Непокорно сърце - Акси О

Книгата ще е налична на склад след 20 април 2025г.

За предварителни заявки, моля запазете своята книга.

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 306
Цена 25.00 BGN / 12.78 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица copyright Lee & Low Books
Анджела Дечева - редактор

В наличност

12.78 €

" Непокорно сърце "

Акси О

Глава 4

PHNX

Когато пристигам в апартамента си, вратата е леко открехната. След събитията от тази нощ не би трябвало да се изненадвам. Бързо проникване в умовете им ми показва, че двaмата души вътре вече знаят, че съм тук, тъй като са ме видели през прозореца, докато се прибирам. Мислите им са в спокойното синьо на океана с розовия оттенък на хоризонта – очакването на моето появяване. Никакви мисли за насилие, никакви лоши намерения.

Бутам вратата. Една стилна млада жена се обръща от прозореца до леглото ми. Носи тъмнозелено яке тип бомбър върху тънка, черна рокля с цепка. На кухненската маса едно момче, облечено в джинси и худи, бързо се изправя, сваля шапката с козирка от главата си и прокарва ръка през вълнистата си, червеникавокафява коса. Веднага ги разпознавам. Това са жената и мъжът, които бяха пред Кулата.

– Извини ни, че се натрапихме така – казва жената, гласът ѝ е спокоен и плътен. – Опитваме се да не се набиваме на очи. В противен случай щяхме да те чакаме отвън.

Това е разумно извинение за влизане с взлом, а след разговора ми с Цуко имам представа кои може да са. Затварям вратата след себе си, за да не предизвиквам любопитството на подслушващи съседи.

– Бързам – казвам, отивам до леглото си и посягам под него, за да извадя голямата, шарена, платнена чанта. – Можеш да говориш, докато опаковам багажа си.

Обикновено не съм груба домакиня, но аз наистина бързам, а те все пак са натрапници. За разлика от мъжа в уличката, не усещам никаква враждебност от тях, а само предпазлив оптимизъм у жената и любопитство у момчето.

– Казвам се Хелън Ли – започва жената. – Аз съм лидер на малка, елитна група, която работи за организация, наречена PHNX.

– Чувала съм за PHNX – казвам, взимам произволни дрехи от стойката и ги пъхам в чантата. Колебая се за червената рокля и накрая решавам да я сложа при останалите дрехи. Ако не друго, мога да я продам.

– Тогава вероятно знаеш, че сме част от съпротивата, която работи за отхвърляне на тиранията на Нео Съвета, макар че тактиката ни се различава от тази на нашите братя и сестри, които воюват с оръжия. Ние сме специализирани в шпионаж и тайни мисии. Можеш да се досетиш, че талант като твоя би бил безценен.

Права бях. Искат да ме използват, да използват ума ми като оръжие за собствените си цели, точно както биха го направили в Кулата.

– Какво те кара да мислиш, че съпротивата е по-добра от Алианса? Доколкото разбирам, и двете организации притискат хората в ситуации, които не са създадени от тях самите.

Хелън не отговаря веднага, което ме кара да мисля, че няма отговор. Продължавам да натъпквам последните си чорапи в чантата.

– Не мисля, че е по-добра. – Спирам, за да я погледна. Тя седи на ръба на леглото ми, единият ѝ дълъг крак е небрежно преметнат върху другия. – Не знам коя страна има повече право. Ако беше лесно, никой никога нямаше да се бие. Нямаше да съществува такова нещо като избор. Но, както животът е отредил, има избор. Правя този избор с всяка мисия, която приемам, и с всяка стъпка, която предприемам, за да изпълня мисията. И после живея с последствията, както добри, така и лоши. – Ниският ѝ, търпелив глас е хипнотизиращ. Разбирам защо е станала лидер. – Няма грешно. Няма и правилно. Има само избор, който правиш заради това, което си, заради събитията в живота ти, които са те оформили и насочили към момента, в който трябва да направиш избора. Въпросът е – тя се навежда леко напред – какъв избор ще направиш ти?

