Непокорно сърце - Акси О

Книгата ще е налична на склад след 20 април 2025г.

За предварителни заявки, моля запазете своята книга.

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 306
Цена 25.00 BGN / 12.78 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица copyright Lee & Low Books
Анджела Дечева - редактор

В наличност

12.78 €

" Непокорно сърце "

Акси О

Глава 2

ПРОЕКТЪТ „АМАТЕРАСУ“

След нощ, изпълнена с натрапчиви сънища, се събуждам на разсъмване и влизам под душа, като оставям хладната вода да се стича по нагорещената ми кожа. След това, увита в любимия си халат, пускам пакетче чай в заврялата вода и добавям прилична доза мед, за да успокоя болката в гърлото си, раздразнено от дима в бара снощи.

С чаша в ръка се изправям пред гардероба си – една-единствена стойка за дрехи, на която се мъдрят ризи, панталони и рокли. Има и една червена рокля, която купих по прищявка миналия месец на рождения си ден. Етикетът все още е закачен. Поради липсата на повод да я нося, единствената цел на дрехата е да събира прах и да стои на закачалката, недокосната и необичана.

Като мен.

Посягам към обемист пуловер. Въпреки че е пролет, въздухът все още е студен, като през зимата. Облечена подобаващо за времето, издърпвам изпод закачалката за дрехи кутия за шапки, в която държа чорапогащниците си.

Алармата на телефона ми се включва точно в момента, в който интерфейсът ми започва да мига: 06:00. Двата сигнала са синхронизирани.

Подобно на повечето интерфейси, моят се управлява чрез телефона ми, откъдето мога да свалям приложения и да програмирам интерфейса си да отговаря на вербални команди. Повечето хора имат многобройни и най-разнообразни приложения – музика, социални медии, текстови съобщения, но аз предпочитам да огранича своите до „Екскурзовод“ и няколко приложения за четене.

И без друго в съзнанието ми вече има предостатъчно шум.

„Алхимия на мечтите“ не отваря до 10:00 часа. Обикновено сутрин уча мандарин или помагам за почистването на бара. Понякога вземам книга и се разхождам покрай реката, където единствените хора навън са тези, излезли да потичат, и чиито мисли са прикрити зад музиката, която се разнася през интерфейса им.

Затварям капака на кутията за шапки и се опитвам да я прибера на мястото ѝ, но нещо пречи да я бутна навътре. Отказва да се помръдне, дори когато я натискам със сила.

Взимам маска за предпазване от праха и започвам да изваждам предметите – кутията за шапки с чорапогащниците, друга кутия за шапки, в която всъщност има шапки, пластмасова кутия, пълна с различни нискотехнологични джаджи, прашно худи, което сигурно е паднало от закачалката си, и накрая – стар, нискотехнологичен таблет, който е бил под худито.

За миг просто гледам тъмния екран. В пукнатините, пръснати като паяжина от центъра му, са се образували прашни пътеки.

Бях забравила за този таблет по време на борбата си да си изградя нов живот, в желанието си да забравя стария.

От пластмасовата кутия с джаджите изваждам универсално зарядно устройство и го включвам в стената, а след това с отделен кабел свързвам зарядното устройство с таблета. След няколко минути екранът светва.

Снимка на три деца ме гледа от екрана. Надписът в горната част гласи: Година 2194, Проект „Аматерасу“, Тест 03.

И ето ни там, тримата, облечени в същите сиви униформи и с еднакви неловки изражения, но трябва да призная, че другите двама са по-сконфузени от мен.

Аз стоя в средата на снимката – единадесетгодишно момиче с розови бузи. До мен, по-висока с почти три сантиметра, е застанала Тера, на дванадесет години. Спомням си как яростният ѝ поглед така притесни учения, който правеше снимката, че горкият не знаеше как да държи фотоапарата си.

От другата ми страна е Су, който по-късно щеше да се казва Цуко. Беше най-малкият от нас – на десет години.

