Симулации - Нова Макбий

Симулации

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 430
Цена 29.34 BGN / 15.00 EUR

Нова Макбий - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Шери Чапман - корица

В наличност

15.00 €

" СИМУЛАЦИИ "

Нова Макбий

ПРОЛОГ

ЦЕЛТА МИ ДНЕС: ДА НЕ СЕ УДАВЯ.

Не би трябвало да е толкова трудно. Просто ще се гмуркам с акваланг в Големия бариерен риф в Коралово море, но над земята и напълно облечена, в суха, тъмна стая в централата на „Продиджи Стелт Сълушънс“, или кратко казано ПСС, в Сиатъл.

Когато госпожа Тейлър, директорката на ПСС, ми каза, че има начин да си върна дарбата, не си бях представяла, че става дума за виртуални симулации, в които „да останеш жив“ е основен фактор и цел.

Но числата, заровени в мозъка ми, реагират. Може би дълбоко в подсъзнанието ми се спотайва някакво тайно привличане към крайно опасните ситуации. Или просто е въпрос на оцеляване. Какъвто и да е случаят, аз съм тук, готова да направя всичко, за да върна към живот цифрите и изчисленията си.

– Настани се удобно, Джоузефин – казва госпожа Тейлър със строгия си, но спокоен глас. – След минута ще те свържем с невронните симулатори и всичко в това упражнение ще се превърне в реалност.

Настанявам се на стола – единствената мебел в средата на стаята. Под гладката материя странната седалка е пълна с гел. Сега той заема формата на тялото ми. Коланът, който е от същата материя, минава през гърдите и талията ми и ме придържа нежно на място. Почти не го усещам. Вече се чувствам в безтегловност.

Асистентите на госпожа Тейлър прикрепят малките сензори към пръстите и слепоочията ми, а аз внимателно слушам инструкциите ѝ.

– Както при всички твои симулации, самото помещение ще се променя в зависимост от упражнението. Миналия път вятърът те притискаше, докато скачаше от самолета. Днес ще усетиш налягането на водата под повърхността. Ще бъдеш на около километър и половина от брега и на около 30 метра под водата. Ще ти бъдат поставени определени предизвикателства, които трябва да преодолееш, и ще трябва да вземеш решения. Помниш правилата, нали?

– Да. – Оглеждам се из стаята. Навсякъде са разположени големи екрани и всеки един е зареден с моите спомени и с програми, създадени специално за мен. – Ще ми дадеш само 30% от информацията и оборудването, които ще са ми нужни.

– Точно така. Трябва да намериш потъналия кораб, да вземеш златната монета от вътрешната кабина и да излезеш на повърхността сама. Теоретично, онази задрямала част от ума ти, където е дарбата ти, трябва да се събуди, за да преодолее предизвикателството. Тя ще събере всички парченца от пъзела и ще се активира отново. Ние сме създадени, за да оцеляваме. Това е частно упражнение, но имаме ли разрешението ти да запишем резултатите?

Госпожа Ти[1] ми задава този въпрос всеки път. Тонът на гласа ѝ ме успокоява.

Кимам.

– Въпреки че тази фаза е най-леката от трите симулации, които сме създали за теб, все пак е възможно да изкара на повърхността част от травмите ти. – Госпожа Ти някак ме заставя да я погледна.

Нейните непоколебими черни очи са стоманени, пълни с решителност. Тази жена е огромна сила. Работила е с безброй деца-гении, помагала им е да усъвършенстват дарбата си, за да решат някои от най-трудните световни проблеми. Не спира да предизвиква границите на съзнанието. Кълна се, само с един поглед госпожа Ти би могла да постави Кинг на мястото му.

Но под строгите ѝ черти бие майчинско сърце – поне към мен.

– Сега, ако искаш да продължиш, моля, кажи „Съгласна съм“. Това, знаеш, е твоят устен подпис.

– Съгласна съм.

Докато подписвам споразумението с гласа си, сърцето ми започва да бие малко по-бързо.

Никога не знам точно на какво се съгласявам. Миналия месец едва не умрях от студ, докато се опитвах да намеря пътя обратно към базовия лагер на Еверест. Друг път бях на косъм да се разбия в земята, докато летях над Абу Даби в пясъчна буря, защото не можех да отворя парашута си. Съвсем наскоро се хързулнах по склона на една планина в Перу, при това на много мощен мотоциклет. И това са само някои от животозастрашаващите ситуации, пред които съм се изправяла.

