Този чаровен мъж - Глава 4 - Пепърмил Букс

Глава 4

       Тъй като в личния кабинет на Бейнкрофт имаше два стола и трима души, Хана потърси нещо, на което да се облегне, за да отстъпи свободното място на „гостенката“. Това се оказа по-сложна задача, отколкото си беше представяла, тъй като всичко в стаята постоянно изглеждаше на ръба на срутването, включително и самият мъж.

       Хана не беше влизала там от две седмици. Опитваше се да реши дали през месеците, предхождащи отпуската ѝ, не си беше изградила имунитет към начина, по който леговището на шефа ѝ атакуваше всичките ѝ сетива, или дали наистина изглеждаше и миришеше още по-зле, отколкото преди.

       Ослепителната слънчева светлина се удряше в изумителното овално стъкло над бюрото му със забележително красиви стъклописи, но докато лъчите стигнеха до другия край на стаята, те някак си успяваха да придобият уморен, мръсен и обезверен вид, посърнали от отредената им в живота съдба. Както Грейс неведнъж бе отбелязала, тази стая не привличаше плъхове, което показваше, че дори паразитите си имат стандарти.

       След няколко несигурни опита да намери подходящо място да се облегне, Хана застана до прозореца. В тази позиция тя беше странично от бюрото, където Бейнкрофт и Картър трябваше да седнат от двете противоположни страни. Хана беше като съдия в игра на словесен тенис.

       Доктор Картър влезе веднага и без да погледне, седна на стола за гости. Беше вбесяващо, че не се чу никакъв мазен, пльокащ, кашкав звук, когато тя се настани върху нещо като развалена храна, или може би дори по-лошо. Хора като нея винаги имаха пълен контрол над нещата в обкръжението си и това беше адски дразнещо.

       Бейнкрофт се цопна на собствения си стол и погледна за миг към една чаша, преди да изпие съдържанието ѝ с гримаса. Шансовете това да е студен чай или топло уиски бяха равни.

       –Доктор Картър – започна Бейнкрофт, – на какво дължим удоволствието от това посещение? Всъщност, остави това. Нямаше ли някакво правило, според което първо трябва да те поканим, за да влезеш?

       Докато той говореше, тя се облегна назад в стола си и огледа стаята.

       –Вини, скъпи, аз съм твоят адвокат, а не продавам герданчета от врата на врата.

       –И докато сме на темата, искам официално да те уволня като наш адвокат.

       –Аааа – каза Доктор Картър, като направи тъжна физиономия на нещастен клоун. – Да не би да казах нещо лошо?

       –Нищо подобно. Просто вярвам, че позицията ти на върховен кадър в една империя на злото не се вписва с мисията на този вестник.

       –Имате мисия? Последно чух, че нямате дори работеща тоалетна.

       Бейнкрофт се наведе напред.

       –И откъде знаеш такива неща?

       –Ако искаш да запазиш нещо в тайна, скъпи, мога ли да те посъветвам да не провеждаш такива работни срещи с персонала си, които напомнят на състезание „Кой ще крещи най-силно“?

       Бейнкрофт се изтегли назад и кимна.

       –Имаш право.

       Той събу пантофите си и постави краката си на бюрото, като с това действие събори купчина книжа на пода. По чорапите му имаше прекалено много дупки и нещастно изглеждащи петна. Приличаха на двойка клоуни, изпаднали в тежко положение, вероятно поради сериозни проблеми с наркотиците и сблъсък с комбайн.

       –Надявах се да поговорим насаме – каза Доктор Картър.

       –Страхувам се, че това е невъзможно. В тези по-чувствителни времена нашата организация има политика, според която, ако някой от нас трябва да се срещне със същества, представляващи чистото зло, трябва да присъства и друг член на екипа.  Политическа коректност в най-откачения ѝ вариант.

       Доктор Картър пусна смеха си, силно навяващ асоциации с падаща над главите им гилотина, и Бейнкрофт не се опита да прикрие отвратената си гримаса. Хана не можеше да не се запита дали жената нарочно бе решила да използва смеха си като оръжие, за да смущава и изненадва хората.

       –О, мили боже! Нима Винсънт Бейнкрофт се страхува от моето дребничко, старо moi?

       Бейнкрофт бързо мушна кутрето си в ухото.  

       –Като стана дума за това, съвсем от любопитство питам, тъй като си една от Основателите, на колко точно години е твоето „дребничко, старо moi“?

