Богове и комикси - Кат ЧО

Книгата ще е налична за разпространение след 20,05,2026г.

От авторката на "Гумихо"

" Богове и комикси "

Кат Чо

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 350
Цена 27.38 BGN / 14.00 EUR

Автор: Кат Чо
Преводач: Гергана Дечева
Коректор: Станислава Млечкова
Корица: Робин Хар
Компютърен дизайн: Анна Георгиева

В наличност

14.00 €

Глава 4

ПО ВРЕМЕ НА ОБЕДНАТА ПОЧИВКА Грейс прекоси главния двор. Обикновено по-големите ученици заемаха широките первази на големите тухлени саксии – предпочитаха да се възползват от слънчевото време и да ядат на открито. Беше значително по-приятно в сравнение с шумната столова, където въздухът винаги беше пропит с миризмата на гранясало олио.

Понеже днес беше облачно, повечето от местата около саксиите бяха празни. Но дори ниският тътен на гръмотевиците не спря Грейс. Тя знаеше, че Зоуи все пак ще е тук, на обичайното си място, защото мразеше да яде вътре. Сега седеше при най-южните саксии, където яростно пишеше нещо в тетрадката си, вероятно текстове на песни. Може би скицираше нещо.

Зоуи твърдеше, че произхожда от старо родословно дърво на „гении с особено добре развито дясно полукълбо“. Преди време Грейс беше споменала, че това с дясното и лявото полукълбо е мит и че всъщност за творческия процес най-вероятно е отговорен фронталният кортекс. Но Зоуи го прие със смях и каза, че в израза „гении с особено добре развит фронтален кортекс“ няма такова красиво звучене.

Телефонът на Грейс изпиука. Беше съобщение от Линкълн:

Здрасти, услуга, моля? Трябва да наваксвам с един тест и съм си забравил обяда.

Линкълн винаги наваксваше с тестовете по време на спортния сезон и заради пътуванията, когато гостуваха на други отбори, както и заради допълнителните тренировки. Въпреки че го знаеше много добре, почти всеки път забравяше да си донесе обяд. Вероятно съвсем беше забравил и да учи.

На Грейс ѝ стана лошо само при мисълта да не учи за изпит.

Знаеше, че вероятно ще му помогне, но все пак отговори:

О, не, какво ще ядеш?

Линкълн ѝ изпрати половин дузина емотикончета с тъжни лица и още толкова със събрани в молитва ръце.

Грейс се колебаеше. Можеше просто да го игнорира. Зоуи все ѝ казваше, че търчи да обслужва всяка негова нужда. Но Грейс не можеше просто да го остави да гладува. Затова написа:

Ще ти купя нещо за след теста.

Линкълн:

Ти си съкровище, Грейси! <3 те.

Грейс се засмя, въпреки че пулсът ѝ секна, когато видя емотикона за сърце. Беше напълно наясно, че това не означава нищо. Да изпратиш такъв емотикон беше като да дадеш пет на някого. Но все пак се усмихна широко, докато го гледаше.

– Грейс Back to the future! – Грифин Рийд се приближи с вдигната ръка.

С гъстата си, тъмноруса коса и яркосините си очи Грифин изглеждаше като излязъл директно от типичен тийнейджърски филм от началото на века. Само че Грейс не беше съвсем сигурна дали той е глуповатият спортен тип или заблуденото популярно момче, което се нуждае от феерично момиче-мечта, от онзи тип женски персонажи, изобразени като жизнени и очарователно ексцентрични, чиято основна роля в сюжета е да научат героя как да обича.

Грейс за малко да поправи произношението му и да му каже, че, макар че се пише по този начин, „Бак“ всъщност трябва да се произнася като Бах, като при Йохан Себастиан Бах. Реално това беше грешка, която правеха всички заради начина на изписване на фамилното ѝ име, но той винаги го произнасяше грешно, въпреки че се познаваха от три години и фамилията на Грейс се състоеше само от три букви. Но най-вероятно не го правеше със зъл умисъл. А когато Грейс поправяше хората, те винаги мислеха предимно за неудобното положение, в което ги поставяше, а не за грешката си. По-лесно беше просто да не обръща внимание.

