Плаващият свят - Акси О - Глава 1

Плаващият свят

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 320
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица Macmillan Publishing Group LLC
Илюстрация на картите Вирджиния Алин
Полина Любенова - редактор

В наличност

13.29 €

" Плаващият свят "

Акси О

От авторката на бестселърите „ХОХО“ и „Бунтът на Сеул“

Един фантастичен свят, вдъхновен от корейската митология

ГЛАВА 1

РЕН

На изток от планините Хебек

БАРАБАНЪТ БИЕШЕ все по-бързо и по-бързо. Рен се втурна в центъра на кръга, направи колело и след като се закрепи на ръце, продължи да се движи напред с вдигнати към небето крака. Усетила, че маската ѝ се изплъзва от брадичката, тя бързо я намести обратно на мястото ѝ, като внимаваше да не развали илюзията, че е демон с розово лице, а не момиче.

От другата страна на кръга, където Малък Чичо въртеше таз с голи гърди под късото си яке, избухнаха бурни смехове. Подобно на Рен, той също носеше маска, но неговата беше боядисана в бяло и имаше сини точки по бузите. С едно замахване на китката той отвори хартиеното си ветрило и го размаха срамежливо и в същото време съблазнително. Няколко по-възрастни жени крещяха шеговито-неприлични коментари, а някои от младите мъже се изчервиха и започнаха да се бутат помежду си, за да виждат по-добре.

Рен започна да си проправя път към Малък Чичо, като подскачаше ту на едната, ту на другата ръка и размахваше крака, за да запази равновесие.

Тълпата беше по-малка в сравнение с предишната година, но хората компенсираха с ентусиазма си. Някои от селяните бяха докарали бъчви до самия кръг и удряха с длани по стените им, като така подсилваха и обогатяваха ритъма, който барабанът на Голям Чичо подаваше.

Трупата ѝ играеше от половин час. Рен можеше да изкара и по-дълго, но керванът трябваше да потегли по обяд, ако искаха да стигнат до село Горийе до края на седмицата.

Голям Чичо бързо удари една след друга двете страни на барабана си с форма на пясъчен часовник – това беше сигнал да побързат и да приключват с представлението.

Рен скочи на крака. Погледът ѝ обходи тълпата. Забеляза едно малко момиче, може би на седем или осем години, което седеше с кръстосани крака пред група по-големи момчета. Момичето не им обръщаше никакво внимание, въпреки че момчетата я блъскаха отзад. Тя просто гледаше Рен с възхитените си очи.

Сърцето на Рен се разтупка лекичко от това признание. На тази възраст тя беше същата. Когато Леля изнасяше представлението си, Рен не искаше дори да мигне от страх да не пропусне и най-малкото движение на китката ѝ или някое накланяне на главата ѝ.

Леля пресъздаваше цели светове и герои само чрез тялото си. Беше сърна, препускаща диво през осветената от луната гора. Беше моряк, изгубен в морето, завлечен дълбоко под вълните. Рен се смееше, когато Леля играеше хитра лисица, която все някой надхитряваше, и която после бягаше с подвита опашка. Плачеше, когато Леля играеше вдовица, останала сама в планината, скърбяща за любимия си, който никога нямаше да се завърне.

Чрез разказите на Леля тя изживяваше хиляди животи, бореше се с демони и надхитряваше богове.

Момичето гледаше Рен, сякаш и тя беше способна на същите чудеса.

Рен и Малък Чичо трябваше да изиграят като пантомима историята за един демон, който се опитва да измами благородник, но не успява. Още преди време бяха изгубили нишката на сюжета. Щеше да им се наложи да я възстановят, ако искаха да приключат представлението. Но не и преди един последен трик.

Рен претича през кръга и скочи върху най-близката бъчва. Обърна се към Голям Чичо, но той вече очакваше да види какво ще направи. Той удари два пъти с чукчето си по лявата страна на барабана, който издаде глух звук, а след това удари веднъж с отворената си длан по дясната страна.

Скок и завъртане във въздуха щяха да са напълно достатъчни, за да впечатлят тълпата.

И все пак...

