Богове и комикси - Кат ЧО

Книгата ще е налична за разпространение след 20,05,2026г.

От авторката на "Гумихо"

" Богове и комикси "

Кат Чо

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 350
Цена 27.38 BGN / 14.00 EUR

Автор: Кат Чо
Преводач: Гергана Дечева
Коректор: Станислава Млечкова
Корица: Робин Хар
Компютърен дизайн: Анна Георгиева

В наличност

14.00 €

Глава 1

– ХАЙДЕ, ХАЙДЕ, КАЧИ ГО ВЕЧЕ – Грейс говореше настоятелно на таблета си, сякаш можеше да го накара да побърза, докато наблюдаваше лентата с оставащите проценти.

Трябваше да го направи още снощи. Не трябваше да стои будна до толкова късно, за да си играе да изпипва последните панели, пак и пак. В крайна сметка бе заспала на бюрото.

И като стана дума за това... Тя разтри схванатия си врат. Сама си беше виновна. Беше отделила твърде много време да преработва този последен епизод от уебтуун комикса си. Но тя имаше редовен график за публикуване и винаги се придържаше към него.

Грейс прегледа последните панели, докато процентите едва лазеха напред. Следващият панел показваше нейната версия на Хемосу, корейския бог на слънцето. Красивото му лице беше потопено във вода, а бледата му ръка бе протегната към Юхуа, чиято коса се вееше около красивото ѝ лице. Бог и богиня на тийнейджърска възраст, заключени в човешки тела, прокълнати да намерят пътя си в съвременния свят. И може би най-лошото беше, че трябваше да ходят в държавна гимназия.

Перфектната формула за драма и тревожност. Може би затова комиксът беше станал вайръл.

Тя превъртя нагоре до предишния панел. Тъмният силует на бога на водата гледаше как бушуващата река поглъща двамата ѝ герои. Дали не беше твърде рано да го въведе? Не, сега не можеше да поставя решението си под съмнение. Епизодът щеше да бъде качен всеки момент.

Докато се опитваше с поглед да накара материала да се качи по-бързо, Грейс забеляза часовника. Беше си позволила да мисли само за новата глава на комикса си и сега вече закъсняваше. Прокле тихо и грабна чантата си от износения, тапициран люлеещ се стол в ъгъла. Беше разположен точно под снимка на майка ѝ, седнала на същия стол, с бебе Грейс в ръце. Синята материя беше прокъсана и на петна, а столът вече дори не се люлееше. Вероятно трябваше да бъде изхвърлен още преди години, но Грейс отказваше да се раздели с него. Толкова малко неща ѝ бяха останали от майка ѝ.

Издърпа първата чиста блуза, която намери върху коша с изпраните дрехи, които още не беше сгънала, и смени нощницата си. После си отбеляза, че днес задължително трябва да сгъне прането след училище.

Ще забравиш, чу в главата си ехото от гласа на нейната халмони.

Грейс извади телефона си, за да си добави напомняне.

– Доволна ли си? – попита тя на глас.

И част от нея почти очакваше да усети как духът на баба ѝ я пляска по рамото, защото беше толкова устата.

Таблетът изпиука – онзи щастлив звук, който оповестяваше, че главата е успешно качена.

– Добре. Тръгвам.

Тя натъпка таблета в чантата си, затвори я прекалено бързо и защипа края на палеца си. Изсъска от болка, пъхна пръста в устата си и се затопурка надолу по стълбите.

По принцип мразеше да закъснява, но днес искаше да иде в училище по-рано, за да провери какво става с подготовката за зимния карнавал, който щеше да се проведе през уикенда. Освен това трябваше да мине през кабинета на консултантката преди началото на часа на класния.

Пак си се натоварила прекалено много, смъмри я гласът на баба ѝ.

– Знам, но трябва да се придържам към плана, нали? – отговори Грейс на глас.

Докато препускаше през кухнята, видя портфейла на баща си, оставен на плота. Тя въздъхна и се спря за малко, за да му изпрати съобщение:

Забравил си портфейла си. Гледай да не те спрат по пътя към вкъщи, защото ще имаш проблеми за шофиране без книжка.

Когато излезе от къщата, влажният въздух на Флорида буквално я зашлеви през лицето. Беше по-зле от обикновено и, разбира се, облаците вече се сгъстяваха над нея.

Докато си слагаше колана в старото волво на баба си, получи съобщение от баща си:

Благодаря. Ще ви видя за вечеря.

Ви? Цялото тяло на Грейс се вкамени, а скалпът ѝ изтръпна от неприятното усещане. Каза си, че вероятно е просто автоматичен отговор, който е натиснал, без да се замисля. Или мускулна памет.