Бях щастлива, когато най-накрая застанах до тях, след като толкова дълго бяхме затворени в отделни, охраняеми стаи. Учените искаха да ни държат разделени, за да не се привържем един към друг. Винаги съм вярвала, че това беше безсмислено, защото приятелството беше неизбежно.

Прокарвам пръсти по лицата им. Изминали са седем години, откакто направиха тази снимка, и две, откакто ги видях за последен път. Моите колеги, лабораторни плъхове като мен. Моите другари. Моите приятели.

Звънецът на вратата на апартамента ми дрънчи. В рамките на половин удар на сърцето надеждата надига глава. Но след това интерфейсът ми се свързва с камерата за видеонаблюдение пред вратата ми и ми показва дребна млада жена с карамелена коса, прибрана на кок, като на балерина.

ТинТин.

Часовникът на интерфейса ми показва 06:15. Откакто я познавам, никога не съм я виждала да се появява преди 09:00 часа. Мушвам таблета под завивката на леглото си. След това бързо оглеждам апартамента за нещо, което би могло да разкрие миналото ми, и се отправям към вратата.

Сгърчвам лице, когато в мозъка ми започва да блъска оглушителен звук, като какофония от произволно биещи камбани.

– ТинТин! – Посягам към вратата и я отварям.

Тя стои на стълбището, обляна в сълзи. Оглеждам я за видими следи от нараняване, но освен очевидното ѝ вътрешно страдание, външният ѝ вид е безупречен. Блузата и полата ѝ са изпрани, а гримът ѝ е розов и лек.

Инстинктивно влизам в съзнанието ѝ, за да надникна в скорошните ѝ спомени, но мъката в мислите ѝ скрива събитието, което я е предизвикало.

Изпитвам ужасно, внезапно недоумение. Дали родителите ѝ са в беда? Но не, ТинТин никога не би ги оставила сами, ако беше така.

Тогава кавга с гаджето ѝ? Искам да надникна в съзнанието ѝ още веднъж, но се спирам. Това, че мога да чета мислите ѝ, не означава, че трябва да го правя. Най-добрият начин да научиш какво притеснява един човек е просто да го попиташ.

Вкарвам ТинТин вътре до малката ми кухненска маса, след което поставям чаша топъл чай в ръцете ѝ.

Докато тя се оглежда из стаята ми, шумът от камбаните в главата ми заглъхва, заменен от ново подрънкване – на любопитството. Размърдвам се на място, нервна съм, не съм свикнала да има хора в апартамента ми.

Изчаквам погледа на ТинТин да обходи стаята.

– Какво се е случило? – питам на корейски и повдигам рамене, за да подсиля въпроса с жест.

Тя посяга към джоба си, изважда телефона си и обръща екрана към мен. Не ми се налага да чета по-нататък, след като виждам какво пише в „относно“: Известие за явяване за физически преглед във въоръжените сили.

– Мислех, че статутът ми на студентка в университета ще ме освободи. – Тя плъзва палеца си по ръба на чашата с чай. – Данджу беше освободен. Но разликата между нас е, че той учи инженерство, а аз – поезия. – Тя се обляга на стола и въздъхва тежко.

Макар и болезнени, мислите ѝ имат слънчев оттенък, усеща се хуморът в тях.

– Може би ще му пиша стихове от военния фронт. Поне това ще е романтично. И може би един ден ще бъдат публикувани. Разбира се, те няма да станат известни, освен ако не бъдат публикувани посмъртно. – Тя рязко се изправя. – Ще дойдеш ли с мен?

Вътрешно подскачам от страх – мисля си, че ме пита дали ще ида с нея на война. Но тя продължава:

– Изпитът е близо до финансовия квартал. Данджу каза, че ще пропусне сутрешните си занятия, но не искам да давам повод на правителството да призове и него.

Обикновено не бих се поколебала да помогна на ТинТин или на родителите ѝ, защото те са направили толкова много за мен. Но стомахът ми се свива при мисълта, че трябва да отида в центъра на града.

– Забравих! – ТинТин притиска устата си с ръка. – Много съжалявам. Знам, че не обичаш да излизаш. – Тя се изправя. – Как мога да бъда толкова несъобразителна! Моля те, забрави, че изобщо те попитах.

