Китайска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 396
Ан Лианг - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Година: 2026
Език: Български
Страници: 396
Ан Лианг - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
В наличност
Цена без отстъпка13.00 €
"Да мечтаеш в мрак"
Ан Лианг
Глава четвърта
Тази нощ призраците са изчезнали.
Не знам къде са, не знам и защо ги няма. Дали са били
подплашени, или някой ги държи настрана, дали това е част
от рутината им, или нещо не е наред.
Какъвто и да е случаят, решавам да разследвам. Може
би ще успея да намеря таен проход, който преди съм про-
пуснала, портал между световете, слабо място, което Богът
на смъртта е скрил от мен. След всичко случило се мисълта
за бягство си остава като постоянно глождене в дъното на
съзнанието ми.
Глиненият съд къкри в стаята ми, когато отварям вра-
тата, а странният аромат на разтопеното цвете, в който се
долавя дъх на праскова, се разнася из коридорите. След завръщането
ни Богът на смъртта ми предостави цялото обо-
рудване, за което бях помолила, след което си тръгна, без да
каже и дума. Нямах дори възможност да му благодаря. Нито
да му крещя.
Оглеждам се. Очите ми лесно се приспособяват към
мрака. Все още няма призраци. Стъпките ми ехтят по камъ-
ка като втори пулс, докато крача сама из двореца. На всеки
завой и пред всяка празна стая, покрай която минавам, очак-
вам някое чудовище да изскочи от сенките и да ме нападне.
Но когато нищо подобно не се случва, тишината просто се
превръща в нещо още по-тревожно.
С ужасяваща яснота чувам шума, който издавам, докато
преглъщам, лекото шумолене на робата ми. Усещам малки-
те неравности по стената под пръстите ми, древните пукна-
тини, пръснати като резки по разцепена кожа.
Косъмчетата на тила ми настръхват.
И тогава го чувам.
Скимтене. Тънко, като насечена молитва. Звук, какъвто
би издало ранено същество.
Застивам. Стомахът ми се свива неволно. Познавам зву-
ка на болката по-добре от шума на бушуващите вълни на
океана или ритъма на дишането си. Който и да е… каквото и
да е… със сигурност е в ужасна агония.
Паникьосаните ми мисли се разклоняват и хукват в три
различни посоки.
Мога да се върна, да се промъкна обратно в стаята си и
да се преструвам, че нищо не се е случило.
Мога да продължа напред и да го пренебрегна.
Или мога да последвам звука до стаята в края на кори-
дора.
Докато пресявам възможностите си, краката ми сякаш
вече са решили вместо мен. Вървя на пръсти, докато не се
озовавам пред тежки двойни врати, а сърцето ми блъска от
дързостта на собствените ми движения. Скимтенето става
по-силно, по-настойчиво.
Какво ли може да е? Изтезание? Душа, отведена от Бога
на смъртта? Още един бог, когото е пленил?
– Не влизай там. – Гласът идва отзад, тънък като вятър,
но настоятелен.
Обръщам се рязко. Духът, който ме беше завел до стаята
ми, се носи във въздуха в коридора и нервно подръпва дри-
павата си туника. Духът на младата жената е почти прозра-
чен; мотивите по фаянсовите стени зад нея се виждат през
лицето ѝ.
– Не влизай – повтаря тя с яростен шепот. – В нощи като
тази той е най-непредсказуем.
– Богът на смъртта ли? – Устата ми е суха. Студеното боц-
кащо усещане по шията ми плъзва надолу по гръбнака ми.
– Той губи ума си – продължава тя. Очите ѝ без зеници са
широко отворени. – Никой не може да го успокои.
– Какво означава това? Как…
– Просто стой далеч.
Тогава, без предупреждение вратите, се отварят сами.
Момичето-призрак ми хвърля един последен отчаян поглед,
преди да изчезне във въздуха.
Преглъщам трудно и се завъртам обратно към стаята.
Нищо не би могло да ме подготви за това, което ме очаква
вътре.
Богът на смъртта едва ли забелязва, че съм тук, нито пък
вижда каквото и да било около себе си. Лежи на каменния
под, въпреки че на няколко крачки от него има легло, а де-
белите одеяла от козина и чаршафите са усукани на топка,
наполовина паднали от матрака. Главата му е наклонена на
една страна, очите му са здраво стиснати, ръцете му са сви-
ти в юмруци, а кожата по кокалчетата му е бяла като кост.
Виждам как сухожилията му се напрягат още повече по ого-
лената му шия, а челото му блести от пот. Някога безупреч-
ната му роба е толкова измачкана, колкото и завивките, и се
изхлузва от едното му рамо, докато той се гърчи на място,
силно задъхан.
Още един тих стон се изплъзва между стиснатите му
зъби.
