Х като сапун - Гери Дечева

Х като сапун

Книги на Гери дечева

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 250
Цена 27.00 BGN / 13.80 EUR - твърди корици
Цена 23.00 BGN / 11.76 EUR - меки корици

Гергана Дечева - автор
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Анджела Дечева - редактор

В наличност

9.80 €

Първите 100 поръчани бройки ще бъдат с автограф

"Х като сапун" - Гери Дечева

На хотелите в моя живот и на всички "панаири, панаири, панаири“ с благодарност за житейския опит

Пролог

Страниците се огъват в себе си като дърпани с конци. Стотици, хиляди. Пламъкът ги прегръща нежно и ги примамва със сластен, съскащ стон към ново бъдеще. Сякаш им казва: „Елате, ще ви освободя, ще ви превърна в сиви пепелища, ще летите над света. Ще бъдете птички.“

Горят, хиляди герои и героини, хиляди съдби свистят и пукат, пищят по-силно от дъските на пода и лавиците, някога бели.

Огънят се плъзга към бара, прегръща бутилки, колби и епруветки.
Не е силен трясък, а тихо пук. Трясъкът идва, но секунди по-късно, когато

нещо излита навън и пада близо до ужасеното китайско семейство, което най-сетне млъква. Прозорците са обагрени в оранжево и парчета стъкло полетяват като издигащи се в нощта звезди. Може да има и падащи звезди, но никой не забелязва в суматохата.

Харви стои като препариран. Гърлото му отказва да произвежда звуци.
Устните му продължават да викат, но вик вече не излиза.

Тогава я вижда, зад бара. Прави си кафе.

По бузите ѝ се стича кръв, плотът е гальовно завит в огън, лампа се срутва. Тя слага мляко към кафето в една голяма епруветка. После се обръща, поглежда го право в очите, отпива една глътка, изважда цигара, пали от падналата до нея горяща дъска, дръпва и му се усмихва. Сладко и спокойно, в средата на червеното торнадо, Тори най-сетне се усмихва.

Харви се хвърля напред, но секунди преди да направи… няма представа какво, табелата със странен надпис („WTF“, а под него с по-малки букви: „Х като сапун“, а под него с още по-малки „копеле“) престава да свети. Керемиди захвърчават, странно големият комин, в който бяха намерили „онова нещо“, се накланя.

Някой хваща Харви с все сила, издърпва го назад. Лицето на американеца, обло,

бяло, подпухнало, сивоо̀ко, над което пада сламен остатък от окосмяване, е сгърчено от раздразнение и увисналите му бузи треперят.

– Къде са ни сините кърпи? Не ги виждам никъде! Казахте, че ще ни осигурите! И не ни казахте, че утре ще вали.

Но вече вали. Не дъжд, а горящи парчета.

Харви най-сетне забива юмрука си с все сила в мутрата му, а мъжът полетява назад, без синя кърпа, но с излъскани обувки. Жена му така и не го хваща – прекалено е заета да гони една леко обгоряла банкнота.

Китайците все така мълчат.

Когато Харви се обръща към пламналата къща, Тори я няма.

Глава 1

Три месеца по-рано

Накъде отиваш?

Казват, че когато една врата се затворела, се отваряла друга. Това важи с пълна сила само за едно – за „Тему“. Блокираш рекламите на „Тему” Лоуландия, тоест затваряш вратата, но веднага се отваря нова – за „Тему“ Италия, примерно. После за всяка една държава, която ги е регистрирала в мрежата си. С една дума „Тему“ е онази неизбежност, от която не можеш да избягаш. Като данъците и рождените дни.

За Тори, когато една врата се затвореше, тя просто се затваряше и изходите бяха два: през тавана или през подземен тунел. Въпросът беше: Накъде отиваш може би?

Казват също, че всяко зло е за добро, но Тори знаеше, че последното много зависи от това какво разбираш под „добро“ и „зло“.

