Непокорно сърце - Акси О

Книгата ще е налична на склад след 20 април 2025г.

За предварителни заявки, моля запазете своята книга.

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 306
Цена 25.00 BGN / 12.78 EUR

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица copyright Lee & Low Books
Анджела Дечева - редактор

В наличност

12.78 €

" Непокорно сърце "

Акси О

Глава 3

ДВА ПРИЗРАКА

Кръвта се стича от главата на мъжа и се завихря в розови спирали в дъждовната вода, която се стича към канавката. Поглеждам нагоре.

– Ти…?

– В безсъзнание е – казва Цуко с насечен глас. – Аз не съм чудовище, колкото и другите да ми вменяват тази роля.

Думите му са идентични със собствените ми мисли от по-рано. Чудовището, което ми е било писано да бъда. Аз и той винаги сме си приличали толкова много, макар че Цуко би възразил и би твърдял, че той и Тера си приличат повече. С физическите си подобрения те са десет пъти по-силни и по-бързи от средностатистическия човек. Но в действителност приликите им свършват дотук. Цуко, единственият от нас с физически и умствени подобрения, има същите телепатични способности като мен. И също като мен той винаги е приемал факта, че силите му го правят различен и опасен. Чудовище.

И все пак думите му някак намекват, че може би възгледите му са се променили през годините, в които сме били разделени.

– Изглеждаш различно – казвам.

Косата му, която винаги беше много късо подстригана, сега е дълга, тъмните кичури са се залепили мокри по челото му. Винаги е бил най-ниският от трима ни, но сега е с една глава по-висок от мен. На седемнадесет години той вече не е детето, което някога познавах.

– А ти си същата – казва той равно и задържа погледа ми за миг, преди да отвърне очи.

Дъждът, който за малко бе намалял, отново се усилва и той прави знак към едно сухо място под малък навес. Облегнат на стената, Цуко се залавя да изстисква водата от палтото си. В това малко пространство сме достатъчно близо, за да се докоснем, но той спазва дистанция – едното му рамо е под дъжда.

Толкова дълго време го смятах за мъртъв, загинал в битката при Нео Сеул. Сега, когато е тук, до мен, трябва да събера цялата си вътрешна сила, за да не протегна ръка и да не го прегърна.

Имам толкова много неща, които искам да го питам. Как си оцелял при нападението над Кулата? Какво си правил през последните две години? Кога си открил, че съм жива, че съм оцеляла след катастрофата на транспортния кораб? Как си ме намерил?

Вместо това се връщам към старите си навици.

– Плаках за теб, когато ми казаха, че си умрял. Ти плака ли за мен?

Той престава да се занимава с ризата си, като я оставя да падне. Поглежда ме с намръщен поглед, очите му са предпазливи.

– Бях забравил каква си. Моля те, нека оставим настрана всички обществени норми за водене на разговор.

– Може аз да не съм знаела, че си жив и че си в този град, но ти си знаел, че съм тук. Защо никога не каза нищо?

Той не отговаря, изражението му е неразгадаемо.

– Ти вече не работиш за Нео Съвета, нали? Криеш се, като мен – проумявам.

Ако все още беше лоялен на Съвета, щеше да се върне там, където армията на Нео държава Корея – НДК, беше разположила оперативната си база след унищожаването на Кулата. Фактът, че не го е направил, показва, че убежденията му, поне що се отнася до Алианса, са се променили.

Потрепервам и поглеждам към мъжа на земята и го питам:

– Ако не беше той, щеше ли да ми проговориш?

– Не.

Болка ме пронизва при думите му. Ако това не се беше случило, той никога нямаше да ми проговори. Щеше да ме подмине като кораб в нощта.

– Познаваш ли го?

Приклекнал над тялото, Цуко потупва по якето на мъжа. Спомням си за онзи момент в уличката, когато екранът на телефона осветяваше лицето му.

– Не, никога преди не съм го виждала.

След като намира телефона на мъжа, Цуко вдига безжизнената му ръка и я притиска към екрана за биометрично разпознаване. Телефонът светва.

– Той, обаче, те познава.

На екрана се появява моя снимка отпреди две години, с коса до раменете и със зачервени бузи. Гледам не към камерата, а встрани.

Спомням си деня, в който тази снимка беше направена. Доктор Кога беше поискал индивидуални снимки и на трима ни за архива. Тера се беше снимала с обичайното си мрачно изражение. Цуко не се беше появил за своята. Всяка година успявах примирено да докарам усмивка със стиснати устни. Правех го заради доктор Кога. Но в този ден в стаята имаше още двама души – Лий Джеуан и Алекс Ким, войници от военната академия „Апкуджонг“. Не гледах към камерата, а към тях – към Джеуан, който правеше някакви глупави физиономии в героичен опит да накара Тера да се усмихне, и към Алекс, който наблюдаваше мен.

– Ти все още си влюбена в него. – Безпристрастният глас на Цуко пробива през спомените ми.

Това не е въпрос. Боря се да спра изчервяването си, но бях забравила какво е усещането да съм обект на телепатичното му наблюдение.

