те гласят за ролята на Небесен лечител.
Сърцето ми прескача. Опитвам се да не изглеждам пре-
калено нетърпелива, опитвам се да се държа така, сякаш
изобщо
не съм чакала да чуя точно това през по-голямата
част от живота си.
– Наистина ли? Има толкова много други богове на ле-
чението, сред които могат да изберат, а позицията е само
една…
– Но както вече казах, ти си най-добрата – потвържда-
ва отново Ханчен. – Всички го знаем. Единствената причина,
поради която все още не си повишена, е, защото твоите…
Юемо го побутва леко и той прочиства гърлото си.
Защото твоите глупави родители избраха смъртните
пред боговете. Защото се осмелиха да се противопоставят
на съдбата.
Понякога се надявам, че другите вече са забравили за
това, че грешките на родителите ми ще се изгладят като пя-
съците на пустинята, че червеният прах ще се утаи и петното
ще бъде отмито. Понякога забравям колко наивна мога да
бъда.
– Така или иначе, обявяването ще стане на банкета по
повод следващото затъмнение – казва Ханчен с весел тон. –
Ще се върнем да те поздравим, когато всичко е уредено. И...
Аз… Извинявам се, че по-рано те обвиних в опит за убийство.
Махам с ръка, скрита в ръкава си, защото наистина няма
значение. Други богове са ме обвинявали в далеч по-лоши
неща. Освен това, каквото и да каже той, не би могло да раз-
вали настроението ми сега, не и предвид надеждата за тит-
лата, която ме очаква.
Имам чувството, че съм се потопила в пречистващите
води на дворцовите градини. Злобата ще се изплъзне меж-
ду пръстите ми, всяка мрачна мисъл ще бъде пречистена,
преди да успее да се втвърди. Най-накрая, след всички тези
векове на чакане, на упорита работа, без да се оплача нико-
му, усилията ми са били забелязани.
Руджиа. Небесната лечителка.
Най-сетне името ми ще означава нещо.
Но преди да се загубя в мечти, отново насочвам внима-
нието си към тях. Има още едно нещо, което трябва да раз-
бера.
– Защо не ми разкажете как се случи това?
Споглеждат се. Между тях отново преминава споделена
мисъл – бърза, неуловима, като инстинкт. Веждите на Хан-
чен се повдигат съвсем леко. Юемо се колебае, после кимва.
Ханчен се настанява по-удобно на леглото до Юемо, а
усмивката му е някак срамежлива.
– Добре, не ни съди за това, защото знам, че не беше
най-умната идея, но... минавахме покрай Двореца на вечния
мир, когато чухме някой вътре да плаче.
Замръзвам.
– Старият дворец на престолонаследника? Сигурен ли си?
Въпреки че Юемо и Ханчен едва наскоро бяха повишени
в небесни длъжностни лица, сред всички богове е общоиз-
вестно, че Дворецът на вечния мир отдавна е изоставен.
20 21
– Именно затова се разтревожихме толкова много –
обяснява Ханчен. – И не беше нормален, сдържан плач
като… нали знаеш… когато някой плаче, защото са отхвърли-
ли любовта му или е разстроен от липсата на храмове, построени
в негова чест…
– Говори от личен опит – вмъква сухо Юемо.
Ханчен му хвърля ядосан поглед, който няма никакъв
ефект, защото устните му все още са опънати в широка ус-
мивка.
– О, значи пак ме обиждаш. Явно се чувстваш по-добре.
– Когато те обиждам, наистина се чувствам по-добре.
Може би трябва да го правя по-често.
– Знаеш ли какво трябва да правиш по-често…
– И така, някой е плачел. И? – подканям ги аз.
– Да – отговаря Ханчен. – Беше… Никога не бях чувал
такова нещо. Звучеше, сякаш някой умира. Беше плач от не-
въобразима болка. Затова отидохме да разследваме. Аз настоявах
да тръгна напред, но Юемо не ми позволи…
– И беше правилен избор да не ти позволя – прекъсва го
Юемо. – Иначе ти щеше да си на моето място.
Ханчен върти очи.
– По-добре да бях аз.
– Не се шегувай с такива неща.
– Не се шегувам.