Камбаните в главата ѝ започват да бият.

– Чакай! – Хващам я за ръката. Да позволя на страха да ме спре да помогна на някого, за когото ме е грижа, би означавало да позволя на хората, които са ми внушили този страх, да победят. – Ще отидем заедно.

Тя отваря уста, за да възрази, но после прехапва устна, а широките ѝ очи са изпълнени с надежда.

– Сигурна ли си?

Грабвам палтото си. Тя не спори и скоро хващаме автобус до центъра на града.

Седим една до друга на меките седалки, а ТинТин ми хвърля тревожни погледи, докато не се протягам и не хващам ръцете ѝ.

При директния контакт с кожата ѝ, мислите ѝ се изливат в мен, но издържам на пороя от тревога и страх и се концентрирам върху усещането на ръцете ѝ под моите. Имам нужда от това усещане така, както го има и тя.

„Звездният квартал“ остава зад гърба ни. Навлизаме в центъра на Пекин и осветените в синьо улици, се разширяват, за да прекарат многобройните автомобили, повечето без шофьори, контролирани от електромагнитното ядро на Транспортната система под града, наречена Мрежата.

От двете страни на улиците има гигантски небостъргачи и огромни билбордове с реклами за най-различни неща – от паста за зъби до видеоигри и козметични инжекции.

Таблата по сградите излъчват постоянен поток военна пропаганда.

Разделени, ние сме разбити;

заедно сме могъщи.

Присъедини се към армията на Алианса

и брани Нео Хартата.

Предстоящи битки, насрочени за

18 февруари,

25 юни

и 1 септември.

Не пропускай шанса си

да извоюваш слава за дома си, за Нео Пекин!

Извръщам поглед от прозореца. Преди няколко месеца силите на Алианса и бунтовническите фракции подписаха споразумение за планиране на битките – безпрецедентна промяна в хода на война. В продължение на месеци бяха проведени много разговори и бяха публикувани доста анализи по въпроса, макар че аз умишлено взех решение да не гледам и да не чета нищо за това. Войната не ме интересува, вече не.

Обръщам се към ТинТин и питам:

– Как мина годишнината ви? – питам.

– Страхотно, наистина! Ходихме да се пързаляме. И... – Тя се усмихва широко. – Данджу ми купи „Екскурзовод“ като подарък за годишнината! Вече съм го инсталирала. – Тя потупва челото си. – Знам, че учиш мандарин, но си помислих колко прекрасно би било, ако можехме да изразяваме мислите си една към друга на родните си езици. Данджу знае колко много означаваш за мен.

– ТинТин... – Сега, когато имам думи, с които да се изразя, не мога да ги намеря.

– Недей да плачеш, защото и аз ще се разплача! Както и да е, получи се добре, защото това нещо ще ми помогне, когато съм в армията. Чух, че дивизиите са съставени от хора от всички Нео държави.

Автобусът спира пред един търговски център и от него слизат няколко пътници. Когато тръгва обратно по Мрежата, прозорците се замрежват и на новообразувания екран започва реклама. Вокалистката на „C'est La Vie“ запява песен в бързо темпо, акомпанирана от музикантите от групата, които удрят по барабаните и бясно размахват китарите си. Това е тематичната песен за предстоящата битка – „Цветя през зимата“.

„C'est La Vie“ изпълняват песента на разкъсано от войната бойно поле, а над главите им се сражават Божествените машини, или както им казват всички – БМ. Очевидно е, че по-голямата част от кадрите са CGI, но въпреки това битката е впечатляваща: гигантски хуманоидни машини с размерите на малки сгради летят с огромна скорост във въздуха и се обстрелват една друга. Масивната артилерия води до ослепителни експлозии и всичко това се случва на фона на електро-поп музика.

По време на прехода към следващия куплет на песента екранът превключва, за да покаже някои от пилотите-асове в предстоящата битка. Лицата им излизат на преден план, а в долната част са показани имената, възрастта и родните им градове.