Рен затвори очи. Усещаше я – Светлината, винаги жива в нея, като вечен пламък, който се разрастваше и оттегляше с всеки удар на сърцето ѝ.

Сега тя засмука от нея, но само една искрица. Топлината ѝ се пръсна от сърцевината на тялото ѝ, плъзна нагоре по ръцете ѝ и излезе през върховете на пръстите ѝ.

Денят беше тих, но Светлината раздвижи въздуха. Силен вятър се завъртя като циклон под нея, завихри се около бъчвата и развя крачолите ѝ. Тя отскочи назад и се остави да бъде издигната в небето.

За миг изпадна в паника – беше високо, прекалено високо, но след това завъртя тялото си във въздуха, направи салто и се приземи върху твърдата земя.

Настъпи миг зловеща тишина, след което тълпата изригна в бесни аплодисменти и скандирания.

Малък Чичо се втурна към нея.

–Сега вече загази – каза той, но тя чу усмивката в гласа му.

–Мислиш ли, че Леля е видяла? – попита Рен.

Адреналинът в тялото ѝ се беше оттеглил и сега Рен вече беше разтревожена. Леля винаги я предупреждаваше да не използва магията си категорично не и пред непознати.

Рен можеше да се аргументира, че го е направила, за да разведри публиката – щастливата публика винаги беше щедра, но дълбоко в себе си знаеше, че това не беше вярно.

–Да се надяваме, че не е видяла – каза весело Малък Чичо. – Хайде, започваме!

Той хвана панделката на кръста ѝ. Точно както бяха тренирали, той я дръпна и Рен започна да се върти в обратната посока. Панделката се развя между тях. Беше червена от боята от шафранов минзухар, която Голям Чичо беше направил, за да я боядиса. Рен падна по гръб на земята, където остана неподвижна, с разперени ръце и крака.

И сякаш някой махна невидимо заграждение пред потока от селяни, които сега се изсипаха върху нея, пъхаха в ръцете ѝ подаръци, хранителни продукти и монети. Тя скочи на крака, за да ги приеме, смееше се с децата, които дърпаха панталоните ѝ, но оставаха разочаровани, когато вятърът отказваше да излезе между шевовете.

Изминаха още няколко минути, преди Рен да успее да се откопчи, и тръгна да търси Малък Чичо. Намери го да седи на дървена платформа в края на селото и да пресмята приходите от представлението. Над него се извисяваше бор, който сякаш надничаше иззад рамото му.

Той беше свалил маската, която бе скривала красивото му, зачервено лице.

Малък Чичо беше само на осемнадесет години. Макар че Рен беше почти на седемнадесет, го наричаше „Малък Чичо“, тъй като беше по-малък брат на Леля, но също и за да го различава от „Голям Чичо“, който беше неин съпруг.

Косата му стърчеше на разхвърляни кичури, които наподобяваха кълнове. Рен се пребори с желанието си да ги заглади, да се суети край него, както правеше Леля.

Тя седна до него, махна сандалите си и придърпа краката си върху дървената платформа. Добави нещата, които бе донесла, към общата купчината – покрита кошница със соеви зърна, малък съд със соев сос и блокче ферментирала бобова паста. Това село беше известно с производството си на соя. После изпразни и монетите от джобовете си и ги хвърли на платформата, където те издрънчаха и се търкулнаха, преди да легнат на едно място.

Рамо до рамо Рен и Малък Чичо се наведоха над събраните разнообразни неща и шепи монети. Полученото беше оскъдно, като цяло по-малко от една четвърт от онова, което бяха събирали през предишните години.

Същото беше и положението в другите села, но все пак беше шокиращо. Рен се бе надявала на повече, особено като се имаше предвид оживлението на тълпата.

–Е – каза Малък Чичо след дълга пауза, – аз обичам соя.

–По последната реколта имаше зараза – каза сериозен глас зад тях и Рен и Малък Чичо подскочиха.

Леля беше дошла безшумно по кратката пътека от селото – впечатляващо постижение, тъй като само преди два дни си беше изкълчила глезена и използваше бастун, за да се придвижва. Кичури от тъмнокафявата ѝ коса се развяваха около суровото ѝ лице. Погледът ѝ не се задържа върху тях, а някак мина през тях и се насочи към празните полета.

