Симулации - Нова Макбий

Симулации

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 430
Цена 29.34 BGN / 15.00 EUR

Нова Макбий - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Шери Чапман - корица

В наличност

15.00 €

" СИМУЛАЦИИ "

Нова Макбий

Глава 1

ДОМЪТ НА СЕМЕЙСТВО РИВЪРС,

ЗАПАДЕН СИАТЪЛ, ВАШИНГТОН

Четири седмици по-късно

ВЕЧЕ НЕ СЪМ В КИТАЙ.

Това е първата мисъл, която ми идва на ум, когато се събуждам. Първата мисъл, която ми идва на ум всеки ден, откакто се върнах в Сиатъл.

В началото ме успокояваше. Бях далеч от опасни престъпници, сриваща се икономика и подземни затвори – все неща, които бяха обърнали света ми с главата надолу.

Но сега същата мисъл тежи като олово в сърцето ми.

Дясната ми tranq-обеца, която служи и като аларма, започва да бръмчи. Събуди се, днес е понеделник, напява мек глас точно в 7:00 сутринта. Програмиран е да звучи като този на майка ми.

При думата „понеделник“ на лицето ми се разлива усмивка. Разтърквам очи и скачам от леглото. След като давам команда на K2, моя смарт часовник, еспресо машината в кухнята под спалнята ми се включва и започва да мели кафе и да разпенва млякото. Имам точно четири минути, за да вляза и изляза от душа, преди капучиното ми с тройна доза кафе да стане готово. Настройвам таймера само за три дози – понеделник не е ден за губене на време.

В понеделник моята дарба се връща. Понеделникът за мен означава свобода.

След като се върнах в Сиатъл, новият ми живот бързо се превърна в това, от което винаги съм се страхувала – монотонна скука. Ставам нервна. Обещах на баща ми, че ще отделя шест месеца да си почина и да се възстановя от преживяното в Китай, но не е минало и половината време, а онази Феникс, която все още живее в мен, вече се чувства като птица с подрязани криле.

Външно всичко изглежда наред, но в сърцето си тичам, опитвам се да избягам. Само че няма къде да отида. Отново и отново се връщам към същия въпрос: Как един математически гений тръгна от събаряне на престъпни империи и спасяване на световни икономики, и стигна до бавни разходки по плажа и преподаване на математика на гимназисти веднъж седмично?

Единственият отговор, който ми идва на ум, е: Не съм направила този преход и не искам да го правя.

Не помага и фактът, че всеки път, когато дарбата ми се прояви на повърхността, е като ураган, който се вихри над океана на живота ми, в готовност да се разрази.

Излизам от душа и докато пия кафето си, сплитам мократа си коса на хаотична френска плитка и си слагам червена шапка тип бини. После тичам надолу по стълбите към антрето, за да взема ключовете за колата от пейката, изработена от изхвърлено на брега дърво.

Когато отварям входната врата, богатият на аромати, солен въздух на Пюджет Саунд гъделичка сетивата ми.

– Татко, излизам – извиквам нагоре към стълбите.

Тихо се моля татко да отговори като другите бащи: Добре, приятен ден, ще се видим по-късно. Но нямам късмет.

– Чакай, Джо! – вика той от спалнята. В гласа му има лека паника.

Оставям чантата си на пода, поглеждам часовника си и потропвам с крак. Колко време ще му трябва, за да слезе? Краката му не се движат така бързо, както преди.

Изминали са почти три месеца, откакто се върнах, през които баща ми почти не ме изпуска от погледа си. Не го виня. В продължение на две години дъщеря му се водеше за мъртва. За него аз живея втори живот и той няма да рискува да ме загуби отново. За него това е втори и последен шанс да бъде предпазлив баща.

Всеки понеделник правя по-дългите си симулации в ПСС. Освен гаджето ми Кай, те са единственото нещо, което ми помага да не полудея. Но през последните четири седмици имаше само спорадични прояви на дарбата ми. Нищо общо с миналия месец, когато хакерът проникна в симулацията ми в Коралово море.

Никога не бях виждала хората от екипа на ПСС толкова притеснени. Никой досега не бе успявал да пробие желязната им защита. Госпожа Ти даде ясно да се разбере, че такъв хакер е заплаха за ПСС, за програмата, за мен, за света.

Ако някой враг се сдобие с технологията на ПСС, никой вече не е в безопасност.

„Кораловият хакер“, както го нарекохме, се е свързвал с мен общо три пъти. След като проникна в симулацията ми, осъзнах, че това е същият роботизиран мъжки глас от странния телефонен разговор, който проведох скоро след завръщането си в Сиатъл.

Този човек знаеше всичко за мен и моята дарба. Наричаше ме ДабълЕйт и твърдеше, че има същата дарба като мен. Каза: „Липсва ти, нали? Начинът, по който оформя вселената в красиви, сложни пътеки.“ След това ме предупреди за Кай и ми каза, че пак ще се свърже с мен.

