Момичето от автобус № 88 - Фрея Сампсън - глава 2

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 310
Цена 28,36 BGN / 14,50 EUR

Фрея Сампсън - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Анна Морисън - корица

В наличност

14.50 €

"Момичето от автобус № 88"

Фрея Сампсън

Глава 2

Либи стоеше пред къщата на сестра си и гледаше нагоре към високата, внушителна сграда в грегориански стил. Пое дълбоко дъх и се качи по стръмните стъпала. Малко след като натисна звънеца, входната врата се отвори и пред нея застана по-голямата ѝ сестра, облечена в клин за йога и спортна блуза, която изглеждаше много скъпа. Тя огледа Либи от главата до петите.

– Уау, изглеждаш изтощена. – Ребека се наведе напред и я прегърна с кокалестите си ръце.

– Да, всичко дойде малко като шок. – Либи се опита да подаде един от саковете си на Ребека, но тя вече се беше обърнала и се беше втурнала обратно в къщата.

– Събуй си обувките, моля те – извика тя, докато Либи се опитваше да влезе.

Либи хвърли багажите си на пода и си събу обувките, след което тръгна по коридора към голямата, отворена кухня, която заемаше задната част на къщата.

Всичко тук беше ярко бяло, чак до еднаквите порцеланови чаши, висящи в редици на куки, и изпраните и изгладени бели кърпи за подсушаване, сгънати върху дръжката на фурната.

Либи беше изумена, че Ребека бе позволила на бананите да стоят в купата за плодове, като се има предвид, че не пасваха на цветовата гама.

Либи седна на тесен стол до централния плот в очакване на неизбежното.

– Е, разкажи ми всичко – каза Ребека. – Мама ми даде само в кратко резюме. Искам да чуя всичко от теб.

– Добре. – Либи преглътна. – Е, снощи Саймън предложи да излезем на вечеря в един нов италиански ресторант. Стори ми се малко странно, защото обикновено в петък си поръчваме храна за вкъщи и отдавна не сме излизали да ядем навън. Но той беше резервирал маса, така че се облякох елегантно и тръгнахме.

– И?

– Беше хубава вечеря, но усещах, че Саймън е разсеян – непрекъснато си проверяваше телефона и три пъти отиде до тоалетната. Мислех си...

Тя не довърши. Срамуваше се да го каже на глас.

– Какво?

Либи затвори очи и се върна там, в ресторанта. Виждаше Саймън от другата страна на осветената от свещи маса, гледаше как си гризе нокътя на палеца – нещо, което правеше, когато беше нервен. Мехурчета от вълнение се бяха надигнали към гърлото ѝ, когато ѝ беше хрумнало какво може да означава това.

– Либ?

– Мислех, че ще ми предложи – каза тя с тих глас.

– Господи!

– Знам. – Либи усети, че емоциите отново я помитат, и пое дъх, за да ги потисне. – Но се оказа, че не е обмислял как да ми предложи, а как да скъса с мен.

– Какво противно копеле – каза Ребека с голяма доза неприкрито задоволство. – Какво ти каза?

– Каза, че все още ме обича, но че от известно време е нещастен. Че нещата са в застой и се е замислил дали изобщо иска да бъде във връзка. Че е решил да бъде честен и да ми каже как се чувства, вместо, как го формулира той, „да продължава да страда в мълчание“.

– И защо те е завел в романтичен ресторант, за да ти каже всичко това?

– Сметнал, че така ще е по-лесно. Че у дома съм щяла да се разстроя, да се ядосам. Знаел, че никога не бих направила сцена пред други хора.

– Трябва да му се признае, това е планирано с майсторството на Макиавели – каза Ребека, като клатеше глава с възхищение. – И ти вярно ли си помислила, че ще ти предложи?

– Винаги сме си казвали, че ще се сгодим, когато навършим тридесет, а моят рожден ден наближава, така че...

– Знаеш за какво става дума, нали? – каза Ребека. – Това е класическа криза на средната възраст.

– На тридесет?

– Мъжете правят всякакви странни неща около важните рождени дни. Том искаше да си купи мотоциклет, когато навърши четиридесет. Аз, разбира се, не му позволих, но това е точно същото. Паникьосват се, че стават по-стари и по-малко мъжествени, и си мислят, че трябва да направят нещо радикално.