Ако се съди по социалните медии, които тя наричаше „социални медузи“ (което не правеше чест на медузите), няма единно мнение по въпроса. Един вика „браво“, друг вика „смърт“ и то под един и същи пост. Ако кажеш, че това е пръчка, ще се появи някой, който ще цитира Ницше (когото изобщо не е разбрал или никога не е чел) и ще да те убеди, че не е пръчка, а камък. Понеже казват, че мъдрият отстъпва, ти се съгласяваш. Но глупакът, който вече е спечелил, става сила. Какви ги говоря и аз? Не става, а вече е станал сила, подхранвана от мълчанието на мислещия и от наивитета на хора, които са издигали за президенти я моркови, я лучени глави, я някой чесън, я някоя свиня, която ще изяде всички останали. А както знаем от един филм на Гай Ричи, няма по-опасно нещо от гладното прасе.

Отклоних се. Та по време на Ковид на Тори ѝ беше толкова скучно, или по-скоро беше толкова отчаяна, че от злото се роди по-зло – Ковид ерата даде живот на идеята ѝ да издаде книга, после още една, и още една. От своя страна това я вкара в джаза. Буквално. Връчиха ѝ една флейта, на която да духа постоянно и да мърда пръсти по дупките.

(Да ви имам мръсното подсъзнание!)

Може би в голямата схема на нещата щеше да се окаже, че е имало да учи някакъв голям житейски урок, но Тори искаше да е проста.

Бяха времената на ефекторите: хората, които влияеха върху други хора чрез социалните медузи. Тори ги делеше на позитивни ефектори, които тя обичаше и ценеше, и на дефектори, които тя не обичаше и които я мразеха открито. Уви, дефекторите бяха много повече. Ефекторите бяха хора, които правеха нещо позитивно за света, които създаваха, бяха интересни за гледане, човек можеше да научи нещо от тях. Но бяха малко.

Според по-голямата част от дефекторите, чиято работа по-принцип е да насъскват хора срещу хора, Тори беше проста. И не само.

Тя беше позиционирана в изолация от света, в малко село от градски тип, наречено Лоувил, и си играеше на бизнес, което беше като да си играеш на кукли. Като дете беше имала много кукли, но тогава играта беше друга. Сега беше като да вземеш най-различни плюшени неща – мечета, слонове, зайци, пингвини, овце (Тори), всякакви играчки, които децата на гостите в хотела забравяха често, да ги наредиш около една торта (книга в нейния случай) и те да си играят на това кой пръв ще се сдобие с книгата, кой ще я наплюе/ похвали пръв, за да може и останалите да се просветят и да я понаплюят/ похвалят и те. Играта приключваше, когато някой най-накрая обереше шамарите.

Тори (овцата) свиреше на флейта за музикален фон, докато устните ѝ изпръхнеха. Защо? Защото тя не само, че беше написала книга, но беше написала книга, в която случайно и без дори да ѝ мине през ума, че може да си навлече такава беля, беше вкарала свое собствено преживяване с един епископ (титлата тя разбра по-късно) – известен и обичан човек, за когото тя не беше чувала, защото не беше от хората, които знаеха имената и статутите на служителите в църквата.

Преживяването беше меко казано обезпокоително, но не като онова обезпокоително, което идва с отец Ередия в „Осъдени души“. В книгата си тя беше споменала случката мимоходом и после работата гръмна и се разсмърдя.

Не че беше писала кой е божият служител, но някак можеше да се разбере. Защото е лесно да се сетиш, че отец Патю най-вероятно е отец Матю.

Хората бяха обидени. Тези, които не знаеха нищо за Патю, бяха сърдити, че духовенството се поставя в такава разголена и крайно неприятно висяща светлина – като врат на пуйка с насилствено намерение.

И след като я гониха известно време, а нейният дългогодишен фен (да го определим по този начин, меко и почти умилително), който я преследваше от години, отново се появи, тя си грабна багажа и замина.