След този разговор, от ПСС ми дадоха нов телефон с най-високото ниво на защита, което можеха да предложат – регистриран в Швейцария и защитен като „Алкатраз“.

Но тогава той проникна в симулацията ми в Коралово море.

Третият път беше по време на друга симулация, трета фаза, преди няколко седмици, в която се изгубих в Денали. Когато чух роботизирания глас, много исках да говоря с него, но не го направих. Вместо това натиснах червения бутон за изход, както госпожа Ти ме беше инструктирала да направя, в случай че хакерът проникне отново в симулациите ми. Оттогава ПСС са преработили защитните си стени и не е успявал да влезе отново. Все още никой не е съумял да го проследи.

Хакерът е опасен, най-лошият вид гений, казвам си. И все пак не мога да не искам да знам как е разбрал, че коралите ще отключат дарбата ми.

Баща ми не знае за хакера. Също така не знае, че госпожа Ти е избрала понеделниците за провеждане на симулациите ми, защото това е денят, в който в ПСС разглеждат задачите, които са им възложени от места от цял свят, и откриват революционни технологии и строго секретна информация. Въпреки че в момента не ми е позволено да участвам в мисиите на ПСС, госпожа Ти смята, че за мен е добре да присъствам на тези събрания.

Татко най-накрая се появява на входната врата, облечен в намачкана синя риза тип „Хенли“ и джинси.

– Ще те закарам. Мога дори да изчакам да приключиш тренировките си. После можем да отидем да вечеряме заедно. Какво мислиш?

Сърцето ми се разбива, докато синьо-сивите очи на един баща, който копнее да брани дъщеря си, ме гледат умолително.

– Татко – казвам тихо, – вече го обсъдихме. Трябва да се справям сама. Пропуснах две от тийнейджърските си години. Трябва да ме пуснеш, сама. – Протягам ръка и стискам дланта му успокоително.

Докато постепенно възстановявах отношенията си със сестрите си Мара и Лили, татко беше изцяло погълнат от задачата да измисля и прилага всякакви защитни средства и условия за всяка една от нас. Спрей за самоотбрана. Курсове по самозащита. Алармени системи. Слава богу, че госпожа Ти го убеди, че всъщност ще съм в най-голяма безопасност, ако си върна дарбата. Тя също му обеща, че ще мога да се възползвам от „екстрите“ на ПСС.

Татко неспокойно сваля шапката си.

– Съжалявам. – Чеше се по врата. – Взе ли телефона си? А часовника с тейзърите? Обеците с проследяващото устройство?

– Да. – Вдигам китката си и завъртам глава настрани, за да му покажа обеците си.

„Екстрите“ са всички джаджи, които децата от ПСС са проектирали. K2 не е просто смарт часовник, а военен компютър с холографски функции. Той има и гениално допълнение – тейзър с три нива с гласово активиране, който все още не съм имала възможност да използвам. Също така може да се свърже с всяко едно устройство в къщата ми и има малък контейнер с кислород, достатъчен за 88 секунди дишане, ако някога се озова под вода. А ако някой друг, освен мен, го задейства, той изпраща съобщение на контактите ми за спешни случаи.

Обеците ми са типични проследяващи устройства, дори и когато не ги нося. В тях има смарт прах, който може да бъде проследен, и излъчва координатите ми в продължение на поне 48 часа. Обеците могат да хакнат всичко с помощта на Блутут технология, и съдържат приспивна стреличка, ако някога ми потрябва като оръжие.

– Раницата? – пита той и поглежда чантата на земята.

Кимам.

– Нещо за ядене при спешни случаи, дрехи, резервен мобилен телефон, гривната ми. Знам. – Учудена съм, че не ми е имплантирал биотаг в тялото, за да знае къде съм във всяка секунда.

– Добре – въздиша татко. – Ще се видим на вечеря, нали?

– Тренировката може да продължи по-дълго. Днес имам три симулации. – Не споменавам за събранието на екипа. – Ще се върна не по-късно от седем довечера.

Захапвам вътрешната страна на бузата си и се моля да не ми задава повече въпроси. Той кимва предпазливо.

– Добре, доверявам ти се – казва той, очевидно разпънал до пръсване границите на доверието си.

Прегръщам го. Той ме стиска силно.

– Седем довечера. Ще те чакам.

Не се и съмнявам, че ще ме чака. Ако закъснея и с минута, телефонът ми вече ще звъни. Винаги вдигам, защото не искам да рискувам да се разболее отново, както когато изчезнах преди две години.

– Чудесно, татко. Ще се видим довечера.

Докато той ме гледа от вратата, аз се втурвам навън. Поглъщам соления, свеж въздух и тичам към електрическата кола, която най-накрая се научих да карам. Години наред бях заложница, а след това живях в град с удобно метро, поради което никога нямах възможност, нито пък имах потребност, да карам кола като другите тийнейджъри. Но наскоро осъзнах, че ако в Америка искаш да си свободен, трябва да можеш да караш.