Останалата част от стаята е в състояние на пълно, заше-
метяващо разрушение. Пергамент, разкъсан на парчета; чи-
нии, разбити на парченца, някои от които са толкова фини,
че са се превърнали в блед прах, роби, разхвърляни безраз-
борно наоколо в цветове от най-тъмното черно на нощта
до тъмносиньото на вечерното небе, бокали от чисто злато,
набраздени
и изкривени до неузнаваеми форми.
Вкаменена съм от ужас, не мога да поема дъх пред тази
сцена, която ми се струва невъзможна и непосилна.
Да, знаех, че Богът на смъртта страда, че жадува да се
освободи от проклятието си, но колко много бях подценила
мащаба на болката му.
Въпреки гласа в главата ми, който ми крещи да си тръгна
веднага, се приближавам, като си проправям път през раз-
бития порцелан.
Кой знае как ще реагира, щом възвърне пълния си кон-
трол и съзнание. В нощи като тази той е най-непредсказуем,
беше ме предупредил призракът. Губи ума си.
И все пак имам усещането, че между нас е опъната ниш-
ка, която ме дърпа напред. Не мога да я скъсам. Не мога да
се отдалеча.
Най-накрая той отваря очи, замъглени и леко диви, ся-
каш ме гледа през кървава мъгла.
– Не бива да си тук. – Гласът му е дрезгав.
Тръпка преминава през тялото му, но той някак събира
сили да вдигне ръка и да махне с ръкава си към вратата.
– Махай се. Махай се… веднага.
Пръстите ми се свиват, после се отпускат до тялото ми.
За втори път днес ме обзема желанието да утеша Смъртта,
вместо да бягам от нея. Опасна тенденция.
– Колко често се случва това? – питам, без да обръщам
внимание на заповедта му, и се навеждам до него.
Ако се концентрирам, мога да усетя проклятието – тъм-
ната енергия, която пулсира в слепоочието му и увива пръстите
си около гърлото му, да почувствам последствията от
всяка нова болезнена вълна.
– Винаги ли е толкова зле?
Той не изглежда склонен, или може би не е в състояние,
да ми отговори. Диша прекалено тежко, бори се срещу не-
видима сила.
– Понякога е.
Пръстите му се забиват в пода и когато поглеждам надо-
лу, за първи път забелязвам следите, които вече е издълбал
в камъка с нокти – острите, хаотични резки, които са с някол-
ко нюанса по-бледи от околното сиво. Като дране от диво
животно, отчаяно да се измъкне от капан.
– Ако се опитам да… го контролирам… то винаги се връ-
ща. Става по-лошо. – Погледът му се фокусира върху мен,
още по-помрачен от болка и упрек. – Защо си… все още тук?
Наслаждаваш се на гледката ли? – Макар че юмруците му
треперят, отровата в гласа му е гъста. Ъгълът на устата му се
извива. – Харесва ти да ме виждаш такъв ли? Разбит… и в
краката ти?
Топлина заплашва да се разлее по бузите ми.
– Ако само беше дошла… по-рано… – продължава той
грубо, със сведени към мен мигли, под които черните му очи
блестят. Не съм сигурна дали изобщо осъзнава какво казва,
дали хвърля думи към мен с единствената цел да откъсне
ума си от болката или да насочи страданието си другаде. –
Щеше да имаш възможност да ме чуеш как пищя.
Цяло чудо е, че успявам да отговоря с такова спокойствие:
– Просто се опитвам да разбера по-добре проклятието
ти... – Спирам за миг. Има един въпрос, който ме притесня-
ва от известно време, усещането, че пропускам нещо, като
жизненоважна съставка в рецепта. – Откъде изобщо е дошло
проклятието ти?
– Не е твоя работа – отсича той, но нещо проблясва в
очите му. Мълния ярост. Не, по-мрачно, по-сложно, нещо
кипящо точно под повърхността. Ненавист. Омраза. Или го
е крил ужасно добре през цялото време, или аз не съм го
забелязала преди.
Но към кого? Към друго божество? Някое древно същество?
Трудно ми е да си представя, че някой би бил способен
да прокълне самата Смърт.
– Ако знам причината, може би ще успея да те излеку-
вам по-бързо…
– Ако не можеш да ме излекуваш навреме, не търси оп-
равдания за собствения си провал като лечител.
Стискам зъби. От всички пациенти, с които съм се
сблъсквала, Смъртта безспорно е най-трудният.
– Просто се опитвам да помогна.
Да помогна на себе си да остана жива – това може би
е по-точната истина.
– Тогава го направи – задъхва се той. – Накарай го да
спре...
Още преди да успее да довърши изречението, той се
отдръпва рязко назад. Трепери в безмълвна агония. Тяло-
то му се гърчи и извива върху пода, вкопчва се в нищото,
а нежната кожа между веждите му е набраздена. Замахва
с ръка и една от вече счупените вази прелита през стаята и
се разбива в стената с кънтящ звук, толкова силен, че почти
подскачам.
– Ще го унищожа – шепне той. Погледът му отново е раз-
фокусиран, вперен не в мен, а в нещо в далечината – спомен
или мираж. – Ще го накарам… да съжалява.