Ето защо Грейс вдигна длан, която той удари за поздрав. Твърде силно.

– Как е моята заместничка? – попита той.

– Добре.

Още една причина Грифин да я изнервя толкова много беше, че именно той я бе победил в изборите за председател на класа. По принцип това не би я дразнело, но на това момче изглежда изобщо не му пукаше за работата. Откакто бе станал председател, беше свършил точно едно нещо – да реши да насочи средства от есенния щанд за храни и напитки за нови екипи за баскетболния отбор. Реално това беше конфликт на интереси, тъй като той самият беше заместник-капитан.

– Ей! BTS. – Грифин посочи тениската на Грейс.

Поредната грешка. И по някаква причина тази я раздразни повече от грешно произнесеното ѝ име. Може би защото обиждаше не нея, а SHINee. В края на краищата, те бяха основани по-рано, а корейската йерархия изисква уважение към по-старшите. Дори BTS биха се съгласили.

Но Грейс не го поправи и за това. За повечето хора в училище всички K-поп групи бяха BTS. Всяка корейска храна беше K-барбекю. И всички K-драми бяха „Игра на калмари“. Но сега беше по-добре от времето, когато беше дете и когато съучениците ѝ я питаха от „коя Корея“ е.

– Грейс! – Миа от десети клас търчеше към нея. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи аневризма. – О… ъм… здрасти, Грифин. – Руменина се разля по тъмнокафявата ѝ кожа. Реагираше така, както реагираха повечето момичета в училище, когато бяха край Грифин Рийд.

– Какво има, Миа? – попита Грейс.

– О… – Зад дебелите стъкла на очилата си Миа премигна към Грейс. – Ъм… в секретариата са изгубили копията от разписките и контактната информация за караваните с храна за карнавала.

Миа извади пакет „Тъмс“, нещо обичайно за нея, защото често получаваше стомашни киселини от стрес.

– Госпожа Крол е побесняла, защото казва, че трябва да знае кога да дойде, за да отвори охранителните бариери и да ги пусне.

На Грейс ѝ се искаше да попита защо не са се обърнали към нея, когато буквално им беше отишла на крака тази сутрин. Но вместо да роптае срещу неефективността на секретариата, тя премина в режим „разрешаване на проблема“, извади телефона си и намери една от многото си бележки.

– Две каравани за храна. „Buns on the Run“ пристигат в петък сутринта и трябва да паркират на паркинга за ученици. А „Macho Taco“ ще дойдат в три и искат достъп до игрището, за да паркират. Ще ти препратя имейла с потвърждението – каза Грейс, докато го отваряше.

– О, супер. – Миа спря да си разтрива стомаха, за да протегне ръка към Грейс и да улови нейната в знак на благодарност. – Знаех, че ще имаш цялата информация. Ти си моят спасител.

– Затова съм тук – каза Грейс, но Миа вече бягаше към училището.

– Ето защо те харесвам, Грейс. – Грифин разроши косата ѝ. – Ти си типичен азиатски нърд, всичко ти е толкова организирано. Не се налага да правя нищо!

Не че иначе би се опитал да направиш нещо, помисли си Грейс, докато се усмихваше насила и се отдръпваше от него, за да избегне още нежелани потупвания по главата.

– Е, знаеш ли къде е Линк? – Грифин погледна през рамото ѝ.

Грейс проследи погледа му и осъзна, че останалите играчи от отбора не бяха излезли да обядват. Опита се да си внуши, че това не е единствената причина Грифин да говори с нея сега, но беше очевидно, че той просто убиваше време, докато се появят истинските му приятели.

– Наваксва с един тест.

– Тест? Какъв олигофрен.

– „Олигофрен“ е остарял и дискриминационен термин, Грифин – намеси се Зоуи. – Няма да е лошо да използваш повече от две мозъчни клетки, поне когато си в училище.

Грейс затвори очи. Роякът от тревожни пчели в гърдите ѝ се надигна като киселините на Миа.

