Богове и комикси - Кат ЧО

Книгата ще е налична за разпространение след 20,05,2026г.

От авторката на "Гумихо"

" Богове и комикси "

Кат Чо

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 350
Цена 27.38 BGN / 14.00 EUR

Автор: Кат Чо
Преводач: Гергана Дечева
Коректор: Станислава Млечкова
Корица: Робин Хар
Компютърен дизайн: Анна Георгиева

В наличност

14.00 €

Глава 3

КОГАТО ГРЕЙС ИЗЛЕЗЕ ОТ ОФИСА на госпожа Браун, Зоуи я чакаше на гишето на секретарката. Екранът, закрепен на стената, излъчваше края на сутрешните съобщения, което означаваше, че и двете бяха пропуснали часа на класния.

– Е, нашата Грейси е станала малка хулиганка ли? – попита Зоуи закачливо.

Грейс се разсмя, докато пъхаше листа, който госпожа Браун ѝ беше дала, към дъното на чантата си.

– Да, изключена съм, така че ще трябва да досаждаш на някого другиго за записките от часа по здравно образование.

Зоуи преметна ръка през рамото на Грейс.

– Глупаче, Грейси, не вземам тези записки, защото аз ги искам. Вземам ги, защото знам, че ти ще получиш аневризма, ако се издъня по здравно образование. Отново.

Зоуи не грешеше, а също и не споделяше амбициите на Грейс да има отлични оценки по всичко. Всъщност, толкова много от странностите на Зоуи сякаш съществуваха, именно за да засилват тревожността на Грейс. И все пак всичко това някак работеше в полза на близкото им приятелство.

Още от шести клас Зоуи винаги използваше способността си да създава хаос, за да защитава Грейс. Тогава едно момче се бе осмелило да направи доста просташки и лишен от оригиналност жест да издърпа подигравателно ъглите на очите си, докато гледаше Грейс. Тогава Зоуи навря един от пръстите на момчето в очната му ябълка. И когато той запищя от болка, Зоуи му каза, че сам си е виновен.

Грейс веднага хареса Зоуи. Впоследствие от случката се роди стабилно приятелство. И оттогава бяха неразделни.

– Хей, Зооо – Грейс удължи единствената сричка, докато тя се превърна в замислен, напевен звук.

– Да? – Зоуи свали слънчевите си очила с рамки във формата на две сърца (разбира се, че в облачен ден носеше розови слънчеви очила с формата на сърца). – Това ти ли си на тениската? – Грейс посочи тениската на Зоуи с лика на малко хлапе с дива къдрава коса, точно като тази на Зоуи, което пращаше въздушна целувка и носеше същите розови слънчеви очила с форма на сърца.

– Точно така – смигна Зоуи.

Грейс се засмя на безсрамната увереност на Зоуи и ѝ се прииска, не за първи път, да може да вземе малко от това самочувствие за себе си.

– Е, какво правеше в администрацията? – попита Грейс.

Зоуи присви рамене.

– Оставях бележка за изпълнено наказание. Задържаха ме след училище.

– Още едно наказание? – Грейс потисна огорчената си въздишка.

Изцепките на Зоуи бяха толкова редовни, колкото фазите на луната, но все пак ѝ причиняваха тревога дори като на страничен наблюдател. Което беше смешно, тъй като Зоуи явно никога не се притесняваше за нищо.

– Какво направи този път?

– Е, господин Дейвис смята, че имам „лошо отношение“ и „нарушавам реда в час“ – обясни Зоуи, като направи въздушни кавички.

– Ти наистина нарушаваш реда в часовете му, Зо. Каза му, че евроцентричната му колонизаторска версия на историята кара всички ни да губим точки от коефициента си на интелигентност – отвърна Грейс, докато завиваха по дългия коридор с шкафчетата на единадесетокласниците.

Професионалният почистващ препарат на чистача смело се бореше да прикрие миризмата на мухъл, която винаги проникваше в сградата, когато валеше.

Зоуи просто се усмихна широко.

– Греша ли?

Грейс стисна устни. Колкото и да беше съгласна, Грейс никога не би си помислила да оспори авторитета на учител по този начин.

– Какво казаха родителите ти?

– Нищо.

Грейс се мъчеше да отвори шкафчето си, чиято врата беше толкова набита, че винаги се заклещваше.

– Не е стигнало до тях, а?

Усмивката на Зоуи стана още по-широка.

– Не. Те не искат да бъдат обезпокоявани с такива тривиални неща. Освен това трябва да продължавам да фалшифицирам подписите им в училищни документи, иначе ще изгубя тренинг.

