Плаващият свят - Акси О - Глава 4

Плаващият свят

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 320
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица Macmillan Publishing Group LLC
Илюстрация на картите Вирджиния Алин
Полина Любенова - редактор

В наличност

13.29 €

" Плаващият свят "

Акси О

От авторката на бестселърите „ХОХО“ и „Бунтът на Сеул“

Един фантастичен свят, вдъхновен от корейската митология

ГЛАВА 4

РЕН

Планините Хебек,

село Горийе

РЕН ЛЕЖЕШЕ ВЪРХУ фургона на семейството си, загледана в небето. Тук, дълбоко в планината гората беше гъста и имаше много по-малко слънчева светлина, но тя беше успяла да забележи пролука в короните на дърветата, през която светлината надничаше, ярка и блестяща. Ако примижеше, можеше да различи формата на облака високо над главата ѝ.

Керванът беше пристигнал рано тази сутрин и хората със стоки за търговия вече бяха започнали да редят сергиите си в селото.

Представлението на семейството ѝ беше едва вечерта, но Голям Чичо винаги помагаше при разтоварването. Преди да успее да ги извика да помагат „доброволно“, Малък Чичо и Рен бяха заявили на висок глас, че трябва да репетират.

Сега флейтата ѝ лежеше изоставена до нея, а тя се беше проснала по гръб. Лежеше там от повече от час. Според Рен нямаше нищо по-хубаво от това да мързелуваш и да пренебрегваш задълженията си, а днес времето беше топло – рядко явление за късната есен.

Сянка мина над каруцата и потопи гората в мрак.

–Пак ли? – изкрещя Малък Чичо.

Рен седна и надникна от каруцата към дървените стъпала, където той седеше. Беше се навел над дръжката на ножа, който изработваше и старателно дълбаеше един символ в дървото.

–Още ли не си приключил с това? – попита Рен с онзи протяжен глас, който знаеше, че го дразни най-много.

–Щях да съм го свършил досега, ако тези проклети облаци не блокираха светлината ми през цялото време!

Тихо блеене прекъсна тирадата му.

–Всичко е наред – говореше с нежен глас Хви. Беше седнала на земята с последните от женските овце от кервана. Те бяха положили глави в скута ѝ и я гледаха с любов през дългите си, гъсти мигли. – Слънцето скоро ще се върне – добави Хви, дъщерята на пастира на кервана.

Тя беше най-добрата приятелка на Рен и Малък Чичо, всъщност единствената им приятелка, тъй като в кервана имаше малко млади хора над шестнадесетгодишна възраст.

Напоследък Хви беше изпаднала в меланхолия, тъй като знаеше, че когато керванът стигнеше до село Горийе, щеше да се наложи да се раздели с останалата част от овцете си. Бяха започнали пътуването си в началото на лятото с цяло стадо, но баща ѝ беше продал животните едно по едно.

Бащата на Хви твърдеше, че дъщеря му била слабохарактерна и твърде много я било грижа за всичко и всеки. Затова Рен го мразеше. Имаше и други причини да не харесва бащата на Хви, например недоверието му към нея самата, но неспособността му да види добротата и съпричастността на Хви като нейни силни качества, според Рен беше най-голямото му престъпление.

–Надявам се тук да им е добре – каза Хви и потрепери, докато гледаше към заобикалящата я гора. – М-много е тъмно.

–Всичко ще е наред – уверено каза Рен. – И ще ги видиш догодина, когато дойдем пак.

Малък Чичо се разсмя.

–Освен ако селяните не ги изядат!

Рен свали сандала си и го замери по главата. Той скочи веднага, грабна го от земята, където се беше търкулнал, и го хвърли в най-близките храсти.

–Ей! – Рен скочи от фургона на един крак и закуцука да вземе сандала си.

Когато се върна, Хви се смееше, а Рен и Малък Чичо си размениха многозначителни погледи, доволни, че са накарали приятелката си да се усмихне.

–М-много те б-бива – каза Хви, като посочи с брадичка дърворезбата на Малък Чичо.