       Доктор Картър започна да цъка с език.

       –Вини, знаеш, че не бива да питаш една дама за нейната възраст.

       –Нека не обтягаме границите на английския език до краен предел, като те наричаме „дама“.

       Доктор Картър се обърна и погледна Хана.

       –Как мислите, госпожо Уилис, защо въпреки ужасяващите му маниери и, честно казано, отблъскващата лична хигиена, жените все пак намират Винсънт за толкова съблазнителен?

       Хана погледна към Бейнкрофт, който бъркаше в нокътя на големия пръст на крака си, щръкнал през горната част на левия му чорап, а след това отново към Доктор Картър.

       –Това е една от най-големите мистерии в живота.

       –Така е – каза Доктор Картър. – И все пак – продължи, вече говорейки на Бейнкрофт, – ако обещая да се държа прилично, ще може ли да освободиш секретарката си, за да поговорим насаме?

       –Първо – каза Бейнкрофт, – тя е мой помощник-редактор.

       Хана можеше да каже едно за Бейнкрофт – той беше човек, който не търпеше някой да обижда служителите му. Освен ако, разбира се, човекът, който обиждаше служителите му, не беше самият той.

       –И второ – продължи той, – от хората в тази стая, тя не е човекът, срещу чието присъствие най-силно възразявам.

       –Разбира се, че не е – потвърди Доктор Картър гладко. – Просто исках да кажа, че госпожа Уилис може да иска да се оттегли по собствено желание, за да може да се преоблече.

       –Защо? – попита Бейнкрофт озадачен.

       –Правих джогинг до работа – обясни Хана.

       –Браво! Похвално – каза Доктор Картър, без да полага усилия да прикрие покровителствения си, надменен тон.

       –Е, – намеси се Бейнкрофт, – не можем всички да останем вечно млади като пием кръвта на девици или каквото там правите вие, чудовищата. – Той извади бутилка уиски от долното чекмедже на бюрото си и наля голяма доза в чашата си, след което отпи директно от бутилката. – Бих ти предложил да ти сипя, но... Всъщност, не, не бих. И така, какво можем да направим за теб?

       Доктор Картър изсумтя.

       –Честно казано, Винсънт, не е нужно да полагаш чак такива големи усилия, за да обиждаш хората.

       –Права си. С теб не е никакво усилие. Сега, имам тежка и натоварена сутрин, така че можем ли да преминем към онази част, в която ми казваш какво искаш, за да мога да откажа и двамата да продължим с деня си?

       Картър кимна.

       –Много добре. Имам една история за теб.

       –Провеждаме „Деня на откачалките“ веднъж месечно. Ела следващия вторник.

       –Мисля, че ще искаш да чуеш тази. Снощи един човек се е хвърлил пред камион на „Принсес Паркуей“. Загинал е на място. Няма други жертви, въпреки че горкият шофьор най-вероятно е в шок.

       –И?

       –И – продължи Доктор Картър, – този човек е бил… необикновен. По първоначални данни е имал прекалено развити резци, много бледа кожа, издължени нокти, бил е облечен в черно...

       Бейнкрофт примигна.

       –Чакай, искаш да ми кажеш, че е бил…

       –Не, не казвам.

       –Но звучи като че се опитваш да ми го кажеш.

       –Те не съществуват. Моля те да го проучиш.

       –Аз не работя за теб.

       –Считай го за услуга към мен.

       Бейнкрофт погледна към Диктор Картър, а след това към Хана.

       – Изглежда, че добрата Доктор Куийн Лечителката е разбрала погрешно естеството на нашите отношения с нея vis-à-vis факта, че тя е от лошите.

       – Вярвам знаеш прекалено добре, че животът никога не е напълно черно-бял. И повярвай ми, Винсънт – каза Доктор Картър, като погледна надолу към тока-небостъргач на крака си, сякаш внезапно изненадана и очарована от съществуването му, – във водите, в които плуваш, е препоръчително да имаш в джоба си услуга, за която някой да ти дължи нещо.

       – Като спасителна жилетка? – попита Бейнкрофт.

       – Точно така.

       – Тъй като в тези води има акули.

       – Наистина има.

       – Очевидно и вампири.

       Доктор Картър не каза нищо в отговор на последното, но усмивката ѝ изчезна и тя втренчи очи в Бейнкрофт за един доста дълъг момент.

       – Аз не плувам – каза Бейнкрофт. – Така че ще направя услугата сега.