Въпреки че дарбата ми все още не се е „събудила“, в тези опасни моменти тя се проявява. Премигва, само за няколко секунди. Но колкото и да са кратки, тези малки искри подклаждат още повече копнежа ми да опитам пак.

Всяка седмица се сблъсквам с нови поредици от сложни предизвикателства с помощта на технологии, които са специално проектирани въз основа на разбитите парчета от живота ми.

Симулациите имат три фази. Първа фаза: Преди травмата – това е времето, преди да загубя майка си, когато животът беше лесен. Втора фаза: Преодоляване на травмата – в тези симулации съм в Китай, където загубих дарбата си. Трета фаза: Приключение – това са нови предизвикателства, с които да върна дарбата си. Всички симулации са свързани с невронните пътища в мозъка ми, които в момента са се залостили и са спрели да работят след преживяванията ми в Китай. Също така, те се захранват от възстановени спомени и визуални образи, взети от тези периоди на живота ми.

Странно е да преживявам живота си в 4D.

Но нямам търпение да си върна дарбата. Без нея се чувствам като малко дете, което се опитва да кара кола – трябва да протягам крака и да напрягам всичко в себе си, за да стигна до педала на газта, и едва виждам над волана. В сравнение с това, предишният ми живот беше като каране на ферари по магистрала.

– Това упражнение ще продължи 30 минути. Ще наблюдаваме невронната ти активност, но съдържанието на това, което преживяваш в симулацията, ще остане лично твое. Ако искаш да излезеш, натисни този червен бутон. – Тя сочи копчето встрани на стола.

– Разбирам.

– Добре – казва тя и слага една лека каска на главата и ръкавици на ръцете ми. – Забавлявай се там долу. Позволи на ума си да свърши работата. Ще се видим на събранието.

И веднага потъвам в бистрата, синя вода.

∞

МОРЕТО Е ТОПЛО – мога да го усетя, да го помириша. Водата е полупрозрачна, електриково синя.

Първото ми чувство е щастие. Няма от какво да се страхувам... все още.

Оставам близо до повърхността. Радвам се, че съм излязла от къщата на баща ми. Толкова много ме пази, откакто се прибрах, вечно съм под контрол, но в този момент съм някак свободна.

В същото време неприятни спомени за премеждия с вода от времето на престоя ми в Китай не спират да се въртят в съзнанието ми – Лев, който ме нападна до басейна, заповедта на Селия да ме удавят, Кинг, който натискаше главата ми под водата в продължение на ужасяващо дълги минути.

Но всичко това е зад гърба ми, казвам си.

И така, когато ушите ми се адаптират към налягането, се гмуркам по-дълбоко. Водолазният ми костюм е черен и стегнат. Маската на лицето ми, която притиска слепоочията и челото ми, е свързана здраво с резервоара за въздух. Собственото ми дишане отеква в ушите ми.

Това е най-реалистичното симулирано преживяване досега. Дори косата ми е някак безтегловна, носи се свободно около главата ми.

Изумена съм. Знам, че това не е реално, но с всяка изминала минута мозъкът ми се опитва да ме убеди, че е.

Симулацията не ми дава карта, но не е трудно да видя кораба. Трябва да се гмурна по-надолу. Още десет метра? Петнадесет? Мразя да не съм сигурна, да не мога да преценя с точност.

Когато поглеждам нагоре, повърхността изглежда толкова далечна. Потръпвам, въпреки че костюмът ме пази от студа.

Невронните ми пътища са възбудени. Симулацията ме кара да вярвам, че наистина съм под вода, далеч от брега, че дишам през акваланг.

Не знам как да използвам оборудването. По план не трябва да знам. Налягането върху тялото ми е огромно, ограничава действията ми. Казвам си, че е само симулация, повтарям си го веднъж, два пъти, три пъти. Но мозъкът ми бавно е погълнат от фалшивата реалност.

Докато плувам, пред мен се простира ясно море. Няма други водолази. Само аз съм. И огромният океан. И риби. Плуват покрай мен, разпръскват ярки цветове – червено, жълто, кобалтово синьо.