Книгата ѝ вече не се продаваше в книжарниците. Останалите ѝ заглавия също полека ги махнаха. И Тори взе, че отвори книжарница. Харви ѝ беше казал: „Когато една врата се затвори, друга се отваря. Това е основен принцип при някои съветски автомобили.“ Много се смяха.

От Лоувил, където живееше, до най-близкият голям град беше около час и половина с автобуса. Това беше същата линия, която обслужваше пътя към планинския курорт в планината, където имаше ски писти и езеро. И много други неща. Преди петнадесетина години един човек с бизнес нюх беше пуснал слух, че ако си потопиш краката в този гьол, а още по-добре ако се изкъпеш цял и гол, ще живееш над 120 години. В социалните медузи го пишеше. Постоянно изскачаха доказателства за лечебната сила на водата. Имаше разкази на хора, които сега били вече на 104 години и в блестящо здраве, а преди време, когато се цопнали там, били болни и на 89, примерно, и на прага на смъртта. Имало нещо в самия въздух, което карало и слепия да проходи, и глухия да прогледне. Как да не вярваш! Имаше снимков материал! Преди – Сега.

И всичко това, за да може онзи находчив човек да отвори девет ресторанта с по един хотел отгоре, в курортен комплекс „Вечност“.

Подет от новата азиатска вълна, предприемачът беше отворил и корейски ресторант, в който работели двадесетина неземно красиви корейски момчета (Тори не ги беше виждала). Жените разказваха, че онова кимчи било неземно.

Хората ходеха нагоре към „Вечност“ за дълголетие, спорт, ядене, а жените – и за да гледат красивите корейци. Имаше и „Бърлога на екстаза“, където влизали само мъже, но никой не казваше какво има вътре. Беше нещо като „Боен клуб“ – първото правило беше да не се говори за него. Тори беше разбрала от Харви, че един турист, който се прибирал обратно, споделил: „Много яко, копеле. Влизаш и има всичко! Всички спортни канали. Зала за гейминг. Стаички, където да плачеш, ако жена ти харчи прекалено много. Родих се за един ден.“

Когато жената на господин „Вечност“ почина, макар че се бе къпала в езерото всеки ден и се очакваше да живее поне триста години, той направи тайно погребение в заговор с децата си, вече свикнали на пари, и каза, че заминала на околосветско пътешествие. След известно време съпругата се появи отново, но беше някак пораснала на височина и доста отслабнала, а гърдите ѝ бяха по-големи. Истинската беше погребана в задния двор на имението му.

Замислена над тези неща и потънала в известна завист към изобретателността на някои бизнесмени, Тори за малко да си изтърве спирката.

***

Под дъжда се разхождаха влюбени хора, сгушени под един чадър. Правеха си селфита, за да дразнят онези, които не бяха сгушени или нямаха чадър.

Тори имаше чадър, но беше счупен.

Есен беше, капеха листа, миришеше на трева, манджа и ганджа. Деца пищяха в универсалния магазин с намаления, в който Тори влезе да купи нови кърпи за баня. Излезе почти веднага, когато едно детенце, да е живо и здраво, повърна отгоре ѝ, а майката гледаше Тори, сякаш тя му беше бръкнала в устата. То какво беше виновно малкото, като мамата го друсаше като тенджера с кебап, докато говореше с другата майка, държеше една намалена сапунерка и буташе количка, напълнена с парцалки?

50% намаление, какво да правиш? Живеем в свят, в който всеки ден е „Черен петък“.

Тори си беше загубила запалката и купи нова. Загуби и нея. Кибритът ѝ беше мокър.

Влезе в „Зара Хоум“, където я погледнаха като мръсен плъх. Започна да нарежда кърпите, които хареса. Жената – от онези, които просто знаеш, че не поемат нищо с глутен, дойде да ѝ ги изтръгне от ръцете, да не би да ги изцапа, може би. Или може би Тори беше развила параноя спрямо намеренията на хората.

Тя съвсем нелюбезно каза:

–Ще ги купувам.