– Изглеждаше доста сериозен по въпроса – каза Либи.

Много съжалявам, беше промърморил Саймън, без да я погледне в очите над тирамисуто. Не мога да се отърва от усещането, че една връзка трябва да е нещо повече от това... Животът ни стана толкова планиран и предсказуем... Липсва ми да върша спонтанни неща.

– И какво ще правиш сега? – Ребека стана и се приближи до чайника.

– Саймън каза, че му трябва време, за да разбере какво иска... Почивка му трябвала. А аз бях толкова объркана, че се съгласих да се изнеса за малко, за да му дам пространство. Но си мисля, че може би беше лоша идея.

– Не, мисля, че това е добър план. Дай на Саймън една седмица да живее сам и той ще разбере каква грешка прави.

– А ако не разбере? Ако...

Либи беше прекъсната от поразителен звук, когато Ребека включи кафемелачката. В тази къща нямаше такова нещо като нескафе. Всяка чаша кафе се приготвяше отделно – процес, който отнемаше векове. На Саймън винаги му беше смешно да гледа през какви мъки минават Ребека и Том, за да приготвят една елементарна топла напитка, и винаги се опитваше да улови погледа на Либи, за да разсмее и нея. При спомена Либи почувства убождане в гърдите.

Те бяха екип, тя и Саймън, винаги се държаха един за друг, особено сред лудите си семейства. Как така сега искаше да се откаже?

– Какво каза? – попита Ребека, когато смилането приключи.

– Казах, ами ако наистина е сериозен? Ами ако не е никаква криза на средната възраст и наистина иска да скъса с мен?

– Стига, вие двамата сте заедно от осем години. Няма да захвърли всичко просто така. Ще му дойде умът. Ще се осъзнае.

– А ако се осъзнае, мислиш ли, че трябва да се върна при него? Искам да кажа, какво ще стане, ако се случи отново след няколко години? Как ще мога пак да му имам доверие?

– Разбира се, че ще можеш да му имаш доверие. Това е Саймън, нали? Eдва ли можеш да кажеш, че човекът е Казанова. Кълна се, това е просто някакъв глупав малък каприз и след няколко седмици ще сте пак заедно в малкото си жилище и ще си гледате телевизия заедно като двойката скучни старци, каквито сте.

Преди Либи да успее да каже каквото и да било, по коридора се чу силно топуркане.

– Лельо Либ! – Синът на Ребека, Хектор, влезе в кухнята, разпери ръце и се хвърли към Либи.

Тя прегърна племенника си, зарови лице в косата му и вдъхна успокояващия му аромат на ябълков шампоан и оризови сладки.

– Не мога да повярвам колко си пораснал – каза тя, когато го пусна. – На колко си сега, на осемнадесет?

– Знаеш, че съм само на четири – възрази нацупено той. – Мама казва, че ще се грижиш за мен до края на великденските празници.

– Аз ли? – Либи погледна Ребека, която беше заета да излива гореща вода върху кафето.

– Може ли да отидем в Природоисторическия музей? Искам да видя динозаврите.

– Хектор, защо не отидеш да довършиш онази рисунка за баба си, а после да я покажеш на мен и на леля Либи? – попита Ребека.

Момчето изтича от стаята. Настъпи дълго мълчание, докато Ребека се взираше внимателно в кафето.

– Значи затова предложи да остана тук – каза накрая Либи. – Искаш да се грижа за Хектор вместо теб.

– Не! Предложих ти да останеш тук, защото съм добрата сестра, която иска да ти помогне. – Гласът на Ребека беше изпълнен с възмущение, въпреки че ушите ѝ бяха леко зачервени.

– Значи не се нуждаеш от мен за Хектор?

– Не, не и ако не искаш. Но си помислих, че може да ти е приятно да прекараш малко време с племенника си – все пак почти никога не го виждаш.

– Мислех, че имате детегледачка, която живее при вас?

– Имаме, но трябваше да се върне у дома. Неотложен семеен случай, много неудобно. Затова имаме свободна стая, в която да отседнеш.

Ето ти го и отговорът. Либи знаеше, че трябва да има скрит мотив зад поканата на сестра ѝ. Ребека никога не правеше нищо, освен ако нямаше някаква изгода за нея.

– За колко време ти трябва помощ?

