Плаващият свят - Акси О - Глава 3

Плаващият свят

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 320
Цена 26.00 BGN / 13.29 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица Macmillan Publishing Group LLC
Илюстрация на картите Вирджиния Алин
Полина Любенова - редактор

В наличност

13.29 €

" Плаващият свят "

Акси О

От авторката на бестселърите „ХОХО“ и „Бунтът на Сеул“

Един фантастичен свят, вдъхновен от корейската митология

ГЛАВА 3

СУНХО

Долният свят,

склад на фабриката за митрил,

Девети район

ОЧИТЕ НА СУНХО ОГЛЕДАХА ПОДА на склада, когато вратата безшумно се затвори зад тях и светлината от фенера на Таг бе отрязана.

Веднага забеляза наличието на големи количества митрил – въздухът беше натежал и се чуваше слаба бръмчаща вибрация, от която малките косъмчета по ръцете му се изправиха.

През мрака се носеше мъгливо синьо сияние. Идваше от стотиците метални щайги. Когато прочете етикетите на най-близките, Сунхо разбра, че повечето от тях ще бъдат изпратени към Ядрото, където търговците щяха да препродадат скъпоценния метал с цел печалба.

Няколко бяха маркирани за военната база „Йонгин“, най-голямата военна част на Сарения извън Стената.

–Сунхо – обади се Юрхи, качена до средата на едно метално стълбище.

Той се присъедини към нея на пътеката в горната част, където тя сваляше една решетка от стената.

–Това трябва да ни отведе до кабинета на главния бригадир. Побързай, времето ни изтича.

Сунхо бе зърнал таймера за обратно броене на експлозивите – беше настроен за тридесет минути. Поне половината от това време бе изтекло.

Но това не беше единственият фактор, който ги притискаше. Имаше и един сарениански войник, когото бяха оставили в безсъзнание, и който можеше да се събуди всеки момент, а Таг беше уязвим.

Привел глава, Сунхо се вмъкна във вентилационния отвор, и с помощта на лактите си промуши тялото си през тясното пространство.

–Наляво или надясно? – попита той, когато шахтата свърши и се разклони в две посоки.

–Наляво – каза Юрхи. – Трябва да е точно под теб.

Пръстите му се плъзнаха между решетката на един люк и той я издърпа настрани. После се закачи за ръба, провеси се и падна върху маса, отрупана с листове.

Юрхи скочи до него.

–По дяволите – прокле тя. – Тук е черно, все едно си в катран. Не мога да видя нищо.

–Има ключ за осветление – каза Сунхо, който току що го беше забелязал на далечната стена.

Той скочи от масата и прекоси стаята, за да го включи. Крушката светна с тихо жужене и хвърли остра жълта светлина върху претрупаната маса.

В задната част на стаята имаше голямо бюро, а до него – осемпанелен сгъваем параван и няколко шкафа за документи.

Когато Сунхо се обърна, забеляза, че погледът на Юрхи бе насочен към него. И веднага осъзна грешката си.

Преди да включи осветлението, в стаята беше абсолютен мрак. Това беше мрак, характерен само за Долния свят, тъй като освен митрил, там нямаше почти никаква естествена светлина. Онези, които бяха напуснали Долния свят, винаги се връщаха обратно и казваха, че не може да се сравни с външния свят.

Това беше мрак, който се усещаше като смърт.

Не беше нормално Сунхо да успее да види каквото и да било.

Умът му се опитваше да измисли обяснение, нещо, което Юрхи би приела.

Ето защо той не работеше с един и същи екип повече от веднъж. Колкото по-дълго работеше с другите, толкова по-голям беше рискът да научат за най-дълбоко заровената му тайна.

Юрхи първа отклони поглед. Плъзна се от масата, отиде до бюрото, прерови листовете и после отвори чекмеджетата на шкафовете за документи.

Може би си беше въобразил реакцията ѝ? По-вероятно беше Юрхи да бе пренебрегнала това, което бе видяла, съсредоточена върху по-непосредствения проблем.

Щеше да ѝ помогне да потърси картата, но не знаеше как изглежда, а сред формулярите за поръчки и писмата имаше десетки карти. Сунхо плъзна погледа си към една от тях, която се простираше по цялата дължина на стената – детайлна карта на Долния свят.

Кръглият град беше разделен поравно на девет района. Външният пръстен се състоеше изцяло от бедняшки квартали и беше отделен от Средния град чрез фабричните комплекси. Имаше общо девет фабрики, разположени в най-широките краища на районите, разположени като равни парчета торта в сферата на Долния свят. Около мястото, където деветте района се събираха, беше очертан друг кръг – това беше Ядрото, където живееха най-богатите граждани.

–Трябва да е тук, отзад – каза Юрхи и се приближи до сгъваемия параван.

Когато го отмести, ушите на Сунхо доловиха рязко щракване.

–Чакай – каза той, когато ботушът ѝ се закачи за една опъната жица.