– Осъзнаваш ли, че да си уоук не е същото като да си куул – каза Грифин.

– Куул ли? Кога се озовахме във филм на Джон Хюз? И сега какво? Ще ме поканиш на перфектния абитуриентски бал ли?

Грифин присви очи и Грейс се подготви за ледената му реакция. Но той просто се разсмя.

– Много забавно. Аз ще взема лимузината, а ти ще носиш цветя на китката на ръката си, нали?

– Цветя за китката на ръката? И те вече не са на мода. С тях приключва сделката – заяви Зоуи.

Грифин присви рамене.

– Ти губиш.

– Махай се, Грифин. – Зоуи посочи към останалите баскетболисти от отбора, които излизаха от столовата. – Ордата ти е тук.

Грифин бавно се понесе към отбора си. Изглеждаше видимо облекчен, че истинските му приятели най-накрая са пристигнали.

– Не знам как можеш да нападаш хората така, право в лицето – каза Грейс. – Аз никога не бих могла.

– Разбира се, че би могла. Просто им казваш, че се държат като задници, без да го раздуваш повече от това – каза Зоуи.

– Аз не съм като теб. Мен ме интересува какво мислят хората за мен.

– Защо? Нищо не се променя, колкото и да се опитваш да угаждаш на всички. – Зоуи погледна телефона си. – Хей, Тийнс пише, че може да има някой, който да замести Дий като барабанист, след като си навехна китката. Искаш ли да дойдеш? Може да е окей, а може и да е толкова зле, че да се скъсаме от смях.

На Грейс ѝ харесваше да слуша групата на Зоуи – смесица от олдскуул пънк и нюскуул рок. Но при самата мисъл, че ще присъства на прослушване за барабанист, вече я заболяваше главата.

– Ще пропусна. Май трябва да преговоря още веднъж преди теста по физика. –

Зоуи сбърчи лице.

– Не мога да си представя да уча по време на училище.

– Зо, училището е за тази цел.

– Аз не правя нещата така. Ще се видим след часовете, нали?

– Разбира се. – Грейс махна с ръка, докато Зоуи пресичаше двора.

Останала сама, тя се отби в столовата, за да вземе сандвич за Линкълн, а след това се отправи към библиотеката. Беше празно, като в гробище. Дори по-празно – в гробищата всъщност имаше тела.

Грейс обожаваше училищната библиотека – от подвижните метални рафтове до редицата от настолни компютри, които не бяха обновявани от повече от десетилетие. Тук все още се използваха компютрите с обемистите компютърни кутии. Пет еднакви компютъра бяха наредени върху дългата маса до стената.

Мястото винаги миришеше на стари книги и на лавандула – аромат, който госпожа Джепсън, библиотекарката, обичаше да носи. Комбинацията от двете миризми действаше на Грейс много успокояващо.

– Здравей, госпожице Бак, не те видях тази сутрин – поздрави госпожа Джепсън, докато Грейс минаваше покрай кръглото гише.

Фактът, че училищната библиотекарка те познава по име, определено е сигнал, че си стопроцентов „нърд“.

– А, да, закъснях за училище.

– Трябва да пренеса няколко кутии в склада на покрива. Ще се оправиш ли сама тук?

– О, мога да ги занеса вместо Вас – предложи Грейс и вече се запътваше да помогне.

– Благодаря ти, скъпа, но не бива да пускам ученици на покрива. – Госпожа Джепсън извади ключодържателя си от едно чекмедже.

– Ще се оправя сама, разбира се. Просто ще уча до следващия час.

Грейс седна на една от дългите маси в средата на библиотеката. Започна да похапва леко смачкания си сандвич с шунка, докато вадеше записките си по физика и различни маркери (всички в различни цветове, съобразени с различните видове записки). Зоуи се подиграваше на тактиките ѝ за подготовка за учене, но подобно на ритуала ѝ преди шофиране, тези неща караха Грейс да се чувства по-подготвена.

Освен това майка ѝ винаги беше крайно организирана. Всички казваха, че благодарение на това бе станала толкова добър хирург. Дори в килера им всичко беше щателно обозначено с етикети, които все още стояха на всеки рафт, макар и някои да бяха толкова избледнели, че беше невъзможно да се прочете какво пише на тях.