Закопчавам чантата и я поставям до вратата. След това отивам в малкия кухненски бокс и отварям шкафа. Банкнотите ми за спешни случаи са прибрани в малката ламаринена кутия на горния рафт. Вдигам се на пръстите на краката си и се опитвам да я стигна. Пръстите на ръката ми само избутват кутията по-назад. Чувам скърцането на кухненския стол, който някой мести, и после една ръка се вдига нагоре и грабва кутията. Срещам топли, лешникови очи върху красиво, дружелюбно лице.

– Значи е вярно? – пита момчето, като ми подава кутията. – Можеш да четеш мисли?

– Шун – предупреждава Хелън.

Поглеждам единия, после другия и забелязвам приликата в чертите им, макар че косата на момчето е боядисана. Трябва да са роднини, брат и сестра, ако трябва да гадая.

Взимам от него кутията и я прибирам в джоба на палтото си.

– Мога.

– Невероятно – казва той, след което продължава да си мисли твърде шумно, че съм измамница. Вярвам в науката, а не в магията.

Той се усмихва широко и ми показва трапчинките си. Ако не можех да чета мислите му, щях да намеря тази усмивка за очарователна. Но сега си мисля, че е крайно дразнеща.

Докато ме гледа, започва да размишлява. В съзнанието му се появява спомен от снощи – следи апартамента ми, вижда ме пред бара, наблюдава ме, докато гледам към Купола и тогава казва в комуникационното си устройство: „Намерих я. Има нещо трагично в нея, нали? Като пойна птица, хваната в клетка.“ Момчето прави крачка и случайно ритва метална кутия, която се търкулва с трясък. Той отскача до стената, когато, стресната от шума, аз обръщам глава към него.

Примигвам и споменът изчезва.

– Грешиш – казвам, а Шун се намръщва. – Не съм хваната в клетка. – Очите му леко се разширяват. – Не чакам някой да ме спаси. Аз се спасявам сама всеки ден. Гледай и ще ти покажа как става.

Грабвам чантата си от пода и се обръщам към вратата. Хелън ме чака там с плик в ръка.

– А ако можеш да спасяваш и другите? В Кулата на Пекин правят експерименти с деца, сираци като теб. Утре в 04:00 часа сутринта от Кулата преместват група такива деца в сграда извън пределите на града. Друг наш екип ще спре транспортирането им и ще освободи децата. Ще ги заведат на скрито и безопасно място за възстановяване и рехабилитация.

– Кулата просто ще си набави още сираци – казвам. – По време на война има много.

– Точно тук се намесва нашият екип. Имаме план за детониране на експлозиви в избрани части от лабораторията. Нямаме намерение да сриваме цялата Кула, а само да отвлечем вниманието на охраната, докато другият екип прибира децата.

– И ще взривим скъпото им оборудване – добавя Шун с подивяла усмивка.

– Наистина имаме нужда от помощта ти – казва Хелън. – Използвай това като възможност да се изправиш срещу призраците от миналото си и да ги преодолееш. Трябва да ни помогнеш, дори само заради това.

– Съжалявам – казвам аз и странното е, че наистина съжалявам.

Хелън задържа погледа ми за миг. После кимва.

– Не мога да кажа, че не съм разочарована, но уважавам решението ти.

Тя ми подава плик. Вътре има билет за влак и нов комплект документи за самоличност.

– Защо? – вдигам поглед, изненадана.

Защо ми помагат сега, след като съм отхвърлила предложението им?

– Предстои ни много опасна операция – да спасим момичета като теб. Честно казано, вероятността да успеем е малка дори с твоята помощ. Поне мога да гарантирам, че ти ще се измъкнеш благополучно.

– Благодаря.

Колебая се, после хващам ръката ѝ. Ръкостискането на Хелън е твърдо.

Тя ме пуска и отваря вратата.

– Успех – казва.

Вече е след полунощ. Улиците са безлюдни. Да бъдеш хванат след вечерния час означава огромна глоба и затвор без право на освобождаване под гаранция за период от двадесет и четири часа. Разбира се, някои хора са изключения от правилото – държавни служители, военни, хора с връзки в правителството или в армията.

