Непокорно сърце - Акси О

Книгата ще е налична на склад след 20 април 2025г.

За предварителни заявки, моля запазете своята книга.

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 306
Цена 25.00 BGN / 12.78 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица copyright Lee & Low Books
Анджела Дечева - редактор

В наличност

12.78 €

" Непокорно сърце "

Акси О

Глава 1

НЕО ПЕКИН

В „Звездния квартал“ на Нео Пекин се събират мечтатели. Скитащи се хора, търсачи на силни усещания. Онези, които имат поезия в душите и тайни в сърцата си. Всички, които се устремяват към светлото, но неизвестно бъдеще.

Всички, които бягат от миналото си, болезнено и непростено.

Ако човек се вслуша внимателно, може да чуе песента на града. Тя е в острия, пронизителен смях на децата, които лавинообразно набират скорост по претъпканите улици; в тежките електронни пулсации, изригващи като огромни зверове от клубовете под земята; във вятъра, който свисти по тъмните улички, и в дъждовните капки, летящи към града като множество падащи звезди.

Преди две години влязох в града полугладна и уплашена. Тогава не чувах песента. Сърцето ми блъскаше по-силно от музиката.

Неканени, спомените се надигат. Спомени за болката, за загубата, за едно красиво лице, толкова любимо, но отвърнато от мен.

Поставям ръка върху шията си, докато учестеният пулс се успокои. Миналото е в съзнанието, както казваше Доктор Кога. Остави го да си отиде. Пусни се от него.

Бъдещето е в сърцето.

Тази вечер песента на града идва с лекото топуркане на капки по стъклото на прозореца. Оставам заслушана още малко, преди да се завърна към сега, към настоящето, към кафенето, където съм застанала с метла в ръка.

„Алхимия на мечтите“ се намира в лабиринта от магазини около „Лунния площад“. Собствениците управляват заведението заедно с дъщеря си ТинТин, която учи в университета.

Сигурна съм, че в началото ме наеха от съжаление – момиче, едва на шестнадесет години, което не разбираше езика им, и което нямаше нищо, освен дрехите на гърба си. Според ТинТин тогава съм имала и призраци в очите.

Но през изминалите две години съм намерила място в сърцата им. Разбира се и те в моето.

Неколцина клиенти са останали по малките кръгли масички, разположени сред слабо осветения с приказни светлинки интериор.

В задната част на кафенето се намира щандът, до който стои малка стъклена витрина с десерти. Обзема ме познатото усещане за спокойствие, за това, че съм тук, жива и в безопасност.

ТинТин се приближава със своята метла. Допреди малко чистехме по краищата на кафенето. Сега се срещаме по средата, до витрината с розови къпкейкчета с роза и личи. ТинТин стиска здраво метлата, красивото ѝ лице е зачервено, а очите ѝ са умолителни.

Докато тя говори, моето приложение за превод, наречено „Екскурзовод“, превежда мелодичния ѝ глас на моя език в главата ми.

– Анмей? – започва тя, като се обръща към мен с името, което ѝ бях казала при първата ни среща. Това беше името на героинята от най-популярната китайска драма по онова време. – Имаш ли нещо против да си тръгна по-рано тази вечер? Приятелят ми иска да ме изведе за годишнината ни. – Тя сбърчва носле. – Можеш ли да повярваш, че съм влюбена в същия човек вече две години?

Тя не очаква словесен отговор от мен – самата тя говори само на родния си мандарин и никога не си е сваляла приложението за превод. Все пак се опитвам да кажа на развален език:

– Нямам нищо против. Щастлива съм за теб. Аз…

Аз мога да повярвам.

Развълнувана, тя мята ръце около мен и ме прегръща.

– Какво щях да правя без теб? – После отпуска ръцете си от прегръдката и плавно измъква метлата от ръцете ми. – Стига вече. Не се претоварвай от работа до затварянето. Ще пусна ботовете да обикалят.

Тя се мушва към кухнята през завесата с ленти с топчета, вероятно за да окачи

престилката си и да нанесе гланц с черешов цвят върху устните си.

Няколко минути по-късно чувам равномерното бръмчене на ботовете за почистване на прах, които имат вид на току що изтръгнати от сладък сън и сега се промъкват безразлично през завесата. Това са остарели модели от средата на двадесет и втори век, които ТинТин купи на търг за стари вещи миналата есен и възстанови с помощта на видео с инструкции в Нет. Един от тях се удря в пръста на крака ми, преди да се забие във витрината със сладкишите.

