Този чаровен мъж - Глава 1 - Пепърмил Букс

Глава 1

       Хана спря, за да разтегне подколянното си сухожилие. То не се нуждаеше от стречинг, поне не повече, отколкото цялата останала част от тялото ѝ, но тя бързо беше осъзнала, че пред нея стоят две опции: или да прави стречинг, или да бъде просто една потна, немощна жена, облегната на оградата в края на парка, която е впрегнала цялата си воля в опитите си да не повърне или да не се срине.

       Днес беше първият ден на нейното „ново аз“. Трябваше да признае, че идеята да тича за здраве до работа ѝ се беше сторила много по-добра преди две вечери, когато за първи път я беше… така да се каже съгласувала със себе си. Тогава беше на втората си бутилка вино. Кой идиот би приел съвет от пиян човек, дори и този човек да е самия той? И кой, по дяволите, ходи на джогинг в разгара на горещата вълна?

       Инициативата „моето ново аз“ беше подтикната от събитията през последните няколко седмици, а именно, че трябваше да си вземе отпуск, за да разведе „старото си аз“ с жалкото същество, за което беше омъжена и което само хабеше кислорода на планетата, както и многото костюми „Армани“, които си беше накупил през годините.

       Разводът включваше пътуване до Лондон, тъй като адвокатът на Карл беше там. Като се има предвид, че той беше „виновната“, а не „ощетената“ страна, човек би си помислил, че Карл би положил повече усилия да се съобрази с нея, но Хана си познаваше човека. В светогледа на Карл той винаги беше ощетената страна. Несъмнено, той беше съчинил в мозъка си цяла собствена история със солиден аргумент, с който да обясни защо именно той е жертвата. Хана се беше погрижила да не му бъде дадена възможност да ѝ разкаже тази история.

       Не беше толкова зле, колкото очакваше. Е, донякъде беше, донякъде не беше. Хана не искаше почти нищо от Карл, но това гнусно копеле все пак бе намерило начин да направи живота и труден. Според него през времето, когато са били заедно, тя подписала много документи за заеми и ипотеки, нито един от които тя не помнеше. Оказа се, че стремежът ѝ към свобода бил много неудобен за него и той щял да ѝ бъде задължен, ако просто се съгласяла да се откаже от развода.

       Нещата изглеждаха така, сякаш щяха да се точат до безкрай, докато Хана не вдигна някои от документите, свързани с тези сложни финансови споразумения, и не забеляза нещо крайно интересно. А именно, че подписът върху документите не беше нейният. Карл го беше фалшифицирал в продължение на, както по всичко личеше, години. Той, разбира се, яростно отричаше, твърдеше, че Хана сигурно е забравила, била е пияна или е страдала от последиците от вземането на лекарства, каквито изобщо не беше вземала.

       И все пак, нещата станаха много по-благоприятни, след като беше повдигнат въпросът за подписа.

       В известен смисъл всичко това беше тъжно. Ако не друго, въпреки че Карл изглеждаше вбесяващо добре, всички тези събития ѝ бяха напомнили, че постъпва правилно. Беше се омъжила за егоистично дете и макар да ѝ беше неудобно да си го признае, поне най-накрая беше поправила грешката си. Така стават нещата в живота.

       От ключово значение в случая беше „ставането“ на нещата.  Хана можеше да каже много неща за станалото през трите ѝ работни месеца в „По-странни времена“, но едно беше сигурно: тези неща поставяха всичко останало в съвсем различна перспектива.

       Още през първата седмица беше открила, че чудовища наистина съществуват, както и че съществува магия; че група безсмъртни, известни като Основателите, тайно управляват голяма част от света, като са постигнали безсмъртието си буквално чрез изцеждане на живота на хора, наричани „Хората“, или като цяло „Народ“, които са, е… да речем владетели на различни магии. Когато осъзнаеш, че по някакъв начин си бил в пълно неведение за това как функционира светът, когато разбереш за вечната битка, която се води под повърхността на нещата… е, тогава залепеното око на съпруга ти за задниците, както и за други части от тялото на други жени, започва да ти изглежда като не чак толкова значителен проблем.

       Хана се престори, че прави стречинг на горната част на тялото си. Една от многото причини, поради които идеята за джогинг до работа се оказа толкова тъпа, беше, че сега Хана осъзнаваше какво включва това безумно начинание – а именно, че ще се налага да тича срещу неспирен поток от официално облечени хора, топуркащи в скъпи обувки по пътя си към големите лъскави офиси в центъра на града.

       От апартамента ѝ, близо до спирка „Пикадили“, маршрутът беше разумно изпълним, но само теоретично, защото Хана не беше взела предвид броя на хората, които щеше да се наложи да заобикаля. И още по-лошо, това беше и броят на хората, които щяха да станат свидетели на момента на нейното откритие – колко монументално слаб можеш да станеш физически, ако за успокоение се тъпчеш със собствените си емоции, вместо с храна, и ги преглъщаш със субстанции, които обикновено пораждат още повече емоции.

       Хана реши да метне в спортната си сесия едно приклякване с обтегнат назад крак, и веднага съжали. Стоновете ѝ привлякоха вниманието на младеж на около двадесет години, който вдигна поглед към нея, докато я подминаваше. Подхилваше ли се? Подигравка ли беше това? Нагло копеленце.

       Тя продължи с второ приклякване, като обтегна назад другия крак, защото в противен случай би било равносилно на това да признае, че първият опит е бил зле обмислена стратегия и грешка в преценката на собствените ѝ възможности.

