Плаващият свят - Акси О - Глава 2

Плаващият свят

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 320
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица Macmillan Publishing Group LLC
Илюстрация на картите Вирджиния Алин
Полина Любенова - редактор

В наличност

13.29 €

" Плаващият свят "

Акси О

От авторката на бестселърите „ХОХО“ и „Бунтът на Сеул“

Един фантастичен свят, вдъхновен от корейската митология

ГЛАВА 2

СУНХО

Долният свят,

пред фабриката за митрил, Девети район

СУНХО НАПРАВИ КРАЧКА НАЗАД от портала, когато алармата на фабриката започна да вие предупредително, а димът се разгърна от големите комини като крила в нощта.

Той вдигна по-високо над носа си шала, чиито червени нишки бяха избледнели и опърпани. При движението му мечът, прибран в ножницата на гърба му, се разклати.

В продължение на петнадесет секунди алармата виеше, а комините изплюваха достатъчно дим, за да изпълнят небето над него. Когато шумът спря, той се извърна, а очите му заблестяха от сините искрици в дима – частички митрил.

Един гълъб изгука наблизо. Той проследи звука зад ъгъла до мястото, където момче и момиче се бяха скрили в сянката на стената на фабриката.

Момчето беше със слабо телосложение и сребристобяла коса. Таг. Сунхо помнеше името му от първата им среща. Беше на седемнадесет години, като Сунхо.

Гукането спря, когато Таг спусна ръце от устата си.

Момичето, Юрхи, беше с няколко години по-голямо. Косата ѝ – кафява с червени ивици, беше прибрана назад от лицето ѝ с помощта на щипка с формата на пеперуда. Беше се облегнала с едното стъпало на стената, но при приближаването на Сунхо се оттласна напред.

–Не бяхме сигурни дали ще успееш – каза тя. – Патрулите са плъзнали като глутници.

– Видях няколко по пътя си – каза Сунхо, спомнил си тропота на краката и поклащането на фенерите по тъмните улици.

Беше се придържал към сенките, за да избегне светлината им. Беше дошъл директно от акция в Осми район, където го бяха наели като силова подкрепа за една друга нелегална работа. Ако го хванеха без нужните документи, с които да обясни присъствието си в Средния град, щяха да го вкарат в затвора.

Две големи нападения за една нощ беше рисковано, но в сутрешната си бележка Юрхи му беше обещала голяма печалба.

–Сунхо, ранен си. – Юрхи протегна ръка към врата му и той инстинктивно направи крачка назад.

Вероятно го бяха ранили по време на предишната работа.

Юрхи повдигна вежда, после отдръпна ръката си.

–Съжалявам. Навик. Имам слабост към затворени, емоционално недостъпни момчета.

Зад нея Таг вдигна вежди и леко се намръщи.

Сунхо се беше запознал с двамата преди месец, когато го бяха наели за една друга работа – трябваше да ограбят каргото на един дребен гангстер. Те крадяха „само от алчни копелета, които си го заслужават“, както се бе изразила Юрхи. Нито един от двамата не беше опитен в ръкопашния бой, затова бяха пуснали обява, че търсят да наемат човек с меч.

–Ще проверя експлозивите – промълви Таг.

Приклекнал до стената, той отмести пълзящите клони на бръшляна, зад които бяха скрити две бомби с нагласен таймер.

В стомаха на Сунхо заседна безпокойство. Досега беше приемал работа само с нисък риск. Кражба от саренианска фабрика за митрил, от друга страна, беше различно нещо. Ако ги заловяха, щеше да ги очаква много по-лошо от затвор.

Юрхи бръкна в якето си и извади свитък, който разгъна с едно движение на китката си. Имаше скици на сгради, разположени върху голямо пространство, а около тях бяха надраскани бележки относно смяната на охраната и приблизителното време за преминаване между отбелязаните точки.

–Трябва да стигнем оттук – тя посочи мястото, където се намираха в момента, извън стената в североизточния ъгъл – дотук.

Пръстът ѝ сочеше една точка в най-голямата сграда в задната част на територията на фабриката, отбелязана с Х.

–Какво има там? – попита Сунхо.

Тя му намигна, нави картата и я прибра в якето си.

–Скоро ще разбереш.