– Само за седмица-две, докато Розалита се върне. И наистина е идеален период, защото дотогава ти и Саймън ще сте преодолели всички тези глупости и ще си отново в дома си.

Ребека подаде на Либи чаша силно миришещо кафе.

– Не знам, Бекс. Разбира се, че искам да се грижа за Хектор, но не съм сигурна дали съм в състояние. Искам да кажа, погледни ме, изглеждам ужасно.

Сестра ѝ изпусна дълга въздишка.

– Колко пъти съм те молила за помощ, откакто Хектор се роди?

– Е, никога, но...

– И имаш ли, или нямаш свободно време в момента, като се има предвид, че…, и това е само предположение, няма да работиш за Саймън, докато сте в тази временна почивка един от друг?

– Имам, но...

– Е, ето ти разрешението. Освен това ще ти дойде добре. Хектор ще те разсее и няма да ти дава време да се самосъжаляваш заради Саймън.

Ребека винаги бе успявала да се наложи над Либи по този начин, още откакто бяха деца. Нищо чудно, че беше толкова успешна в работата си като корпоративен адвокат.

Либи отпи с примирение от кафето си.

– Ммм, хубаво е.

– Това е „Копи Лувак“, от Индонезия. Зърната се изяждат от цибетки, които след това ги изакват, като в процеса ферментират. Струва цяло състояние, защото купуваме зърна само от циветки, които живеят напълно свободно.

Либи се намръщи и остави чашата си.

– Е, ще се грижиш ли за Хектор? – попита Ребека.

Либи се замисли, преди да отговори. Може би не беше чак толкова лоша идея? Щеше да е добре да се захване с нещо. Освен това, тя обичаше Хектор. Той беше единственият член на семейството ѝ, който не я третираше сякаш е пълен идиот.

– Добре, няма проблем.

– Отлично. – Ребека взе лист хартия от плота и го подаде на Либи. – Разпечатах ти графика му. Всяка сутрин има клуб по футбол, а следобед има различни занимания. Учителят му идва във вторник, в сряда има уроци по пиано, а в петък имате билети за изложба в Музея на науката.

– Уау.

– Какво?

– Ами, знаеш, че винаги съм била в защита на графиците, но това звучи изтощително.

– Не е изтощително, а обогатяващо – възрази Ребека. – И той трябва да е по-добър от останалите, ако иска да влезе в подходящото подготвително училище.

– Добре, ще се постарая да се справя с всичко.

– Аз и Том се прибираме чак в шест, така че ще трябва да готвиш за Хектор. Поръчвам всичко от „Окадо“, така че единственото, което трябва да правиш, е да следваш менюто. И не забравяй, че той не яде червено месо и млечни продукти и се опитваме да му даваме рафинирана захар само през уикендите.

– Добре. – С всяка изминала секунда Либи все повече съжаляваше детето.

– Знам какво си мислиш, Либи, и ти казвам да не го водиш тайно в „Макдоналдс“ за пилешки хапки и млечни шейкове. На теб може и да не ти пука за тялото ти, но в този дом ние се отнасяме към нашите организми с уважение.

– Никакъв „Биг Мак“, обещавам.

Телефонът на Ребека иззвъня и тя го вдигна.

– О, и никакво гледане в екрани – каза тя, докато четеше съобщението. – Наскоро видях статия за вредата, която тези устройства могат да нанесат на един развиващ се мозък.

Либи не успя да се удържи да не завърти очи, което се случи точно в момента, в който Ребека вдигна поглед от телефона си и улови Либи в средата на гримасата.

– Проблем ли има?

– Не.

– Защото това въртене на очи ми подсказва, че не си съгласна с мен.

– Не е това. Но като деца гледахме много телевизия и не съм сигурна, че това е нанесло някаква вреда на мозъците ни.

Ребека гледаше Либи с онзи поглед, който тя помнеше от детството си – смазваща смесица от досада и презрение.

– Припомни ми, Либс, колко деца имаш?

О, започва се.

– Точно така – отсече Ребека. – Ако и когато имаш деца, можеш да ги оставяш да прекарват цял ден с очи, вперени в екраните, и да ядат боклуци. Но докато се грижиш за сина ми, моля те да спазваш моите правила за отглеждане на деца. Ясно?

Либи понечи да отговори, но Ребека вече беше излетяла от кухнята, като я остави да зяпа с отворена уста в кафето от дарадонки на цибетка.