– Той мисли, че си мъртва.

Усещам как лицето ми се сгърчва. Цуко никога не е бил от хората, които ще ти спестят нещо.

Този път желанието ми да задавам въпроси е почти непоносимо. Виждал ли си Алекс? В безопасност ли е? Къде е? Какво е станало...?

Цуко поглежда нагоре, светлината на телефона оцветява очите му в сребристо и аз се сещам, че той може да чуе всичките ми въпроси, всичките ми мисли, да види всяка една моя емоция. Винаги ги е чувал, както и аз неговите...

Намръщвам се. Защото сега осъзнавам, че откакто сме заедно, не съм чула нито една негова мисъл. Когато е бил в бара, може би физическата дистанция и умствените му стени са били блокада срещу мен, но тук, когато е застанал до мен, силата на ума ми би трябвало да надделее над неговата.

Въпреки че е и физически, и умствено Подобрен, Цуко винаги е бил по-слаб от мен и Тера, когато става дума за индивидуални способности. Какво се е променило през последните две години?

Ако забелязва обрата на мислите ми, не го показва. Откъсва поглед от мен, за да вдигне пред очите ми телефона, на чийто екран се вижда моята снимка.

– Проблемът е, че някой знае за лъжата ти, и би убил, за да я превърне в истина.

– Нео Съветът? – питам. Открили ли са ме?

Цуко поклаща глава.

– Не, не мисля. Ако бяха те, нямаше да наемат похитител, който да те убие тихомълком в някоя уличка. Щяха да изпратят екип, който да те върне. Инвестициите в теб са на стойност трилиони.

– Тогава кой?

– Не знам. – Той поглежда към мъжа на земята. – Ще трябва да го попитам, когато дойде на себе си. Но той не е единствената причина, поради която исках да говоря с теб тази вечер. Ама, трябва да слушаш внимателно това, което ще ти кажа.

Кимвам, макар че ми е трудно да се концентрирам, защото сърцето ми подскача при звука на името ми. Вече две години никой не ме е наричал така.

– Чувала ли си за група, наречена PHNX[1]? – Замислям се, но не знам тази английска дума. – Това е международна организация на бойци от съпротивата. „PHNX“ е съкращение от Protectors of Humanity and Nations – X Division, тоест „Защитници на човечеството и нациите – Дивизия Х“.

– Не, никога не съм чувала за тях.

За да не се набивам на очи, избягвах да търся или чета статии за продължаващата война, тъй като правителството следи ключовите думи и темите, които представляват интерес за всеки човек. Знам само основните факти: че войната, водена в три фази, е в третата си и последна фаза, и че от двете воюващи страни – държавите под контрола на Нео Съвета и отцепилата се нация Южен Китай и нейните бунтовнически съюзници, Нео Съветът е на път да победи.

– Защо? – питам.

Ако PHNX е група на съпротивата, то тя трябва да е съюзник на южнокитайските сили.

– В Нео Съвета може и да не са разбрали, че си оцеляла след катастрофата, но според един от моите източници PHNX са открили истината или поне подозират, че може да си жива. И са изпратили агенти да те търсят.

Поглеждам нервно към мъжа на земята.

– Може би PHNX са изпратили убиеца.

Но Цуко вече клати глава.

– Не мисля, че PHNX искат да те убият. – Той прави пауза, като ме наблюдава внимателно. – Мисля, че искат да те вербуват.

– Мен? – Примигвам изненадано. – Защо мен?

Цуко повдига вежда.

– Ти си продукт на много скъпа и доходоносна програма за супервойници. Защо мислиш, че искат да те вербуват?

– Те биха ме използвали за собствените си цели, също като в Кулата. Няма да се върна на това положение, няма да бъда оръжие в ръцете на други.

Цуко кимва, сякаш това е реакцията, която е очаквал от мен.

– Какво мислиш да правиш?

– Ще напусна града.

Събитията от тази нощ ясно показват, че вече не съм в безопасност тук.

– Къде ще отидеш? – Цуко се обляга отново на стената и поглежда надолу към ръцете си.

– Някъде далеч оттук. Отказвам да остана и да бъда принудена да се присъединя към съпротивата или да бъда убита от наемен убиец. Всичко, от което се нуждая за бягството си, е в апартамента ми: пари, фалшивите ми документи за гражданство. Ако съм внимателна, не би трябвало да успеят да ме проследят.

– Има и трети вариант. – Цуко казва думите небрежно.

Докато говорехме, той се беше съсредоточил върху ръцете си и сега осъзнавам, че проследява белега, който минава по диагонал през линията на живота му. За разлика от мен, при Цуко белези остават изключително трудно, тъй като подобренията му позволяват на тялото му да се възстановява с ускорени темпове. За да е останал такъв белег, раната трябва да е била ужасно дълбока.

– Можеш да дойдеш с мен.

Прекалено съм шокирана, за да отговоря. Тази мисъл дори не ми бе минавала през ума. По неговата логика би било „тактически недостатък“ да ме вземе със себе си, тъй като ми липсват физически подобрения и нямам почти никакъв боен опит. Освен това, очевидно съм издирвана, жива или мъртва, от няколко външни сили.

