Кафене Пълнолуние - Част 2

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 178
Цена 19.00 BGN / 9.71 EUR

Маи Мочизуки - автор
Гергана Дечева - преводач
Полина Любенова - преводач
Василена Василева - редактор
Полина Любенова - коректор
Ирина Василева - корица

В наличност

9.71 €

" Кафене Пълнолуние "

Маи Мочизуки

От спирката тръгнах по моста „Санджо“ към хотела, където трябваше да се срещна с Акари. Отдавна не бях идвала в центъра на Киото.

Беше минало доста време откакто се преместих от тази част на града. До преди две години живеех в апартамент с гледка към река Камо. Хубаво, просторно място с отделна спалня и самостоятелен хол. Сутрин се разхождах край реката или пиех чай на широкия си балкон.

Тогава прекарвах доста време в едно кафене на улица „Киямичи“ с гледка към по-малката река Такасе, която тече успоредно на Камо. Обичах това място. Как ли изглеждаше сега?

Потънала в мисли, се запътих на север от улица „Санджо“, после на запад по улица „Оике“. Хотелът се намираше точно до сградата на кметството. В миналото често имах работни срещи тук.

С ускорен пулс тръгнах към лобито и оттам към кафенето.

Мястото беше претъпкано, имаше доста чуждестранни туристи. На една маса до прозорците видях Акари Накаяма.

Служителите в продуцентските компании се обличаха сравнително спортно-елегантно, по-всекидневно, но никога не бях виждала Акари облечена в друго, освен в елегантен костюм, по което личеше и отдадеността ѝ към работата ѝ. Днес не беше изключение: беше облечена в черно сако и панталон. Бях очаквала да я видя как щрака по клавиатурата на лаптопа си, но в ръцете ѝ забелязах таблет.

–Акари! Прощавай, че те накарах да чакаш – казах докато вървях към нея.

Тя погледна нагоре и скочи на крака.

–А, Мизуки! Извинявай, че ти се обадих така изневиделица. Благодаря, че намери време.

–Няма проблем, наистина.

–Живееш някъде наблизо, нали?

Засмях се вяло и поклатих глава.

–Всъщност се преместих.

–Така ли! Сега съжалявам още повече. Предложих това място, само защото мислех, че живееш недалеч!

Уверих я, че не е никакъв проблем, и седнахме. Кафето, което си поръчах, бе сервирано бързо.

–Днес ли пристигна?

–Да. Тази вечер имам среща с човек от местната телевизия.

–Това ми напомня, как е старият ни режисьор?

–О, тя вече е продуцент.

–Издига се в света! И ти си режисьор вече, нали?

–Трябва да ти се струва много странно. Познаваше ме откакто бях съвсем нова в тази работа!

От мига, в който постъпи в компанията, Акари беше човек, който постигаше това, което иска. Имаше високи изисквания както към себе си, така и към всички около нея. Винаги бях знаела, че ѝ е предопределено да стигне много далеч.

Именно защото не търпеше глупости и беше пряма, предния месец бях събрала смелост да ѝ изпратя имейл – имах нужда от откровеното ѝ мнение. Не мисля, че щеше да ми е удобно да се свържа с когото и да било друг.

Покашлях се леко. Колкото повече си приказвахме за какво ли не, толкова по-трудно ставаше да повдигна темата, която наистина ме вълнуваше: предложението за сценарий за телевизионна драма, което ѝ бях изпратила в онзи имейл.

Е, какво мислиш за сценария?

Думите бяха на върха на езика ми, но не можех да се насиля да ги кажа. Имаше и нещо друго, което ме безпокоеше и исках преди всичко останало да махна тази тежест от гърдите си.

–Акари – започнах с клюмнала глава, – много съжалявам за неприятностите, които ти създадох.

Тя поклати глава.

–Не се тревожи, Мизуки, разбирам колко ти беше трудно. Винаги си била по-прозорлива от повечето хора и това настина се виждаше в работата ти. Когато хората станаха по-критични, сигурно е било много болезнено за теб. – Акари отпи глътка кафе.

Не казах нищо и отново наведох глава.

–Ти наистина пишеше отлични сценарии, Мизуки – продължи тя.

Беше притворила мило очи към мен, сякаш гледаше в нещо ослепително.

Разбира се, думите ѝ бяха в минало време.

***

Дебюта си като сценарист направих, когато бях на двадесет, все още студентка. Бях спечелила наградата „Най-добър сценарий за драма“ в състезание, организирано от една от големите телевизионни компании. След това започнах да пиша редовно, но заплащането не стигаше, за да живея нормално.

Когато се дипломирах, станах начална учителка, както и бях мечтала. Писането на сценарии беше странично занимание, останало от студентските ми години.

Един ден, обаче, един от сценариите, които бях написала преди да се дипломирам, се превърна в огромен хит. Беше драма, която се излъчваше късно вечер, с участието на напълно неизвестни актьори, поради което работата ми беше още по-високо оценена.

След този успех започнах да получавам по-големи и по-сериозни проекти. Все още бях в двадесетте си, когато ме нарекоха „автор на хитове“ и ми възложиха сценария за сериал, който щеше да се излъчва в най-гледаното време. С целия този успех, не след дълго напуснах преподавателската си работа и се отдадох изцяло на писането на сценарии.