Вратата, която беше скрита зад паравана, се отвори.

Сунхо посегна към меча си. Хвана го за дръжката и извади острието от ножницата. Усети шокиращо напрежение, като натиск, същото, което бе усетил и преди, когато бе влязъл в склада – силното присъствие на митрил.

От вратата излезе вълк. Сунхо не беше виждал вълци никога досега, но знаеше, че бродят из равнините извън Стената на града. Но онези вълци бяха кожа и кости. Този беше жилав, с очертани, силни мускули. Между оголените му зъби се стичаше гъста, лепкава течност и издаваше ниско, вибриращо ръмжене.

Юрхи отстъпи назад, при което се удари в сгъваемия параван, който се разклати зад нея.

–Внимавай! – изкрещя Сунхо, когато вълкът атакува.

Юрхи отскочи встрани, падна на пода, а вълкът се нахвърли върху паравана. Докато животното разкъсваше дървото и хартията на паравана, Сунхо помогна на Юрхи да се изправи.

–Добре ли си?

Беше се порязала при падането и миризма на метал от кръвта ѝ попи във въздуха.

–Добре съм. Какво е това?

Лек тремор премина през лявата ръка на Сунхо.

–Не знам, но ще го убия.

Той заведе Юрхи към другата страна на бюрото, за да я облегне на стената, след което се премести, за да заеме позиция в центъра на стаята. Разтърси ръката си и я свали до другата върху дръжката на меча си.

Вълкът проследи движенията му и после със суров, животински рев скочи към Сунхо. Той се хвърли напред да го пресрещне, като в последната секунда се плъзна под съществото и прокара меча си отдолу през тялото му. Разсече го от гърлото до пъпа.

С грозен стон вълкът се срина на пода.

Сунхо се приближи до мъртвия вълк, който лежеше в локва от собствената си кръв. Гъстата течност се разстилаше бавно, като мастило по пода.

Сунхо стоеше като закован на мястото си, втренчен в кръвта, която трябваше да е червена, но имаше цвят на тъмносин кристал.

В главата му беше паднала мъгла, сякаш се намираше под вода. Ушите му не спираха да кънтят.

–Сунхо, Сунхо.

Той се сепна и излезе от вцепенението си. Юрхи стоеше до него. Явно от доста време бе викала името му. Гласът ѝ беше висок и настоятелен.

–Трябва да тръгваме.

Тя се втурна към скритата стая и след секунди се появи със сгъната хартия. Картата.

Преди Юрхи да я пъхне в колана си, той забеляза символа, изрисуван с мастило върху нея – черно крило, прегънато наполовина.

–Хайде, побързай!

Побягнаха обратно по пътя, по който бяха дошли. Юрхи стъпи върху раменете на Сунхо, за да се качи във вентилационния отвор, а той скочи от масата, за да се хване за ръба, и се изтегли след нея.

Таг ги чакаше зад ъгъла на склада, приклекнал в сенките.

Прескочиха стената точно в момента, в който бомбите гръмнаха. Експлозията освети небето.

***

БЯГАХА ДО ЗАДНИЯ ДВОР на една чайна, на няколко пресечки от фабриката.

–Миналата седмица огледах това място – каза Юрхи, след като си пое дъх. – Напълно изоставено е. Засега би трябвало да сме в безопасност тук.

Светлина огря помещението, когато Таг запали един фенер с клечка кибрит, след което го закачи на кука на стената. Когато се обърна, очите му се разшириха – беше забелязал раната на ръката на Юрхи.

–Ранена си – каза той и се наведе, за да огледа по-отблизо. – Казах ти да внимаваш.

–Прекалено много се притесняваш – скара му се Юрхи.

Сунхо ги остави сами да се погрижат за раната на Юрхи.

Вътрешният двор на чайната беше затрупан с глинени съдове, някога цели, а сега – разхвърляни по земята парчета. Подобно на повечето вътрешни дворове, и този тук не беше покрит с навес и прахът се завихри около него, докато вървеше към най-близката стена. Облегна се на студената повърхност и затвори очи.

Не му се наложи да чака дълго, преди да чуе стъпките на Юрхи и Таг. Глинените парчета се трошаха под ботушите им.

–Заплащането, както обещахме. – Юрхи му подаде две ролки с монети.

Той погледна ръката ѝ, на която Таг беше увил дебела превръзка. Взе монетите и ги пусна във вътрешния джоб на палтото си.

Юрхи наклони глава настрани, изучаваше го.

–Повечето хора нямаше да довършат мисията, ако разберяха какво търсим. Този, на когото принадлежи картата, вероятно ще ни търси.

Сунхо се сети за символа на картата – черното крило. Никога преди не го беше виждал.

–Няма значение.

Нямаше значение дали картата принадлежеше на бригадира, на министъра, който притежаваше фабриката, или на самия генерал Илджин. Никой от тях нямаше нищо общо с него.

