Момичето от автобус № 88 - Фрея Сампсън - глава 3

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 310
Цена 28,36 BGN / 14,50 EUR

Фрея Сампсън - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Анна Морисън - корица

В наличност

14.50 €

"Момичето от автобус № 88"

Фрея Сампсън

Глава 3

Следващата седмица беше една от най-изтощителните в живота на Либи. Всяка сутрин от понеделник до петък Хектор я събуждаше в 6:45, като връхлиташе в спалнята ѝ и скачаше на леглото ѝ, и от този момент до мига, в който заспиваше – дванадесет часа по-късно, не спираше да я затрупва с лавина от въпроси: Коя е столицата на Монголия? Защо момичетата имат гърди, а момчетата – не? Какво е противоположното на хамстер?

Когато Ребека и Том се прибираха от работа всяка вечер, Хектор все още се мяташе като топка между стените, препълнен с енергия, а Либи беше готова да се срине. Единственият позитив беше, че дните ѝ бяха толкова заети, че не ѝ оставаше време да мисли за Саймън. Едва когато си легнеше, премазана и отчаяна за сън, реалността на житейската ѝ ситуация се връщаше с пълна мощ.

Два дни... Три дни... Четири дни и все още нито дума от него.

Разговорът им от петък вечер се въртеше в главата на Либи като кофти поп песен, сложена на безкрайно повторение. Все още те обичам, но ми се струва, че сме се отдалечили един от друг... По-скоро сме съквартиранти, отколкото любовници... Преди беше толкова забавна, но нещата станаха сухи и безвкусни.

И всеки път Либи преживяваше същия внезапен удар, който изтласкваше въздуха от белите ѝ дробове. Как не го беше предвидила? През цялото това време беше толкова щастлива от съвместния им живот, от вечерята за вкъщи в петък вечер и секса в неделя сутрин, от мечтите за бъдещето, което внимателно бяха планирали заедно. Как не бе забелязала, че мъжът, когото обичаше, е бил толкова нещастен?

В събота сутринта Хектор събуди родителите си, а не Либи, и тя спа до след девет. Когато седна в леглото, цялото тяло я болеше и имаше здраво стегнат възел в гърдите.

Тя посегна към телефона си и отвори Инстаграм, след като беше избягвала да го прави през последната седмица, защото не желаеше да се измъчва, и се загледа във фийда на Саймън.

После кликна върху името му и спря да диша в очакване на това, което можеше да види. За щастие, от последния път, когато беше проверявала, Саймън беше публикувал само една снимка – кадър от едно от бяганията му.

Либи разгледа детайлите в новата снимка. Кожата му беше зачервена, косата му – разрошена, а той бе присвил очи към слънцето, докато се усмихваше към камерата. Изглеждаше толкова сурово красив, че чак ѝ се искаше да повърне. На този етап Либи трябваше вече да му липсва, но на тази снимка той изглеждаше толкова жизнен и безгрижен.

Ами ако вече беше решил, че животът му е по-щастлив без нея?

Либи скочи от леглото, изкъпа се и се облече, след което се измъкна от къщата, преди сестра ѝ да успее да ѝ даде някакви задачи. Нямаше представа къде отива, само знаеше, че не може да прекара деня в леглото, да гледа Инстаграм профила на Саймън и да полудява от паника.

Когато стигна до главния път, влезе в едно кафене и си купи капучино и шоколадов кроасан. Щом излезе навън, видя как един автобус спира на спирката пред кафенето. Вратите му се отвориха и Либи наблюдаваше как пътниците се изсипват на тротоара. Нямаше представа кой номер е този автобус или накъде отива, а нямаше нито палто, нито чадър, в случай че завалеше. Ако се качеше на този автобус, можеше да се озове кой знае къде, в някоя от многото опасни части на града, за които сестра ѝ все ѝ разказваше.

Тъкмо понечи да се обърне и да го подмине, когато си спомни думите на Саймън. Животът ни стана толкова планиран и предсказуем. Либи пое дълбоко дъх и скочи в автобуса. Намери свободно място в задната част на долния етаж и седна.

Е, какво ще кажеш? Това не е ли спонтанност?, помисли си тя и отхапа доволно от кроасана си. Въпреки това погледна към електронното табло, за да види накъде отива автобусът. Беше номер 88 за „Клапъм Комън“.

Добре, „Клапъм Комън“ да е.

Когато автобусът потегли, Либи огледа останалите пътници. В реда пред нея седяха двама тийнейджъри с наведени глави, които си поделяха чифт слушалки. От тях се разнасяше тенекиеният звук на музиката им.

От другата страна на пътеката, срещу тийнейджърите, седеше по-възрастна дама със сребриста коса под една от онези прозрачни пластмасови качулки за дъжд. Жената стискаше дръжката на количка за пазаруване. Зад пенсионерката, точно срещу Либи, седеше млада жена с вързана на кок коса. Устните ѝ се движеха, докато очите ѝ минаваха по страниците на старо, опърпано копие на „Гордост и предразсъдъци“. Беше напълно погълната от книгата и разсеяно си играеше с копчето на жилетката си, докато четеше.

Докато Либи я наблюдаваше, изведнъж си спомни за Франк, стареца, когото беше срещнала в автобуса миналата събота. Какво ѝ беше казал? Автобусът е идеалното място да се научиш да рисуваш модел, защото винаги има богат избор от интересни хора.

„Спирка Камдън Таун/Камдън Стрийт“, обяви автоматизираният глас.

Жената, която четеше, стана, без да откъсва поглед от страницата, и се запъти към изхода. Либи я наблюдаваше как слиза от автобуса, впечатлена от факта, че тя не вдигна поглед от книгата, дори докато вървеше по тротоара.