Но, когато навлязох в тридесетте, всичко се промени. Изведнъж сякаш досегашните ми постижения не бяха съществували и не означаваха абсолютно нищо. Рейтингът на сериалите ми се сгромоляса.

Финалният удар дойде, когато ми възложиха да напиша сценария за сериал с участието на невъобразимо талантливи актьори. Всички смятаха, че ще бъде огромен успех. Излъчваха го в най-гледаното време, но въпреки това рейтингът не надвиши най-ниските числа. Сякаш бях извършила военно престъпление.

Дори и след това пропадане все още бяха склонни да ми дадат шанс – в крайна сметка понякога се случваше някоя продукция да претърпи пълен провал. Всички вярваха, че следващата ми работа ще привлече обратно зрителите.

Но следващият сериал потъна, а също и този след него. А враждебността спрямо мен ставаше все по-силна. Скоро, вместо с обиграните режисьори, работех с младите, новоназначени при нас младежи, пълни новобранци, сред които беше и Акари.

В този момент всичко се разпадна. Постоянната критика и стресът ми дойдоха в повече и спрях да ходя на работа. Хората се опитваха да ми звънят и да ми пишат, но аз не отговарях. Изчезнах. Междувременно на Акари ѝ се наложи да поеме и моята работа, което сигурно е било кошмарно за нея. И все пак единствено тя продължаваше да се опитва да се свърже с мен, дори след като всички останали се бяха отказали.

След време, обаче, и тя спря да се обажда и аз се оказах без никаква работа. Спестяванията ми от времето, когато бях „автор на хитове“ се топяха и скоро стана трудно да поддържам начина си на живот. Изнесох се от стария си, луксозен апартамент и го замених за нещо, което можех да си позволя с моя бюджет. Ето как се озовах в настоящото си жилище. Реших и да продам всички хубави мебели, които бях купувала.

След време започнах да работя по сценарии под псевдонима „Серика“. Кандидатствах по обява, която видях в интернет, за сценарист на мобилна игра за запознанства, получих работата и оттогава така свързвах двата края. Почти.

Работата беше анонимна, затова и нямаше с какво да се похваля после. Нямаше и да доведе до нещо по-обещаващо. Но на този етап да сложа истинското си име под каквото и да било беше ужасяващо.

***

–Сериозно, Мизуки, обожавам работата ти. Сещаш се, „Път до върха“, „Класна стая на светлината“… Начинът, по който главният герой започва от нулата и бавно си проправя път към върха… това е истинска магия. Този дух да не се отказваш, никога да не се предаваш, е толкова вдъхновяващ!

Отклоних поглед, смутена от тези сърдечни хвалебствия. Независимо от разнообразните сюжети и местата и обстоятелствата, при които се развиваше действието, всички мои сценарии имаха едно общо – те винаги се въртяха около историята на герой, който тръгва от нищото, но с упорство и, противно на всички очаквания, в крайна сметка получава заслужената награда. С други думи класическа история за успех.

–Точно заради това с голям ентусиазъм прочетох предложението ти – продължи Акари.

Сърцето ми подскочи. Ръцете ми трепереха от вълнение, премесено с тревога. Вдигнах глава.

–Съжалявам – каза тя извинително. – Представих го на събранието, но в крайна сметка не успях да убедя изпълнителните директори и не беше одобрено.

–О, не се тревожи – побързах да отговоря, докато клатех глава и се усмихвах. – Поласкана съм, че изобщо си го представила.

Акари беше толкова отдадена на работата си, поради което имах искрица надежда, че ще погледне предложението ми. Но не бях очаквала, че ще го представи на ръководството. Бях повече от щастлива, бях шокирана дори. Но потвърждението, че просто вече не ме бива за телевизионната индустрията, беше като удар в гърдите.

–Каквото-такова, предполагам. Благодаря ти все пак, Акари – казах. Поклоних се с усмивка, въпреки че вътрешно все още се гърчех под тежестта на истината.

За миг тя ме погледна с мили, усмихнати очи.

–Наистина съжалявам, че не мога да помогна с повече – отвърна тя и бързо ми се поклони.

Поклатих глава и я уверих, че няма нужда да се извинява.

–Не ми се иска да те оставям, но трябва да бързам. Скоро имам среща...

–Разбира се. Прощавай, че те задържах.

–Ще се видим! – каза тя и излезе от кафенето.

***

След като Акари си тръгна, аз останах на масата, вперила празен поглед през прозореца.

После започнах унило да се чудя защо, по дяволите, ме беше извикала в кафенето, само за да отхвърли труда ми.

Но пък тя беше останала с впечатлението, че все още живея наблизо. И си беше направила труда лично да ми каже нещо толкова неприятно, при условие, че е можела просто да ми напише един имейл. Трябваше ли да съм ѝ благодарна?

Може би е време да се откажа?

Вероятно това отхвърляне на идеята ми беше знак. Крайно време беше да се пусна от старите си лаври, за които досега се бях държала, и да напусна света на сценаристите завинаги. Това беше посланието.