–Парите ми трябват.

–За какво?

–Търся брат си – каза той.

Обикновено не би казал истината, но беше късно, а и беше уморен. Така или иначе нямаше значение. Никога повече нямаше да види Юрхи и Таг. Вече знаеха твърде много за него. Юрхи сигурно подозираше, че е различен от другите наемници с мечове. Все още помнеше въпроса в очите ѝ, когато беше успял да види ключа за осветлението в черния мрак.

По-рано Юрхи беше казала, че той е точно като тях. И за миг почти си бе позволил да повярва в това.

–Като деца ни задължиха да постъпим в армията на Сарения – обясни Сунхо. – Ако брат ми е все още жив, ще го намеря там.

Поне вярваше, че Джунхо е там. Не можеше да си спомни къде за последен път беше видял брат си.

–Значи ти трябват пари, за да го освободиш – каза Юрхи. – Мога само да ти се възхищавам, че имаш такава цел. Бих направила същото за Таг.

Зад нея чертите на Таг омекнаха и устата му се изви в полуусмивка.

–Е, предполагам, че това е сбогом – въздъхна Юрхи. – Да не го проточваме много. Таг е сантиментален, нали разбираш. – Усмивката на Таг повехна, явно не беше съгласен. – Ако някога се окажеш в беда и имаш нужда от помощ… – Юрхи постави ръката си, все още в ръкавица, на кръста си, – можеш да ни намериш във „Волрюданг“. Това е една чайна в покрайнините на Седми район. Попитай за най-красивото момиче в Долния свят и със сигурност ще ме намериш.

Таг му кимна, Юрхи вдигна два пръста за сбогом, сякаш му отдаваше чест, и двамата потеглиха. Промъкнаха се през задната порта и изчезнаха от погледа му.

Сунхо можеше да си тръгне веднага, но вместо това обърна гръб на портата и навлезе навътре в двора.

Апартаментът му се намираше в Пети район на Външния пръстен, в противоположната част на града. Щеше да му отнеме остатъка от нощта, за да се върне, и то ако не се натъкнеше на охрана. Сега патрулите излизаха на големи групи, тъй като все повече саренианци заливаха града преди Фестивала на Светлината.

Докато се луташе из изоставения двор, той си спомни за един друг такъв.

Преди две години се беше събудил до старата фабрика за митрил в Първи район, която беше затворена от години. Не поменеше нищо. Кой беше, какво му се беше случило – нямаше никакви спомен.

Освен един.

Но дори и този спомен беше неясен, загърнат в болка и объркване. Сунхо помнеше името си, знаеше, че има по-голям брат на име Джунхо и че заедно са били войници в армията на Сарения.

Имаше и други следи от миналото му. Той премести ръка към шала, който увиваше плътно врата му и му помагаше да скрие татуировката, която пълзеше нагоре по гърдите му и стигаше до под ключицата. Благодарение на този знак знаеше, че е служил в армията на Сарения – всички войници бяха белязани със символите на своите части.

И Демонът беше с него.

Това беше първото нещо, което забеляза, когато се събуди. Знаеше, че силите, които го отличаваха от другите – способността му да вижда в тъмното, невероятната му сила и издръжливост, бързината и ускореното заздравяване на раните му, се дължаха на него.

Наричаше го Демон, макар че той нямаше глас. Той беше част от него, беше преплетен в душата му. И все пак инстинктивно знаеше, че ако го пуснеше навън, той щеше да премаже цялото му същество – съзнанието му, всяка част от него, която беше човешка.

И така, той го заравяше дълбоко в себе си, като използваше силата му само при необходимост.

Брат му беше ключът. Според спомените му Джунхо със сигурност знаеше какво е това нещо. Сунхо трябваше да намери брат си, защото само той можеше да го освободи от този мрак.

Тихо свистене на вятъра привлече вниманието му и той вдигна лице. Високо горе, в пълния и необхватен мрак, проблясваше синя светлина. Тя идваше от жилките на митрила в мините, разположени в долната част на носещия се над тях Плаващ свят.

За обикновения жител на Долния свят мракът беше абсолютен, непроницаем. Но Сунхо, чиито очи отдавна не бяха обикновени, можеше да види всичко – гигантските Кули – скелета, които стигаха горе чак до мините, както и малките летателни апарати, които осяваха небето като светещи връхчета на карфици.

Митрилът беше това, което държеше и закотвяше на едно място Плаващия свят, онази земя на изобилия, надвиснала над неговата.

За разлика от Юрхи и Таг той нямаше желание да ходи там. Не му беше мястото в небето. Сунхо беше точно там, където трябваше да бъде.

Дори и часове по-късно, когато слънчевата светлина се процеждаше слабо далеч над Стената, облякла света в мъгливо сияние, Сунхо все още стоеше в изоставения двор и гледаше нагоре към гнездата с митрил, които сияеха ярко, като далечни звезди.