Не бяха минали дори шест месеца, откакто Халмони беше починала. Баща ѝ имаше толкова много неща на главата си като лекар в спешното отделение. Разбира се, че беше в реда на нещата понякога да допусне грешка. Но това я разстрои и нервите ѝ се обтегнаха като струна.

Прокара ръце по износения волан. Все още напипваше вдлъбнатините по него от двете страни (ако беше часовник – на три и девет часа), където баба ѝ винаги го беше държала. Грейс настани пръстите си в издълбаните места и пое три дълги вдишвания. С последно дълбоко вдишване тя се принуди да се концентрира върху рутинните си действия преди шофиране.

Имаше шофьорска книжка едва от няколко месеца и тези малки ритуали ѝ помагаха да уталожи напрежението си. Колан – поставен. Огледало за задно виждане – проверено. Заден ход, а не преден – проверено. Срамуваше се от последното, но беше необходимо, защото все още имаше малка вдлъбнатина върху гаражната врата, в която, без да иска, се бе блъснала два дни, след като си взе книжката. Нямаше да рискува да се случи отново.

Грейс закрепи мобилния си телефон в поставката на таблото и отвори GPS-а. Знаеше пътя до училището наизуст, но обичаше да следи състоянието на трафика, докато караше. Малките червени линии, които предварително я информираха, ѝ помагаха да разсее стреса, който закъсненията ѝ причиняваха.

И, разбира се, веднага щом излезе на пътя, започна да ръми. Грейс мразеше да кара в дъжда (което е истински проблем, ако живееш в Централна Флорида). Не можеше да се принуди да кара дори с един километър над ограничението на скоростта от страх да не се подхлъзне с колата.

В крайна сметка всичко това я забави още повече за училище. Може би просто трябваше да пропусне срещата с консултантката. Знаеше за какво ще говорят – тя щеше да иска да знае как се справя Грейс след миналия срок. И това категорично не беше нещо, което Грейс обичаше да обсъжда.

Училището беше изградено от тухлени и бетонни квадрати и правоъгълници, подредени като изпопадали парчета от „Дженга“ около централен двор. Беше стиснато между гигантското футболно игрище на север и по-скромното бейзболно игрище на юг. Беше типичен училищен дизайн от времето, когато всички предградия изведнъж бяха осъзнали, че имат проблем с многото нови ученици в първите години след 2000-та, и когато бяха построили много училища, докато учениците едва дишаха в спарените преносими сгради.

Проблемите с препълването на училищата бавно се появяваха отново – паркингът за учениците, които караха кола, беше претъпкан. Някои бяха паркирали по краищата, на места, които дори не бяха маркирани.

Тя мина покрай мястото близо до входа, запазено за председателя на класа нa учениците от най-горния випуск. Там беше паркиран сребрист джип „Лексус“. Грейс беше започнала учебната година с мисълта, че това място ще бъде нейно. И въпреки че бяха минали месеци, откакто беше загубила в тази надпревара, поражението все още лекичко я бодеше лекичко.

Госпожа Крол, охранителката, караше малката си голф количка през двора и крещеше на учениците през мегафона си. Вероятно щеше да запише регистрационните номера на онези, които бяха паркирали на непозволени места.

Грейс започна да се притеснява, че може да се наложи да отиде до резервния паркинг, който беше от другата страна на кампуса, когато намери празно място точно отпред. Освен това беше спряло да вали.

Може би денят все пак не започваше толкова зле.

Точно беше включила мигача, когато едно черно BMW се засили, като едва не се блъсна в бронята на Грейс, докато ѝ открадваше мястото. Тя натисна спирачката, при което се изстреля толкова силно напред, че коланът се заби в ключицата ѝ. През следващите две секунди Грейс си представи дузина сценарии, в които колата ѝ се разбива на парчета, а осакатеното ѝ тяло остава заклещено вътре.

– По дяволите! – изкрещя Грейс.

После погледна злобно към Чък Уилсън, докато той излизаше от колата си. Имаше спортно телосложение, беше с 30 сантиметра по-висок от Грейс и два пъти по-широк, но въпреки това тя свали прозореца.

– Ей! Може да нараниш някого, като караш така!

Той дори не се обърна.

– Не съм виновен, че караш като баба.

Фактът, че спазваше правилата за движение, не я правеше баба. Грейс се чудеше какво ли би станало, ако скочеше от колата си и заставеше Чък да се махне от мястото и поне веднъж да се държи като нормален човек, а не като егоцентричен задник.

Но тя потисна този импулс. Грейс не се справяше добре при конфронтации.

Докато паркираше на резервния паркинг, телефонът ѝ извибрира със съобщение от Зоуи – най-близкия ѝ човек на света:

Ваше благородие, Грейс Зейвиър Бак! Как смееш да излагаш моите бебчета на опасност!

Грейс се разсмя, докато излизаше от колата, и отговори:

Моля те, кажи ми, че ми пишеш това от училище. Ако не, ще закъснееш за часа на класния.