За разлика от мен и Тера, с която бяхме близки като сестри, Цуко винаги бе оставал на разстояние. Вярваше, че привързаността отслабва волята на един войник. Защо ме вика сега?

И все пак предложението е примамливо. Да отида с него би означавало той да поеме бремето на толкова много мои страхове. Нещо повече – да отида с него би означавало, че вече няма да съм сама.

– Този убиец не би трябвало да е заплаха за теб. – Цуко се изправя пред мен в целия си ръст. – С твоите сили трябваше да можеш да го спреш, да объркаш мислите му или да го накараш да халюцинира. Достатъчно силна си, за да можеш дори да го повалиш в безсъзнание. Нима си забравила всичко от тренировките си?

Сбръчквам лице.

– Не искам да наранявам никого.

– Той се опитваше да те убие, Ама!

– Това няма значение.

– Но ти не се разстрои, когато аз го повалих в безсъзнание, макар че използвах ръката си, а не ума си. Значи в екзекуцията няма нищо нередно, стига ти да не си палачът.

– Спри! Не искам да споря с теб.

Обгръщам тялото си с ръце. Бях забравила колко е студено, затоплена от присъствието му до мен, но сега отново усещам болката, дъждовния хлад.

– Ако дойдеш с мен, мога да ти помогна да контролираш силите си. През последните две години тествах обхвата на способностите си, учех се как да изграждам стени в съзнанието си, как да разрушавам стените в съзнанието на другите.

Ето защо не мога да доловя нито една от мислите или емоциите му. Той се е упражнявал. Усъвършенствал е силите си...

– С каква цел? – питам меко.

Не е нужно да чета мислите му, за да знам, че той е наясно, че няма да харесам отговора, който ще ми даде. Мускулът на челюстта му потрепва.

– Знаеш, че не мога да стоя настрана и да оставя тази безсмислена война да продължава.

– Ти би ми помогнал – казвам бавно, – само за да ти помогна аз. Но аз те познавам. Все още ли вярваш, че целта оправдава средствата?

Отговорът му е незабавен.

– Винаги.

Започвам да се извръщам от него, но Цуко ме хваща за китката и ме придърпва към себе си.

– Не знаеш колко невероятно могъща можеш да бъдеш. – Гласът му е натежал от емоции. – По-силна от мен. Дори и от Тера. Можеш сама да обърнеш хода на тази война. Можеш да донесеш мир на света, Ама. Ако само...

– Ти ще ме използваш! – крещя. – Точно както го правеха в Кулата. Точно както биха го правили бунтовниците. Ще ме превърнеш в убиец в името на собствените си цели. Убийството не спира убийството! – Гласът ми отеква кухо, рикошира от стените на улицата.

Цуко пуска китката ми, очите му са в сянка. За миг настъпва тишина. После казва:

– Не всеки може да бъде светец като теб, Ама.

Искам да плача. Защо се стигна дотук? След толкова дълго време на раздяла, защо трябва да се караме?

– Ако ще напускаш града – добавя той тихо, – трябва да си тръгнеш тази вечер.

– Съжалявам, Цуко. Не искам да се разделяме с лоши чувства.

Той не казва нищо. Вместо това излиза изпод навеса. Вдига ръката си с дланта нагоре.

– Дъждът спря. – След това кимва към мъжа на земята. – Аз ще се погрижа за него. Ще разбера за кого работи. Ще се оправя с източника, ако мога. Не е нужно да се притесняваш повече.

– Су…

– Спомняш ли си какво ми каза през онази последна нощ преди битката, след като Тера си тръгна и останахме само ти и аз? – Той обръща лицето си така, че да не мога да разчета изражението му. – „Харесваше ми, когато бяхме само ти и аз.“

И сега се разплаквам. За всичко, което някога бяхме, за всичко, което никога повече няма да бъдем.

– Това ли искаш наистина, Ама? Да бягаш? Да се криеш? Това ли е бъдещето, което видя за себе си онази нощ?

Не казвам нищо. Думите се задушават и не излизат. Дори съзнанието ми е хаос от мисли и цветове.

– Върви – казва Цуко. – Вече е почти вечерен час.

Тръгвам към апартамента си, но след няколко крачки се обръщам назад.

– В продължение на три месеца ти идваше в бара. Никога не ми проговори, но все пак идваше. Защо?

Той е обвит в сенките на улицата, но после вдига глава и лунната светлина залива лицето му – пораснал е, но все още е толкова млад, с горда, мрачна уста и предпазливи, призрачни очи. Но след това се усмихва с леко потрепване на устните, като прошка.

– Исках да те слушам да пееш.

[1] При произнасянето като пълна дума абревиатурата звучи като думата „феникс“. Бел. пр.

Непокорно сърце + Бунтът на сеул

Комплекти поредици

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Цена 40.00 BGN / 20.45 EUR

Поредица

В наличност

20.45 €