Изражението на другия бог е колебливо. Преструвам се,
че разглеждам стритите билки, разпръснати по шкафа ми.
Колко хора са преминали през вратите ми, прегърнали лю-
бимите си, утешавали са ги и са ги смъмряли с еднаква ин-
тимност, докато аз винаги съм стояла настрана? Топлината
им може и да изпълва стаята за миг и аз може и да ставам
неин свидетел, но след това те отново си тръгват.
Не знам как се чувства човек, когато дава и получава та-
кава привързаност. Едва ли мога дори да си го представя.
Ще станеш горчива, сърдита, самотна стара богиня,
присмивам се на себе си. От онези, които отиват в Света
на смъртните само за да почувстват превъзходството
си над другите, и които надигат бури от скука.
– Случи се много бързо – продължава Ханчен. – В мига,
в който Юемо стъпи в градината на двореца, трябва да се е
задействала някаква магия и всякакви мечове се изстреляха
през въздуха към него. Едва успях да го грабна. И веднага
избягаме.
– Видя ли нещо вътре в двореца? – питам и се привеж-
дам напред. – Разбра ли кой плачеше?
Ханчен се колебае.
– Ами… не мога да съм сигурен... Стана бързо, както
казах, и имаше толкова много кръв… Видях го само за миг
и вероятно си въобразявам... В крайна сметка видях само
профила на лицето му, а вътре беше твърде тъмно... – Той не
довършва.
Въпреки изтощението ми стомахът ми се свива от лошо
предчувствие, а умът ми е в паника.
– Кой мислиш, че беше?
Той не отговаря веднага. Погледът му се стрелва към
прозорците със сложни орнаменти и към затворените врати,
сякаш се страхува, че някой може да подслушва от другата
страна.
– Не трябва да казваш на никого. Страхувам се, че ако
ни хванат, може да ни очаква живот във водните подземия.
Разбираш ли?
Нямам на кого да кажа. Нямам дори на кого да кажа
„добро утро“ и „лека нощ“.
– Разбирам – обещавам.
Сянка сякаш преминава през стаята, докато той вдишва
тихо и нервно.
– Мисля… Стори ми се, че видях самия престолонаслед-
ник Джуни.
* * *
В момента, в който Юемо и Ханчен си тръгват, понесли
билките, които съм им предписала, и възторжено благода-
рят за последно от прага, си позволявам да се свлека върху
износения стол.
22 23
Бели точки бляскат пред очите ми, а главата ми ще се
пръсне. Но дори изтощението ми не може да потопи ентуси-
азма ми. Сърцето ми не иска да спи.
Оглеждам стаята – хаванчето, изцапано с билки, обикно-
вената игла за коса на тоалетката ми, пожълтелите диаграми
с всички жизненоважни точки по тялото, избледнелите дъс-
ки на пода, одеялото, което бях изплела, а после разплела
на ръка вместо с магия, от чиста скука. И си представям как
напускам това място. Как си тръгвам. Завинаги. Как се връ-
щам към стария си живот. Как в известен смисъл се връщам
към живота.
Все още помня как беше преди. Помня всички чудеса в
детската ми спалня: копринените балдахини, луксозните ки-
лими с шарки, гардеробите, препълнени с нови роби, подре-
дените сладкиши във формата на лотоси, орехови бисквити
и пудинг със сусам. Искрящият смях по коридорите. Покани-
те за фестивали, разходки из градините, плуване в кристал-
ните езерца.
Солен бриз влиза през прозореца и разхлажда потта
върху челото ми. Погледът ми се спира върху безкрайното
синьо навън – същата позната до болка гледка към морето.
Спомням си за всички дни, които съм прекарала загледана
навън, наведена докрай през перваза на прозореца. Твърде
далеч от всичко, за да зърна дори самия Небесен дворец.
Виждах само далечните силуети на дракони, плъзгащи се
през облаците, чиито извити като змии опашки се размахва-
ха зад тях, а отраженията им проблясваха във вълните като
риби.
„Драконите може и да изглеждат страшни, но отблизо
са много нежни създания“, беше ми казала майка ми
преди векове. Топлата ѝ ръка обгръщаше моята, докато се
разхождахме из градините на Небесното царство, а драко-
ните се носеха над главите ни. Придворните и другите бо-
гове спираха, за да ѝ се усмихнат и да я поздравят, когато
минаваха покрай нея. Това беше времето, когато родителите
ми все още не бяха обявени за предатели.
