Книги на Гери дечева
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 250
Цена 27.00 BGN / 13.80 EUR - твърди корици
Цена 23.00 BGN / 11.76 EUR - меки корици
Гергана Дечева - автор
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Анджела Дечева - редактор
Година: 2025
Език: Български
Страници: 250
Цена 27.00 BGN / 13.80 EUR - твърди корици
Цена 23.00 BGN / 11.76 EUR - меки корици
Гергана Дечева - автор
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Анджела Дечева - редактор
В наличност
Цена без отстъпка9.80 €
Първите 100 поръчани бройки ще бъдат с автограф
"Х като сапун" - Гери Дечева
На хотелите в моя живот и на всички "панаири, панаири, панаири“ с благодарност за житейския опит
Глава 4
Началото
Не беше станало лошо това място, ако Тори трябваше да е откровена.
Преди близо година и половина се бе запознала с една жена на име Блубел, която ѝ подари две книги на нейното издателство и си бяха говорили дълго. Беше странно запознанство на върха на една висока, много висока сграда в Рататуивил. Не се питаха една друга какво правят на тези висини над земята, че беше малко неудобно, но се заприказваха.
Ситуацията на Тори беше вече оплескана – социалните медузи точно я бяха подбрали заради отеца, който, както вече знаем, не беше Ередия, а положението на Блубел също не беше по-леко заради някакъв еротичен роман за секс между зомбита и вампири, който бе отказала да издаде. Пореваха си малко, Тори ѝ обеща, че ще отвори книжарничка и ще вземе да продава и книгите на нейното издателство. Чуваха се често, понякога Блубел идваше с трите си деца, а един път доведе и приятелка. Сега не можеше да мръдне от нейния „вил“, защото едното детенце, най-малкото, било започнало да заеква.
Тори намери тази къща случайно, много скоро след тази паметна среща. Неин приятел, един от малкото останали, беше закъсал нещо с нервите и го бяха оставили в лудницата, която по онова време се намираше малко по-надолу, навътре в отсрещната гора. Към нея имаше хирургическо отделение и зъболекарски кабинет. Сега там нямаше нищо, бяха разчистили дори развалините от съборената сграда.
Точно се канеха да я затварят, отчасти защото някой беше решил, че всички вътре били по-добре от тези навън, но предимно защото било нерентабилно, а и някой беше купил земята за стоеж на нещо, което не беше достояние на общността, когато Тори остана да спи в тази къща.
По онова време беше малко хотелче с четири стаи и голяма рецепция на долния етаж. Собствениците точно бяха решили да отдадат къщата под наем. Мебелите горе останаха, а те заминаха за Нова Зеландия. Бяха възрастна двойка без деца.
Тори не плащаше много голям наем, но подобно на всички останали и тя висеше на славата на „Вечност“ и на двадесетината красиви корееца.
Да са живи и здрави.
Висеше и на „Бърлогата на екстаза“, както и на мита за вечния живот и ски пистите.
Къщата представляваше много голяма, стара тухлена постройка, реновирана преди няколко години. Външните стени бяха боядисани в светлосиньо, почти бяло, а вратата – в зелено. Покривът беше странен. От стълбището се излизаше на нещо като равна площадка, където се намираше един съмнително широк комин, а надолу се спускаха полегатите страни, покрити с червени керемиди. На първия етаж имаше големи прозорци с кепенци, отново в зелено, но винаги бяха отворени.
Къщата беше залепена директно за затворената сладкарница „Изненадата на Сатаната“. Отпред имаше паркинг, а когато времето беше хубаво, изкарваха столове за хората, които искаха да се препичат на слънце.
След три вечери в тази къща и един не особено дълъг разговор със собствениците, Тори бе взела решението да остане. Не че имаше друг избор.
Няколко седмици след като се нанесе, тя директно продължи да отдава две от стаите под наем като мини хотелче, а на долния етаж откри книжарницата. След това отвори и кафенето, което после стана бар.
После Харви, който не се казваше Харви, се появи и се напи. След като изтрезня, Тори го прибра да работи при нея.
Андреас трябваше да чисти стаите и да поправя разни неща, но откакто едва не го уби ток, остана само с парцала в ръка. За ремонти викаха Доктор Стрейндж от селото. Истинското му име беше Дик, но беше фен на Марвел, като всички може би, а и обичаше Бенедикт Къмбърбач, макар и никак да не приличаше на него. Имаше наметало – едно старо червено тънко килимче или може би шал, и ходеше загърнат в него. Не беше като Великият Лебовски, който бе позволил да му бъде откраднато килимчето.
Тори зареждаше книги всяка седмица, предимно такива, които тя обичаше, поради което нямаше много еротика и романтъзи. Продаваше и книгите на Блубел. Освен книгите имаше и някои сувенири, сложила беше и купа с презервативи, защото имаха търсене, а на някои хора им даваше безплатно, защото според нея не биваше да се множат.
В общи линии денят трябваше да минава по план.
План
6:00 – Андреас идва да почисти бара и салона (до няколко дни да го изгоня, след като наема нормален, мислещ човек!)
7:00 – Харви отваря
7:00 – Кори Устата идва и започва да прави сандвичите и снаксовете за деня
8:00 – идва Уоши Бързата, която пере и глади чаршафите и кърпите от стаите и мие чиниите.
8:20 – изсипва се първият автобус и лудницата започва
До 10:00 – приключвам с онлайн поръчките за бара, книжарницата, стаите, тоалетна хартия и други
10:00 – поемам част от работата на Харви
10:00 до 12:00 – Харви си почива, аз оставам долу сама
12:00 до 18:00 – както дойде
18:00 до затваряне – пак сме двамата
Тази програма никога не се спазваше. Официално трябваше да затварят в 22:00, но това никога не се бе случвало.
Хора влизаха и излизаха от този хотел, сменяха се на по два-три дни и във всяка секунда искаха нещо.
Хора в бара имаше винаги. Разделени бяха на групировки.
В книжарничката влизаха малко посетители. Идваха хора от Лоувил и околността, но повечето клиенти купуваха нещо за четене в автобуса. Тъй като Тори нямаше „летищна“ литература, пътниците вземаха нещо с малко страници. Уви, най-кратката книга при нея беше и тази, която можеше да накара човек да си среже вените, ако и да беше психически здрав.
Понякога се спираха или отсядаха хора, които не бяха с всичкия си, но кой ли беше? Лошото е, че един малък процент от тях страдаха от онова лудо, опасното. Всъщност не страдаха, а караха другите да страдат.
Тори ли не го знаеше? 