Когато Грейс беше по-малка, обичаше да минава с пръсти по ламинираните стикери. Сякаш като докосваше нещо, което майка ѝ някога бе направила, можеше да почувства по-силна връзка с нея.

Грейс извади телефона си, за да следи времето, и видя червеното уведомление за непрочетени имейли. Може би беше малка проява на обсесивно-компулсивно разстройство, но мразеше да има непрочетени известия в телефона си. Затова кликна върху приложението за имейли, за да ги прочете или изтрие, като предположи, че повечето са спам.

Един от имейлите беше напомняне за интервюто за интензивната лятна програма. Тя кликна върху бутона „Прочети по-късно“. Точно под него имаше имейл от тази сутрин:

Здравей, Чо Сун,

Новият епизод е качен успешно!

Тя кликна върху него. Вероятно вече можеше да рецитира наизуст тези автоматични имейли. Трябваше просто да го изтрие и да се върне към ученето. Но пръстът ѝ застина над линка към епизода.

Когато беше качила първия си комикс преди няколко месеца, беше убедена, че никой няма да го прочете. Толкова много се бе притеснила, че още същия следобед се беше логнала, за да изтрие епизода от срам.

И беше шокирана да види почти сто харесвания.

И оттогава броят им само нарастваше. Сега Грейс имаше обратния проблем. По някакъв начин през зимната ваканция комиксът беше станал вайръл. Беше скочил от няколкостотин прочитания до десетки хиляди. Уебкомиксът вече имаше над един милион гледания – нещо, от което все още ѝ се виеше свят.

Първоначално „Богът на слънцето“ трябваше да бъде нейният начин да излее навън онези фантастични светове и герои, които бе споделяла с баба си. Но колкото по-популярен ставаше, толкова повече Грейс се фиксираше върху него.

Притесняваше я, че се обсебваше прекалено, защото ето я, отново отиваше да провери коментарите, въпреки че знаеше, че не трябва.

Кликна върху линка и си обеща, че само ще надникне да види какво мислят читателите и след това ще учи за теста си.

Приложението се зареди за няколко секунди и я пренасочи към новия епизод. Тя веднага прегледа илюстрациите за евентуални проблеми. Когато стигна до края, очите ѝ се разшириха, докато почти притискаше носа си към екрана.

Дали светлината си играеше със зрението ѝ, или числото наистина показваше вече пет хиляди харесвания? За по-малко от три часа? Това беше най-високата цифра, която някога беше виждала в първия ден на публикуването на нова глава.

Възможно ли беше?

Грейс превъртя надолу към коментарите.

О, боже, толкова много исках да се приберат у дома!

Какво се случва с моето бебе! Не ми казвайте, че Хемосу е в беда!

Как може да ни причиниш това? Не мога да дочакам следващия епизод!

Грейс не осъзнаваше, че лицето ѝ се е разцепило от щастлива усмивка, докато не видя отражението си в екрана. Изглеждаше като човешко олицетворение на емоджито с мазната усмивка. Но не ѝ пукаше.

Беше им харесало. Беше се тревожила без причина.

И за да е напълно сигурна, тя превъртя коментарите отново. Да, определено на всички им беше харесало. Обожаваха го.

– Защо ти трябват толкова много цветове? – попита един глас.

Грейс инстинктивно излезе от приложението, като лакътят ѝ случайно събори половината от маркерите от масата. Тя се наведе да ги вдигне, залята от вълна от срам, сякаш току-що я бяха хванали да гледа порно, а не уебкомикс.

– Какво имаш предвид? – попита тя, фокусирана в подреждането на маркерите в нужния ред.

– За какво използваш всички тези химикалки?

Грейс се раздразни. Коментарът на Грифин за „азиатския нърд“ все още се разхождаше свободно из главата ѝ.

– Да, знам, нърд съм, пълна зубрачка. Но предполагам, че точно такива хора идват в библиотеката по време на обедната почивка.