       – Добре – каза Картър. – Познавам отличен човек за банята ви.

       – Сигурен съм, че познаваш, но не, не ни трябва човек за банята.

       – Ароматът на пот от госпожица Уилис подсказва друго.

       Хана сгърчи лице. Директен удар. Жената наистина имаше набито око (и остър нюх) за слабостите на хората.

       –За да се захвана с това – каза Бейнкрофт, – условието ми е свързано с друг наш служител, Стела. Може би си я спомняш?

       Доктор Картър повдигна двете си вежди.

       –Тийнейджърката, която при последната ни среща прояви необясними и недокументирани никъде досега способности? Да, не съм я забравила.

       –Добре – каза Бейнкрофт. – Защото ще я забравиш. И имам предвид не само ти. Цялата ви организация ще забрави, че някога е съществувала, и никога повече няма да проявите интерес към нея или нейните способности.

       –Според условията на Споразумението...

       –Да или не? – притисна я Бейнкрофт.

       Доктор Картър пое дълбоко дъх и го изпусна.

       –Добре. Няма да проявяваме интерес към момичето, при условие че не се държи по начин, който да раздразни някои други хора.

       –И предполагам, че ще трябва да повярвам на честната ти дума за това? – попита Бейнкрофт.

       –Предполагам, че ще трябва.

       –Добре. Но имай предвид, че не приемам добре ако някой не спази договорките си.

       –О, Винсънт, заплашваш да ме напляскаш ли?

       –Не. Заплашвам те, че ще забия кол в студеното ти мъртво сърце.

       За продължителността и свирепостта на последвалото вкопчване на два чифта очи един в друг говори фактът, че макар и застанала в задушна стая в разгара на горещините и облечена в мокра от пот екипировка за бягане, Хана усети ледени тръпки по гръбнака си. Накрая мигът бе прекъснат от оригването на Бейнкрофт.

       –Един въпрос.

       –Само един? – попита Доктор Картър.

       –Засега.

       Тя кимна.

       –Като се има предвид, че сте организация, която, както може да се предположи, разполага със значителни ресурси, защо искате точно ние да проучим случая?

       –Поради естеството му е възможно да е нещо, свързано с Хората от Народа. Нека кажем просто, че след последните събития отношенията между нас и тях са обтегнати. Ето защо в този конкретен случай бихме предпочели да не сме тези, които отиват да ровят из случая. – Тя отвори куфарчето си, извади тънка кафява хартиена папка и я постави на бюрото. – Ето копие от първоначалния полицейски доклад.

       Бейнкрофт кимна.

       –А сега, Винсънт, миличък, ако сме приключили, ще трябва да ме извиниш. Предстои ми натоварен ден и трябва да изгоря костюма си, след като е бил в този офис. Мога ли да изпратя екип от експерти по хигиена?

       –Не, благодаря.

        –Тогава може би просто да подаря огнехвъргачка? Може пък да успее да внесе малко светлина в това място?

       –Хубаво предложение, но не.

       Доктор Картър се изправи.

       –Много добре. Не можеш да виниш едно доброжелателно момиче, че се опитва да помогне. Винсънт, за мен винаги е удоволствие. Госпожо Уилис, не забравяйте да правите стречинг. Хората, които не са свикнали с физическите упражнения, често получават спазми, когато се захванат със спорт за първи път.

       –Благодаря – каза Хана, – да, ще.

       След като каза последното, Хана осъзна, че в думите ѝ нямаше нищо, което да послужи като някакъв вид отговор на това, което ѝ беше казано преди това. Въпреки това тя беше използвала тон, който определено подсказваше, че иска да отговори на Картър с пренебрежение.

       Доктор Картър спря за момент, усмихна се на Хана и излезе от стаята.

       –Виж ти, виж ти – каза Бейнкрофт.

       –Това беше изненада – призна Хана. –  Сигурен ли си, че беше добра идея?

       –Вероятно не, но исках да видя реакцията ѝ, когато споменах за Стела. – Той се изправи. –Хайде, ти и аз трябва да слезем в мазето.

       –Имаме мазе?

       Бейнкрофт размести някакви документи по бюрото си.

       –Ако това те шокира, то следващата част направо ще взриви малкия ти мозък. – Той се запъти към вратата и спря. – Преди да сме тръгнали, имаш ли дезодорант? Не за друго, но жената има право. Наистина имаш нужда от душ.