Силно вълнение запалва гърдите ми, когато излизам на пътя и потеглям към университетския квартал.

– К2, покажи ми картите.

Край мен се появяват холографски екрани, които показват разстояние, скорост, GPS и таймер.

– K2, избери маршрут без пешеходци, без полиция и без камери.

Изпитвам леко угризение. Не е редно да използвам технологиите на ПСС за такива неща. Ако някой разбере, вероятно ще ми вземат книжката.

– Изчислявам маршрута.

K2 прожектира 3D карта на маршрута до централата на ПСС и се отправям натам.

Данните от всички уреди се синхронизират с ума ми. Карам и се опитвам да изчисля всеки фактор – предстоящи завои, други коли, разстояния, докато K2 ми подава незабавната информация, която чувам през обеците си.

Искам да си представя всеки завой по маршрута. Някъде в подсъзнанието си знам, че мога да съпоставя скоростта, показвана от скоростомера, със скоростта според интуицията ми.

Ако симулациите ми са доказали нещо, то е, че фаза три – когато съм изправена пред огромна опасност, е единственото време, когато дарбата ми се проявява, сякаш за да ми помогне да остана жива.

Сега, на празния път, K2 обявява:

– Предстои един километър без пешеходци.

Натискам педала на газта. Само за да опитам. Само за да усетя онази искра.

K2 е само една компютърна програма. Автоматизиран помощник. Той не може да изчисли всяко едно нещо, но моята дарба, ако се събуди, може всичко.

Най-сетне изчисленията плахо се подават, засичат, като препънати са. Залива ме силно вълнение. Карам още по-бързо, като вятър през огън. Искри от цифри летят навсякъде. В пълен синхрон съм с тях, забравям циферблатите и карам все по-бързо и по-бързо. Скоростта на изчисленията ме поглъща, докато роботизираният глас на K2 не ми заповядва:

– Забави.

Не го слушам. Натискам педала до дупка.

Но точно пред мен от нищото изниква завой без видимост. Преди да успея да реагирам, двигателят ми угасва. Технологията ми потъмнява. Екранът избледнява.

Набивам спирачките и паркирам встрани.

Какво се случи? Никога преди K2 не е поемал контрола над системата на колата по този начин.

Тогава виждам пред себе си група деца, които бягат едно след друго и пресичат улицата. Хлъцвам, сърцето ми прескача.

Не ги видях! Ако K2 не ме беше спрял... Студени тръпки ме побиват. Удрям с ръце по таблото.

Какво съм си мислила?

Изведнъж всичко се рестартира. Двигателят ми заръмжава отново. Стискам очи.

– Благодаря, K2.

– K2 се рестартира. Подозрителна активност. Технологията е компрометирана. Неизвестен потребител.

Алармиращи съобщения светят пред очите ми.

Сърцето ми блъска силно, докато седя в почти безшумната кола.

Не K2 е спрял колата ми.

В джоба си усещам внезапна вибрация. Подскачам и притискам тяло назад към облегалката на седалката.

– Входящо съобщение от неизвестен номер без произход.

Стискам зъби и измъквам вибриращия телефон от джоба си. Никой освен семейството ми, ПСС и Кай няма този номер. Не е баща ми – току-що го оставих у дома. Не може да е Кай – той е на мисия на Частни глобални сили и не му е позволено да се свързва с никого. А аз вече пътувам към ПСС – никой оттам не би ми се обадил.

Трябва да е Кораловият хакер.

Следя екрана и кожата ми настръхва, докато гледам как телефонният код се променя от Нова Зеландия към Индия и после към Гърция. Появява се съобщение.

Избери Тунис и кажи на онзи идиот, гаджето ти, да стои настрана, иначе ще съжалява. Имаш пет дни.

За по-малко от пет секунди съобщението изчезва. Няма и следа от обаждане или съобщение на телефона ми.

Какво има в Тунис?

Без съмнение съобщението е от хакера. Загадъчен, както винаги.

Веднага поглеждам през рамо и оглеждам улиците. Под кожата ми бълбука желание да се бия.

Вбесява ме, че винаги ме намира. Вбесява ме, че ми изпраща загадъчни съобщения, сякаш имам някаква представа за какво говори. Но това, което най-много мразя е, че твърди, че има моята дарба, и я използва, за да ме дразни.

Точно се каня да се обадя на агент Бай, когато телефонът отново звъни. Пак е международен номер, точно като при съобщението.

Страхотно, сега ми се обажда? За какъв се мисли? Бясна съм. ПСС не биха ми позволили да отговоря. Но влудяващото желание да разбера за какво става дума надделява над страха ми.

– Отговори! – заповядвам на К2.

Готова съм да се разправям с този хакер. И да го накарам да ми каже как да си върна дарбата.

Симулации - Нова Макбий - Пепърмил Букс

Американски и Английски автори