Момичето от автобус № 88 - Фрея Сампсън - глава 1

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 310
Цена 28,36 BGN / 14,50 EUR

Фрея Сампсън - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Анна Морисън - корица

В наличност

14.50 €

"Момичето от автобус № 88"

Фрея Сампсън

Глава 1

Април 2022

Това е автобус 88 за „Парламънт Хил Фийлдс“.

Електронното съобщение прозвуча в автобуса, докато Либи качваше двата си сака по стъпалата. Зад нея имаше опашка от пътници и тя чу нетърпеливо цъкане с език, докато ровеше в чантата си, за да намери портмонето си. Най-накрая го изнамери и докосна картата си, за да плати, но не и преди да чуе как някой измърморва „шибани туристи“.

Либи бързо грабна багажите си и започна да се провира към единственото свободно място на долния етаж, но беше направила едва няколко крачки, когато един тийнейджър я избута, почти я събори в скута на една възрастна жена и се хвърли на свободното място преди нея. Либи хвърли на момчето най-убийствения поглед, на който беше способна, след което се обърна и се качи по тесните стъпала към предната част на горния етаж, като стискаше перилата, за да не падне, докато автобусът потегляше от спирка „Воксхол“.

Когато стигна горе, с облекчение забеляза, че най-близките места на първия ред са свободни. Хвърли саковете си на пода и седна.

Докато автобусът се провираше през лондонския трафик, Либи погледна през предното стъкло. Всички изглеждаха толкова забързани. Тълпи от пешеходци маршируваха по тротоара, клаксоните на колите звучаха като ядосани гъски, велосипедист жестикулираше и псуваше гръмко един таксиметров шофьор.

Когато автобусът се качи на моста „Воксхол“, Либи се обърна надясно, за да погледне към Темза. Разпозна художествената галерия „Тейт Британия“, зад която се виждаше „Лондонското око“, чиито стъклени кабини блестяха под слънчевите лъчи на късното априлско слънце.

Саймън беше завел Либи там веднъж като подарък за рождения ѝ ден преди три или четири години. Бяха пили Просеко, докато колелото ги въртеше високо над града, а след това си купиха хотдог и се разходиха по Саут Банк, хванати ръка за ръка. Това беше една от редките им еднодневни екскурзии до Лондон и Либи си спомняше колко щастлива се бе чувствала да е там. Със Саймън. Но...

– О, боже мой, ти си! – Глас отляво я накара да подскочи и тя се обърна.

Беше възрастен мъж, седнал от другата страна на пътеката, облечен с кадифено сако в бордо, което беше видяло по-добри дни. Лицето му се обтегна в усмивка, докато я гледаше.

– Наистина си ти, нали? – каза пак той.

О, боже. Беше в Лондон само от десет минути и вече беше попаднала на откачалник.

– Съжалявам, мисля, че ме бъркате с някоя друга – каза Либи и се обърна с гръб към него.

– О! О, съжалявам.

Либи извади телефона си от чантата. Обикновено, ако някой непознат се опиташе да започне нежелан разговор, тя вадеше телефона си и се обаждаше на някого.

Но на кого, по дяволите, можеше да се обади сега? Със сигурност не и на родителите си, а всичките ѝ приятелки и приятели от известно време бяха приятели и на Саймън. А те бяха последните хора, с които искаше да говори.

Либи пъхна телефона си обратно в чантата.

– Съжалявам, че Ви обезпокоих – продължи мъжът с треперещ глас. – Понякога малко се обърквам.

Нещо в тона му накара Либи да се обърне отново. Той се взираше в скута си и изглеждаше толкова отчаян, че тя изпита внезапно желание да го утеши.

– Не се тревожи, често непознати хора ме бъркат с някого другиго. Мисля, че е заради лицето ми. Изглеждам много обикновена.

– Обикновена? – Той вдигна рязко глава. – Не изглеждаш обикновена. С тази чудесна червена коса приличаш на Венера на Ботичели.