Все още имаше време да се откаже, но тогава пък нямаше да получи заплащането, което Юрхи беше обещала.

Сунхо нагласи ремъка така, че ножницата му, прибрана в сака, преметнат през рамото му, да пада по-прибрана на гърба му, а и да е по-лесна за вадене. После вдигна поглед. Горната част на стената на фабриката едва се виждаше през гъстата мъгла, създадена от пушека.

–Внимавай – каза Юрхи.

Той се обърна навреме, за да хване уреда с куката, който тя му бе подхвърлила.

–Знаеш как да го използваш, нали? – Без да чака отговор, тя скочи на гърба на Таг.

Таг се прицели и стреля. Куката прониза стената близо до върха. След това задейства въжето и те се издигнаха нагоре и над него.

Сунхо насочи цевта вляво от куката на Таг и натисна спусъка. Тя разцепи бетона. Той затегна хватката си и въжето го издърпа рязко нагоре. Приземи се на върха на стената, където приклекна, точно когато алармата на фабриката издаде още един оглушителен писък и от комините пак изригна дим.

Той се спусна по въжето от другата страна и се присъедини към Таг и Юрхи зад купчина високи щайги.

Юрхи постави пръст на устните си. През една пукнатина между щайгите видяха двама охранители, които обикаляха, а фенерите им хвърляха странни петна по стените на сградите, покрай които минаваха. Бяха с филтърни маски против дима, а на кръста си имаха стандартни къси мечове. Гласовете им се носеха и Сунхо долови част от разговора им. В Осми район имало ново заведение за нудли и мислели да хапнат късно вечерта, след края на смяната си.

Охранителите минаха покрай входа към една тясна уличка – почти като пролука. Светлината от фенерите им освети тясното място вътре, преди да изчезнат зад ъгъла.

–Виждате ли това там? – попита Юрхи. – Ще пресечем директно отсреща. Това е най-бързият път.

Те се измъкнаха безшумно иззад щайгите, спринтираха през откритото пространство и се мушнаха в тясната уличка. Тук димът беше по-гъст, тъй като се беше наслоил между сградите. Юрхи, която се движеше пред него, откачи маска от колана си и я сложи през лицето си. От двете им страни се намираха рафинериите, където митриловата руда се пречистваше в кюлчета, а останалият материал се изхвърляше като скрап.

Уличката беше отрупана с купчини метал и Сунхо внимаваше да не ритне някое парче, за да не се раздрънчи и да привлече вниманието на стражите. Макар че едва бе зърнал картата, Сунхо бе запомнил разположението на сградите във фабриката. Рафинериите, общо шест, построени една до друга в блокове по две, бяха в предната част на комплекса, а складът – в задната, най-близо до портала, който водеше към Средния град.

Когато стигнаха до края на тесния процеп, изчакаха пазачите да минат. Следяха движенията им благодарение на ярките светлини на фенерите им. Никой не проговаряше. Всички осъзнаваха, че опасност дебне от всички страни – групирани по двама, пазачи обикаляха трите блока с рафинерии, а това означаваше много преминаващи фенери.

Бяха в края на последната тясна уличка, почти бяха излезли, когато от една ниша в стената се отвори врата. От нея излезе пазач с филтрираща маска. Видял Сунхо, той се нахвърли върху него с кинжал, който до този момент беше скрит.

Сунхо избегна атаката. Метна се напред, хвана пазача през маската и удари главата му в стената. Охранителят се свлече в безсъзнание на земята.

Таг се мушна през отворената врата и се върна след няколко минути, като клатеше глава – вътре нямаше никой друг.

–Ако извадим късмет, известно време няма да разберат, че този липсва – каза Юрхи, докато сваляше маската си. – По дяволите.

Сунхо проследи погледа ѝ към емблемата на рамото на униформата на мъжа – разперени крила, като на гълъб.

–Какво прави тук сарениански войник?

Докато Сунхо се взираше в символа, по ключицата му премина парещо усещане, което запълзя нагоре по шията му. Бързо вдигна ръка към шала си и изпита облекчение, когато установи, че е на мястото си.

–Трябва ли да прекъснем мисията? – попита Таг тихо. – Може да има още.

–Не – каза Юрхи след кратка пауза. По бузата ѝ се плъзна струйка пот. – Вече е твърде късно.