Обикновено не ги ползваме. Родителите на ТинТин са привърженици на традициите и предпочитат нискотехнологични методи. И все пак в наши дни се води постоянна война срещу праха, който се носи из пределите на целия град и се натрупва най-много в задънени улички, като тази, където се е сгушило заведението „Алхимия на мечтите“.

Присядам на табуретката зад щанда и посягам надолу към мястото, където държа кошница с книги – една книга на мандарин, романтичен роман на корейски и остаряла енциклопедия. Бих могла да чета всички статии или романи, които се появяват безплатно в Нет, чрез моя интерфейс – високотехнологична операционна система, активирана чрез обновен чип, който купих, след като пестих една година. Приятелят на ТинТин, който учи специалност биоинженерство, го инсталира миналата есен, но все пак предпочитам физически книги. След като прекарах по-голямата част от живота си като в сън, е облекчение да държа нещо истинско.

Прошепвам кратката словесна команда, която предварително съм задала, и „Екскурзоводът“ превключва от режим слушане в режим четене.

Махам малката роза от креп, която отбелязва мястото, докъдето съм чела в енциклопедията. Приложението превежда всяка страница, като наслагва холограми на корейски върху китайските йероглифи.

Толкова съм погълната от научния дискурс за основните причини за Голямата война, че почти не усещам потупването по рамото ми.

– Тръгвам – казва ТинТин.

Косата ѝ е прибрана на хлабаво кокче и носи бледосива блуза и спортни панталони. Изглежда елегантна и зряла. Телефонът в джоба ѝ издава звук и тя го измъква, поглежда го и се усмихва, прочела съобщението. Изглежда щастлива.

Не за първи път се чудя какъв ли щеше да бъде животът ми, ако бях израснала като ТинТин, с родители, които ме обичат, в град като този. Дали сега и аз щях да бързам да изляза през вратата, на път да се срещна с момче, което ме чака в дъжда?

Бутам книгата настрани – вече не мога да се съсредоточа. Докато се опитвам да се изправя, остра болка пронизва черепа ми. Хващам се за плота, за да не падна. Продължава по-малко от секунда. Когато преминава, оглеждам кафенето, но в този късен час са останали само няколко посетители – две жени на средна възраст, които клюкарстват, докато допиват чая от чайника, и едно спящо момче, притиснало глава към ръцете си.

– Анмей, добре ли си? – пита ТинТин, като вдига поглед от телефона си.

Поемам дълбоко дъх.

– Прекалено много четеш – скарва ми се тя.

Сигурно е така. Хората имат главоболие по най-различни и най-обичайни причини. Защо и при мен да не е така? Освен това съм много внимателна, движа се само между това кафене и апартамента си, защото рутината е вторият най-ефективен начин да се справям с болката. Първият е поддържането на емоционална и физическа дистанция от хората. Към последното съм се придържала безпогрешно.

Понякога улавям как по чертите на лицето на ТинТин пробягва болка, когато отказвам покана за пикник в парка или предложение да отидем на кино, но така е по-добре.

ТинТин грабва дамската си чанта от плота, после се поколебава.

– Мога да остана, ако...

Поклащам глава.

– Тръгвай.

– Добре, добре. – Тя вдига ръце, сякаш се предава. – Ще ти изпратя работния график за утре.

Докато бута вратата, тя почти се блъска в едно момиче, което влиза в кафенето.

Автоматичното съобщение „Добре дошли!“ прозвучава над вратата, заедно със звъна на камбанките на входа на кафенето.

Изправям се и приглаждам престилката към полата си. Момичето се приближава до щанда. Носи бейзболна шапка, чиято козирка е свалена ниско, за да закрива очите ѝ. Болката се връща, по-силна от преди. Усилва се с всяка стъпка на момичето, докато почти го чувам… Ритмичното блъскане в главата ми.

Вдишвам и издишвам бавно, преминавам през поредицата упражнения, на които Доктор Кога ме научи преди всички тези години. Затварям вратата на съзнанието си. Заключвам я със сребърния ключ. Заравям ключа в тревата под дървото с листа, обагрени в цветовете на есента.

Болката е само в съзнанието ти.

