Кафене Пълнолуние - Част 3

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 178
Цена 19.00 BGN / 9.71 EUR

Маи Мочизуки - автор
Гергана Дечева - преводач
Полина Любенова - преводач
Василена Василева - редактор
Полина Любенова - коректор
Ирина Василева - корица

В наличност

9.71 €

" Кафене Пълнолуние "

Маи Мочизуки

ホ満

ッ月

トバ

ケタ

| |

キの

Най-близките спирки на автобуса или метрото не бяха далеч от хотела, но не ми се прибираше. Тръгнах в посока улица „Киямачи“.

Тук беше сърцето на Киото. Имаше доста хора, но за пролетна вечер, при това по време на ваканцията, беше необичайно тихо.

Когато стигнах до улица „Киямачи“ спрях. Ако тръгнех на север по тази улица, щях да стигна до онова кафене, за което ми беше споменало момчето.

Може поне да видя как изглежда мястото отвън.

Послушах вътрешния си глас и продължих по улицата. Отдясно имаше редица стари градски къщи, а отляво ромолеше река Такасе.

Видях мост, на който бяха гравирани думите: Ичи-но-фунаири.

Лодка, натоварена с кашони със саке, се клатеше по течението на реката. Преди около четиристотин години един богат търговец построил канал между замъците „Ниджо“ и „Фушими“ с девет пристана за товарене и разтоварване на стока. Този беше един от тях и името, гравирано на моста, означаваше „Първи пристан“. Самата лодка беше репродукция на плавателен съд от онези времена. Край нея се носеха цветове от цъфналите вишни и падаха във водата. Беше забележителна гледка, с атмосфера.

Киото наистина е необикновено място, помислих си.

Родом бях от Хирошима и дойдох тук за първи път на екскурзия с класа си от началното училище. Влюбих се в това място и после умолявах родителите си да ме пуснат да уча в тукашния университет. Тук направих дебюта си като сценарист, тук започнах и да преподавам.

По онова време сякаш всичко, което поисках, падаше право в ръцете ми.

Но в последно време всичко това ми изглеждаше като сън от далечното минало…

Точно тогава забелязах знака:

Кафене „Пълнолуние“.

Там беше – табелката с името на кафенето и стрелка, която сочеше надясно. Преглътнах изненадано.

Значи наистина съществува.

Стрелката сочеше надолу по дълга, тясна уличка. По пътя, на определени интервали бяха поставени запалени свещи. Беше красиво. Като в сън.

Що за кафене беше това? Любопитството ми започваше да надделява.

Винаги съм била любознателна. Когато пишех сценарии, бях постоянно навън, правех своите проучвания върху идеите си и отделях за това толкова време, колкото и за самото писане. Някак бях забравила колко вълнуващо може да е едно такова приключение.

Тръгнах по уличката с известно притеснение. Вървях докато не стигнах до вход, който приличаше на тунел. След като се мушнах вътре и минах през него, се оказах на брега на широката река Камо.

Погледнах нагоре и видях пълната луна. Цъфналите вишни грееха с отразената ѝ светлина. Реката беше блещукащ бързей, попиващ лунната светлина. Водата, въздухът, дърветата сияеха в сребристо розово до искрящо лилаво. Изглеждаше сюрреалистично.

Надолу по течението успях да различа един самостоятелен вагон от влак, разположен точно под съвършено кръглата луна. Но когато присвих очи, за да видя по-добре, осъзнах, че е по-скоро микробус или каравана. Имаше два прозореца, всеки с малък плот за хранене за не повече от един човек.

На караваната висеше фенер с формата на пълна луна, а отпред се мъдреше табела с надпис: Кафене „Пълнолуние“.

Когато чух името на кафенето за първи път, реших, че е някакво чаровно, ретро заведение, но това място изглеждаше по-скоро като модерно кафене, от онези, които се появяват само за сезона или по празници. На тъмния фон на речния бряг меката светлина на фенера мъждукаше с магическо сияние.