Той седна малко по-изправен и заяви:

–Някои от нас се раждат природно надарени. Много несправедливо за останалите, наистина.

Хви се засмя.

–Винаги съм си м-мислела колко е странно, че м-макар Леля да ти е сестра, ти си точно като Голям Чичо.

Рен не можеше да не се съгласи с нея, като си припомни подаръка на Голям Чичо за рождения ѝ ден. Чадърът беше увит в одеяло, прибран при другите ѝ вещи.

Рен се приближи до Хви.

–А аз на кого приличам? – попита тя, като запърха невинно с мигли.

Очите на Хви се разшириха.

–На Леля, разб-бира се.

Рен се усмихна, доволна от отговора.

–Зададе ѝ този въпрос, само защото знаеше какво ще отговори – възнегодува шумно Малък Чичо.

Преди Рен да успее да отвърне с нещо остроумно, той ѝ подхвърли дръжката на кинжала, върху която работеше.

–Довърших я – каза той, когато тя я хвана. – Виж.

Рен вдигна здравата дръжка. Когато се прикрепеше към острието, щеше да се получи един доста елегантен кинжал. Беше лека, добре оформена и изпилена за здрав, плътен захват. Беше го дразнила, но сега усети как сърцето ѝ прелива от гордост.

През последния месец и половина, докато керванът се придвижваше от село на село, Малък Чичо бе работил върху кинжала, като първо бе шлифовал острието, а после бе издялал дръжката от парче дъб. След представленията сядаше сам, все още облечен в костюма си, с фенер, който несигурно балансираше на едното си коляно. Леля все мърмореше, че ако не внимава, ще изгори малкия им фургон до основи.

Малък Чичо беше издълбал в дървото един единствен символ. Тя прокара палец по точно изваяните щрихи и прочете на глас:

–Защита.

–Трябва да прикрепя острието към дръжката – каза Малък Чичо. – Мислиш ли, че Мокдже носи инструментите си със себе си?

Той не дочака отговор, грабна дръжката от ръката ѝ и скочи на крака, за да потърси стария дърворезбар.

–Аз също тряб-бва да тръгвам – каза Хви с въздишка. Овцете забляха в знак на протест, докато тя се изправяше. – Очаквам с нетърпение представлението ти тази вечер.

Рен смръщи нос.

–Аз съм само на флейтата.

–И ще свириш п-прекрасно!

След като Хви си тръгна, Рен взе флейтата си от покривалото на фургона и се промъкна през малката врата. През повечето нощи семейството ѝ спеше под звездите заедно с останалите членове на кервана, но тъй като времето беше станало по-студено, бяха започнали да спят вътре – Леля и Голям Чичо до входа, а Малък Чичо и Рен отзад до барабаните и сандъка с костюмите.

На един нисък рафт имаше фенер с догаряща свещ. Седнала на пода в средата на фургона, тя вдигна флейтата си и я нагласи под устата си. Засвири, но сбърчи лице при слабия звук, който по-скоро наподобяваше на свистящ въздух, отколкото на мелодия. Наистина трябваше да започне да се упражнява от по-рано тази сутрин, даже още преди пет дни, но през цялото време се беше надявала, че Леля ще промени решението си.

Не беше прибягвала до Светлината, откакто Леля ѝ беше забранила да го прави. Не че молбата беше трудна, тъй като магията ѝ беше свързана с емоциите ѝ, а самото пътуване не беше точно вълнуващо.

Но дори когато усещаше и най-слабото трептене на Светлината в себе си, тя се стараеше веднага да я задуши напълно. Но Леля с нищо не бе показала, че е забелязала усилията ѝ. Рен се беше извинила и се беше заклела никога повече да не го прави. Защо Леля не можеше да ѝ се довери?

Рен разбираше страховете на Леля. Беше имала същите тези страхове през по-голямата част от живота си. Но ако онези, от които беше избягала преди десет години, не бяха тръгнали след нея досега, то това се дължеше, както предполагаха Малък и Голям Чичо, на факта, че вярваха, че е мъртва. Никой не я търсеше, вече не. Тя беше в безопасност.