Уин Кан, 19-годишен, роден в Нео Хонконг, представител на Нео Хонконг.

Фуджи Хиори, на 22 години, роден в Окинава, представител на Нео Токио.

Лий Бьол, на 17 години, роден в Кванджу, представител на Нео Сеул.

На заден план са техните Божествени машини, които се въртят на платформи, като торти във витрина.

И тогава се сещам. Обръщам се към ТинТин:

– Ами кафенето?

– О! Моите братовчеди близнаци всъщност току-що се преместиха в града от провинцията. Те ще помагат, докато си намерят собствена работа.

Кимвам, но прехапвам устни. Никога не съм работила в толкова близък кръг с друг човек освен с ТинТин. Ще ми отнеме известно време да се приспособя към нови хора и техните нови мисли.

Обявата завършва със съобщение за набиране на войници:

Герои се създават на бойното поле.

След това прозорците се изчистват и виждаме къде се намираме. Хлъцвам. Вдясно от нас Кулата на Нео Пекин бързо става все по-голяма.

***

За да бъде един град признат за „Нео град“ и да получи място в представителството на Нео Съвета, той трябва да има три неща: Купол, Мрежа и Кула.

Куполът предпазва града от външни атаки. Също така има и самоподдържащи се компоненти, като например технология за борба със замърсяването.

Мрежата служи за контрол на трафика и е почти безотказна мярка за сигурност.

Накрая, но не по важност, е Кулата – място, предназначено за разработка на оръжейни технологии.

Аз бях отгледана в Кулата на Нео Сеул, бях обект на таен оръжеен проект. Ако въздушният ми кораб не се беше разбил, щеше да ме отведе в Кулата на Нео Пекин, където учените имаха ясни заповеди: да ме възстановят, а ако не успеят – да ме унищожат.

– Анмей? – ТинТин сочи вратата. – Нашата спирка.

Оставам замръзнала, загледана в грамадната структура на Кулата отвъд прозореца. Тя е точно като Кулата на Нео Сеул – висока е много над осемстотин метра и заема около петдесет акра. Символ на тотална власт.

– Анмей? Добре ли си? Анмей!

Откъсвам поглед и забелязвам, че останалите слизащи пътници са спрели, за да погледнат от любопитство към това, което е привлякло вниманието ми. Оглеждам лицата на всеки един от тях, но, разбира се, не разпознавам никого.

– Съжалявам – казвам, – понякога се замайвам, когато прозорците правят така.

ТинТин ме хваща за ръката и слизаме по рампата заедно.

– Познато ми е – казва тя.

Докато тя говори, аз оглеждам хората, които излизат от автобуса и тръгват към лъскавите сребърни врати на Кулата – по униформите им личи, че са предимно офис служители и работници по поддръжката. Няма учени в бели престилки.

– В един момент си на местната спирка, а след това пускат реклама на шампоан и така се разсейваш от блясъка на косата на модела, че преди да се усетиш, прозорците се изчистват и си на половината път до града!

Физическият преглед се провежда в голяма сива сграда срещу Кулата. Пред вратата вече се образува опашка. Там има и табела: НОВОБРАНЦИ.

Докато аз пазя мястото ни в края на опашката, ТинТин бърза към един търговец в камионче за храна, който продава горещи хлебчета и кафе в края на улицата. Все още е рано сутринта, а пред камиона има опашка, която спокойно може да съперничи на нашата.

Докато чакам, погледът ми продължава да оглежда улицата и да следи всеки човек, който влиза и излиза през сребърните врати. Ръцете ми треперят толкова силно, че ми се налага да ги прибера зад гърба си и да стисна единия си юмрук в другия.

– По дяволите! – казва нисък мъжки глас зад гърба ми, – какъв е смисълът от рекламата за новобранци, ако ще ни карат да чакаме? Опашките са най-бързият начин да накараш някого да се откаже.

Знам, че думите не са отправени към мен, промърморени са под нос, но въпреки това предизвикват интереса ми, защото той говори на корейски.