Доколкото успях да видя, вътре не можеше да се седне, но пред самата каравана бяха изнесени три маси със столове.

На единия стол беше сложен плюшен заек. Може би това означаваше, че масата е резервирана? Пред заека беше поставена чаша за кафе, а един фенер на масата пръскаше нежна светлина.

–Здравей! – чу се мъжки глас откъм караваната. – Моля, седни където желаеш. – Гласът беше благ и спокоен, но не виждах никого вътре.

Поклоних се, въпреки че който и да ме бе поздравил, явно не ме виждаше, после седнах на една от масите.

Никога не бях знаела, че такова чаровно заведение съществува на брега на река Камо. Онова момче каза, че е отворено, защото е пълнолуние, значи можеше да се предположи, че е тук само временно. Радвах се, че бях дошла.

Седях с брадичка, подпряна върху китките си, когато вдигнах поглед... и ахнах.

Небето беше като посипано със звезди. В Япония такова ослепително нощно небе вече не се виждаше. Млечният път виеше белите си завъртулки по тъмния безкрай. Беше като в планетариум.

–Невероятно – прошепнах със страхопочитание.

–Кафето тук наистина е хубаво, нали? – чу се глас откъм масата зад мен.

Завъртях се изненадано в стола си.

Гласът бе дошъл от мястото, където само преди миг бе седял плюшеният заек. Но сега там седеше възрастен господин. Беше облечен в черен фрак, сякаш беше тръгнал за изискано вечерно парти.

Кога е пристигнал?

Той довърши кафето си, като се наслаждаваше на всяка глътка, после бавно се изправи и върна чашата си при караваната.

–Благодаря! Кафето, както винаги, е несравнимо.

–Аз благодаря, господине.

Понеже възрастният господин беше точно пред мен, а и заради ярката светлина от кафенето, все така не можех да видя управителя на заведението.

Възрастният господин си тръгна с грациозна походка, като само за миг се обърна, за да ми се усмихне ослепително. Погледите ни се срещнаха и му се поклоних. Преди да ме подмине, той наклони глава към мен и сякаш промърмори нещо под носа си. Вдигнах очи, за да го попитам какво ми казва, но изведнъж останах без думи от това, което виждах.

Господинът се беше превърнал в заек. Вървеше на два крака по брега на реката.

Какво за бога…?

Разтърках си очите и пак погледнах. Беше изчезнал.

Сега и халюцинации ли имам?

Докато гледах в пълно недоумение, отново чух онзи благ глас.

–Извинявай, че се наложи да изчакаш.

Обърнах се и се оказах лице в лице с огромен шарен котарак с цвят на черупка на костенурка. Държеше табла.

–Какво по…

Гледах котарака с отворена уста.

Беше висок поне два метра, изправен на задните си крака и носеше тъмносиня престилка. Лицето му беше съвършено кръгло, с усмихнати очи, като полумесеци.

Котаракът говореше.

Котаракът държеше поднос.

И което беше по-важното…котаракът беше огромен.

Може би беше някакъв изключително реалистичен животински костюм? Не знаех на кое по-напред да се дивя. Очите ми бяха изскочили, неспособна да разбера какво се случва.

Котаракът беше много пухкав. За миг се зачудих колко ли успокояващо би било да го гушна. Имах много въпроси, но устата ми се отваряше и затваряше безмълвно като на златна рибка, останала без въздух. Нито една дума не излизаше.

Объркването ми явно беше комична гледка, защото котаракът се усмихна, сякаш изумлението ми искрено го забавляваше.

–Благодаря, че се отби. Извинявай. Може би всичко това ти е дошло малко в повече.

Поклатих леко глава в неуспешен опит да го уверя в обратното.

–Приятно ми е да се запознаем. Добре дошла в кафене „Пълнолуние“. – С тези думи шареният котарак постави на масата ми чаша.

Благодарих тихо и се загледах в чашата. Беше малка, стъклена, леко извита. В нея имаше три кубчета лед и малко вода. При лекото разклащане, когато чашата бе поставена на масата, мънички парченца стъклена светлина заиграха по повърхността на водата, като златен прашец. Наведох се стъписана, за да видя от по-близо, но златните прашинки бяха изчезнали.