Момичето стига до щанда и промълвява с тих глас:

– Това трик ли е? Като едно от онези плацебо неща?

През пукнатината под вратата в съзнанието ми се просмуква дим. Преди да успея да отговоря, тя продължава с горчивина:

– Сякаш има някакво значение. На този етап бих направила всичко.

Тя се обръща към стъклената витрина. В профил лицето ѝ е прекрасно. И младо – на моята възраст е. В засенчените ѝ черти под козирката на шапката, виждам очите ѝ, гладни и ярки като звезди.

Мислите на повечето хора са като летния вятър, мимолетни и несъществени – дали да ядат кутия с обяд от магазина или горещи питки със свинско от количката за храна; какъв филм да гледат с приятелите си, след като следобедното училище свърши; дали да се приберат с влака или с автобуса.

Повечето мисли са безобидни. Не вредиш никому, когато мислиш за такива неща, най-малко на себе си.

Има и мисли, които Доктор Кога определяше като „второ ниво“ – тези, които са свързани с емоции като срам, неудобство и страх. Надежда, желание, загуба. Тези мисли имат цветове, аромати и звуци. Още по-рано тази вечер знаех, че ТинТин има планове да се види с приятеля си. Нейното очакване звучеше като мелодия на флейта, понесена от вятъра.

И най-долу са мислите, които за мен са „трето ниво“. Онези мисли, които хората държат зад затворени врати. Техните тайни. Това са мислите, които идват при мен под формата на изтощителни болки в главата. Не съм сигурна защо. Може би това е инстинкт от страна на човек, който мисли, един вид нещо като защитен механизъм. Сякаш този човек знае, че за всяка врата, която заключва, аз веднага ще намеря ключ.

Доктор Кога настояваше, че теорията ми за мислите от „трето ниво“ е невъзможна. Техните мисли не са твои собствени. Способността ти да бъдеш съпричастна възпрепятства уменията ти. Помни... болката е само в съзнанието ти.

С треперещи ръце изваждам ръкавици от контейнера за дезинфекция и ги плъзгам по китките си. Ако успея да я обслужа бързо, тя ще си тръгне, а с разстоянието между нас ще си иде и болката.

– Това. – Тя потупва по стъклото с върха на пръста си.

Избрала е лимонов еклер с боровинки и розова глазура, един от най-популярните сладкиши на „Алхимия на мечтите“. След като изяде лакомството, тя ще сънува как лети. Тук предлагаме този вид сън в няколко различни вкуса.

– И това.

Брауни с черен боб. Да не сънуваш нищо. Също популярен. Внимателно вземам всеки сладкиш и го поставям в малка кутия за рециклиране. Болката сякаш намалява. Ако успея да издържа…

– И това. – Пръстът на момичето се притиска толкова силно към стъклото, че оставя отпечатък.

Последният ѝ избор е кръгъл сладкиш със сложен дизайн на разцъфнал лотос. От всички десерти в „Алхимия на мечтите“ този е единственият, който не съм опитвала. Лунен кейк[1]. Когато го изядеш, ще сънуваш някого, когото някога си обичал.

Поставям кейка до другите два сладкиша и закрепвам капачето на кутийката. След това свалям ръкавиците си и ги изхвърлям в санитарния контейнер. Касовият апарат издава звуков сигнал и светва в зелено. Тя е превела необходимата сума чрез интерфейса си. Транзакцията е завършена.

Главата ми пулсира жестоко. Тя посяга към кутията, а пръстът ѝ, все още хладен от притискането към стъклото на витрината, се плъзга по кокалчетата ми. Не трябваше да свалям ръкавиците си. В това момиче има буря. Силен вятър, въртящ се във всички посоки. Гръмотевица, ревяща и пронизваща. Хаос от цветове – синьо, черно, оранжево и червено. А в окото на бурята – тишина.

Бавно се отваря врата към един спомен. Бяла болнична стая, през отворения прозорец се процежда слънчева светлина. На перваза е поставена малка ваза с бяла хризантема, която наднича през ръбчето. До нея има грижливо сгъната войнишка униформа.

Единствената мебел в стаята е празно легло.

Момичето, облечено в черно, стои в долната част на леглото. Тя държи бейзболната шапка в единия си стиснат юмрук.

– Обичам те – казва тя. – Ела да ме намериш в сънищата ми.