Бавно се обръщам към човека, като искам да надникна към него, без да ме забележат. Предпазливостта ми е излишна. Той гледа надолу към ръцете си. Усуква широк пръстен около пръста си в посока, обратна на часовниковата стрелка. Нещо в това движение е хипнотизиращо. Върти пръстена, после спира и го по плъзва нагоре през първото кокалче, като така разкрива татуировката под него. Червен кръг – символът на най-могъщия престъпен синдикат в Източна Азия.

Изхълцвам.

Той рязко мушва пръстена обратно на мястото му.

– Не трябваше да виждаш това.

– Ти си член на „Червена луна“ – казвам на корейски.

– Ей, не говори толкова високо! – Той се оглежда наоколо, но никой не ни обръща внимание. – Те не са точно най-обичаната банда. А и аз съм бивш член.

– Трудно е да напуснеш банда.

Познавам само един човек, който е успял да го направи.

Той въздъхва и прокарва ръката си с пръстена през гъстата си черна коса.

– Не беше лесно.

– Как го направи? – питам, изненадана от собствената си дързост.

Чувствам се добре, почти е освобождаващо да говоря на езика си, без да се препъвам в безкрайно непознати правила, фини ритми и нюанси.

Момчето повдига вежди, явно също изненадано от въпроса ми. Виждам, че и той ме преценява: Млада. От тук е, но умее да говори корейски като роден език.

Не е нужно да чета мислите му, за да разбера, че е любопитен да узнае повече за мен. Накрая свива рамене.

– Бях в „Червена луна“ от осем до петнадесетгодишна възраст, когато бях принуден „доброволно“ да поема отговорност за действията на единия от заместник шефовете. Изкарах три години в затвора в Пусан. Когато излязох, ми беше писнало. Избягах от държавата. И сега съм тук. – Той размахва широко ръка. – На най-дългата опашка, позната на човечеството. А си мислех, че след затвора ще съм се научил на повече търпение. Давай, движи се напред.

Обръщам се и виждам, че опашката се е скъсила. Правя няколко крачки към вратата.

– А ти? – пита той. – Каква е историята на твоя живот?

– Не е толкова интересна. Работя в една пекарна с приятелката ми ТинТин. – Посочвам я. Тя успешно е стигнала до прозорчето на камиона за храна и притиска продавача да бърза, докато той тъпче хлебчетата със свинско в хартиена торбичка. – Тук съм, за да ѝ дам подкрепата си. Тази сутрин получи призовка.

Когато той не отговаря, поглеждам зад себе си и виждам, че гледа през рамото ми. Малка бръчка се е образувала между веждите му.

– Хей – казва той тихо, – аз бях честен с теб.

Изчервявам се. Това е проблемът, когато забелязваш хората – те също са склонни да те забележат.

– Това е самата истина. При мен всичко е много скучно.

– Аха... разбирам. Кажи ми, това също ли са твои приятели? През цялото време, докато разговаряме, гледат към теб.

Извръщам глава, за да погледна към отсрещната страна на улицата, където пред Кулата стоят две фигури в цивилни дрехи. Въпреки че носят шапки със спуснати над очите им козирки, е ясно, че погледите им са насочени към мен.

– Никога преди не съм ги виждала.

Поне не мисля, че съм ги виждала.

В Кулата в Нео Сеул имаше безброй учени и служители, които работеха по Проекта „Аматерасу“. Тъй като Кулата беше унищожена преди две години в битката при Нео Сеул, логично е много от тях да са били прехвърлени в Кулата на Нео Пекин.

Преброявам ударите на сърцето си, но нито жената, нито мъжът, не се приближават. Откъм гърба ми момчето казва протяжено:

– А ти казваше, че животът ти е скучен.

ТинТин се връща, подава ми хлебчето със свинско и ме въвежда в сградата. Чакам я в малката чакалня, но не мога да ям. Изгубвам и следите на бившия член на „Червена луна“, чието име така и не разбрах.

Когато ТинТин приключва с прегледа, я следвам предпазливо навън, но мъжът и жената вече ги няма.