–Земята боледува.

Рен потръпна при думите на Леля. Хората в кервана бяха забелязали промените, докато пътуваха първо на изток, а после на север, от малките селца, пръснати из речните долини, към по-големите градове, разположени по крайбрежието.

Колкото повече навлизаха в страната, на запад и към планините, толкова по-лошо ставаше. Ловците им описваха прекалено тихи гори, в които изстреляна в храстите стрела не подплашвали нито една птица; езера, толкова спокойни и неподвижни, че изглеждали като стъклени; изсъхнали морави, където някога били цъфтели диви цветя.

Хората, които живееха в селата по-близо до планините, бяха суеверни – за лошата реколта обвиняваха гневни духове, за болестта на дете – демони.

Село Горийе, последното по маршрута им, беше най-отдалеченото от всички, сгушено в подножието на най-голямата планина. Ако зависеше от Рен, нямаше да идат – хората там бяха мрачни и зле настроени.

Но Леля и водачите на кервана настояваха да ходят там всяка година. Селяните от Горийе зависеха от търговията, а и там имаше редки растения, които растяха само дълбоко в планините и от които старейшините от долината се нуждаеха за своите лекарства.

„Опазването на планината е трудна и неблагодарна задача“, казваше Леля, когато Рен се оплакваше, а тя го правеше твърде често. „За нас е чест да облекчим бремето им.“

„Да я опазват от какво? От скука?“, мърмореше Рен.

На кервана щяха да са му нужни пет дни, за да стигне до селото. Планините Хебек щяха да се извисяват все по-близки и по-близки, докато най-накрая се събудеха и видеха, че дневната светлина е изчезнала, а гората е погълната от сенки.

–Ти не ме послуша – смъмри я Леля и Рен се сгърчи.

Малък Чичо вдигна поглед от монетите, които броеше за трети път.

–Помолих те да не привличаш внимание към себе си – продължи Леля. – Не предполагах, че това е толкова неразумна молба.

–Беше само малко вятър – възрази Малък Чичо, който винаги бързаше да защити Рен.

–Вятърът по здрач означава буря през нощта. Ами ако тръгнат слухове?

Рен оклюма глава.

–Съжалявам – каза тя. – Няма да се повтори, обещавам.

Погледът на Леля се спря върху нея.

–Не, няма да се повтори – каза тя тихо. – В село Горийе няма да играеш в пиесата. Ще акомпанираш на Голям Чичо на флейта.

Рен отвори изумено уста.

–Но това е последното ни представление за тази година!

Когато се върнеха в долината, трябваше да подготвят запасите си за суровите зимни месеци. Вече нямаше да има представления, поне не като тези, с големи тълпи, с нови лица.

Какво като хората в Горийе бяха намусени и нямаха чувство за хумор? Рен с нетърпение бе чакала да изнесе поне още едно представление.

–Беше една грешка – каза Рен, без да ѝ пука, че гласът ѝ звучи скърцащ и прекалено тънък. – Не разбирам защо трябва да бъда наказана за нещо толкова дребно!

–Беше ли грешка? – попита Леля.

За разлика от Рен, тя не беше повишила глас, никога не го правеше, освен когато представлението не го изискваше.

Рен почувства думите ѝ като острие, което срязваше докато не стигнеше до истината. Беше призовала Светлината, макар да знаеше, че Леля ѝ бе забранила да го прави.

–Само малко вятър... – повтори Леля. – В ден като днешния може да е само малко вятър, когато слънцето грее, а ние сме обградени от приятели. Но мракът може да ни връхлети по-бързо от един дъх. Това не е наказание, Рен. Опитвам се да те предпазя. Да предпазя всички нас.

–Ами глезенът ти? – попита Рен.

Ако Рен не участваше, тогава Леля трябваше да играе.

–Ще се оправи, докато стигнем до село Горийе – въздъхна Леля. – Къде е Голям Чичо?

–Сигурно се е нагърбил да помага на селяните – отговори Малък Чичо.

Не се налагаше Рен да поглежда към него – знаеше, че челото му е свъсено от притеснение.

