Момичето от автобус № 88 - Фрея Сампсън - пролог

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 310
Цена 28,36 BGN / 14,50 EUR

Фрея Сампсън - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Анна Морисън - корица

В наличност

14.50 €

"Момичето от автобус № 88"

Фрея Сампсън

Пролог

Април 1962 година

Франк я забеляза през предното стъкло, когато автобусът спря на „Клапъм Комън“. Тя стоеше на спирката, облечена в костюм от туид с широки панталони и мъжка кройка. Носеше черна барета, наклонена настрани, и огромните ѝ червени кичури се подаваха изпод нея. Като цяло тоалетът ѝ беше напълно различен от всичко, което момичетата носеха, или поне бе забелязвал като мода – беше едновременно момчешки и женствен.

От мястото си в предната част на горния етаж на автобуса Франк видя чифт зелени очи под баретата и усети как сърцето му затуптява по-бързо.

Автобус 88 спря и момичето се качи и изчезна от погледа му. Франк чуваше как кондукторът долу поздравява пътниците, докато плащат билетите си, и си представи как момичето взема своя и си намира място на долния етаж.

Дали да се преместя долу, замисли се той, но нерешителността му го залепи за мястото му. Тогава усети движение зад себе си и видя проблясък от туид вдясно от седалката си. Франк остана напълно неподвижен, с глава наклонена към предното стъкло, но с ъгълчето на окото си забеляза как момичето сяда на свободното място от другата страна на пътеката.

Тя остави чантата до краката си, затвори очи и изпусна шумна въздишка. Автобусът потегли от спирката и се отправи нагоре по „Клапъм Хай Стрийт“. Момичето не помръдна от мястото си и не отвори очи, така че Франк можеше да надникне към нея крадешком. Предположи, че е малко по-млада от него, може би на осемнадесет или деветнадесет години, въпреки че се държеше с увереността на човек в края на тридесетте си. Беше изненадващо висока, с дълга, елегантна шия и заострена брадичка. Кожата ѝ беше много бледа, като порцелан, а сега, отблизо Франк можеше да види, че косата ѝ има цвета на портокаловия мармалад, който родителите му продаваха в магазина си.

Автобусът наближаваше „Стокуел“, а тя все още не беше помръднала и Франк вече се питаше дали пък не е задрямала, когато изведнъж тя отвори очи и обърна глава към него.

– Навик ли ти е да зяпаш момичетата в автобуса?

Крайно изненадан, Франк усети, че се изчервява.

– О, аз... ъъъ... – започна да се запъва той. Звучеше точно като ученик, и изведнъж се почувства като такъв. – Извинявам се.

Тя го погледна с маслиненозелените си очи и Франк видя как по лицето ѝ пробягва нещо като усмивка. Беше ѝ забавно.

О, боже, тя се смееше на него.

– Много е грубо. Не знаеше ли? Майка ти не те ли е научила на обноски?

– Извинявам се – повтори Франк.

Сърцето му галопираше. Той бръкна в джоба си и извади книгата си в отчаян опит да сложи край на този мъчителен момент. Усещаше, че тя го наблюдава, затова бързо отвори на случайна страница и се престори, че чете.

– Коя е книгата? – попита тя.

– Ами... „По пътя“. От Джак... – Той се поколеба, несигурен как да произнесе фамилното име на писателя. – Ке-ро-уик – засрича той.

– Става ли за четене?

В този миг Франк знаеше, че отговорът на този въпрос е жизненоважен, че има един последен шанс да поправи ужасното първо впечатление, което беше направил. Но проблемът беше, че всъщност книгата изобщо не му харесваше. Беше му я дал един приятел, който обожаваше всичко американско, и я беше поръчал чак от Ню Йорк. Приятелят му беше възхитен от модерния стил на книгата и беше говорил нещо за „бийт“ поетите, но Франк се измъчваше с хаотичния и странен начин на поднасяне на историята и едва беше прочел първите десет страници.

– Да, страхотна е. Американска е. Авторът е от „бийт“ поколението. – Франк се надяваше, че с тази фраза ще прозвучи зряло и изискано, но забеляза, че тя все още го гледаше със същото леко развеселено изражение.