Жената раздвижи добре подбраното си ярко червило и запита:

–Ама всичките ли?

–Не, общо осемнадесет. Значи още пет от тези и седем от тези.

И изведнъж Тори вече не беше плъх, а човек.

Прибра се след два часа. Молеше се за тишина. Искаше да се разпадне като къща от карти, но се разпадаше като дъждовен червей. После се сгърчи като настъпен червей, защото в хотела си имаха Павароти – един бразилец на 84 с мощни гърди, мощна храчка и газове като залпове. Без предупреждение той запя: „О, солеее миоооо.“, след което продължи с текста на импровизиран италиански – език, какъвто очевидно не знаеше.

И дъждовният червей искаше да пролази под пода.

Повдигаше ѝ се.

Знаеше, че сега Харви чисти плота на бара за двадесет и седми път, защото беше с обсесивно-компулсивно разстройство. Иначе беше красив. Имаше къдрава коса, която падаше до под ушите, мека на вид и светло-кестенява, очи като кората на дъб. Имаше двудневна брада, което не скриваше напълно онова, което в еротичните романи наричаха „линия на челюстта“, и пак там често беше определяно като нещо, с което „може да се реже стомана“. За целите на въпросните романи тялото му би могло да се определи като „апетитно“ – все пак всичко в тези четива се сравняваше с нещо за ядене, като някакъв плод или като твърд зеленчук. В подобни печатни издания се срещаха покъртителни неща като:

„Той се взря в нея с поглед, горещ като разтопен шоколад, а мускулите му се вълнуваха под кожата като пантери, потопени в мед.“

„Гърдите ѝ трептяха като две луни от бял желатин, а зърната ѝ се свиха като очите на уплашен котарак.“

„Той извади своята стоманена сабя на страстта, могъщия си жезъл на желанието, и се доближи като рицар, готов да освободи омагьосаната си господарка от проклятието на дрехите.“

„Тя разтвори своето тайно цвете, ухаещо като градина след дъжд, и го посрещна като морска раковина, обгърнала любопитна рибка.“

„Движенията им се сляха в ритъм, като лъжица, въртяща се в купа гъста супа от страст.“

Не, Тори не беше гладна.

Всъщност беше толкова изплашена и стресирана, че не беше и жадна. С една дума, не беше човек, а камък.

Харви не се казваше Харви – Тори го беше кръстила така на единствения коктейл, който умееше да прави прилично добре, и с който се беше напил, когато по случайност бе влязъл в бара ѝ преди почти година.

Оттогава ѝ помагаше да бутат бизнеса. Живееше в едната от двете тавански стаи, в тази вдясно от нейната.

Докато Тори лежеше на пода, внучето на дядото с мощния глас, малко бебе на 20 дни, дойде на гости, понесено от сина на бразилците и неговата тукашна съпруга. То моментално започна да пищи. И нямаше нищо лошо, това му беше работата, но Тори вече знаеше, че няма да спре до десет вечерта (а беше едва четири следобед). Тогава внучето си отиваше, понесено пак по същия начин, а бразилецът и жена му си пускаха музика и пееха, танцуваха и пляскаха с ръце.

Как има хора, които на тези години са толкова щастливи? На какви хапове са?

Защото Тори от един момент нататък бе започнала да вярва, че не можеш да си щастлив ей така, ако си се гледал с реалния живот в очите. Преди време не би ѝ минало през ума да мисли за тези хора с подозрение, защото имаше години, когато тя самата беше истински щастлива.

Харви мълчаливо влезе в стаята и подаде на Тори колба с вода с лимон и остави кафето ѝ „Джими Димик“ на пода до главата ѝ. Двойно еспресо. Нали знаеш как в „Криминале“ Тарантино играе ролята на онзи, който прави много якото кафе? Е, на него беше кръстено. Тори го пиеше с много мляко.

– Не, не съм купила чаршафи – информира тя, без никой да я е питал.

Трябваха нови кърпи и спално бельо за хотела. Не че нямаше желание, но просто всяко влизане в магазин беше болезнено – чувстваше се като вампир, избутан на слънце.