„Мога ли да яздя дракон?“, попитах аз развълнувано.
„Когато пораснеш още малко“, обеща тя и се засмя.
„Първо трябва да усъвършенстваш уменията си по телепортация.
Не искам да си мислиш, че драконите са най-лесният
начин за придвижване.“
Гърдите ми се свиват при спомена, а морската сол щипе
очите ми. Щом изгнанието ми приключи, едно от първите
неща, които ще направя, е да потърся драконите. Ще ги яздя
през облаците, над морето и кулите. Нека боговете ме ви-
дят, нека видят Небесната Лечителка в цялата ѝ слава. А после
ще се върна в новия си дом в двореца…
Внезапно движение ме изтръгва от мислите ми. Трептя-
ща сянка. Вълничка във въздуха.
Това е всичко, което виждам и усещам, преди богът да
се появи от нищото, застанал в стаята срещу мен.
Той е облечен в роба от най-дълбокото черно, сякаш е
донесъл нощта със себе си. Цялата къщичка притъмнява в
неговото присъствие.
Усещам божествената енергия, излъчваща се от него, но
не мога да я сравня с нищо, с което съм се сблъсквала до-
сега. Има богове, чиито сили се усещат като люлеенето на
лодка в океана, като пламък, лумнал в гората, като маха на
крилете на орел, извисяващ се над планински скали.
Но неговата сила е по-студена, по-дълбока от тази на ос-
таналите. По-скоро напомня за сребристия блясък на лунна-
та светлина през гъста мъгла, за мраморно стълбище, виещо
се надолу в безкрайността. Има нещо непоносимо мелан-
холично в тази сила, нещо, което кара дъха ми да секне, а
ребрата ми да се затегнат около сърцето ми.
– Нека не усложняваме нещата – промърморва той с
глас, също толкова студен, колкото и божествеността му.
Замръзвам.
Намерил ме е.
Това са първите странни, безсмислени думи, които ми-
нават с бясна скорост през ума ми. Не знам откъде е дошла
тази мисъл. Може би се дължи на начина, по който погледът
му веднага се впива в моя, или на смъртоносното спокойствие,
с което ме гледа.
24 25
Без да каже нито дума повече, той пристъпва към мен.
Достатъчно близо е, за да разгледам лицето му до най-мал-
ката подробност.
Красиво лице.
Първо осъзнавам шокиращата истина, а след това виж-
дам съвършената тъмнина в очите му, дългите мастилени
кичури на косата му, като рисувани щрихи, които ограждат
скулите му. Чертите му са гладки, но изразени, като лед, из-
ваян през вековете под движенията на разтопени потоци.
Но всяка възможна мекота е обезсилена от пълната липса
на външни емоции. И въпреки древната сила, която обез-
покоява въздуха около него, той изглежда млад. В Света на
смъртните би могъл да бъде сбъркан с някой, който е малко
над двадесет години, макар че никой смъртен не би могъл
да притежава такава прецизна, ужасяваща красота, никога.
– Кой си ти? – питам и се изправям в пълния си ръст.
Моля се да не забележи умореното треперене на коленете
ми.
– Вече ме познаваш – казва той.
Събирам вежди.
– Съмнявам се. Изобщо не те помня. – Което само по
себе си е объркващо – виждала съм или поне съм чувала за
почти всеки бог, който броди из Небесното царство.
Нещо преминава през лицето му, но той продължава
със същия хладен, уравновесен тон.
– Всички ме познават.
Докато говори, оглежда колибата, преди погледът му
да се спре върху божура, който бях изпуснала по-рано. Вен-
челистчетата вече са увехнали, може би са били стъпкани в
бързането ми да се погрижа за Юемо.
– Някои проявяват любопитство към мен, други ми се
противопоставят, но всички се страхуват от мен и никой не
може да избяга.
– Това някаква гатанка ли е? – Свивам устни. – Не съм
чувала гатанки, откакто бях ученичка.
– Не съм тук за гатанки – отговаря той тихо. – Ако досега
не си разбрала, няма значение. Скоро сама ще видиш.