– Какво се случва в нея?

– О… Ами… Той тръгва на пътешествие. По пътя.

– Да, това го разбрах от заглавието. И после?

– Среща разни хора и ходи на партита и... ъъъ… – Франк се опита да си спомни какво друго му бяха казали за книгата, но това момиче превръщаше мозъка му в желе. Наблюдаваше го мълчаливо, без никакво намерение да го избави от мъките му. – Честно казано, все още не съм стигнал много напред – каза той и чу въздишката на поражението в собствения си глас.

Момичето не каза нищо. Просто се наведе към чантата си, извади голям бележник и молив и започна да драска нещо. Франк чакаше тя да му проговори отново, но осъзна с чувство на огорчение, че я е отегчил и че разговорът им е приключил.

Автобусът бавно потегли нагоре по „Саут Ламбет Роуд“ към „Воксхол Джънкшън“. Франк отчаяно искаше да я наблюдава още малко, но всеки път, когато погледнеше към нея, тя сякаш го усещаше и веднага обръщаше очи към него. В крайна сметка той се примири да гледа през предното стъкло.

Франк осъзнаваше с болка, че момичето може да слезе всеки момент, и докато се приближаваха към всяка следваща автобусна спирка, чакаше с притаен дъх, в случай че беше нейната. Но тя не слизаше и единственият звук идваше от скърцането на молива ѝ върху хартията.

Накрая, когато вече не можеше да се стърпи, Франк се обърна към нея.

– Какво пишеш?

– Какво каза? – попита тя, без да вдига поглед от листа.

– Попитах какво пишеш.

– Не пиша нищо.

– Но ти...

– Ето. – С размах тя изтръгна страницата от тетрадката си и я протегна към него.

Франк взе листа и го обърна предпазливо, несигурен какво да очаква.

Беше скица на млад мъж. Франк подскочи като поразен от електрически удар, когато осъзна, че на листа вижда себе си.

Тя беше нарисувала косата му перфектно – оформена отпред с гел, така че да стои изправена нагоре. Виждаха се прекалено големите му уши и кривият нос, който беше наследил от майка си. И все пак, по някакъв начин, тя беше взела всичките му странни черти и някак го беше направила да изглежда... Е, красив.

– Това е... – Гласът му излезе като писък на малко момче и Франк сбърчи лице.

– Много е груба – каза тя, докато вадеше пакет цигари от чантата си. Издърпа една.

– Не мога да повярвам, че я направи толкова бързо.

– Обичам да скицирам в автобуса. – Тя драсна кибритена клечка, запали цигарата и вдиша дълбоко. – Винаги има интересен избор от модели. А я има и тази допълнителна тръпка, че никога не знаеш дали няма да си тръгнат внезапно.

– Прекрасна е.

– Не е от най-добрите ми – каза тя, като отхвърли комплимента с размахване на цигарата си. – Обичаш ли изкуство?

Франк за втори път разбираше, че отговорът му е от голямо значение, поради което отвори уста, за да излъже, но се спря.

– Боя се, че не разбирам много от изкуство. Семейството ми никога не се е интересувало особено.

Той чакаше жената да започне да му се подиграва, но беше изненадан да види усмивката ѝ, този път топла.

– Баща ми е същият. Неговата представа за изкуство се свежда до карикатурите в „Дейли Мирър“. Опита се да ме спре да ходя в колеж по изкуство.

– Не че не ме интересува, просто не знам откъде да започна. Всичко това е толкова... необятно.

– Знам, че може би изглежда така, но всъщност не е. Всеки може да се наслаждава на изкуството. Именно затова е толкова вълнуващо.

Франк не беше сигурен, че може да се съгласи. Отношението на родителите му към изкуството беше същото като отношението им към киното или театъра – за тях това беше нещо лекомислено, нещо, на което можеха да се наслаждават само тези, които имаха прекалено много време или пари.

– И как се научи да рисуваш, ако не ходиш в колеж по изкуство?

– О, ходя.