Поднесох вече изстиналото кафе до устата си.

–Хей, нямаше как да не чуя разговора ви – обади се мъжът на съседната маса. –Ти, значи, си Мизуки Серикава, сценаристката?

Вдигнах рязко поглед. Човекът, който се обръщаше към мен така непринудено, се оказа елегантен младеж на около двадесет години. Имаше доста впечатляващ външен вид. Всъщност направо си беше на границата на абсурдното. Косата му беше боядисана в русо по краищата и в светлосиньо в корените, явно имаше и цветни контактни лещи, защото очите му имаха изумителен зелен цвят. Носеше и чифт очила с червени рамки, явно за да контрастират с цвета на очите му.

Докато държеше телефона си, той ме огледа продължително. След това внезапно се усмихна широко. Имаше впечатляващи кучешки зъби.

–Ъ… да? – кимнах смутено, шокирана. Как така един толкова млад мъж знае коя съм.

–Трябва да призная, че сериалите ти ми харесват – каза той с възхитени очи, надничащи иззад очилата му.

И пак с този непринуден, неформален тон. Въпреки това, думите му ме трогнаха дълбоко.

–Но – продължи той, – нека да сме честни. Нещо са позагубили обаянието си в последно време май, а?

Подскочих от изненада на мястото си.

–Моля? – Толкова бях смаяна, че не знаех какво друго да кажа.

–Времената се менят. Ако не се променяш с тях, пропадането е гарантирано. Наблюдава се доста често, особено в телевизионната индустрия. Все пак става дума за нещо, което се предлага на масовия зрител. Ако работиш в телевизията, трябва да си в крак с времената. Иначе – продължи той с вдигнат показалец, – с теб е свършено, дори да си гений.

Чувах го идеално, но някак съзнанието ми не регистрираше думите му. Какво, за бога, се опитваше да каже това момче? Че времето ми като сценарист е изтекло, че трябва да си знам мястото?

Нямаше защо той да ми го казва.

Точно, когато сълзи започнаха да избиват в очите ми, един по-възрастен мъж се появи отзад и го удари зад ухото.

–Ох!

–Какво ти става? Къде са ти обноските?

Мъжът, който му се караше, трябва да беше към четиридесетгодишен, облечен в черен костюм със сива вратовръзка. Изглеждаше поразително привлекателен – мастилено-черна коса, хладен поглед и изразени, красиви черти. Той седна срещу младежа.

Може би беше баща му? Но разликата в годините им не беше толкова голяма. Пък и изобщо не си приличаха. В пълен контраст с ексцентричното на вид момче, мъжът в костюма изглеждаше строг и сдържан, като професор.

–Простете – каза той с учтив поклон.

–Няма проблем – отвърнах и поклатих глава.

–Мизуки, този тук ти е фен – засмя се момчето.

Мъжът в костюма го изгледа остро, после се обърна към мен и пак се поклони.

–Отново, наистина съжалявам.

За пореден път поклатих глава.

Чичо и племенник, може би?

–Радвам се да науча, че сте ми фен. – Честно казано, намирах за почти подозрителен факта, че някой все още мислеше нещо хубаво за мен.

–Творбите Ви са изградени върху историите на положителни герои, които преливат от здрав разум и дават всичко от себе си да успеят, макар и изправени пред всякакви предизвикателства. Не мога да не им се възхищавам. – Тонът и изражението му бяха напълно сериозни.

Усетих как се изчервявам. Явно наистина харесваше работата ми и казваше това, което мислеше.

–Но така, както са написани, са толкова далеч от действителността, не мислиш ли? – каза момчето и преплете пръсти зад тила си. После, забелязал, че мъжът го гледа строго, той сви рамене и добави: – Добре, добре, извинявай!

–Така, хайде да тръгваме – каза мъжът и се изправи.

–Хубаво! – отвърна момчето и скочи от мястото си. – О, и Мизуки, ако наистина искаш да влезеш в крак с времената, хвърли едно око на това място. Тази нощ ще има пълнолуние, така че ще е отворено.

Момчето остави визитна картичка пред мен.

На нея бяха изписани думите: Кафене „Пълнолуние“.

Отдолу имаше някакъв адрес, но беше доста неясен. Пишеше „южно от кръстовището „Ниджо-Киямичи“. Не беше далеч от хотела.

–Нямам спомен за такова кафене наоколо... – прошепнах. Но когато вдигнах поглед, двамата бяха изчезнали. Огледах се, но от тях нямаше и следа.

Надникнах през прозореца. Вече се стъмваше.

В крак с времената, а?

Ако се съдеше по името, явно беше някакво кафене. Чудех се дали ще могат да ме научат на нещо там. Дали щяха да ми вземат допълнително пари освен за напитката? Ами ако беше много скъпо?

Лицето на момчето изникна в съзнанието ми. Имаше нещо подозрително в екстравагантния му външен вид. Да не говорим за странното му и открито поведение.

Реших, че ще е най-добре да се прибирам. Дори и да беше най-обикновено кафене, нямах излишни пари. Станах и излязох от хотела.