Отпих голяма глътка от водата, за да успокоя нервите си. Беше по-чиста от която и да било вода, която някога бях пила. Докато се стичаше в гърлото ми, сякаш се разтваряше директно в мен, пръскаше се из цялото ми тяло. Ледът подрънкваше в чашата. Беше пролетна вечер и във въздуха все още се усещаше хлад. И все пак изведнъж ми стана много топло.

Ледената вода като че бе успяла да ме успокои мъничко.

–Аз съм управителят тук, между другото. Извинявам се за грубото отношение на сервитьора ми по-рано.

Наклоних глава на една страна.

–Сервитьор?

–Точно така. Предполагам, че именно той ти е казал за това място?

В този момент две други котки изникнаха отнякъде и скочиха на масата. Тези поне бяха с обикновени размери.

Едната изглеждаше някак екзотично, с по-големи уши и елегантно-слабо тяло. Знаех доста за породите на котките. Бях сигурна, че тази беше сингапурска котка. Другата беше черно-бяла, порода „Смокинг“. Големите очи на сингапурската котка имаха прекрасен зелен цвят, а на черно-бялата бяха сиви, по-тесни и леко повдигнати в ъгълчетата.

–Мизуки, ти дойде! – каза сингапурската котка. Котарак всъщност.

Вече бях видяла огромен говорещ котарак, така че да чуя реч от котка с обикновени размери не беше чак толкова шокиращо. И все пак си беше впечатляващо.

– Какво…?

Черно-бялата котка като че ме огледа за миг и после ми се поклони.

–Госпожице Серикава, наистина съжалявам за по-рано.

Много приличаха на онези двамата, които засякох в кафенето.

–Вие… не сте ли двамата мъже, които видях по-рано днес? – Очите ми едва ли можеха да станат по-широки от изумление. – Да не сте демони или нещо подобно?

Тримата котараци се спогледаха и прихнаха да се смеят.

–Наистина се превръщаме в хора от време на време, но определено не сме демони – обясни шареният котарак.

–Да, за бога! Малко грубичко, а! – каза сингапурският котарак.

Усетих как чертите ми замръзват.

–Съжалявам – побързах да кажа. – Това място… за котки ли е? – попитах и преглътнах задавено.

Кафене за котки. Бях попаднала в някаква приказна фантазия. Може би в някакъв момент бях заспала? Та такива неща се случваха само в сънищата. Да, сън ще да беше. Поотпуснах се.

В отговор на въпроса ми, котараците си размениха погледи и ми кимнаха леко.

–Може да се каже, да – каза черно-белият котарак.

–Въпреки че и това не е истинската ни форма – обади се сингапурският котарак докато се чешеше зад ухото.

Черно-белият котарак се покашля шумно, при което сингапурският моментално покри уста с лапа.

– Кафене „Пълнолуние“ няма определено постоянно местоположение – започна да обяснява управителят. – Може да се появи насред позната пазарна улица, до спирката в края на железопътна линия или на някой тих речен бряг. В кафене „Пълнолуние“ не можеш да си поръчаш, каквото на теб си те се иска. – Той сложи лапа на гърдите си и се поклони тържествено.

–Искаш да кажеш, че не мога да си избера нищо? Няма меню?

–Точно така – кимна шареният котарак.

–Онзи възрастен господин преди малко пиеше кафе. И ми казвате че не си го е поръчал?

–Именно.

–Но аз… точно си мислех да поръчам кафе…

Котаракът-управител ми се усмихна извинително.

–Кафе обикновено сервираме на клиенти, които са минали и през всички падения и висини, които са опитали вкуса както на сладкото, така и на горчивото. Но, боя се, не и на толкова млади хора като теб – засмя се управителят.

–Млади ли? Та аз съм на четиридесет.

–От астрологична гледна точка, ти все още си във фазата на Марс. Това определено те прави млада.