***

Когато излизам от кафенето, вече е 23:00 часа. Останах след края на смяната си, за да помогна на ТинТин да затвори. След прегледа тя беше разговорлива, дори весела, но с напредването на следобедните часове стана по-мълчалива и сдържана.

Предложих ѝ да остана при нея, докато Данджу приключи с почасовата си работата, но тя настоя да си тръгна. И въпреки че видях сълзи в очите ѝ, се принудих да си тръгна, като преглътнах желанието си да я утешавам, след като усетих желанието ѝ да остане сама.

На няколко пресечки от апартамента ми започва да вали. Примъквам се под навеса на ресторант за пиле. Богатите, солени миризми се смесват с дима. Капките се плискат по пластмасовия брезентов покрив. Отвътре се чува бурен смях – колеги, които са излезли да се насладят на хубава вечеря след края на работното време.

Затварям очи и оставям съзнанието си да потърси утеха в дъжда. Скоро ярката светлина на полицейски бот плиска червено в очите ми. Излизам изпод тентата на ресторанта и се вмъквам в една странична уличка.

Чудя се дали ТинТин ме мрази. Тъй като не съществувам в базата данни на гражданите на Нео Пекин, не могат да ме призоват. Мога да живея в този град, да се разхождам по улиците му, да се наслаждавам на храната и музиката му, но не мога да се боря за него. Не мога да проливам кръв за хората му.

Един старец седи на градински стол на балкона на апартамента си на втория етаж и пуши лула. Жена бута количка, чиито колела тракат върху грубия паваж. Вътре в количката е седнало малко момченце, стиснало пластмасов робот. Мисля си за ТинТин, как изглеждаше, когато я оставих под лампичките за украса – с ръце, увити около раменете ѝ, сякаш искаше да държи себе си, за да не се разпадне.

Ако Проектът „Аматерасу“ беше успял, нямаше да ѝ се налага да ходи на война. Вместо нея щяха да се борят Тера и Су. Щях да се боря аз.

Спирам насред уличката, а дъждът напоява косата и дрехите ми. Трябваше ли да се сражавам и аз?

Спомням си думите на Тера от последния път, когато тримата бяхме заедно, преди битката при Нео Сеул: Аз не съм оръжие, което някой ще направлява. Аз съм самостоятелна личност. Да се бия или да не се бия, това е мое решение.

И Цуко с черните му кръвясали и яростни очи: Това не е решение, което можеш да вземаш. В тази война твоите чувства никога не са били важни. Ще се биеш, защото ако не го направиш, ще загинат стотици невинни хора!

С тях бях и аз, мълчалива и разкъсвана между двамата души, които обичах най-много

на света.

Къде се води войната? На бойното поле между хиляди души? Или в сърцето на един човек?

Над мен се разнася тътен от гръмотевици. Улицата е почти безлюдна, само един мъж в дъното ѝ пуши цигара.

Придърпвам палтото по-плътно около раменете си. Спомените, които този ден събуди, са като наново отворени рани. Започна се с намирането на таблета със снимката на нас тримата – Тера, Цуко и аз. И с нея се върна с бясна сила вечната болка от загубата им. След това призовката на ТинТин, вината, че исках да предпазя себе си. И после онези двамата, мъжът и жената пред Кулата. И страхът, че всичко е било напразно и че ще ме върнат на мястото, откъдето всичко започна. Че ще ме превърнат в чудовището, което ми е било писано да бъда.

Болезнените спомени отварят вратата към още по-болезнени и отново виждам едно лице – толкова красиво, че спира дъха ми. Чувствам призрачна следа от пръсти, галещи шията ми, толкова нежни, че споменът за усещането ме счупва напълно.

Не! Разтърсвам глава и се концентрирам върху звука на ботушите ми, които се удрят в асфалта. Да си спомням за него би било непоносимо.

Дори в началото, когато взех решението да си изградя нова самоличност, никога не съм мислила, че ще остана на едно място. Заплахата да ме разкрият винаги беше… винаги е тук. Спокойствието и сигурността са само илюзия.