–Някой от вас да отиде и да го доведе. Скоро трябва да тръгваме.

Рен се изправи.

–Аз ще го доведа – промълви тя и забърза към селото.

Беше разстроена, но не само защото не можеше да играе или защото беше разочаровала Леля, което винаги се стараеше да избягва, а защото Леля дори не се беше опитала да разбере защо го бе направила.

Рен веднага беше съжалила за постъпката си и се беше извинила. Защо Леля не можеше да отстъпи, поне малко?

С въздишка Рен ритна едно камъче, което се заби в храсталака, след което продължи с натежали стъпки по пътеката.

Това село приличаше на всички други, в които керванът беше спирал по време на пътуването си – с къщи със сламени покриви и малки, кални дворове.

Звук от чукане привлече вниманието на Рен към една малка къща на ъгъла, където Голям Чичо забиваше една дървена подпорна греда на мястото ѝ с помощта на камък. Беше толкова едър, че трябваше само да вдигне ръце, за да достигне долната част на покрива.

Двама мъже чакаха търпеливо до него. Когато Голям Чичо приключи, по-високият от мъжете се поклони дълбоко на Голям Чичо, а другият му подаде малък вързоп, увит в плат.

–Моля, приемете този скромен дар като отплата – каза по-ниският мъж. – Иска ни се да можехме да предложим нещо ценно.

–Това е повече от достатъчно – отговори Голям Чичо и прие вързопа с две ръце.

Докато се обръщаше, той забеляза Рен и ѝ направи знак да се приближи. Тя го наблюдаваше как развива кърпата, в която имаше две палачинки с пълнеж от мед и канела.

–Хм – започна бавно Голям Чичо, – можем да ги поделим с Леля и Малък Чичо... – Той раздвижи палаво вежди. – Или...

–Можем да си ги изядем сами – завърши Рен с усмивка.

Голям Чичо ѝ намигна. Той подаде на Рен по-голямата от двете палачинки и заедно тръгнаха към мястото, където беше разположен керванът им, на изток от селото.

–Леля ми е ядосана – каза Рен, като отхапваше от палачинката си.

Макар и разстроена, тя можеше да оцени сладостта на пържения на тиган десерт – мек отвътре, с хрупкава коричка отвън.

Не беше нужно да обяснява на Голям Чичо какво беше направила, за да заслужи неодобрението на Леля.

–Сгреших ли?

Голям Чичо не отговори известно време, въпреки че бе изял палачинката си преди нея. Вече бяха на видимо разстояние от фургоните, когато той спря, за да махне едно листенце от главата ѝ. Пусна го и го остави да се носи на порива на вятъра, който бързо го поде към планините. Рен наблюдаваше листенцето, докато не се превърна в петънце на хоризонта.

–Понякога вътре в теб има чувство, което е твърде голямо и силно, за да бъде удържано – каза Голям Чичо, а плътният му, топъл глас я заля като нежна вълна. – Трябва да го пуснеш навън. В това няма нищо лошо.

Горещи сълзи запариха зад очите ѝ. Това беше истината, която Леля сякаш не можеше да разбере. Тя беше предупредила Рен да не използва магията си, но понякога Рен не можеше инак. Чувството беше подобно на това, което изпитваше, докато играеше ролята си – именно в тези мигове се чувстваше истински свободна.

–Имам нещо за теб – каза Голям Чичо, – но първо... – Той се изтегли назад, за да я погледне. – Нека да видя лицето, което обичам толкова много.

Рен не разбра веднага за какво говори и примигна. После се сети, че все още носи маската си. Това не беше толкова необичайно за нея. Понякога носеше някоя от маските си в продължение на дни, като я сваляше само за да си измие лицето. Това беше навик от времето, когато беше по-малка – тогава носеше маска, за да се чувства в безопасност. Под маската никой не можеше да разбере какво мисли и чувства.