       Хана не познаваше нито един от хората, които минаваха покрай нея. Защо тогава толкова я интересуваше какво мислят за нея, та чак до степен на обсебеност? Това беше просто нелепо.

       Хайде, момиче, стягай се. Довърши джогинга си до офиса, където те очаква приятен душ в прекрасната нова баня, която строителите вече трябва да са завършили.

       Откакто пое длъжността помощник-редактор във вестника, Хана се бе изправила пред много предизвикателства. Ако не броим първата седмица, наситена с многобройни преживявания, ако не обърнем внимание на няколкото пъти, когато за малко да умре, както и шокиращите разкрития, оттогава насам, имаше и по-големи битки, свързани най-вече с това как е редно да се управлява една професионална организация.

       Винсънт Бейнкрофт, общо казано главен редактор, по-конкретно казано – задник, който мачкаше хората като булдозер, беше „предизвикателство“ в смисъла, по който тази дума може да се използва от персонала на приют за котки, за да се опише опърпан уличен котарак, който се опитва да ти раздере лицето, докато спиш.

       Хан продължаваше с нечовешките си опити да накара Бейнкрофт да престане да се отнася към служителите си като към едно огромно неудобство, чието присъствие му пречи да управлява вестника така, както той си иска.  

       През първата си работна седмица Хана беше предположила, че Бейнкрофт просто е бил в лошо настроение, особено като се има предвид как се беше прострелял в крака (буквално) още през първия ѝ работен ден. Оказа се, обаче, че тогава е бил в пика на най-доброто си поведение и в разцвета на благосклонното си отношение.

       После Хана беше принудена да увеличи бюджета на вестника, за да покрие разходите за ремонт на сградата. Причината беше, че Стела, момичето, което на практика наричаха „стажантка“, сега живееше в сградата, заедно с Бейнкрофт и Мани. Мани беше техният печатар (наред с други, доста по-сложни за обяснение функции). Реално в сградата живееха четирима души, ако броим и духа, който обитаваше тялото на Мани.

       Грейс, офис секретарка и майка-кокошка за всички, беше крайно недоволна от това ново решение Стела да нощува в сградата, но Бейнкрофт настояваше. Сред морето от находки по време на първата работна седмица на Хана, беше и откритието, че стажантката им има сили. Сили, които не можеше да контролира и в следствие на които къщата на Грейс почти беше разрушена. Сега онези, другите сили щяха да се интересуват от Стела, а това внасяше напрежение сред всички.

       Офисите на „По-странни времена“ се намираха в разнебитената сграда на „Църквата на старите души“, която се бранеше от нещо, което евфемистично наричаха „приятелката на Мани“. Не беше перфектно решение, но кое ли пък беше?

       Новата уговорка Стела да остане в офиса означаваше също и че банята на вестника, състояща се от счупена тоалетна, напукана мивка и разпаднал се душ, който ти даваше сигурността, че от него ще излезеш по-мръсен, отколкото когато си влязъл, не бяха подходящи за целта. Докато Хана отсъстваше, дойдоха строители, за да я оправят веднъж завинаги. Тя се притесняваше, че моментът не е много подходящ, поради отсъствието ѝ, но времето на строителните работници беше ограничено и тъй като бяха единствените, които се съгласиха да го направят за парите, с които вестникът разполагаше, нямаше друг избор.

       Все пак Хана се надяваше, всичко да е минало добре. Поне не беше получавала съобщения, които да намекват за обратното. Беше прекарала вчерашния ден в четене на последните две издания на „По-странни времена“. Преди да замине, беше работила ден и нощ, за да подготви и редактира главните статии за следващите две седмици. Другите репортажи бяха с променливо качество, въпреки уверенията, че всички ще участват в редактирането и че Окс ще включи обратно опцията за проверка на правописа на компютъра си.

       Имаше някои досадни грешки в заглавията и някои снимки се появяваха на грешните места. Хана силно подозираше, че статията „Мистериозен звяр, забелязан в лондонските отходни канали“, до която се беше появила снимка на „крайно дясно настроената личност“ Кейти Хопкинс, вероятно не беше толкова грешка, а по-скоро дело на Стела, която беше решила да си прави шеги. Все пак като цяло изданията бяха прилични и Хана ги бе прочела със смесени чувства. Разбира се, тя искаше те да са добри, но не прекалено добри. Всеки иска отсъствието му да бъде забелязано.

       Тя погледна часовника си. Време беше да се раздвижи. Бейнкрофт беше привърженик на точността, особено на чуждата. Хана отново започна да тича, като през цялото време тайно придърпваше облеклото си на няколко ключови места, за да предотврати лепенето на потта по дрехите ѝ и обратно – на потта от дрехите към тялото ѝ.

       Църквата се виждаше в далечния край на парка. Трябваше да признае, че при вида ѝ сърцето ѝ подскочи. Можеше да се приеме като първи сигнал за инфаркта, към който вероятно се бе запътила, но не, тя не мислеше така. Въпреки всичко работата там ѝ харесваше.  Харесваше хората, с които работеше. Не и Бейнкрофт. Никой не харесваше Бейнкрофт. Вероятно самият Бейнкрофт не харесваше Бейнкрофт. Но Хана харесваше останалите. Освен това работата ѝ беше интересна. Всъщност беше очарователна, особено сега, когато знаеше, че в света се случват много неща, за които никога не бе подозирала.

       Когато излезе от парка и пресече пътя, вълнението ѝ от завръщането ѝ до голяма степен се изпари, тъй като беше принудена да се хвърли с лице на земята, за да не бъде размазана от новата им тоалетна, която току-що бе разбила един от горните прозорци и бе излетяла от него.