– Но не ми ли каза, че баща ти те е спрял?

– Опита се, но аз напуснах дома и все пак отидох – отговори момичето. – Преместих се при приятели в „Клапъм“ и работя на непълно работно време в магазин за дрехи, за да мога да си плащам наема. Там отивам сега. Семейството ми на практика се е отрекло от мен. – Тя пусна цигарата си на пода и я смачка с обувката си.

Франк я гледаше с възхищение. Въпреки че беше на двадесет и две години, не можеше дори да си представи да се противопостави на родителите си по този начин. Баща му щеше да го убие.

– Ти си много по-смела от мен – каза той, но тя присви рамене.

– Всъщност не е въпрос на смелост. Просто нямах избор. Единственото, което някога съм искала да правя, е да рисувам.

– И какво ще правиш, когато завършиш?

– Ще бъда художник. – Начинът, по който изрече думата, предизвика тръпка по гърба на Франк.

Никога преди не се беше запознавал с художник. Това само правеше момичето още по-екзотично и прекрасно в очите му.

Автобусът мина през „Парламънт Скуеър“ и Франк погледна през прозореца към Уестминстърското абатство. Родителите му го бяха довели тук, когато беше на тринадесет години. Те бяха сред възторжената тълпа, събрала се по повод коронацията на кралицата. Беше един от много редките случаи, когато затвориха магазина, по спомените на Франк.

Представи си как сега се обръща към родителите си и им казва, че не иска повече да работи там, че има по-големи мечти, различни от това да стои зад тезгяха до края на живота си.

Погледна към момичето, което запалваше поредната цигара. Какво ли беше да си на нейно място, да имаш толкова велика цел, такава целеустременост, че да рискуваш да загубиш семейството си заради нея? Той искаше да протегне ръка и да докосне рамото ѝ, да попие малко от тази дива увереност.

– А ти? – попита тя, докато автобусът завиваше към „Уайтхол“.

– О, аз… просто работя в магазина на родителите ми.

– Харесва ли ти?

– Не, не, мразя го, не издържам там. Но те очакват да поема бизнеса.

– А ти какво искаш да правиш?

– Обещаваш ли, че няма да се смееш?

– Кълна се. Гръм да ме удари, ако те лъжа – каза тя, а изражението ѝ беше толкова сериозно, че той се усмихна.

– Искам да стана актьор. – Докато изричаше думите на глас, Франк осъзна, че това се случваше за първи път.

– Сигурна съм, че ще станеш прекрасен актьор – каза момичето. Франк погледна към нея, за да види дали му се подиграва, но изражението ѝ беше все така сериозно. – Дори приличаш малко на Рок Хъдсън в „Разговори на възглавница“.

– О, много ми хареса! Гледах го два пъти.

Първия път беше завел Розамунд Грийн, а втория път беше сам. Промъкна се тайно, за да не го види никой, че отива на романтичен филм без момиче.

– Ходя на кино винаги когато мога – каза той. – Гледал съм почти всичко, което са давали в „Електрик Палъс“.

– Е, значи вече си започнал актьорското си образование – каза тя. – Сега просто трябва да кажеш на родителите си.

– Ще ми се да беше толкова просто.

– Няма да е просто, но ти обещавам, че няма да съжаляваш. В края на краищата, имаш само един живот.

Автобусът стигна до върха на „Уайтхол“ и пред тях се появи „Трафалгар Скуеър“.

– Знаеш ли, ако наистина искаш да научиш нещо за изкуството, това е добро място да започнеш – каза момичето, докато автобусът завиваше наляво пред колоната на Нелсън.

– „Трафалгар Скуеър“?

– Не, Националната галерия. – Тя посочи голямата сграда с купол в другия край на площада. Франк я беше виждал десетки пъти преди, но никога не ѝ беше обръщал внимание. – Вътре има над две хиляди картини от цял свят.

– Две хиляди? Как може всичко това да се види с едно посещение?

– Не може, а и никой не очаква такова нещо от теб. Входът е безплатен, така че можеш да ходиш колкото пъти искаш. Мога да прекарам часове там и да гледам само в една картина.