Грабна флейтата и я завъртя в едната си ръка. После я подхвърли в другата и я преметна през гърба си. Сърцето ѝ започна да бие по-бързо, както се случваше винаги, когато изпълняваше някакъв трик. Рен подхвърли флейтата във въздуха. Инструментът се удари в тавана, падна на пода и се търкулна под сандъка с костюмите.

Тя въздъхна. Ето, така ѝ се падаше, задето подхвърляше флейтата си насам-натам. Ако се беше счупила, Леля щеше да има пълното право да ѝ забрани да участва в следващите няколко представления.

Рен прилази на колене. В задната част на фургона беше най-тъмно, затова тя взе фенера и го сложи на пода до сандъка. Там цареше истински безпорядък, вероятно дело на Малък Чичо. Дрехи се изливаха от отворения капак. Докато цъкаше с език, тя започна да подрежда. Сгъна саката и полите и ги нареди вътре. Посегна по-дълбоко към едно сако, за да го сгъне, и пръстите ѝ докоснаха нещо твърдо.

Когато отмахна плата, тя видя, че под него има друг сандък, по-малък и по-плосък от този, в който бяха костюмите им. Беше го виждала и преди, но никога без катинара му с форма на риба, който сега лежеше на дъното на големия сандък.

Рен би предположила, че е минал крадец, но ключът, който Леля винаги държеше на халка, закачена на колана ѝ, лежеше до него. Тя погледна за миг през рамо, преди да вдигне капака на сандъка.

Вътре имаше една-единствена дреха.

Роба.

Рен усети как ръцете ѝ изтръпват от вълнение. Дали беше за нея? Подарък за рождения ѝ ден? Леля никога не ѝ беше подарявала дреха, която да не е практична. Но може би я пазеше за деня, в който Рен щеше да навърши седемнадесет години.

Тя нетърпеливо посегна към дрехата и я извади. Материята се изля като река върху ръцете ѝ. Беше малинова на цвят, толкова наситено червена, че приличаше на огън.

Докато държеше дрехата, дишането ѝ стана плитко. Но това което изпитваше, не беше възхищение или удивление.

Ужас сви в стомаха ѝ.

Тялото ѝ започна да трепери силно. Опита се да откъсне поглед, но яркият цвят се разливаше в очите ѝ, като мастило, капнало във вода, докато накрая това беше единственото, което можеше да вижда.

После изведнъж всичко се разпадна и тя бе пометена от вълна от разпокъсани образи.

Бяло като сняг перо се носи във въздуха. Момче гледа Рен с тъмни, призрачни очи.

Жена стои на ръба на скала, а малиновата ѝ роба се вее зад нея.

От завихрящия се мрак се появява сянка. Тя има тяло на човек, но лице на демон. Сянката протяга животински нокти към жената.

Рен изкрещява, но вятърът отвлича гласа ѝ. Майка ѝ се обръща, когато земята под Рен се свлича, а после тя пада, пада...

Рен седна рязко назад и пусна робата на пода. Движението ѝ преобърна фенера, а пламъкът се закачи за ръкава на едно сако.

Тя посегна към магията си и изпрати вятър към наполовина пълна с вода кана. Съдържанието ѝ се разля върху огъня и го потуши.

Разтрепери се. Преди да успее да осмисли случилото се, Рен чу как стъпалата на фургона заскърцаха. Бързо грабна робата, набута я обратно в сандъка.

–Рен? – Малък Чичо надникна вътре. – Всичко наред ли е? Какво става? Усещам дим.

–Катурнах фенера – каза тя и веднага изпита облекчение, когато гласът ѝ излезе стабилен през свитото ѝ гърло.

Бяха минали години, откакто за последно бе сънувала кошмари от миналото си, и не искаше дори да започва да му обяснява защо бе видяла кошмар сега, докато беше будна.

Той се усмихна.

–Не позволявай на Леля да разбере за това.

Тя кимна, но все още беше замаяна. Никога не би казала на Леля нищо от това, което се бе случило току-що.

–Щях да се упражнявам за представлението тази вечер – каза Малък Чичо. – Този път наистина. Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя кимна и посегна към флейтата си, която се беше изтърколила под сандъка с костюми.