Нови пътници се качваха отпред. Либи бегло погледна към тях и неволно се обърна да ги огледа отново. Висок, кльощав мъж с черна, изправена нагоре коса в средата на главата се беше качил в автобуса и вървеше по пътеката с едри крачки. Изглеждаше на около тридесет и пет години и беше облечен с черно кожено яке, тесни джинси и кубинки „Док Мартенс“, с верига, прикрепена към колана му, която дрънчеше, докато вървеше.

Дали беше истински пънкар? Либи не си беше давала сметка, че пънкът все още не е умрял. Двамата тийнейджъри пред нея се сбутаха един друг и зазяпаха мъжа, но той изглеждаше абсолютно незаинтересован от вълнението, което бе предизвикал. Мъжът се свлече на седалката, която жената с книгата беше освободила. Дългите му крака стърчаха навън.

Либи отново си спомни за думите на Франк. Ето един достатъчно интересен за рисуване човек. Но дали можеше да го направи? От години не беше рисувала нищо, а освен това нямаше скицник със себе си и...

Спонтанност.

Либи отвори чантата си и претърси съдържанието ѝ. Обикновено беше винаги подредена, но след една седмица с Хектор сега в нея имаше няколко колички, наполовина изядена кутия със стафиди, малък бележник и пакет цветни моливи. Либи извади бележника и черен молив, след което погледна към мъжа.

Тъй като той седеше точно срещу нея, Либи можеше да види само левия профил на лицето му. Имаше силна, ъгловата челюст и тъмни очи, а ухото му беше отрупано с множество малки, сребърни халки. По врата му, малко над яката на якето му, се виждаше краят на татуировката му, макар че Либи не можеше да разбере какво беше изображението. Ако не се броеше косата му, наредена в мохок, останалата част от главата му беше обръсната и изглеждаше гладка на допир. За разлика от Либи, която имаше навик да върви и седи прегърбена, този мъж седеше изправен на седалката си, с увереността на човек, на когото не му пука какво мислят другите за него. Той наистина изглеждаше изключително различен.

Либи погледна празната бяла хартия в скута си, след което пое дълбоко дъх и притисна молива към страницата.

Когато погледна отново през прозореца, Либи с изненада установи, че минават по оживена търговска улица. Табелата на метростанцията ѝ подсказа, че са на „Оксфорд Съркъс“. Тя погледна скицата и въздъхна вътрешно. Беше нарисувала тялото на мъжа, но то имаше много странна форма, косата му изглеждаше като залепена с лепило, а през брадичката му имаше голяма черта, където моливът ѝ се бе плъзнал по листа, когато автобусът бе попаднал в дупка по пътя. Това беше рисунка, каквато Хектор би нарисувал, а той беше само на четири години.

Либи изтръгна страницата и тъкмо щеше да я смачка, когато забеляза профила на лицето му. В никакъв случай не беше съвършена, но тя беше успяла да улови формата на черепа му, острата линия на челюстта му и замисленото око. Беше много груба скица, но ако имаше повече време може би щеше да успее да я направи по-добра?

Либи отново погледна към мъжа. Той почти не бе мръднал по време на цялото пътуване, гледаше напред като в транс. Но можеше да слезе всеки момент и тогава нямаше никакъв шанс да довърши скицата. Ако само имаше начин да му направи снимка, за да може да продължи да работи по нея у дома...

Либи се огледа. Всички останали пътници бяха потънали в собствения си свят, гледаха през прозорците или в екраните на телефоните си. Тя бръкна в чантата си, извади телефона си и, възможно най-дискретно, го вдигна и направи снимка.

– Какво, по дяволите, правиш? – При звука от щракването на камерата мъжът, когото беше рисувала, се обърна на седалката си и се втренчи в нея.

Либи пъхна телефона обратно в чантата си.

– Снимаше ли ме? – Черните му очи бяха вперени в нея и Либи усещаше как другите пътници се обръщат да я погледнат.

– Не... тоест да… Съжалявам.

Мъжът се намръщи.

– Мислиш, че съм някаква туристическа атракция, нещо за твое забавление ли?

– Не, аз... аз... – Либи усети как кръвта се оттича от лицето ѝ. – Съжалявам, ще я изтрия.

– Представи си, че беше обратното, че някакъв случаен човек снима теб в автобуса. Щеше ли да ти хареса?

Старата жена, седнала пред пънкаря, гледаше Либи и клатеше неодобрително глава.

Либи се срина от срам, грабна чантата си и се изправи, за да слезе. В този момент листът се изплъзна от скута ѝ и, сякаш на забавен кадър, се понесе към пода в средата на пътеката.

По дяволите! Либи наблюдаваше как пънкарят се навежда и вдига листа, който бе кацнал до краката му. Тя затвори очи, готова да посрещне гневните му крясъци. Но не последва нищо подобно. Чуваше се само приглушената музика от слушалките на двамата тийнейджъри пред нея и когато Либи отново отвори очи, той гледаше рисунката с отвращение. Тишината беше мъчителна.

– Ужасно съжалявам – каза Либи и чу треперенето в гласа си.

Той не каза нищо и продължи да разглежда листчето. Либи усещаше как пътниците край нея седяха с притаен дъх и чакаха да видят какво ще направи той.

– Това е много лоша рисунка – каза Либи почти шепнешком.

Тогава мъжът я погледна в очите. За момент тя се взря в него, несигурна какво да прави. После хукна към отворената врата. Унижението циркулираше през цялото ѝ тяло.