Възхищавам се на всичко край мен. Искам да продължа да следвам каменния коралов риф, да забравя за упражнението и просто да се наслаждавам. Но знам, че в крайна сметка нещо ще се обърка, а когато това се случи, дарбата ми ще се задейства. Точно в момента, в който имам нужда от нея, ще е там.

Потъналият кораб сега е само на едно гмуркане от мен. Удрям с крака, насочвам се към него, и лесно намирам каютата.

Вътре е тъмно. Включвам подводната си светлина. Зловещи частици прах и водорасли се носят пред очите ми, докато се провирам през един тесен отвор в каютата. Рибите се стрелват насам-натам. Искам да изляза по-бързо.

Върху една прогнила маса лежи златна монета. Вземам я, както ми беше казано, и се насочвам към изхода. На вратата на каютата фенерчето ми угасва.

Сега всичко е сиво. Все още е достатъчно светло, за да виждам добре, но слънцето над мен залязва.

Искрица от цифри проблясва скоростно през съзнанието ми. Трае само няколко секунди, но в главата ми се появява подводна карта. Знам точно къде съм – до брега на Куинсланд, Австралия, недалеч от мястото, където хванахме Мадам.

Умът ми изчислява разстоянието от мястото, където се намирам, до брега.

И сега осъзнавам. Сама съм. Дарбата ми примигва и изчезва.

Не обичам да мисля за Мадам, но умът ми го прави против волята ми.

Ами ако излезе от затвора? Ами ако знае, че съм наблизо?

Отърсвам се от мисълта. Златната монета е в ръката ми. Време е да изплувам обратно към брега, преди съвсем да се стъмни.

Почти съм се отдалечила от кораба, когато екипировката ми е се заклещва в един корал. Плавникът ми – също. Не мога да се освободя. Прикована съм в неудобна позиция.

С всяка изминала секунда сенките на рибите около мен стават все по-големи. В сивата далечина започват да кръжат акули. Пасажи от риби се въртят около маската ми и ми пречат да виждам. Не виждам дори краката си. Опитвам се да ги отблъсна. Рибите се стрелват назад, но после пак се втурват напред, като огледало на паниката ми, и продължават да пречат на видимостта ми.

Мисли, Джо. Докато се концентрирам, в ухото си получавам предупреждение под формата на звуков сигнал, което означава, че кислородът ми е почти изчерпан. Трябва да премина на резервния и да поема към повърхността, но не ми е дадена никаква информация как да го направя.

На ръката ми има уреди за измерване, които не знам как да разчета. Натискам бутони и стрелки, но нищо не проработва. Кракът ми все още е заклещен и дишането ми става неравномерно.

В дъното на съзнанието ми нещо ми подсказва, че всичко е наред. Но единственото, което чувам е пиукане.

Сърцето ми бие неконтролируемо. Умът ми ме мята назад към Кинг, когато ме набута под водата. Тогава капилярите на лицето ми се пукнаха. Ларинксът ми беше увреден в продължение на дни. Не можех да дишам. Почти се удавих.

Сега вече дишането ми е съвсем накъсано. Изпадам в паника.

Нищо не работи. Не искам да съм тук. Заклещена съм. В морето. Оставена да умра. Отново. Още една лоша ръка от тестето с карти. Винаги съм имала лош късмет.

Крещя в маската, надявам се госпожа Ти да ме чуе. Но никой не отговаря.

Какво ми каза да направя? Кой бутон трябваше да натисна? Не мога да си спомня. Твърде тъмно е.

Мисля, че съм на километри под водата. Кислородният ми резервоар е на привършване.

Дарбата ми не се появява. Не работи! Нищо не работи!

– Измъкнете ме – крещя, изгубила контрол.

Защо всичко, което правя, почти ме убива?

Въздухът ще бъде изтръгнат от белите ми дробове след секунди. Отново съм изправена лице в лице със смъртта и няма никой, който да ми помогне. На път съм да махна каската и да пусна водата да нахлуе.

Но един глас ме спира.

– Джо. Успокой се.

Гласът е роботизиран, изкривен, но ясен.

– Не мога да се успокоя! Не мога да стигна до повърхността. Не мога да преброя рибите. Не мога да изчисля разстоянието. Не мога да накарам тази глупава апаратура да работи. Измъкни ме!