– Кого? – питам. Пулсът ми е ускорен. – За какво гово-
риш?
Той не отговаря. Просто стене и мърмори нещо нераз-
бираемо под носа си, докато притиска слепоочията си с
пръсти.
Изглежда смущаващо и почти тревожно интимно да
го виждам такъв. Влажни кичури коса са залепнали по лице-
то му и по врата му; устните му са подути, всеки момент ще
прокървят от мястото, където ги е захапвал прекалено сил-
но, толкова яркочервени, че контрастът с болезнено бледата
му кожа е шокиращ.
Когато последната вълна от болка сякаш е отминала,
проговаря:
– Ако нямаш намерение да ме оставиш на мира, по-
добре да говориш.
– Да говоря? За какво?
– За нещо. За каквото и да е. – От белите му дробове се
изтръгва груба въздишка. – Отвлечи вниманието ми, моля те.
Колебая се, несигурна откъде да започна, но когато от-
варям уста, езикът ми се развързва от само себе си.
Колко време е минало, откакто някой ме е молил да го-
воря за себе си? Да говоря за каквото и да е? И макар да
знам, че той не е в състояние да ме слуша с пълно внимание,
все пак усещам облекчение, сякаш съм дишала под вода и
най-накрая съм отново на сушата и изричам истински думи,
вместо да изпускам празни мехурчета.
Разказвам за моменти от живота си и докато говоря
за тях, те стават по-реални, а той се превръща в очевидец.
Разказвам му за първите години, след като се нанесох в къ-
щичката си. За това как вълните ме събуждаха посред нощ
и аз се увивах с наметало, сядах на балкона и наблюдавах
как луната движи приливите и отливите, а звездите про-
низват нощта. За драконите, които се рееха над мен, когато
бях дете, за това как мечтаех да ги видя отблизо, да ги яздя
из небесата – още една неосъществена мечта. За учителя,
когото всички мразеха и който правеше така, че свитъците
ни да изчезват на случаен принцип, и ни принуждаваше да
рецитираме всичко, което бяхме написали, а след това, ако
сбъркахме, ни заповядваше да смиламе пръчици мастило
без магия.
Разказвам му за първия бог, когото целунах, за това как
се измъкнах тайно, за да се срещна с него на балкона сред
плуващите облаци, за това как очаквах това да бъде мое-
то всичко, моето „завинаги“, като в романтичните истории,
които бях чувала, но се оказа, че е едно нищо и че най-за-
помнящата се част от всичко това беше само колко ужасно
разочароващо беше. „Добре беше“ – така го бях описала в
съзнанието си. Ужасна дума, знам – сякаш мислех за досад-
но неразположение, за което няма лек.
Разказах и за другите богове, красиви и с блеснали от
нетърпение очи, които бях канила в къщичката си след това
с надеждата, че поне един от тях ще бъде отговорът на моята
самота. Но по някакъв начин те само засилваха тази само-
та, дори когато лежаха до мен – сякаш гледах през замъглен
прозорец към огъня, който пламти вътре, докато самата аз
треперех от студ навън. Когато бях с тях, ми се струваше, че
всичко е механично, рутинно – нещата, което правехме, и
които си казвахме бяха като по сценарий. Дори в безразсъд-
ните дни на младостта си, когато бях достатъчно дръзка да
пожелая да имам любов, не бях искала тях.
Треперенето му бавно утихва и когато силен порив на
вятъра профучава през замъка и кара вратите да тракат, и
двамата сякаш се събуждаме от вцепенението.
Богът на смъртта сяда на пода. Косата му пада по голото
му рамо като дълъг щрих от четка, натопена в мастило, върху
пергамент.
Когато проговаря, гласът му е толкова тих, че в началото
се чудя дали не говори сам на себе си.
– Не си обичала никого от тях?
– Какво?
– Онези богове, с които си била.
– Дори не си спомням имената им – отговарям открове-
но, изненадана, че го интересува. – Отдавна изобщо не съм
мислила за тях. Това не беше любов. Никога преди не съм
изпитвала любов, но може би… – Старая се да звуча тихо и
така, че да предизвикам съжаление у него. – Може би, ако
само ми позволиш да живея още няколко века, ще имам въз-
можност да я изпитам. Тогава душата ми би могла да тръгне
с теб по-мирно и да спести и на двама ни тази мъка.
Той извръща поглед.
– Никога ли не ти става досадно да преговаряш?
– С теб? Или със съдбата?
– И с мен, и с нея.
– Има ли разлика между теб и нея? – питам и наблюда-
вам лицето му. Не съм сигурна какъв отговор искам да чуя.
Не разбирам и защо това изобщо е толкова важно, но знам,
че е.
Но изражението му остава безразлично.
– Не мисля – отговаря той.
– Тогава не. – Изправям се и усещам неприятна болка
в стомаха си, сякаш съм глътнала глътка ледена вода, след
като съм очаквала да е топла. – Никога.