Нагласям чантата на рамото си и посягам към плика. Билетът е за първия заминаващ влак в 04:00 часа за Нео Шанхай. Вечерният час свършва в 06:00 часа, което означава, че този влак се пуска за хора от тези групи, които имат право да пътуват по това време, а това от своя страна означава, че благодарение на новите ми документи за самоличност аз съм част от тези групи.

Впечатлена съм. PHNX трябва да разполагат с широка мрежа, за да се сдобият с тези документи. Бързо ги преглеждам и запомням ключовата информация. Аз съм втората дъщеря на председателя на голяма китайско-корейска технологична компания, уча в университет в Нео Пекин, но се връщам у дома в Нео Шанхай за Лунната Нова година.

Скоро минавам покрай улицата, където оставих Цуко и наемния убиец. Няма следи от тях, няма кръв по паважа. Чудя се къде ли Цуко е завел мъжа и какво ли ще му направи, за да извлече информацията, която иска.

Значи в екзекуцията няма нищо нередно, стига ти да не си палачът.

За разлика от Доктор Кога и Тера, Цуко никога не ме глезеше. Може би защото бях по-голяма от него и очакваше повече от мен, а може би заради характера му – той очакваше повече от всички нас.

До гарата е няколко часа пеша. Отклонявам се, за да мина през „Алхимия на мечтите“ за последен път. На гишето оставям любимата на ТинТин моя рокля и малка сгъната бележка:

Напиши стихотворение за мен.

На гарата служителят хвърля бегъл поглед на документите ми, преди да ме пусне. Следвам указанията на билета си до вагона за бизнес класа в средата на влака, където прибирам чантата си в горното отделение и сядам на мястото си до прозореца.

Тридесет минути до потеглянето.

В купето има пет места, но само самостоятелното място от другата страна на пътеката е заето от възрастен господин в черно палто. Чувам лекото му хъркане.

Облягам глава на отопления прозорец и наблюдавам как другите пътници се движат по перона на влака. Навън все още е тъмно и на слабата светлина изглеждат като безлики сенки.

В предната част на вагона екранът показва часа.

03:35

Двадесет и пет минути до потеглянето.

Тръгва клип, в който се рекламира предстоящата битка, насрочена за след две седмици. Девизът: Битка, която да оповести началото на Новата година.

Подобно на рекламата, която видях да се излъчва в автобуса вчера, тази дава ключовата информация за предстоящата битка.

Час – 09:00 ч., място на действието – Източнокитайско море, както и няколко ключови играчи, на които трябва да се обърне внимание – Уин Кан, Фуджи Хиори, И Бьол.

„Въпреки че получаваме още информация от нашите кореспонденти в тила...“

Спирам да слушам водещия на новините и отново се съсредоточавам върху това, което се случва на перона. Все още не съм избягала от опасността.

„... информират ни да си държим очите отворени за няколко нешлифовани таланти в битката следващата седмица – един изключително добър трансферен ас от Американските Нео щати, и един красив млад пилот от Нео Сеул...“

Вратата на вагона се отваря и в него влизат две жени. Минават покрай хъркащия мъж и покрай мен и сядат една до друга на двете места в предната дясна част на вагона.

Докато едната жена се настанява до прозореца, другата слага багажа им в горното отделение. Лента с бадж се изплъзва от врата ѝ и пада върху гърдите ѝ.

Д-р Айрийн Ю

отдел „Генно инженерство и биологични оръжия“

служител № 0987

Кулата

Проклинам късмета си. Да се озова във вагон със служители на Кулата! Тя оглежда купето и прибира баджа обратно в блузата си.

Внимавам да не ме забележат, че я наблюдавам, преструвам се на отегчена и напълно незаинтересована, докато гледам през прозореца – една привилегирована тийнейджърка на път за вкъщи за уикенда.

– Сигурна ли си, че не трябва да се върнем? – пита първата жена.

Тя натиска панел на стената и едно чекмедже се отваря. Отвътре изважда чифт безплатни вътрешни чехли.

– Нищо не можем да направим – отговаря Доктор Ю.

Първата жена пуска чехлите на пода пред Доктор Ю.

– Ето, вземи ги. Предстои ни дълго пътуване. Не каза ли, че трябва да ходиш до тоалетната?

