Кафене Пълнолуние - Част 1

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 178
Цена 19.00 BGN / 9.71 EUR

Маи Мочизуки - автор
Гергана Дечева - преводач
Полина Любенова - преводач
Василена Василева - редактор
Полина Любенова - коректор
Ирина Василева - корица

В наличност

9.71 €

" Кафене Пълнолуние "

Маи Мочизуки

水

瓶

座

の

ト

ラ

イ

フ

ル

Превъзходно.

Дори се похвалих на ум. Полуготов рамен с допълнително зеленчуци и зелен лук. Е, далеч не беше най-изисканата храна, но пък винаги засищаше.

Занесох купата си в кухнята, изплакнах я набързо и я оставих да се отцежда. После взех кърпа и избърсах масата, която беше толкова малка, че едва имаше място за един човек да се храни на нея. А в моя мъничък апартамент не само се хранех, но и работех на тази маса.

Налях си кафе, нагласих лаптопа си и седнах. Започнах да разлиствам референтните материали, като от време на време отпивах от чашата.

Разглеждах листовете с описанието на героя. Имаше много илюстрации на красив млад мъж.

Каква му беше историята на този…?

Беше от богато и изтънчено семейство, но косата му беше смесица от червено, синьо и жълто, в което за мен лично нямаше нищо изтънчено. Но все пак ставаше дума за видеоигра. Хората не се интересуваха особено от детайлите.

Изкарвах си прехраната с писане на сценарии. Сега работех по един за мобилна видеоигра за запознанства. Но не пишех основния сценарии – някой друг се занимаваше с това. Моята работа беше да напиша сценария за второстепенен герой, с когото играчът можеше да се окаже накрая, вместо да се радва на малко по-трудно достижимия „щастлив край“. В идеалния вариант играчът щеше да успее да се събере с главния герой. При моя герой, обаче, краят нямаше да е хубав, но нямаше и да е лош, с една дума щеше да е донякъде задоволителен, което означаваше, че и сценарият трябваше да е такъв. Все пак идеята беше играчът да се почувства леко неудовлетворен от крайната ситуация, но и да иска да продължи да играе играта.

Сценарият не беше дълъг. Тридесетина килобайта на епизод. Мисля, че само работата на сценаристите на видеоигри се измерва не в страници или в думи, а в килобайти.

Проверих указанията.

Да приключва с целувка по бузата или по челото. Мястото трябва да е край воден басейн.

Ясно. Без целувки по устните. Що се отнася до водния басейн… героят не обичаше да излиза, така че край морето или реката някак не ставаше. Хотелски басейн щеше да свърши работа.

Отворих тефтера си. Почеркът вътре беше такава разкривена бъркотия, че всеки друг човек щеше да се затрудни с дешифрирането му. Това беше сюжетът ми за въпросния герой, ако изобщо можеше да се нарече сюжет.

Когато се пише историята на второстепенния герой, целта е играчът да се почувства леко разочарован, така че да си помисли: „Не ми харесва как приключи това. Май ще пробвам да се докопам до главния герой и да започна да излизам с него, за да имам своя щастлив край!“.

Това щеше да рече много провалени срещи и ако имаше някакви любовни сцени, те не трябваше да са разгорещени. По своему, това беше доста предизвикателна работа.

След като прочетох бележките си, започнах да пиша. Скоро тихото щракане на клавишите на клавиатурата се сля с музиката, която бях пуснала. Повечето сценарии за мобилни видеоигри, върху които работех бяха доста конвенционални. Умеех да пиша такива неща, поради което и работата ми допадаше. Естествено, бих предпочела да пиша сцените за главния герой, вместо само за второстепения. Но, помислих си със самокритична усмивка, на този етап това е повече отколкото бих си позволила да искам.

А навремето работех върху доста по-важни неща…

Разклатих глава и се върнах към писането.

Тридесет килобайта може да се равняват на различен брой страници, в зависимост от количеството текст, но най-често е горе-долу колкото кратък разказ. Когато приключих с една трета от работата, се изправих в стола си и изпънах гръб. Часовникът показваше три следобед.

Работя само от два часа? Значи за толкова можех да се концентрирам напоследък – два часа. Мизуки от преди десет години тепърва започваше.

Точно в този момент телефонът ми извибрира на масата.

Мизуки, много време мина! Акари Накаяма е. Извинявай, че се обаждам в последния момент, но съм в Кансай по работа. Всъщност сега съм в Киото. Имаш ли време да се видим?

Когато видях името ѝ, сърцето ми подскочи. Акари работеше за телевизионната компания, в която преди бях сценарист. Беше се издигнала до режисьор. Преди месец събрах цялата си смелост и ѝ изпратих сценарий за телевизионно шоу. Може и да беше в Киото по друга работа, но фактът, че изобщо си бе направила труда да се свърже с мен, означаваше, че най-вероятно иска да го обсъдим.

Отговорих:

Разбира се! Ще се радвам да се видим.

Отговори ми бързо:

Чудесно. Какво ще кажеш за лобито на онзи хотел, където провеждахме срещите си преди. Ще можеш ли да си там до час?

Няма проблем.

Веднага затворих лаптопа и отворих вратата към малкия килер, който използвах като гардероб. Тъй като не знаех какво да облека, в крайна сметка заложих на най-безопасния избор – костюм. После се изправих пред мивката.

В апартамента ми нямаше място за тоалетка, затова комплектът ми от гримове заемаше мястото до мивката. Извадих пудрата и започнах да я нанасям върху лицето си.