–Харв, вече скърца и ще те удуша, преди да те изгоня! – каза Тори с тон на предал се човек, след като Харви вече цели пет минути беше бърсал бюрото ѝ.

Парцалът застина.

–Слизам при клиентите – каза той и се обърна да излиза. – Ти недей да лежиш на пода, ще настинеш.

Клиентите...

Освен хотел, Тори имаше книжарница и бар към нея. В началото беше само кафене, но с едно голо кафе и книги не се живееше. Нищо, че в социалните медузи всички, които говореха за книги, неизбежно ги представяха с чаша пенливо кафе. Сигурно не си изкарваха прехраната с букви и кафеварка.

Ето защо Тори бе отворила бара, още преди Харви да се появи.

Не, не бяха любовници – нямаха време.

С целия си акъл още от самото начало Тори бе пуснала единия етаж като хотел. Не беше точно хотел, а само два апартамента, които отдаваше краткосрочно, защото в къщата имаше много място, а и трябваше да се живее. Сегашните гости бяха щастливите, пеещи старци.

Хвала тебе, Боже, че си заминават утре.

Тори стана да поръча чаршафите онлайн.

Взе грешния размер. Плака.

След кратко взиране в монитора слезе да помогне на Харви, защото по това време хората със стойки, които идваха да снимат клипчета за интернет бяха по-активни. Естествено тя не искаше да се навъртат тук, но и не можеше да ги спре. Това, което щеше да направи, бе да забрани вкарването на апаратурата им вътре. Скоро, много скоро!

Когато слезе и видя една да се снима с корицата на книга от книжарницата ѝ, на Тори ѝ стана зле.

Никой не туърква и не клати цици, докато държи „Спасителят в ръжта“!

Понеже не искаше да влиза в затвора за побой, а вече си имаше достатъчно проблеми с хора на високи постове, се измъкна към задния двор, който беше по-скоро зеленчукова градина.

Книжарницата беше в най-голямото помещение, но в нея влизаха предимно за снимки и като на изложба. Някои хора обичаха да се снимат с книги, които не четяха, но пък бяха популярни в интернет пространството, но в интерес на истината имаше и такива, които старателно избираха книга. Това важеше най-вече за местните хора, но за тях беше направила библиотека, за да не се харчат допълнително.

Барът, от друга страна, винаги беше препълнен.

На стола до масата със стъклено покритие в задния двор, сложена там предимно за пушачи, се беше настанила една жена. Беше вирнала мръсните си, кални крака (боси) на масата и говореше по „Фейс Тайм“ с мъжа си, докато едното ѝ дете (на около седем) спеше на другия стол, а по-малкото (на около четири) слагаше дъждовен червей в джоба си – истински, не метафоричен.

И като си помисля, че после трябва да мия тая маса със спирт…

Не, Харви щеше да я измие след нея сто осемдесет и девет пъти и щеше да подравни столовете, че и храстите и зелките зад тях. Харви обичаше всичко да е подредено. Израснал беше с майка, която не се била върнала от годините си на групарка и някак химията останала полепнала по и в тялото ѝ. Харви обичал майка си, докато не направила „нещо лошо“, както ѝ беше споделил. Тогава чувствата му леко охладнели и той започнал да прекарва повечето си време по улиците, поради което притежаваше „улична мъдрост“. Веднъж бе разказал на Тори как майка му го научила да танцува.

Няма лоши майки; има майки, които животът прави лоши.

Двата чифта мръсни крака се търкаха един в друг. Падаше засъхнала кал.

– А, в някакво малко градче сме, но след малко автобусът тръгва. Скоро ще сме в хижата горе.

О, боже, дошъл е автобус?

Тори погледна часовника си и вече наистина искаше да повърне.

<<< ВИЖ ВСИЧКИ АВТОРСКИ КНИГИ НА ГЕРИ ДЕЧЕВА ТУК >>>