Сунхо застана на пост, докато Юрхи и Таг влачеха мъжа обратно през вратата. Той раздвижи рамене и обтегна ръце, за да облекчи част от натрупаното там напрежение. В съзнанието му се беше зародило подозрение, след като бе чул думата, с която Таг беше описал това, което правеха.

Не беше акция, а мисия.

Крадците се върнаха обратно в уличката и затвориха вратата след себе си. Според картата на Юрхи сега пътят беше право през турбинното поле. Тя не беше отбелязала да има охрана в района, затова и забавиха ход, водени само от светлините на склада в далечината.

Пространството беше широко и открито. Там имаше само големи турбини. Перките на роторите им се въртяха непрестанно, за да произвеждат енергия за захранването на фабриката. Ползата от тях беше двойна – роторите също изтласкваха дима, който излизаше от комините, далеч от Средния град и нататък, към Външния пръстен.

Сунхо се замисли за облаците. Сини облаци, примесени с отрова. Помисли си мрачно: „Който твърди, че в Долния свят няма облаци, много греши.“

–Мислех, че на военните им е забранено да имат преки контакти с фабриките за митрил – каза Таг, който не изоставаше от тях. По-дребното момче дишаше учестено под маската, но не намаляваше скоростта си.

–Моят информатор ми каза, че министърът, който е собственик на тази фабрика, е корумпиран, макар че това не е нещо необичайно – каза Юрхи с рязък смях. – Възможно е да прибира пари от саренианските военни в замяна на достъп до складовете за митрил.

Преди десет години, след смъртта на кралицата и на наследничката на Сарения, Плаващият съвет, управителен орган както на Плаващия, така и на Долния свят, беше в пълен хаос. Именно по това време генерал Илджин от армията на Сарения се бе издигнал до власт, многократно по-голяма от тази, която бе имал като служещ на кралицата и Съвета. В продължение на седем години той бе укрепвал армията на Сарения, най-вече чрез използването на митрил за въздушната флота, и бе разширявал границите на империята чрез поредици от брутални атаки – първо срещу по-малките съседни кралства, а след това срещу великата империя Волмар на север.

Но благородниците, които заседаваха в Съвета, бяха започнали да се опасяват от натрупаното богатство и влияние на генерала, и преди три години бяха издали закон, който забраняваше безконтролния достъп на военните до митрил.

С изключение на определеното за захранване на военни самолети количество, разпределението на митрила трябваше да принадлежи на частния сектор, където се използваше за круизи за развлечение, както и за частни самолети. Това напълно удовлетворяваше благородниците, чийто единствен интерес беше да пълнят собствените си джобове.

Ако министърът на Девети район, благородник с място в Съвета, извършваше търговия с военните, тогава той нарушаваше закона и извършваше държавна измяна.

Сунхо не знаеше какво щеше да се случи, ако някой разкриеше дейността на министъра, и дали той или генералът, в качеството му на ръководител на армията, щяха да бъдат наказани. Но при все силата на Съвета, властта на генерала никога не беше поставяна под въпрос, а ако това се случеше, имаше риск от преврат.

–Това няма значение – каза Юрхи и поклати трескаво глава. – Каквото и да замислят саренианците, то не променя нищо от това, за което ние сме дошли тук.

Сунхо погледна Юрхи, чийто глас се бе повишил.

За какво всъщност бяха дошли тук? Ако ставаше дума за пари, именията във Вътрешния кръг щяха да са по-лесна плячка от фабриката за митрил. Не ставаше и дума за кражба на самия митрил – не бяха оборудвани да пренасят метала, който беше отровен при допир.

Преди да успее да попита, те навлязоха в близост до склада. Беше гигантски – на два етажа, дълъг колкото цяла една пресечка във Вътрешния кръг.

За разлика от рафинериите, тук охраната беше много подсилена. В четирите му ъгъла бяха разположени охранители, групирани по двойки. Сунхо приклекна заедно с Юрхи и Таг извън обсега на светлината от фенерите на най-близките стражи.

–Трябва да минем покрай тези охранители, без останалите да разберат – каза Юрхи.

Ножницата на Сунхо се заби в земята и той дръпна ремъка на сака, за да го затегне.

–Колко време мина, откакто алармата прозвуча за последен път? – попита Юрхи.