–Да идем към ручея. Искаш ли да се състезаваме? Който загуби, трябва да купи на другия оризови питки!

–Чакай...

Но той вече беше тръгнал.

Треперенето беше напуснало тялото ѝ. Независимо дали бе имал намерение, или не, Малък Чичо бе прогонил страховете ѝ с усмивка, както го беше правил безброй пъти досега.

Тя се измъкна от каруцата и хукна да го гони, с което остави робата и миналото зад гърба си.

***

ВЕЧЕРТА РЕН и Малък Чичо бързо си проправиха път към центъра на селото. Малък Чичо доволно поглъщаше оризовата си питка. Рен трябваше да признае, че бе сгрешила, когато бе нарекла селяните от Горийе навъсени и мрачни. По ъглите на всяка къща висяха фенери, а въздухът беше натежал от ароматите на тестени изделия, както солени, така и сладки.

Пред къщата на старейшината Голям Чичо беше направил периметър от разноцветни пръчки. Децата вече се бяха събрали, насядали около кръга, а родители, настойници и съседи си говореха и се смееха край тях.

Рен усети леко опарване в гърдите си от факта, че нямаше да играе тази вечер, но бързо потисна чувството. С удоволствие щеше да свири на флейта, стига Леля никога да не разбереше, че отново бе използвала магията си.

–Забравих да попитам – каза Рен и хвана Малък Чичо за ръката, преди той да се отправи към Леля, която стоеше в края на кръга и говореше със старейшината на селото – набит мъж със сурово лице и вежди като гъсеници. – Довърши ли кинжала си?

Очите на Малък Чичо заблестяха от радост.

–Довърших го. Ще ти го покажа след представлението. – Той ѝ намигна, после вдигна ръка, за да спусне маската върху лицето си.

Всеки от тях бързо зае позицията си. Всички бяха сериозни, защото им предстоеше представление.

Голям Чичо кимна одобрително към Рен, докато тя сядаше с кръстосани крака до него в края на кръга. Тази вечер малката им трупа щеше да играе популярната сред селата история за заека, който надхитрил ловеца.

Голям Чичо постави барабана с формата на пясъчен часовник в скута си и със заоблените чукчета започна да бие в бавен, равномерен ритъм.

Тълпата ахна, когато Малък Чичо, в ролята на ловеца, скочи в кръга, размахал лък и стрела. След това Леля се впусна в кръга под възторжените викове на хората. Маската ѝ беше на заек с дълги уши и бели мустаци.

Забелязал заека, Малък Чичо обтегна стрелата. После я пусна напред, но Леля избяга встрани, а стрелата се заби в пръстта.

В гърдите на Рен се разнесе топлина. Нищо не ѝ доставяше по-голяма радост от това да гледа как семейството ѝ играе. Беше по-щастлива, единствено когато тя самата играеше. Но дори да не беше в кръга, тя пак беше част от представлението.

Рен пое дълбоко дъх, вдигна флейтата и я поднесе към устните си.

Зловещ писък прониза нощта.

Отначало Рен помисли, че е вятър, който идва от планините, но звукът прозвуча пронизително, почти... човешки.

Голям Чичо престана да барабани. Тълпата се раздели, лицата на хората се обърнаха към пътеката, която излизаше от гората.

Един мъж тичаше по нея. Беше трудно да се видят чертите му – няколко от фенерите бяха угаснали.

Но когато се приближи, по тялото на Рен премина ледено усещане. Походката му беше неестествена, сякаш си беше счупил краката и ръцете. И все пак той някак тичаше, спринтираше.

После забеляза резци, твърде големи за зейналата му уста, пръсти, които не бяха пръсти, ръце с остри, извити нокти, и очи изцяло черни, без бялото, което да ги прави човешки.

Той скочи върху най-близкия човек от селото – млада жена, която нададе пронизителен писък, преди Мокдже да я избута настрани.

Дърворезбарят моментално бе покрит от нокти и зъби. Югуларната му вена беше изтръгната от гърлото. Кръвта плискаше като дъжд по пръстта.