– Така или иначе е по-добре да оставим охранителите да се погрижат за тези неща.

Първата жена кимва и пита:

– Вярно ли е, че са го хванали да влиза с взлом в лабораториите?

Изправям се на мястото си.

– Тихо! – изсъсква Доктор Ю.

– Знаят ли защо? – Първата жена е снишила гласа си, но аз посягам към джоба си и увеличавам звука на „Екскурзовода“. Думите ѝ стават толкова ясни, сякаш са изречени директно в ухото ми.

– Скоро ще разберат – отговаря Доктор Ю. – Мъжът… момчето в момента е подложено на разпит. Няма да издържи дълго. Ще разберат в какъв глупав план е участвал, и ще сложат край на тази история. Къде бяха тоалетните? – Тя се изправя и излиза през предната врата на вагона.

03:50

Повръща ми се. Десет минути до потеглянето. Бях се запознала с бунтовниците само за кратко. Ако тези учени не бяха влезли във вагона, никога нямаше да разбера нищо за съдбата им.

Не би трябвало да има значение какво ще се случи с тях. И няма значение. И все пак не мога да не си помисля за спокойния, твърд глас на Хелън, за тихите ѝ очи, като кротки, нощни езера. И за Шун, който може и да се съмнява в способностите ми, но никога не се бе усъмнил в решението им да ми помогнат.

После изведнъж се сещам за Цуко и за начина, по който той държеше съзнанието си затворено за мен през цялата ни среща, и въпреки това имам чувството, че във всеки момент знаех какво мисли.

„Спомняш ли си какво ми каза?“

В онази последна нощ преди битката бяхме застанали заедно на върха на Кулата, високо над града. Цуко гледаше в очите ми, а неговите почти умоляваха, сякаш в моя отговор можеше да открие и своя. „Какво искаш, Ама?“

Тогава нямах отговор. Знаех само какво не искам.

„Не искам да спя, за да виждам мечтите си.“

„Не искам да затварям очи, за да се чувствам жива“.

Защо ми се струва, че когато не правя нищо, сякаш умирам?

Изправям се, грабвам чантата си и излизам през предната част на вагона.

В тоалетната в късия коридор се вижда червеният знак „Заето“.

Завъртам главата си наляво, с което освобождавам ключалката. Силно ми се завива свят. Не съм използвала съзнателно силите си от две години.

Вътре Доктор Ю си слага червило, но цилиндърът замръзва в средата на устната ѝ.

– Как влезе тук?

Знам точния момент, в който вижда в очите ми. Те светят в зелено, когато използвам телекинетичната си сила.

– Коя си ти? – пита заповеднически тя.

– Никоя – казвам аз. – Никога не си ме виждала.

Пробивам стените на съзнанието ѝ. Очите ѝ губят фокус. Изражението ѝ става блуждаещо, далечно.

– Къде държат момчето за разпит? – питам.

– На трето подземно ниво, извън лабораториите, където са го хванали.

– Колко охранители са разположени в стаята и по етажите?

– За стаята не съм сигурна, макар че предполагам, че са петима или повече. На всеки етаж има по един охранител, който обикаля през цялото време.

– Как се влиза и излиза от сградата?

Тя вдига баджа си.

– През повечето скенери с това. Лабораторията има биометрични ключалки.

– Дай ми го. – Взимам баджа. – Как стигна до гарата?

– С колата ми.

– Опиши я.

– Бяла спортна кола, паркирана пред главния терминал.

– Има ли ключ за колата?

– Код за достъп.

– Какъв е той?

– „От нищо се получава нищо“.

– Когато се върнеш на мястото си – казвам ѝ, – няма да си спомняш какво се е случило тук. Ще имаш главоболие и ще спиш през останалата част от пътуването във влака. Ако някой те попита къде е отишъл баджът ти, ще кажеш, че си го загубила.

Изминавам половината път извън перона, преди да освободя контрола си върху съзнанието на Доктор Ю.

04:00.

Непокорно сърце + Бунтът на сеул

Комплекти поредици

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Цена 40.00 BGN / 20.45 EUR

Поредица

В наличност

20.45 €