–О… – въздъхнах объркано. – Фаза на Марс?

–Запозната си с планетите в слънчевата ни система, нали? Другите планети искам да кажа, не с тази, на която си.

–Разбира се – кимнах. – Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Плутон. Нали?

Бях ги учила като малка. Имената на небесните тела на канджи съвпадат с имената на дните на седмицата. Понеделник за Луната, неделя за Слънцето, а вторник, сряда, четвъртък, петък и събота за Марс, Меркурий, Юпитер, Венера и Сатурн. Оставаха само Уран, Нептун и Плутон. Уран се изписва с канджи за небе, Нептун – като океан, Плутон – като мрак. Това беше мнемоничният начин да ги запомним лесно.

–Точно така – отвърна собственикът с вирнат показалец, или в неговия случай с еквивалента на палец, с който разполагаше. – Що се отнася до фазите на живота, включваме Слънцето и Луната, както следва: Луна, Меркурий, Венера, Слънце, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон.

Слушах, докато собственикът се впускаше в обяснения за тези „фази на живота“.

–Първо е Лунната фаза, от раждането до седемгодишна възраст. Тогава развиваш възприятия, усещания и емоции. Следва фазата на Меркурий, от осем до петнадесет години. Светът ти е още малък, но постепенно навлизаш в обществото и трупаш много ново познание. В човешкия свят – обясняваше собственикът – този период съвпада с ранните училищни години. После е фазата на Венера. Тя е от шестнадесет до двадесет и пет. Тогава се вълнуваш от външността си, откриваш какво означава да се забавляваш истински и се научаваш да обичаш. Фазата на Венера е свързана със свободното време, удоволствията и романтичните връзки.

В това имаше логика – фазата покриваше последните години от гимназията и университета.

– Следващата фаза е на Слънцето –продължи той – от двадесет и пет до тридесет и пет. С натрупване на наученото през Меркурий и след забавленията през Венера, най-сетне научаваш какво означава да градиш пътя си в живота. В момента ти си във фазата на Марс, от тридесет и шест до четиридесет и пет. Тук поемаш отговорност за всичко научено и най-после позволяваш на истинските си дарби да блеснат.

–Е, хората казват, че в четиридесетте си си на върха на професионалните си умения, нали… – промълвих плахо.

Управителят продължи да обяснява, че фазата на Юпитер е от четиридесет и шест до петдесет и пет, на Сатурн – от петдесет и шест до седемдесет, на Уран – от седемдесет и една до осемдесет и четири, Нептун – от осемдесет и пет до края, а Плутон е свързван със самия момент на смъртта.

–И така, от астрологична гледна точка, през фазата на Марс най-сетне влизаш в зрелите си години. Което те прави много млада жена!

Изчервих се при думите „млада жена“.

–Но – продължи управителят, – понякога, ако не си завършила успешно фазите на Луната, Венера и Слънцето, може да ти е трудно да преминеш към следващата.

– Да съм ги завършила успешно? Какво означава това? – попитах и се наклоних напред към него.

Управителят се усмихна и махна с лапа, сякаш сега не му беше времето.

–По-важният въпрос е: гладна ли си?

Веднага щом ме попита, осъзнах, че умирам от глад. Като се замислих, не бях яла нищо след онзи полуготов рамен на обяд. Този сън се оказваше странно реалистичен.

Лек аромат на нещо сладко се разнесе към мен. Вдигнах поглед и видях как управителят идва с поднос с палачинки.

–Това е един от специалитетите ни – каза шареният котарак гордо. – Палачинки „Пълна луна“. – Той ги остави на масата заедно с чаша черен чай.

Върху обла бяла чиния една върху друга бяха наредени много палачинки, а върху тях се топеше парченце масло в сферична форма.

–Изключително популярни са на пълнолуние – обади се сингапурският котарак.

–Моля, хапни си ги, но ги полей с „Астрален сироп“ – добави черно-белият котарак.

Кимнах и полях маслото със сироп. Както можеше да се предположи по името му, „Астралният сироп“ блещукаше в златисто, докато се стичаше по маслото и надолу по палачинките.