– Джо, мога да ти помогна да си върнеш дарбата. Дишай. – Гласът е спокоен и уверен. Мъжки глас, роботизиран, като компютърна програма.

Слава богу. ПСС не са ме оставили тук да умра. Дишам, както ми е казано, изненадана съм, че ми е останал въздух.

– Погледни коралите – казва нежно гласът.

– Не. Просто трябва да изляза.

– Трябва да погледнеш коралите. Какво виждаш? – Гласът е строг, но толкова уверен, че правя последно усилие и изпълнявам.

В сивата вода се навеждам към корала, краищата на всяка негова розова клонка, на всяко пипало покриват целите подводни скали по назъбения бряг.

– Не виждам нищо. Само неравности, вдлъбнатини и дупки. Риби плуват навътре и навън.

– Приближи се. Следвай краищата на корала, бавно. Свали ръкавицата си. Докосни го.

Навеждам се по-близо, свалям ръкавицата си и тя отплува. Пръстите ми се плъзват по извивките и краищата на корала, сякаш чета брайлово писмо. Груби са, неравни.

Отново се взирам. Крайчетата се избистрят, приличат на снежинка под микроскоп. Примижавам и го виждам!

Коралът има ясни ъгли, повтарящи се структури, мотиви. С всяко следващо ръбче става все по-очевидно, по-красиво.

Изчисленията изригват в съзнанието ми. Мигновено пресмятам километри корали и всяка извивка на формите им. Числата ми се простират до бреговите линии. Навсякъде виждам размери, прогнози.

Мога да дишам. Сега вече ми е ясно защо съм заклещена. Обръщам плавника си в процепа под различен ъгъл и той веднага се освобождава. Екипировката ми също става лесна за разбиране – едно наместване на циферблата и дишането ми отново е спокойно и равномерно.

Знам точно колко време ще ми отнеме да доплувам до повърхността.

Числата са навсякъде в мен и около мен. Усещането е невероятно, не мога да го опиша, сякаш виждам как любим човек се завръща от света на мъртвите. Ако можех да плача под вода, бих плакала.

За пет секунди се издигам до повърхността. Разстоянието до брега е 18,89 метра и ще ми трябват тринадесет загребвания, за да стигна дотам.

Отново съм себе си.

Сърцето ми бие победоносно в гърдите. Точно 480 пъти.

Излизам от бушуващите вълни и, махнала плавниците, най-накрая стоя на собствените си крака. Милионите пясъчни зрънца никога не са били така меки под босите ми стъпала.

После, много бавно, числата избледняват.

Изкушавам се да се поддам на отчаянието, но тогава осъзнавам, че за първи път откакто се върнах от Китай, дарбата ми остана активна толкова дълго време.

Най-накрая имам някакъв напредък. Никога досега дарбата ми не е имала толкова сладък вкус. Няма съмнение, тя все още е в мен. Заключена е, но вече имам надежда, че може да бъде освободена.

Каската ми се изключва и светлините в стаята се включват. Изскачам от симулационната зала, летя от щастие.

– Проработи! Наистина проработи! Всички вие сте гении! – Сияя. Всички се усмихват и ме аплодират. – Онзи глас в компютърната програма ми помогна с коралите. Той върна дарбата ми. Не ми казахте, че ще имам помощ по време на симулацията. Очаквах да съм отново сама.

Усмивките изчезват от лицата им. Госпожа Ти пребледнява.

– Какъв глас?

– Гласът по време на симулацията – казвам, изненадана от празните им изражения. – Той ми каза да погледна коралите, когато бях в паника. Дарбата ми се върна за цели пет минути и десет секунди. Никога не е било за толкова дълго време.

Те се споглеждат странно. Стомахът ми се преобръща. Радостта ми повяхва.

– Тази програма е заключена. Няма как някой да влезе в симулациите. Ние наблюдаваме мозъчната ти активност отвън – казва госпожа Ти и отново поглежда към екипа си.

Те клатят глави, шепнат и трескаво оглеждат екраните на компютрите пред себе си.

– Какво се опитваш да ми кажеш? – питам. Кожата ми е ледена.

– Джо – казва тя, – който и да е говорил с теб, той не е от ПСС.

[1] Често срещано в американския английски съкращение, което включва само първата буква от фамилията. Бел. пр.

Симулации - Нова Макбий - Пепърмил Букс

Американски и Английски автори