Плаващият свят - Акси О - Глава 5

Плаващият свят

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 320
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица Macmillan Publishing Group LLC
Илюстрация на картите Вирджиния Алин
Полина Любенова - редактор

В наличност

13.29 €

" Плаващият свят "

Акси О

От авторката на бестселърите „ХОХО“ и „Бунтът на Сеул“

Един фантастичен свят, вдъхновен от корейската митология

ГЛАВА 5

РЕН

Планините Хебек,

село Горийе

–ДЕМОН! – НЯКОЙ ИЗКРЕЩЯ.

Сякаш внезапно освободени от заклинание, селяните започнаха да бягат във всички посоки. Рен стоеше неподвижно, страхът я заковаваше към земята. Не разбираше какво се случва.

Демоните не бяха истински. Те бяха чудовища, които съществуваха само във фолклорните приказки и митове.

Демонът се беше привел над Мокдже. Мокри, гъргорещи звуци кънтяха във въздуха. И ужасът се пръсна в гърдите ѝ, когато осъзна, че демонът го яде.

С рязко движение съществото вдигна глава. Рен проследи посоката на погледа му към Малък Чичо, който беше паднал на земята. Беше се преобърнал под тежестта на две деца, които се бяха вкопчили в него в отчаяния си страх.

Демонът се втурна към тях. Сърцето на Рен биеше толкова силно, за малко да се пръсне. Трябваше да направи нещо, иначе щяха да умрат.

Но не можеше да помръдне. Страхът беше като верига, оковала ръцете и краката ѝ.

Демонът се приближаваше до Малък Чичо, до децата.

Тя вдигна ръка към устата си и заби зъби дълбоко в кожата си. Болката я прониза толкова силно, че я освободи от вцепенението ѝ. Свали сандала си и го запрати по демона, но той само отскочи от задната част на главата му.

С озверял рев демонът се втурна към нея. С крайчеца на окото си Рен забеляза Голям Чичо, който отвеждаше селяните зад стените на дома на старейшината.

Леля се появи до Малък Чичо и му помогна да се изправи. Децата се скупчиха край нея.

Демонът се хвърли към Рен. Размахваше ноктите си към нея. Тя отскочи встрани, претърколи се на земята. Демонът нададе гъргорещ вой и пак замахна.

Рен не мислеше, доверяваше се на тялото си и на рефлексите му, за да избегне всяко едно замахване на ноктите на демона. Беше като триковете, които Малък Чичо и Рен упражняваха – когато той стреляше с тъпи стрели по нея, а тя ги избягваше. Само че тук нещата бяха на живот и смърт. Демонът беше почти върху нея, а ноктите му бяха на сантиметри. Всеки момент щяха да я разкъсат.

Ноктите му докопаха плитката ѝ, издърпаха главата ѝ назад. Цялата му тежест се стовари върху нея, въздухът беше изтласкан от гърдите ѝ.

Тя бързо грабна флейтата си от мястото, където я беше прибрала в колана си, и я притисна хоризонтално към гушата на чудовището. Горещ, вонящ дъх я обля, докато демонът скърцаше със зъби на косъм от лицето ѝ. Ръцете ѝ се разтрепериха, докато се опитваше да го задържи далеч. От устата му по бузите ѝ капеше кръв и падаха парчета плът.

Нямаше да издържи още дълго. Тялото ѝ ставаше все по-слабо.

Изведнъж тежестта на демона изчезна. Голям Чичо бе успял да спре чудовището с тялото си.

–Голям Чичо! – извика тя.

–Бягай! – изкрещя той.

Тя поклати глава, продължаваше да се препъва напред по земята, дори когато демонът се вряза в Голям Чичо и ноктите му оставиха кървави разрези по ръцете му.

–Бягай, Рен – изръмжа той. – Сега!

Малък Чичо се втурна към нея, сграбчи я за ръката. Леля сигурно беше взела децата, защото беше сам.

Той я издърпа на крака. Не можеха да отидат до къщата на старейшината – демонът препречваше пътя им. Затова побягнаха сляпо по улиците, докато не излязоха извън селото.

Пред тях се простираше гората, загърната в сенки. Силен вятър се спускаше от планината, дърветата се клатеха със скърцане, надигаха се като вълни в освирепяло море.