Може би вече е време да напусна този град. Бих могла да отида в Нео Тайпе или Нео Хонконг. Да започна отначало. Отново и отново, ако трябва. Докато от старото ми аз не остане нищо друго освен една песен в задимен подземен бар, в който единствените слушатели са една баба, един барман и един войник в ъгъла.

Стъпвам в дупка и се проклинам. Тера и Су винаги са ми се подигравали, че реагирам прекалено драматично.

Почти съм в края на улицата. Мъжът вече не пуши. Гледа телефона си, а светлината от екрана хвърля слабо, зловещо сияние върху лицето му.

Макар че е тъмно и улицата е пуста, аз поддържам бавно и равномерно темпо, за да не привличам внимание към себе си. Минавам покрай него, но гледам настрани.

Завивам по друга уличка. През нощта всички тези места изглеждат еднакво. Придърпвам палтото си по-здраво, копнея да бъда под завивките на топлото си легло, а преносимият отоплител да е плътно до краката ми.

Завивам по последната улица към апартамента си, когато в съзнанието ми нахлува видение, което се движи като ням филм. Тъмна уличка. Дъжд, хлъзгав и блеснал върху паважа. Момиче, което върви само, с гръб към този, който я наблюдава.

Студ се прокрадва в костите ми и аз ускорявам крачката си.

Във видението момичето започва да върви по-бързо.

И тогава чувам стъпки, удрят тежко по тротоара зад мен. Сърцето ми се разтуптява.

Във видението убиецът е почти до нея, почти я е хванал. Видението става червено, когато той се приближава, затваря изходите около нея. Ръката му се пресяга.

Въздухът зад гърба ми се размества, усещам тежест, сякаш светът пада върху мен. Той се нахвърля с вик.

Рязко завивам и спринтирам по страничната улица, викам за помощ. Но в този час навън няма никой. Не че биха могли да ме чуят, дори и да имаше хора, не и в дъжда, който започва да се излива още по-обилно и да блъска с все сила по улиците.

Докато тичам, видението в съзнанието ми се припокрива с реалността, с улиците пред мен, и аз не мога да разбера коя съм, камо ли къде отивам.

Всяка следваща улица прилича на предишната. Сърцето ми пулсира болезнено, сякаш някой го блъска с ритмични удари.

Опитвам се да блокирам мислите му, но те ме пронизват, придружени от жестоки, ужасни образи.

Нож в тъмното. Кръв. Аз – на земята, с прерязано гърло.

И сякаш това вече се случва. Или се е случило?

Дали това ще се случи? Дали вече се е случило? Вече не мога да направя разлика. Бягам през лабиринта на собственото си съзнание. И няма измъкване.

Тогава... тишина.

Толкова внезапна, че се спъвам и падам в локва. Вече мокрите ми дрехи допълнително прогизват. Бързо се изправям и се обръщам. Там няма никой, само пуста улица, осветена от един огънат стълб на улична лампа. Умът ми търси в тъмнината.

Там, където допреди секунди имаше хаос и шум, сега няма нищо, само пустота.

Това трик ли е? Но как? Много малко хора могат да блокират мислите си от мен, а човек, чието съзнание по начало е било отворено, никога не би могъл.

Правя крачка назад в посоката, от която избягах. Глупаво е, знам, но трябва да си обясня случилото се.

Дали съм загубила способностите си? В страха си забравих за Тейзъра на ТинТин и сега го стискам здраво. Бавно заобикалям ъгъла и веднага се препъвам в една ръка. Притискам длан към устата си, твърде шокирана, за да изпищя. Преследвачът ми лежи на земята с лице надолу.

Обзема ме ужасна мисъл: аз ли съм го направила? В паниката си съм го убила с мисълта си?

Но след това чувам тихи стъпки. Вдигам поглед и виждам една фигура, която се отлепва от сенките на улицата. Това е войникът от бара, чиято качулка е паднала назад. Лицето му е открито.

Разпознавам го веднага.

Цуко.

Непокорно сърце + Бунтът на сеул

Комплекти поредици

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Цена 40.00 BGN / 20.45 EUR

Поредица

В наличност

20.45 €