По дяволите, защо изглежда толкова странно?

Напоследък не излизах често, ако не броим ходенето до супермаркета, а специално за такова нещо не слагах грим – обикновено просто носех маска. Кожата ми, изненадана от внезапното си завръщане в света на гримовете, явно беше решила, че не е в настроение за подновяване на запознанства. Преди полагах много усилия за такива неща. Старото ми аз сигурно щеше да ми се изсмее, ако можеше да ме види сега.

И все пак от мрънкане нямаше полза. Продължих с гримирането – подчертах веждите си, сложих си червило. После облякох жилетка, грабнах чантата си, изхвърчах от сградата и се запътих към спирката.

Реално живеех в Киото, но кварталът ми никак не съвпадаше с красивата представа за древния град, каквато имаха повечето хора. Всъщност си беше съвсем обикновен жилищен район. Точно се бях качила във влака и въздъхвах успокоена, когато видях ново съобщение от Акари.

Лобито беше заето, затова се преместих в кафенето на първия етаж. Имам още малко работа, така че не бързай.

Можех да си я представя в кафенето на хотела с отворен лаптоп. Подобно на много хора от телевизионната индустрия, тя можеше да работи където и да е. Преди и аз бях така – пишех до безкрай в кафенета и къде ли още не. Но напоследък си стоях у дома, освен ако нямах някаква конкретна причина да изляза. Защо да пилея пари за чаша кафе? Хранех се главно с полуготови храни, като от време на време прибавях към тях зеленчуци, колкото да се лъжа, че се храня здравословно. Може би това беше причината кожата ми да изглежда толкова зле…

Погледнах телефона си, за да проверя рейтинга и отзивите за телевизионната драма, която вървеше в момента и за която бях писала сценария. Усетих присвиване в гърдите и бързо отклоних поглед от телефона.

Във влака имаше деца, които явно се връщаха от училище, което беше странно, защото сега беше ваканцията им. Бяха втори или трети клас. Вместо обичайните раници с корава задна част, носеха модерни чанти от кафява кожа. Ясно, бяха от частно училище. И пътуваха във влака съвсем сами.

Браво на тях, помислих си.

В този момент чух глас.

−Извинете – каза тихо жената, седнала до мен. – Вие не сте ли… госпожа Серикава?

Сърцето ми подскочи. Погледнах жената изумено. Изглеждаше на около двадесет и нещо, въпреки че спокойното ѝ, уравновесено излъчване ме накара да се зачудя дали не е малко по-възрастна.

Дори с един бърз поглед можех да преценя, че е модерна и поддържана жена. Имаше перфектно оформени нокти и косата ѝ беше боядисана в светло, което ме наведе на мисълта, че вероятно работи в индустрията за красота. Може би е била моя фризьорка?

−Извинете, дано не съм Ви стреснала. Бях Ви ученичка в началното училище…

Аха, помислих си и раменете ми се отпуснаха. Бивша ученичка. Имаше логика.

– Знаете ли, бяхте чудесна учителка – допълни тя.

В отговор само свих смутено рамене.

По онова време работех само по заместване. Контактувах с учениците, когато някой от редовните им учители или класни ръководители отсъстваше. Беше прекрасно, че за тази жена съм била добра учителка, но нямах спомен да сме прекарвали достатъчно време заедно, че да заслужавам такова уважение.

–Изпращахте ни до вкъщи след училище – добави тя, вероятно забелязала объркването ми.

Така беше. Главният учител винаги беше зает с подготвянето на уроците за следващия ден, затова тази задача се падаше на мен.

И все пак работата не винаги минаваше леко. Нямаше как да знам каква беля ще измислят малките в следващия момент и накъде ще хукнат, затова трябваше да ги следя изкъсо. Същинско предизвикателство си беше да ги накарам да вървят в колона по един. Мъчех се да измислям начини да ги забавлявам – играехме на асоциации или просто разговаряхме.

–Хубави спомени – казах с усмивка, но потънала в носталгия.

Продължихме да говорим. Оказах се права: някогашната ми ученичка наистина беше фризьорка. Когато стигнахме нейната спирка, тя отново се извини за това, че ме е стреснала, поклони се и слезе от влака.

Трябваше поне да я питам как се казва, помислих си, докато се покланях на свой ред, докато тя се отдалечаваше от влака.

Когато се настаних обратно на мястото си, по тялото ми се разнесе топло чувство. Дълги години бях мечтала да работя като начална учителка. Работата идваше със своите предизвикателства, но в такива моменти винаги се радвах, че бях изпълнила тази си мечта.

Защо тогава преминах към писане на сценарии?

В начало се занимавах и с двете неща едновременно. На учителите по заместване беше позволено да работят и на други места, затова пишех и сценарии. Когато най-сетне ми дадоха възможност да стана учителка на пълен работен ден, трябваше да избера по кой път да тръгна.

В крайна сметка се отказах от преподавателската кариера и станах сценарист на пълно работно време.

Колко години бяха минали оттогава? Толкова много, че бившите ми ученици вече бяха възрастни хора, имаха професии, а аз бях навлязла в четиридесетте си.

Напоследък живеех стисната в капана на постоянна тревожност, която като че нямаше намерение да ходи никъде. Ако бях останала преподавателка, животът ми щеше да е доста по-стабилен, независимо от трудностите. А и страховете ми за бъдещето сигурно нямаше да ме държат будна по цели нощи.

Прехапах устна и сведох поглед към скута си.