Зад тях въздухът беше раздран от ужасяващ вой.

Впуснаха се сред дърветата. От нищото изскачаха клони, които се люлееха така, сякаш нарочно искаха да препречат пътя им.

Сълзи се плъзнаха по бузите ѝ и Рен ги избърса с опакото на ръката си. Изгубила обичайното си равновесие, тя се препъваше в корени и камъни.

Движеха се под наклон. В дробовете ѝ се надигаше напрежение. До нея дишането на Малък Чичо ставаше все по-затруднено.

–Голям Чичо… – проплака тя.

–Не се обръщай назад – молеше я Малък Чичо, а гърлото му бе продрано от хрипове от плач. – Трябва да продължим да вървим.

Дърветата се разделиха и те изскочиха насред твърда, гола повърхност. Малък Чичо извика – глезенът му се усука, беше изкълчен.

Бяха на плоския връх на скала, обградени от огромни камъни, бели като луната.

Пред тях се чуваше силен, забързан шум. Когато се препънаха по равната, открита повърхност, Рен разбра откъде идваше звукът.

Скалите свършваха пред овраг, а далеч долу под тях течеше голяма река.

Когато Рен надникна през ръба, ѝ се зави свят.

Жена стои на ръба на скала, а малиновата ѝ роба се вее зад нея.

Гърдите на Рен се стегнаха, дъхът ѝ излизаше на пресекулки.

–Трябва да скочим! – крещеше Малък Чичо, но тя едва го чуваше над бученето в ушите си.

И тя пада, пада...

Цялата трепереше.

–Аз... не мога!

Един клон зад тях се скърши. В края на гората стоеше демонът. Той се изправи в цял ръст, разчленените му крайници сякаш се сляха и удължиха, докато стана с глава по-висок от всеки един човек, когото беше виждала. Дългите му ръце стигаха чак до земята и пръстите му завършваха с нокти, от които капеше кръв.

–Рен – молеше я Малък Чичо, – трябва да скочим. Ако не скочим, ще умрем. – Той я стисна за ръката. – Моля те.

–Аз… – Тя направи крачка към ръба, но краката ѝ се подкосиха.

Този страх беше различен, не беше като страха, който бе изпитала, когато се бе изправила срещу демона.

Това беше дълбоко вкоренен ужас, врязан в душата ѝ, издълбан в костите ѝ.

–Не мога! – извика тя.

Защо беше толкова слаба?

Над нея падна сянка и тя вдигна очи. Малък Чичо се бе отдръпнал от нея, а краката му трепереха. Стискаше кинжала си. Треперещата му ръка опипваше символа, който внимателно беше издълбал върху дръжката: защита.

Демонът се втурна през скалите с вой. С мощен вик Малък Чичо скочи напред, за да го пресрещне.

Рен изпищя, когато демонът прониза с нокти гърдите му. Малък Чичо падна на земята, а когато не се изправи, тя усети как сърцето ѝ се разбива на милион парчета.

Не, не, не. Защо се случваше? Само преди минути децата се смееха под фенерите. Тя видя нежната усмивка на Голям Чичо, когато ѝ подаваше хартиения чадър. Видя Малък Чичо, когато ѝ намигна, преди да нахлузи маската върху лицето си. И видя Леля, протегнала ръка към нея. Ела с мен, беше казала тя, аз ще те пазя.

И Рен бе поела ръката ѝ.

В продължение на десет години Леля бе спазвала обещанието си. Рен вярваше, че ще остане с Леля, Голям Чичо и Малък Чичо, щастлива и в безопасност, завинаги.

Рен се изправи на крака. Яростта ѝ се беше превърнала в отделно, живо същество. Усещаше как формата на тази ярост се излива от сърцевината ѝ.

Този демон бе късал от телата на хората, които тя обичаше, нейното семейство.

Тя протегна ръка към силата в себе си.

Когато докосна Светлината, тя откликна с рев на призива на Рен.

И този път, когато освободи Светлината навън, Рен дори не се опита да я сдържа.

Ярко сребърно сияние я обгърна. Топлината беше почти непоносима. Цялата мощ на силата ѝ излезе от нея и заля Малък Чичо, демона, скалите, гората.

Последното нещо, което запомни, преди да изгуби съзнание, беше писъкът на демона и бялата жар, която гореше в нея като звезда.