Либи прокара ръка през дългите си, гъсти къдрици. През годините я бяха наричали как ли не заради косата ѝ – „джинджър“, „Уизли“, „морков“, но никога не я бяха сравнявали с картина от Ренесанса. Не можеше да не се усмихне.

– Съжалявам, сигурно си мислиш, че съм много странен – каза мъжът. – Обикновено не заговарям млади жени в автобуса и не им казвам, че имат хубава коса. Кълна се.

– Няма проблем. Имах нужда от комплимент днес, така че благодаря.

– Лош ден?

– Може да се каже.

– Ще се радвам да те изслушам, ако това ще ти помогне? – Той прокара ръка през собствената си коса, която беше искрящо бяла и стърчеше от главата му под най-различни непокорни ъгли. – Хората често ми разказват проблемите си, особено в нощния автобус. Когато изпият няколко питиета, хората споделят пред непознати най-различни неща. Няма да повярваш какво съм чувал тук.

За миг Либи обмисли дали да не излее своята жалка житейска история пред този непознат. Но откъде можеше да започне?

– Много мило предложение, но няма нужда, благодаря.

Мъжът кимна и се обърна да погледне през прозореца си, а Либи се загледа през своя. Автобусът криволичеше зад „Тейт Британия“ и продължаваше към „Парламънт Скуеър“. Тази сутрин беше оживено – тълпи от туристи чакаха на опашка, за да влязат в Уестминстърското абатство, а пред Парламента се беше събрала малка група протестиращи с плакати. Няколко незаинтересувани полицаи ги охраняваха.

Либи погледна телефона си – беше 14:15, а според Google Maps трябваше да бъде в къщата на сестра си около 15:00. Мисълта накара Либи да потръпне.

Когато късно снощи се появи в къщата на родителите си, все още в шок, тя беше предположила, че ще ѝ позволят да остане при тях за няколко дни, докато реши какво да прави. Но тази сутрин, по време на напрегнатата закуска, на която баща ѝ едва се насилваше да я погледне, майката на Либи ѝ бе съобщила, че е звъннала на Ребека, която предложила на Либи свободната си спалня.

На Либи ѝ се стори доста странно, като се има предвид, че двете сестри не бяха близки, така да се каже, но когато се опита да възрази, майка ѝ на секундата отхвърли протестите ѝ. И ето как, няколко часа по-късно, тя се озова в непознат автобус, в непознат град, с целия си живот събран в два стари сака.

– Извинявай? – Старецът отсреща отново я погледна.

– Да?

– Извинявай, че се натрапвам, но не можах да не забележа това. Художничка ли си?

Либи погледна към мястото, което сочеше мъжът, и видя стар, очукан скицник, пъхнат в страничния джоб на раницата ѝ. Дори не беше осъзнала, че е там – нагледно доказателство колко време бе минало, откакто бе използвала този сак.

– Боя се, че не. Това е отпреди години, когато ходех на училище.

– Рисувала ли си тогава?

– Да, но отдавна не съм правила нищо, свързано с изкуство.

– И защо?

Либи отвори уста, за да отговори, но после се спря. Защо трябваше да разказва историята на живота си на напълно непознат човек? Старецът беше прав – явно имаше нещо в него, което караше хората да разкриват тайните си.

– Нямам време – беше единственото, което предложи като отговор.

– Глупости, винаги има време за рисуване. Можеш да ме нарисуваш сега, ако искаш?

– Благодаря, но мисля, че дните ми за рисуване отдавна отминаха.

Автобусът спря пред „Даунинг Стрийт“ и се качиха още пътници – гласовете им под нозете на Либи бяха смесица от всякакви езици.

– Знаеш ли, никога не е късно да започнеш да рисуваш отново – каза мъжът. – Учила ли си изкуство в училище?

– Да, и исках да отида в колеж по изкуство, но... – Ето я пак, готова да си излее душата. – Вместо това учих медицина в университета.