– Аз съм тук по време на обедната почивка и не съм „нърд“ като теб.

Подиграва ли ми се?

Когато момчето не се отдръпна, Грейс се обърна, за да го конфронтира директно.

– Имаш ли нужда от…

Грейс замръзна на място. Беше момчето от тази сутрин.

– Пак си ти – каза той и присви очи, когато и той я разпозна. – Какво означава това?

– А? – Всичко, в което се бе опитвала да се убеди по-рано, се изпари.

Той наистина изглеждаше точно като Хемосу.

Грейс се опита да го огледа, но някак… без да личи, че го оглежда. Беше висок, с дълги крака, като герой от манга. Очите му бяха леко извити в краищата, точно като тези на Хемосу. Устните му бяха плътни, лицето му имаше същата изсечена форма. И дори прическата му изглеждаше абсолютно същата, чак до деликатното, растящо накриво кичурче, където косата му се разделяше.

Дори и да не приличаше точно на героя от комикса ѝ, Грейс пак щеше да го гледа с отворена уста. Това момче беше просто красиво. Човек, чието място беше на телевизионния екран или върху лъскавите страници на списание (или на уебтуун), а не сред олющените рафтове на библиотеката в училището ѝ.

Той с нетърпение повдигна перфектната си вежда.

– Приключи ли с оглеждането?

– О, съжалявам. – Грейс сведе поглед. Руменина заля лицето ѝ.

Той присви рамене.

– Свикнал съм. Или поне... навремето бях.

Какво, по…Какво? Грейс не вярваше, че някога в живота си бе срещала толкова арогантен и нагъл човек. Е, Зоуи днес носеше тениска със собствения си лик.

– Знаеш ли кой съм?

– Ъъ… не – отговори бавно Грейс.

Но знам на кого приличаш ужасно много.

Да не би това да беше неговият заобиколен начин да я конфронтира заради уебтууна? Но той не изглеждаше като човек, който чете комикси. Може би нямаше представа, че изглежда точно като главния ѝ герой?

Тя се опита да му се усмихне приятелски.

– Каза, че си нов тук, нали? Имаш ли нужда от помощ, за да намериш следващия си час?

Тя тръгна към гишето, където знаеше, че госпожа Джепсън държи разпечатки на картата на кампуса на „Уинтър Лейк“. Но ръката му се спусна върху рамото ѝ и я спря.

– Не можеш ли да ми помогнеш?

От този ъгъл, под слънцето, проникващо през високите прозорци на библиотеката, очите му изглеждаха златисти.

– А-аз? – заекна тя. – Защо?

Той се наведе и сега лицето му беше точно пред нейното. Движенията му бяха плавни и контролирани. Може би беше спортист?

Изглежда не му пречеше, че носовете им почти се допираха. Но за Грейс беше изключително смущаващо едно невероятно красиво момче да стои толкова близо до нея.

– Не усещаш ли това привличане? – Той бавно вдигна ръка, пръстите му се задържаха толкова близо до бузата ѝ, че тя можеше да усети топлината, която се излъчваше от тялото му. Но той не я докосна.

Грейс засмука рязко въздух. Погледът му се премести към треперещите ѝ рамене. Това развали магията, или може би хипнозата, под която явно я беше поставил, и някакъв дълбоко заровен инстинкт за оцеляване пое контрола. Или може би приятелството ѝ със Зоуи беше продължило твърде дълго време, защото реакцията ѝ беше да насочи коляното си към слабините му.

Ако не беше достатъчно бърз, за да се отмести навреме, щеше да бъде нокаутиран. Но вместо това коляното ѝ се заби в бедрото му. Той се запрепъва назад и стисна крака си.

– Защо го направи? Какво е това?

– Съжалявам, но трябва да уважаваш личното пространство на момичетата – каза Грейс, докато пъхаше нещата си в чантата.

Няколко химикалки паднаха на пода, но в бързината Грейс ги остави там. Преди момчето да успее да се възстанови и да я последва, тя хукна към изхода.

– Чакай! – извика той след нея, но Грейс дори не погледна назад, докато бягаше през вратата на библиотеката.