Франк погледна момичето с недоверие.

– Часове наред да гледаш една картина? Не ти ли омръзва?

– Не, за бога, разбира се, че не. Има една картина, „Бакхус и Ариадна“, на един художник, на име Тициан. Гледала съм я дни наред. И всеки път виждам нещо ново.

– Мили боже! – възкликна Франк.

– Понякога се чудя защо си правя труда да ходя в колеж по изкуство. Да прекарваш време в тази галерия е като да те учат най-великите майстори на света.

– Е, тогава предполагам, че трябва да отида да разгледам. – Франк не можеше да повярва, че е живял в този град цял живот и дори не е знаел, че галерията съществува.

Изведнъж неговият собствен свят му се стори ужасно малък.

Сега минаваха през „Пикадили Съркъс“, под огромните неонови надписи, които рекламираха Кока-Кола и Чинцано. Момичето започна да събира вещите си и Франк изведнъж осъзна, че сигурно ще слиза. Изпита такъв прилив на емоции, че не можеше да проговори. Преди беше канил момичета на среща и някои от тях дори бяха приемали. Защо беше толкова притеснен сега?

– Виж, може би е нахално, но... – запъна се той, когато тя се обърна и го погледна с онези омагьосващи очи. – Чудех се дали би искала да отидеш в Националната галерия следващата неделя? С-с-с мен, имам предвид. Можеш да ми покажеш онази картина „Бакхус и… Адриан“, която толкова харесваш.

Тя го погледна с присвити очи и Франк се подготви да посрещне отказа ѝ.

– Защо не – отговори тя и в този миг Франк си помисли, че сърцето му ще гръмне.

– Чудесно! Това е... Благодаря!

– Можеш да ми се обадиш, ако искаш. В сградата ми има телефон и винаги можеш да оставиш съобщение на някое от момичетата.

– Ще се обадя! – Той бръкна в джоба си, но после осъзна, че няма нито химикал, нито нещо, на което да пише.

– Ето. – Тя извади молива си и билета си за автобуса и нахвърли номера си в долната част на малкото правоъгълно картонче. Подаде му го, но после се спря и си прибра билета. – Ти не си от онези момчета, които обичат да събират телефонните номера на момичета, а после никога не се обаждат, нали?

– Разбира се, че не съм такъв! – възмути се Франк. – Кълна се, ще ти се обадя тази вечер. И всеки ден ще се обаждам, ако искаш.

– Само веднъж е достатъчно – каза тя, но се усмихна, докато му подаваше билета.

Палецът на Франк докосна нейния, докато го вземаше, и изведнъж имаше усещането, че се е изгорил. Сложи билета в джоба на сакото си и после се приведе, за да ѝ върне скицата.

– Благодаря, че ми я показа. Прекрасна е.

– Можеш да я задържиш, ако искаш.

– Наистина ли? Сигурна ли си?

– Да. Това е просто драсканица.

– Тогава трябва да ти дам нещо в замяна. – Той претърси джобовете си, но единственото, което намери там, беше копието на „По пътя“, което беше на приятеля му. – Можеш да вземеш това, ако искаш? Не съм сигурен, че е за мен.

– Благодаря. Любопитно ми е да видя какъв е този господин Керуак. – Начинът, по който тя произнесе името му, беше съвсем различен от този, по който Франк го произнасяше. И отново се изчерви. – Ще ти я върна, когато се срещнем – каза тя и взе книгата от него.

Автобусът наближаваше „Оксфорд Съркъс“ и момичето стана, за да слезе. Франк я наблюдаваше, попиваше всеки детайл, искаше да го запомни за дните, през които нямаше да я види. Искаше да каже нещо умно или забавно, нещо, което да я накара да се усмихва, когато по-късно си спомня за него. Нещо, за което да могат да говорят в бъдеще.

– Много ми беше приятно да се запознаем – каза той и отново прозвуча като безнадежден ученик.

– И на мен, Рок Хъдсън. До скоро.

Тя се обърна и тръгна по пътеката към стълбите, без да погледне назад.