– Медицина? Боже, не ми изглеждаш като човек, който би станал лекар. Не, нито за миг не бих ти поверил кривия си таз. – Либи вдигна поглед изненадана, но мъжът ѝ намигна. – Само се шегувам. Сигурен съм, че си чудесен лекар.

– Всъщност, прав си, не съм от хората, които стават за лекари. Мразех медицинския факултет и напуснах, преди да успея да опропастя нечий болен таз.

Мъжът се засмя и Либи се усмихна въпреки лошото си настроение.

– И какво правиш сега, ако не се занимаваш с медицина и рисуване?

Тя не отговори. Не беше сигурна какво да каже. Допреди двадесет и четири часа Либи бе работила за Саймън, като се занимаваше със счетоводството и административните дейности на неговата фирма за градинарство.

Но сега? Кой можеше да каже?

Наближаваха „Трафалгар Скуеър“ и Либи видя четирите величествени лъва, застанали като горди стражи в компанията на ято охранени гълъби. Колоната на Нелсън се извисяваше в средата над тълпите от туристи и улични музиканти, с адмирала на върха, който наблюдаваше Лондон като недоволен родител. Зад него се издигаха грандиозните колони и куполният покрив на Националната галерия. При вида ѝ Либи усети как споменът се пробужда.

Беше ходила в галерията веднъж, по време на една училищна екскурзия. Повечето от съучениците ѝ бързо се отегчиха и започнаха да врънкат, че искат да отидат в „Мадам Тюсо“, но Либи беше останала възхитена от огромната сграда с богато украсените ѝ тавани и всички онези зали, една след друга, една след друга, в които бяха изложени най-необикновени картини.

Но това беше по времето, когато тя все още се надяваше да постъпи в колеж по изкуство, преди родителите ѝ да я натиснат да завърши „нормална“ специалност, за да си намери „истинска“ работа.

Либи погледна стареца и видя, че и той е някак замислен. Взираше се през прозореца със замъглени очи. Явно беше усетил погледа ѝ, защото поклати глава, сякаш се събуждаше от сън.

– Знаеш ли, преди време едно момиче ми каза, че не е нужно да ходиш в колеж по изкуство, за да се научиш да рисуваш. Каза, че всичко, от което се нуждаеш, е да прекарваш време тук, в Националната галерия, и че това е като да се учиш при най-великите художници в света.

– Наистина ли?

– Освен това тя се упражняваше да скицира в автобуса. Каза, че това е идеалното място да се научиш да рисуваш модел, защото винаги имало богат избор от интересни хора.

– Мисля, че за мен би било невъзможно. Много друса.

Мъжът се обърна да погледне Либи.

– Била ли си някога в Националната галерия?

– Веднъж, когато бях тийнейджърка. Винаги съм искала да дойда пак.

– Е, в такъв случай, защо не отидем сега? Можем да започнем твоето художествено образование веднага! – Той се протегна към дръжката зад седалката си и натисна силно бутона за спиране.

– Съжалявам, не мога – каза Либи.

Раменете му се свлякоха.

– Разбира се, колко глупаво от моя страна.

– Трябва да ида на друго място. Освен това влача тези чудовища. – Тя посочи двата си сака.

– Съжалявам, не знам какво ми стана. Днес се държа много странно.

– Не, не, изобщо не е така. И ще дойда друг път, обещавам.

Но мъжът вече не я слушаше, а гледаше назад към галерията.

Автобусът спря на спирката, вратите му се отвориха с тих стон. Той все още гледаше през прозореца.

– Знаеш ли, мисля, че ще сляза тук – каза той и стана. – Има една картина, която бих искал да видя.

Либи го наблюдаваше как се измъква от седалката, стиснал стълба за опора. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се препъне.

– Имаш ли нужда от помощ по стълбите?

– Не, благодаря, ще се оправя. – Мъжът я погледна. – Между другото, казвам се Франк.