Момичето от автобус № 88 - Фрея Сампсън - глава 4

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 310
Цена 28,36 BGN / 14,50 EUR

Фрея Сампсън - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Анна Морисън - корица

В наличност

14.50 €

"Момичето от автобус № 88"

Фрея Сампсън

Глава 4

Пеги

Едва ли обичам нещо повече от малко драма в автобуса. Разказвала ли съм ти за онзи път, през 60-те, когато гледах истински бой на горния етаж на автобус 74? В автобуса имаше няколко от онези мод момчета[1], а после на „Ърлс Корт“ се качиха и рокерите.

Започна се с няколко подхвърлени насам-натам псувни, но преди да се усетя, вече стояха един срещу друг на пътечката и хвърляха празни бирени кутии над седалките, като ракети.

Повечето от останалите пътници избягаха още щом замириса на проблем, но знаеш ме каква съм – останах там, наслаждавах се на безплатното шоу, докато не дойде полицията и не ги отведе.

А помниш ли, когато бяхме в номер 205 и видяхме онзи кльощав младеж в евтин костюм как коленичи и предлага брак на приятелката си? Помня как всички чакаха да отговори, без да посмеят да дишат, а после тя каза „не“ и беше толкова неловко, че горкият нещастник трябваше да слезе от автобуса.

Е, чакай да ти разкажа за вчерашната драма. Започна много обещаващо. Чух повишен глас и веднага разбрах, че е на младият мъж на седалката зад мен. Забелязах го веднага щом се качи в автобуса, разбира се. В миналото в Лондон се виждаха много пънк рокери, но от години не бях срещала такъв, с изключение на онзи мил човек, който работи на „Оксфорд Съркъс“ и веднъж ми помогна, когато чантата ми се заклещи на турникетите.

Този младеж в автобуса беше твърде млад, за да е от първата пънк вълна, но изглеждаше като онези навремето – коса на игли, тъмни дрехи и гневно изражение. Той гледаше злобно момичето на отсрещната седалка, което стискаше лист хартия в ръцете си и трепереше като листо.

Е, в началото си помислих, че пънкарят се държи неприлично и тъкмо щях да му кажа какво мисля за него, когато той заговори и аз веднага се отказах. Оказа се, че бях разбрала всичко погрешно, защото момичето го беше снимало с мобилния си телефон. Е, много хубаво, ама ако си толкова глупав, че да те хванат, трябва да си готов да понесеш последствията.

Момичето изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче, и съжалявам, но не успях да се въздържа и поклатих неодобрително глава. Честно, младите хора днес са толкова чувствителни – нищо чудно, че светът отива по дяволите. Е, както и да е, момичето стана, за да слезе от автобуса, и тогава листчето падна от скута му на пода. Наведох се, за да го взема, но преди да успея, момчето се протегна и го грабна.

Но успях да хвърля един бърз поглед и никога няма да отгатнеш какво беше. Беше скица с молив, която момичето беше нарисувало! Скица на този мъж, направена точно там, на място, в самия автобус. Можеш ли да повярваш, от всички възможни неща!

И тогава се случи нещо крайно странно. Когато видях тази рисунка, която, между другото, никак не беше лоша, изведнъж си спомних нещо. Почти усещах молива в ръката си, онова усещане… как се плъзга по грубата хартия за скициране, друсането и неравностите по пътя, докато автобусът пърпореше. И сякаш се бях върнала там, преди толкова много години. Просто седях и оставих спомените да ме обгърнат. Тогава, изведнъж, всичко се пукна като балон и аз отново бях една старица, в автобус 88, която пътува към „Пикадили Съркъс“.

Момичето вече беше слязло от автобуса и аз се обърнах, за да погледна мъжа. Той все още се взираше в скицата и аз чаках да видя как ще я смачка и ще я хвърли. Но не, той я сгъна на две, много внимателно, сякаш не искаше да я съсипе, и я пъхна в джоба на якето си. После вдигна поглед и аз трябваше да се обърна напред, за да не си помисли, че си пъхам носа в чужди работи.

Е, не беше точно като брилянтната история за боя или за предложението за брак, но все пак знаех, че е хубава случка, която ще ти хареса.

Никак не ми се иска да го признавам, но напоследък се случват толкова малко вълнуващи неща, че понякога ми е трудно да открия нещо, което да си струва да ти разкажа. Ето защо съм благодарна на пътуванията си с автобуса. В номер 88 винаги има шанс за малко драма или за кратък разговор с непознат, за нещо ново и различно, колкото и да е дребно. И тогава, с малко въображение и украсяване от моя страна, мога да го превърна в история, която да ти споделя. Но когато нищо не се случи в автобуса, когато никой не иска да говори с мен и всички зяпат телефоните си, е, тогава ми е трудно.

Помниш ли преди няколко седмици, когато ти разказвах за ходенето ми до „Асда“ и за спора ми с продавачката за цената на Whiskas? Сега ще ти призная, но по средата на тази история усетих, че вече не ми обръщаш внимание, и осъзнах каква нещастна старица съм станала. А като си спомня времето, когато бяхме по-млади, като се замисля за всички неща, които вярвахме, че ще постигнем в живота си… А сега погледни ни: стари сушени скумрии, които говорят за цената на котешката храна.

[1] Mod субкултурата се появява във Великобритания пред 50-те и е свързана предимно със съвременния джаз и американската соул музика. Бел. пр.