Зоуи:

Няма начин, чакам на опашка за латето си. Може би просто ще си взема ден за психично здраве, за да оплача предстоящата съдба на Хемосу и Юхуа.

Грейс знаеше, че Зоуи не се шегува – шансът да си вземе един от прословутите дни за психично здраве беше толкова голям, колкото и да реши да дойде на училище. Но самата мисъл да пропусне училище причиняваше киселини в стомаха на Грейс.

Докато пресичаше паркинга, тя отвори приложението си за уебтуун. Дали любовният диалог между Хемосу и Юхуа не беше твърде сладникав? Дали това отнемаше от драматизма при пристигането на отмъстителния баща на Юхуа?

Грейс беше толкова разсеяна, че почти се блъсна в някого.

– О, съжалявам.

Опита се да го заобиколи. Но той се премести с нея. Когато тя се отмести в другата посока, той направи същото.

– Защо не минеш пръв? – попита Грейс и най-накрая вдигна поглед.

И остана с отворена уста.

Защото пред нея стоеше най-красивото момче, което някога беше виждала. С леко загоряла кожа, гъста черна коса и очи, грациозно извити в ъглите.

– Нугу-шимника? – попита той с намръщено лице.

– Моля? – Грейс беше объркана не само от корейския, но и от това колко формално звучеше. Баба ѝ винаги ѝ говореше на неформален банмал.

Тя изви врат назад, за да го погледне – отчасти заради ниския си ръст, но и защото той просто беше много висок, а и защото нещо в лицето му я заинтригува. Беше усещане за нещо познато, което все още не можеше напълно да определи, макар и да беше сигурна, че никога в живота си не беше срещала толкова красиво човешко същество.

Беше с една глава по-висок от нея, с изразителни черти, подчертани от прави черни вежди. Изглеждаше като перфектния главен герой в романтична корейска телевизионна драма, в която действието се развива в гимназия.

– Позн... – Гласът на Грейс се пречупи нервно. – Познавам ли те?

– Най-накрая някой да ме разпознае. – Този път той заговори на английски и се усмихна с очакване, сякаш от нея се очакваше да започне да пърха край него.

Беше облечен доста официално за училище – панталони в цвят каки и тъмносиньо сако върху бяла риза с копчета. Може би беше някой моден инфлуенсър или нещо такова. И ако беше така, беше попаднал на грешния човек, когото да се опита да впечатли. Грейс не ползваше социални медии.

– В кой клас си? – Грейс се питаше защо ѝ изглежда толкова зловещо познат.

Със сигурност щеше да си спомня, ако беше видяла такова красиво корейско момче в училището си, в което от петстотин ученици имаше само трима азиатци.

– А, значи не ме разпознаваш. Какво се е случило с хората? – Той се намръщи и лицето му придоби толкова свиреп вид, че Грейс почти се извини, преди да си спомни, че не е направила нищо лошо.

– Нов ли си тук или...?

Той се изсмя безрадостно.

– Да, определено съм нов тук. – Звучеше някак саркастично, но Грейс нямаше представа защо.

Тъкмо се канеше да му даде указания как да стигне до кабинета на секретарката, когато телефонът ѝ извибрира. Тя погледна надолу и видя известие за съобщение от Зоуи, но то изчезна бързо и на негово място остана приложението за уебтуун, все още отворено на панела с лицето на главния ѝ герой в цялото му великолепие и слава – Богът на слънцето.

И онова неуловимо и необяснимо чувство, което усещаше като хиляди иглички по цялото си тяло, изведнъж експлодира и се трансформира в кристално ясно осъзнаване.

Не, не може да бъде...

Не бе успяла да го разпознае, защото беше малко по-ъгловат и малко по-… триизмерен, отколкото беше свикнала да го вижда.

Тя се взря в момчето, после – обратно в телефона си. Това беше невъзможно. Но по някакъв начин великолепният човек, застанал пред нея, беше точно копие на Богът на слънцето, когото рисуваше в уебкомикса си.

– Невъзможно – прошепна тя.

Той повдигна вежда, сякаш намираше реакцията ѝ за крайно забавна. Грейс понечи да протегне ръка. Част от нея не беше сигурна дали изобщо е истински. Дали пръстите ѝ щяха да докоснат кожа или въздух?

– Госпожице Бак? – каза някой.

Грейс рязко отдръпна ръката си и виновно я скри зад гърба си. Госпожа Браун, консултантката, стоеше точно зад мистериозното момче.

– Имахме насрочена среща да поговорим преди началото на часовете, помниш ли?

– О, да, разбира се – отвърна Грейс, промъкна се забързано покрай момчето и тръгна след госпожа Браун.

Когато погледна назад, него вече го нямаше.