Когато преди десет години Леля я доведе в долината за първи път, тя даде на Рен маска, която тя не свали цяла година. Малък Чичо, който по онова време беше на осем години, все я подкачаше: „Как можем да сме сигурни, че си малко момиче, а не демон?“

Леля я беше оставила на мира. Що се отнася до Голям Чичо... На ръст той беше наистина голям, като сега, но тогава тя беше много по-дребна. В продължение на месец Рен се разтреперваше всеки път, когато той влезеше в стаята, и затова по онова време той стоеше настрана от нея. Рен усещаше, че е около нея само от подаръците, които ѝ оставяше: увити в листа жълъди, цветя със странни венчелистчета, изгладени от реката камъни. Намираше ги на възглавницата си или до сандалите си.

Той ѝ беше построил лодка, закотвена на брега, за да може да лежи по гръб и да гледа звездите, и ѝ беше направил една чанта за аксесоари за театър, за да може да имитира Леля с нейната флейта и хартиено ветрило.

Първият човек, на когото Рен показа лицето си, беше Голям Чичо.

Беше се натъкнала на него, когато той седеше тихо край потока зад дома им. При звука от приближаването ѝ той бе погледнал нагоре и бързо бе извърнал лицето си, но не и преди тя да види сълзите в очите му.

Не знаеше какъв е източникът на скръбта му, но по-късно щеше да разбере, че е загубата на дете, неговото и на Леля. Знаеше само, че в неговата тъга усещаше ехото на своята собствена.

Тогава тя бе свалила маската си и я бе поставила върху лицето му, за да скрие сълзите му така, както маската бе скривала нейните.

Но маската беше предназначена за детско лице и покриваше само част от неговото, най-вече очите и носа му. Изглеждаше толкова глупаво, че Рен започна да се смее, а след това и Голям Чичо се разсмя. След това я прегърна в едрите си ръце. Никога не се беше чувствала по-спокойна и защитена.

–Това лице ли? – попита Рен, вдигна маската си и изплези език.

–Да – каза Голям Чичо, а любовта в гласа му звучеше толкова ясно, както през онази сутрин край реката. – Точно това лице. – Той посочи един голям камък наблизо. – Почакай тук – каза той, преди да тръгне към фургоните.

Тя изпълни каквото ѝ беше казано, седна и изпъна краката си.

Няколко минути по-късно Голям Чичо се върна с дълъг пакет, увит в бамбукова рогозка, който той пусна в скута ѝ.

–Подарък за теб – каза той гордо.

С нетърпеливи пръсти тя развърза връвчицата и отметна рогозката настрани. Вътре имаше хартиен чадър. Веднага разбра, че Голям Чичо го бе направил сам, защото изработката беше изящна.

Тя хвана гладката дръжка и избута спицата нагоре. Чадърът се отвори като цвете. Беше в красив червен цвят, със златни завихрени елементи.

–Завърти го – каза той.

Тя се изправи и завъртя чадъра. Златистото и червеното се сляха във въздуха като падащи звезди. Дори свистящият звук, който чадърът издаваше, беше изумителен.

–Знам, че рожденият ти ден е чак след седмица... – каза Голям Чичо, докато потриваше тила си.

Все още стиснала чадъра, тя го прегърна.

–Разкошен е! Благодаря ти.

Той я постави нежно на земята.

–А сега да се върнем при останалите, преди да са се изкушили да ни изоставят.

Докато вървеше с Голям Чичо, тя усети как предишното ѝ разочарование се оттича от раменете ѝ. Леля имаше право да е ядосана. Тя просто се грижеше за безопасността на Рен и на кервана. Между използването на магията ѝ и благополучието на семейството Рен винаги щеше да избере семейството си. Ако трябваше да потисне силите си, за да ги защити, това и щеше да направи.

А може би щом видеше решителността на Рен, Леля щеше да промени решението си и да ѝ позволи да играе в представлението. Все пак имаше пет дни до последната им спирка – достатъчно време, за да може Рен да докаже решимостта си да набута Светлината там, където ѝ беше мястото.

А и мисълта, че след няколко седмици щеше да се върне у дома, в долината, с нейните хладни зимни дни и отрупани със звезди нощи, заобиколена от хората, които обичаше, повдигаше настроението ѝ.

Тя завъртя чадъра си и избърза пред Голям Чичо, нетърпелива да отпътуват за село Горийе.