Изтръгвам се от чуждия спомен, когато момичето взема кутията. Мръщи се на внезапната ми неподвижност. Главоболието ми е изчезнало.

Тя се обръща и излиза през вратата.

Болката е в сърцето ми.

***

Когато затварям магазина, е 23:00 часа. Дъждът е спрял. Улиците са хлъзгави и блестят. Внимателно стъпвам около неоново оцветените локви и дупки, в които се отразяват ярките табели на кафенета и ресторанти. Вечерният час е чак след час, но главният площад е претъпкан с хора, струпват се работници и войници, които не са на служба, всички в униформите си.

Минавам покрай група ученички, застанали пред една зала за аркадни игри. Смучат еднакви близалки, а иначе обикновените им униформи са нашарени и оживяват с цветните аксесоари по тях, фибички в косите и брошки на яките им, върху които се виждат холограми на звезди, котки и луни. Това е най-новата мода, излязла от компаниите за високи технологии: холобижута, холокотки или други домашни любимци, холомаски, които могат да се ъпгрейдват и колекционират.

Минавам през блестящите фосфоресциращи крила на един човек. За миг спирам изненадана от статичното електричество.

Група момчета, ученици, бързо се приближава. Тръгнали са към една от многото симулационни зали в района на площада. Понечвам да се отдръпна от пътя им, но тълпата ме притиска. Момчетата минават от двете ми страни като пасаж риби. Едно от тях, с мушнати в джобовете ръце, улавя погледа ми и ми намига, а мислите му се оцветяват в червено от възхищение. Изчервявам се и бързо се придвижвам към вътрешната страна на улицата.

Човек би си помислил, че при толкова много народ ще е трудно да държа мислите на всички надалеч. Но всъщност е по-лесно да ги блокирам, когато са в тълпа. Не са много хората, на които им минават мисли от трето или дори второ ниво, докато вървят и се смеят, говорят и играят. И никой, освен случайните продавачи в магазините или заглеждащите се за миг непознати, не мисли за мен.

Голям дирижабъл преминава над главата ми. Натрапчивият му звук се впива дълбоко в костите ми. През вълната от хора забелязвам полицейски бот, чийто червен скенер обхожда тълпата. Бързо завивам зад ъгъла и се промъквам по тясна уличка.

Целта ми е „Джаз али“, в самия край на „Звездния квартал“, до онова място, където Куполът на Нео Пекин се затваря напълно над града. Масивната преграда, която е основен компонент на всеки Нео град, в полунощ се затваря напълно при изходите, като се втвърдява допълнително. Транспортните пътища се отварят шест часа по-късно, за да може работниците, които идват само за през деня, да се придвижат до работа.

През деня Куполът е полупрозрачен, но с наближаването на полунощ той започва да свети с ярките цветове на полярно сияние.

Преди да дойда в града, прекарах шест месеца в малко село, където повечето от възрастните селяни предпочитаха нискотехнологични устройства, ако изобщо имаха такива. Наложи се да избягам, когато един мъж дойде да пита за момиче със странни сили. Най-възрастният мъж в селото го изпрати на изток, а мен изпрати на запад, към един град, където, според него, съм можела да бъда която и каквато си пожелая.

Когато видях Купола за първи път, този символ на най-развита висока технология, разбрах, че съм попаднала на правилното място. Можех да усетя суровата енергия, която пулсираше от него. Беше като едно постоянно жужене в съзнанието ми.

Силен трясък ме изтръгва от мислите ми. Ръката ми инстинктивно посяга към Тейзъра в джоба на палтото ми, подарък от ТинТин. Но улицата, на която се намират предимно закътани или подземни барове и заведения, е необичайно тиха. Единственото движещо се нещо е една бездомна котка, която пие вода от счупена водосточна тръба.

Бавно освобождавам пистолета. Преди две години страхът щеше да ме накара да се върна в едностайния си апартамент, но рутината и относителната безопасност са ми дали повече смелост. Никой не ме търси, вече не. А дори и да ме търсеха, никога няма да ме намерят.

Момичето, което бях, вече не съществува.

Обръщам се към последната сграда на улицата, където премигва флуоресцентен надпис.

МУЗИКА НА ЖИВО

Тих звук от пиано се носи през дима отдолу. Бързам да сляза по стъпалата.

Барманът Рен вдига поглед, когато влизам.