Грейс поклати глава. Шкафчето ѝ най-накрая се отвори и тя грабна тетрадките си. Знаеше, че родителите на Зоуи никога нямаше да проявят интерес, дори и да знаеха за наказанието. Можеше дори лично да дойдат в училището, за да се карат с господин Дейвис.

– Ако те хванат, че ги подписваш, ще те накажат с много повече, отколкото с няколко задържания след училище. – Грейс затръшна шкафчето си, като се опита да задържи вратата затворена.

– Е, дано никога не се налага да разберем какво би се случило. – Отново прегърна Грейс през рамото, докато излизаха навън.

Гъстите, тъмни къдрици подскочиха за миг, а след това се настаниха отново в перфектна прическа. Грейс винаги беше завиждала на Зоуи за тези къдрици. Нейната собствена коса беше права като сноп игли, стигаше до раменете ѝ и в сравнение с тази на Зоуи изглеждаше плоска и без блясък. Всъщност Грейс винаги се бе чувствала малко невидима до Зоуи – нещо, за което вина имаше само ниското самочувствие на Грейс. Мислеше, че изглежда сива до този безгрижен „Зоуи“ нрав и стил, постигнат без никакво усилие – все неща, които допринасяха към естествено магнетичното излъчване на Зоуи.

Грейс, от друга страна, беше кошер с пчели от тревога и нерви, опакован в тяло с ръст метър и шестдесет сантиметра. Имаше кръгло лице, което някои биха определили по-скоро като „сладко“. А „сладко“ не беше сред епитетите, което едно момиче на седемнадесет години би искало да чуе.

– И така, Чо Сун, какво си планирала за следващия епизод на „Богът на слънцето“? – Зоуи размърда вежди.

Чо Сун беше псевдонимът, под който Грейс пишеше комикса.

– Какво? – Грейс се огледа крадешком, за да види дали някой не ги е чул.

Зоуи беше единственият човек в цялата вселена, който знаеше за алтер егото на Грейс. И бяха положили кръвна клетва да отнесат тайната в гроба си. Зоуи винаги спазваше обещанията си.

– Трябва да знаеш, че много се радвам, че ще се срещнем с големия злодей. Изглежда много зловещ.

– Мислиш ли? – Грейс усукваше подгъва на тениската си. – Не беше ли прекалено клиширано?

– В никакъв случай. Беше мрачно и драматично. Но този неясен и напрегнат край, Грейси! Вече знаеш колко много обичам своите бебчета.

Грейс се изчерви. Не че не оценяваше похвалата. Кой не обича да го хвалят? Но „Богът на слънцето“ трябваше да бъде просто забавно хоби. Почит към нейната халмони, която обожаваше старите корейски митове. Никога не беше планирала да се превръща в нещо толкова голямо. Определено не и да стане вайръл. Понякога Грейс се тревожеше, че се е превърнало в нещо живо и дишащо, и вместо Грейс да го контролира, то контролираше нея.

Мисълта за „Богът на слънцето“ я накара да си спомни за онова момче. И за невероятната му прилика с главния герой.

– Ей, Зо, да знаеш нещо за някакъв нов ученик в училище?

– Не, защо? Има нов ли? Секси ли е?

– Кой да е секси? – Две мускулести, загорели ръце се увиха около раменете на Грейс и Зоуи и ги притеглиха към 190-сантиметровото тяло на елегантно, стройно момче.

Линкълн Дей им подари една от онези приятелски усмивки, които караха кафявите му очи да блестят.

– По дяволите, целият си потен! – Зоуи заби лакът в ребрата на Линкълн.

Той се отдръпна рязко, при което се блъсна в Грейс. За щастие, бързите му рефлекси му позволиха да я задържи на място. Или (и това беше по-вероятното) да я стисне така, че да я използва като потенциален щит, в случай че лактите на Зоуи пак го нападнат.

Сърцето на Грейс заби по-бързо, което се случваше все по-често през последната година. Нарастващото ѝ привличане към Линкълн беше просто злощастие. Грейс и Линкълн се познаваха откакто се помнеха, но той все още ѝ се струваше напълно недостъпен.

Грейс се измъкна от прегръдката му.

– О, Грейси, и ти ли? Това не е пот. – Линкълн изглеждаше обиден. – Мокър съм от душа след сутрешната тренировка. – И сякаш за да им отмъсти, той разтърси кестенявата си коса като мокро куче. Вода запръска навсякъде. Някак му отиваше – беше като сладък лабрадор. Леко кривият му нос (когато бяха на десет, Грейс случайно го беше уцелила с баскетболна топка) придаваше по-голяма изразителност на иначе перфектното му лице.