–Скоро трябва да се задейства – отговори Таг. – Какво обмисляш?

–Виждаш ли на какво разстояние са разположени екипите? – Тридесет крачки деляха стражите на всеки ъгъл. – Не могат да се видят един друг в тъмнината. Само фенерите подсказват позициите им. Ако сме тихи, би трябвало да успеем да отстраним един екип, без останалите да разберат.

–Алармата бие само петнадесет секунди. – Таг се премести по-близо, маската му висеше на врата. – Тук няма да се чува толкова силно.

Юрхи заговори бързо:

–Затова действаме ловко. Имаме само една възможност. Сунхо, ти...

Алармата започна да вие. Тримата изскочиха от мрака, движеха се ниско до земята.

Стражът, който стоеше най-близо, ги забеляза и понечи да извади меча си от ножницата. Достигнал го най-бързо, Сунхо го хвана за ръката, после го удари с все сила в гърлото, точно когато охранителят се канеше да изкрещи. Сунхо мина зад него, уви ръката си около врата на мъжа и изви китката му, докато той не изпусна меча си.

До него Юрхи и Таг се бореха с другия охранител. Беше жена. Ръката на Таг бе запушила устата ѝ.

Сунхо наблюдаваше с ъгълчето на окото си как фенерът, който жената държеше, се заклати, а после политна надолу. Сунхо го улови във въздуха.

Докато държеше фенера стабилно с едната си ръка, той стегна другата около врата на своя пазач, докато мъжът не престана да се бори напълно. Юрхи притисна кърпа с упоително до устата на втория страж. Очите ѝ се обърнаха назад. И двамата стражи се свлякоха на земята. Алармата престана да дере въздуха.

В настъпилата тишина тримата зачакаха сигнал за тревога. Когато такъв не се чу, Юрхи кимна на Сунхо. Той все още държеше фенера вдигнат нагоре.

–Навреме го хвана! Добри рефлекси.

Тя се приближи до вратата и вкара дебел щифт в катинара, който се отвори с щракване.

–Един от нас ще трябва да остане тук, за да държи фенера. Трябва да виждат, че свети, да изглежда сякаш всичко е наред.

–Може да има още охранители – каза Таг и взе фенера от Сунхо. – Вие двамата вървете. Аз ще остана. – Той притисна гърба си към вратата, като я задържа отворена, за да минат Сунхо и Юрхи. – Бъдете внимателни.

Юрхи пристъпи прага.

–Почакай – каза Сунхо.

Тя се спря и се обърна да го погледне. В очите ѝ танцуваше светлината на огъня.

– Какво ще крадем, Юрхи?

–Има ли значение? – попита Таг. Тонът му беше равен, неосъдителен. Ако не друго, звучеше някак любопитен. – Така или иначе ще ти бъде платено.

Таг беше прав, нямаше значение. Той щеше да свърши работа независимо какво крадяха. Парите му трябваха.

–Искам да знам – каза Сунхо.

Юрхи прекрачи обратно прага, наклони глава настрани, а щипката ѝ за коса с форма на пеперуда блесна, уловила светлината от фенера.

–За първи път казваш името ми, знаеш ли?

Сунхо примигна. Така ли беше наистина? По природа беше сдържан и му беше трудно да комуникира с другите. Рядко приемаше работа с един и същи екип повече от веднъж. Юрхи и Таг бяха едно от малкото изключения.

–Когато се разделихме след първата акция, казах на Таг, че си точно като нас. Момче от Външния пръстен, което се опитва да оцелее.

Като тях. Сунхо усети странно присвиване в задната част на гърлото си. Беше неприятно, почти болезнено.

–Майната му на оцеляването! Искам да живея. – Тя се усмихна широко и сърцато, някак безразсъдно. Усмивката на Таг беше същата, но по-мека. – В един свободен свят. Под небе, което е изпълнено не с отровни облаци, а с истински.

Звучеше като преди, когато гласът ѝ се беше извисил със страст, с копнеж, който му се струваше едновременно чужд и толкова познат.

Защото и Сунхо имаше нещо, което искаше.

Нещо, за което отчаяно копнееше.

–Ще откраднем картата на мините с митрил – каза Юрхи. – Това търсим. И с нея ще взривим техния свят.