Поклоних се малко неловко, за да поблагодаря за храната, и посегнах към ножа и вилицата. Приборите бяха излъскани и имаха огледално-сребрист блясък. Отрязах си парченце и го сложих в устата си.

Деликатна, нежна сладост обви вкусовите ми рецептори. Съчетанието между богатото на аромат масло и „Астралния сироп“ беше буквално неземно. Палачинките имаха вкус на нещо носталгично, но в същото време не можех да ги сравня с нищо, което някога бях яла.

Точно от това имах нужда.

Сякаш никога досега не бях яла палачинки и всъщност може би точно така съм се чувствала, когато съм опитала за първи път като дете.

След това посегнах към чашата с чай. Без мляко и захар, просто черен чай. Отпих. Имаше характерния за черния чай богат аромат и вкус, но изобщо не нагарчаше. Топлината му се разля по гърлото ми и после се разнесе из цялото ми тяло.

–И това е много вкусно – отбелязах като оставих чашата.

–Листата са брани по пълнолуние. Имат освобождаващи качества – обясни управителят.

–Освобождаващи качества?

–Да. Пълната луна ни дава силата да се освободим. Включително и от негативни емоции като разкаяние, завист и обсебеност.

Разкаяние. Завист. Обсебеност.

Отпих още една глътка чай. Това не бяха единствените неща, от които исках да се отърва. Исках да се освободя и от страха си от чуждото мнение. От ужаса, който изпитвах от критика. От отвратителния навик да си затварям очите за истината.

–Мисля, че малко освобождаваща енергия би ми дошла добре – прошепнах.

По бузите ми бяха започнали да се търкалят сълзи. Избърсах ги бързо.

–О, не се притеснявай, излей всичко. Само ние, котараците, сме тук, нали? – каза черно-белият със спокоен, лек тон.

Управителят ме погледна с милите си очи.

– Никога не си си позволявала да се наплачеш досега, нали? Знаеш ли, когато положението е трудно или обезсърчаващо, най-голямото добро, което можеш да направиш за себе си, е да се наплачеш. Водата отмива всичко.

Когато се замислих, установих, че беше прав. Напоследък бях преживяла толкова много, но не си бях позволявала да плача. Само се свивах на топка и се криех от света.

Сълзите по бузите ми бяха изключително топли. Докато капеха от брадичката ми, проблясваха леко, също като „Астралния сироп“, с който бях поляла палачинките си. Преглъщах интензивно, докато още, и още сълзи течаха. Сякаш цялата болка, която бях потискала, се изливаше от мен.

Плаках дълго, стори ми се, че бяха минали часове. Когато вдигнах поглед, управителят го нямаше. Сингапурският и черно-белият котарак също бяха изчезнали.

Огледах се, погледнах и зад себе си.

Те бяха там, всички заедно, в кафене „Пълнолуние“. Забелязаха, че ги гледам и ми се поклониха.

Моля, не бързай, сякаш ги чух да казват.

Поклоних се в отговор и погледнах отново към масата. Отнякъде се чуваше нежната мелодия на пиано. Соната за пиано №8 в до минор на Бетовен. „Патетична“.

Винаги бях намирала заглавието за малко тъжно, но в произведението неизменно бях откривала нещо толкова успокояващо. Покачващото се темпо сякаш извикваше желания да вървиш по брега на криволичеща река – река, точно като тази, бряг точно като този, и да спреш за малко, за да погледнеш луната, да усетиш насладата от летящите вишневи цветове през нощта, да се изгубиш в спомени от миналото.

Какво ли не ми се беше случвало. При спомена за всички преживени неща, все още ме болеше. Но сега можех да погледна на миналото си „аз“ със съжаление. Може би точно за такава „патетика“ бе мислил Бетовен, когато бе композирал сонатата.

–Музика за ранени сърца – прошепнах и вдигнах чашата с чая до устните си.

Реката блестеше с отразената светлина на пълната луна.