Линкълн беше от онези момчета, с които всеки искаше да бъде приятел. А Грейс по някакъв начин бе успяла да се вреди по-рано благодарение на чист късмет и на факта, че живееха на една и съща улица. Когато били бебета, майка му и майката на Грейс били близки, разменяли си рецепти и уреждали срещи за игра между Грейс и Линкълн.

Линкълн беше научил Грейс как да стреля в коша. Тя го беше запознала с мангата.

Но от няколко години Грейс имаше чувството, че бавно го губи заради нарастващата му популярност, която беше буквално експлодирала, когато Линкълн бе станал титуляр в баскетболния отбор на гимназията миналата пролет. Междувременно социалният капитал на Грейс беше претърпял сериозен спад след катастрофален публичен инцидент миналия срок.

– Какво пропуснах в часа на класния? – попита Линкълн.

– Не знам, и ние го пропуснахме – отговори Зоуи. – Но сутрешните съобщения бяха предимно за карнавала.

– О, по дяволите, мисля, че трябваше да се запиша за казана за потапяне. – Линкълн обърна към Грейс големите си очи. Беше като малко кученце.

Тя го погледна с повдигнати вежди, за да го накара да се почувства виновен, но той ѝ се усмихна сладко и Грейс се предаде (както винаги).

– Вече те записах да поемаш смени с няколко от другите момчета от баскетболния отбор.

– Ти си светица. – Линкълн разроши косата ѝ.

– Ей, Линк! – Грифин Рийд махна от другата страна на двора – ясен знак, че очаква Линкълн да се присъедини към събиращия се баскетболен отбор. Защото именно там беше мястото на Линкълн, а не при задръстен социален аутсайдер като Грейс Бак.

– Ще се видим по време на обяда, нали? – попита Линкълн, макар че вече не винаги ядеше с тях.

Все пак Грейс кимна.

– Да, до после.

Линкълн се затича към отбора, а Грейс не можеше да не проследи с поглед как си отива. Зоуи се приведе и опря брадичка на рамото ѝ.

– Просто му кажи, че го харесваш.

– Не мога. Ще бъде твърде неловко.

Грейс не добави истинската причина. Беше повече от сигурно, че той щеше да измисли някакъв любезен начин да я отблъсне. После постепенно щеше да изчезне от живота ѝ заради неизбежния смут, който щеше да се настани между тях. А тя не искаше да загуби онези дребни частички от него, които все още имаше.

– Кажи му, че пишеш „Богът на слънцето“. Може би ще бъде впечатлен, че си известна.

– Не съм известна. И такова нещо няма да му направи впечатление.

Зоуи я гледаше с разочарование и Грейс не можеше да прецени дали това се дължи на факта, че беше влюбена в Линкълн, или на липсата ѝ на самочувствие. Вероятно и на двете.

– Е, можеш ли поне да ми кажеш какво ще се случи по-нататък? Голям сблъсък? Хемосу ще срита задниците на всички?

– Не знам точно какво ще се случи по-нататък – призна Грейс, нагласи чантата си по-високо на рамото си и тръгна към следващия си час. – А и днес не мога да се тревожа за това. Трябва да уча за теста по физика за напреднали и да започна да се подготвям за интервюто в Бостънския университет.

– Защо се натоварваш толкова много? Знаеш, че ще се справиш страхотно. Ти си мечтата на всеки интервюиращ.

Грейс потисна зараждащата се усмивка. Знаеше, че Зоуи не го казваше като комплимент.

– Не мога да рискувам – обясни Грейс за може би десети път. – Трябва да вляза в тази лятна програма, за да мога да вляза в ускорената BS/MD програма по медицина.

– Грейси, ти си на седемнадесет. Не бива да се тревожиш за медицинския факултет точно сега.

– Много е трудно да влезеш, много по-трудно в сравнение с времето, когато родителите ми са учили там. Но ако вляза в тази лятна програма, ще имам почти гарантирано място. Тогава ще мога да се отпусна малко повече. Обещавам.

– Ами уебкомиксът? Можеш да се занимаваш с това професионално. Трябва да кажеш на баща си. Той ще се гордее с теб.

Грейс се разсмя.

– Баща ми не разбира нищо от уебтуун комикси или от интернет като цяло. Той мисли, че да станеш вайръл е медицински проблем, нещо свързано с вирус.

Зоуи въздъхна раздразнено.

– Просто казвам, че имаш избор. Наистина ли вярваш, че искаш да прекараш остатъка от живота си, заобиколена от болни хора? Или би предпочела да прекарваш времето си със секси хора като Хемосу и Юхуа?

Зоуи все още не знаеше, че това желание наистина можеше да се сбъдне, тъй като едно момче, което изглеждаше точно като Хемосу, вероятно вече се записваше в училището им.