– Струва ми се, че имаш нужда от питие.

Въздъхвам и поклащам глава. Никога няма да мога да свикна с вкуса на алкохола.

– Струва ми се, че имаш нужда от песен – намесва се плътен глас.

Пианистът, мъж с обрулени черти, прокарва по клавишите гама във фа минор. Пристъпвам и поставям ръка върху пианото – хладно е под върховете на пръстите ми.

– Всяка вечер, Джими. – Говоря на корейски, но Джими, чужденец като мен, си е свалил „Екскурзовод“.

С усмивка той отговаря на английски:

– Какво ще бъде тази вечер? Песен за неспокойните, опечалените, безразличните, изгубените…? – После улавя изражението на лицето ми. – Ааа, песен за съкрушените.

Придвижвам се бавно към сцената. Микрофонът и стойката са осветени от самотен прожектор.

– Твоят почитател се върна – обажда се Рен от бара, а аз поглеждам към мястото в ъгъла, където, забулени в сянка, се виждат очертанията на една фигура. – Твоят войник в ъгъла. – Той се засмива на собствената си шега.

Войникът се появи за първи път преди три месеца и оттогава идва всяка последна вечер на месеца. Винаги сяда на същото място в ъгъла. Никога не съм виждала лицето му – носи качулка, която скрива чертите му. Рен и останалите го наричат „войника“ заради начина, по който се държи – жилав, с изправен гръб. Пистолетът му се вижда, макар и прибран в кобура.

Свалям палтото от раменете си и го поставям върху облегалката на един стол. Давам вербална команда, с която изключвам интерфейса си, и постоянно присъстващото жужене изчезва.

В тишината си поемам дъх. Пианото започва да свири. Взимам микрофона от стойката и го вдигам към устните си. Думите са на корейски, но това няма значение – музиката е универсална.

Могат ли да усетят това, което чувствам аз сега?

Когато светлината на прожектора се насочва към мен, вече не мога да видя лицата на хората в помещението, но виждам мислите им като светлинни петна в мрака.

Една възрастна жена се тревожи за внуците си, които се сражават на фронта.

Мъж се чуди дали ще успее да си плати наема този месец и дали е поливал маргаритката на перваза на прозореца.

Барманът мечтае за синьо небе.

Виждам себе си в нечий поглед. Коса на черта до под ушите, рокля от бледа коприна. Прекрасно момиче. Глас като прошка.

Съзнанието в ъгъла е мълчаливо, както винаги, но е и точно извън обсега на моите сили.

Аз пея за всички тях, защото всеки от тях е мечтател. Всеки от тях пази тайна в сърцето си. Всички те са дошли в „Звездния квартал“ в търсене на нещо, от потребност да получат нещо. А в този бар са дошли за песен.

Нощта е към своя край. Последните напитки бяха поръчани преди час. Скоро страхът от полунощ ще отведе хората вкъщи и поредният ден ще започне точно като предишния.

Песента е към последния си рефрен.

Има много причини, поради които идвам в този бар – да си отдъхна от анонимността, да убия остротата на самотата, поне за един отрязък от времето.

Пея за себе си, защото понякога усещам как тайните в мен горят като звезди.

Имам много тайни.

Истинското ми име е Ама. Бях обект на правителствен експеримент за създаване на деца-оръжия. Преди две години корабът, който трябваше да ме транспортира до ново място, се разби в Бохайско море. В официалните доклади се казва, че няма оцелели.

Далеч през морето, огряно от звездите, приятел ми каза, че свободата е песен.

Все още вярвам в това. И все пак...

В душата ми има безпокойство, копнеж по неща, по хора, които не мога да имам.

И след всичко преживяно – болезнените експерименти, загубите и предателствата, свободата не ми е достатъчна.

Защо не мога да бъда щастлива?

Песента свършва. Грабвам палтото си и бързам да се прибера.

Не е далеч. Нагоре по стълбите и към малкия ми едностаен апартамент над бара. През неоновия прозорец гледам как останалите посетители си тръгват, докато високо горе Куполът покрива града в полунощ, като плащ от кристал.

[1] Китайски сладкиш, който по традиция се яде на Есенния фестивал. Бел. пр.

Непокорно сърце + Бунтът на сеул

Комплекти поредици

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Цена 39,12 BGN / 20 EUR

Поредица

В наличност

20.00 €