Този чаровен мъж - ПРОЛОГ - Пепърмил Букс

       Всичко започна вчера. Гладът. Отначало почти изцяло го пренебрегна. Каза на майка си, че май се разболява. Беше събота, така че нямаше нужда да се обажда в работата, за да каже, че е болен. Беше пуснал съобщение на приятелите си, че не му се излиза, и те му се бяха смели, че не може да носи на пиене.

       Още щом се събуди тази сутрин, обаче, разбра, че нещо не е наред. Ама съвсем не беше наред. Усещаше устата си различна. Когато се погледна в огледалото, изкрещя от шок и без да иска си прехапа езика.

       Моментално се зарови в Гугъл, но търсенето не доведе до нищо, ако не броим няколкото уебсайта за вицове. Не можа да намери нищо, което да обясни с човешки думи как може да ти пораснат такива зъби за една нощ. Освен че бяха дълги, бяха и дяволски остри.

       Обади се на зъболекаря си, за да си запише час по спешност. Щеше да струва цяло състояние, но, честно казано, беше започнал да си губи ума от ужас. След това поръча „Юбер“, за да стигне до зъболекаря си. Докато стоеше и чакаше колата във фоайето на сградата си, проникващата отвън светлина изгаряше очите му. Стоеше там с телефона в ръка и гледаше как малката иконка, обозначаваща колата върху екрана му, мъчително бавно си проправя път към местоположението му. После се опита да излезе на слънчева светлина...

       Писъците му привлякоха вниманието на няколко минаващи момичета, очевидно тръгнали да се попекат някъде на слънце. Филип, обаче, прекъсна веселия им разговор. Момичетата се затичаха към него. Той лежеше до вратата и се гърчеше на пода. Едното момиче дръпна ръцете от лицето му и приятелката ѝ изпищя.

       Филип побягна по стълбите, влезе в апартамента си, пусна щорите и направи опит да се успокои.

       Това трябва да беше някакъв номер. Някой просто си беше направил ужасна шега с него.

       Само че как? Дали някой му беше пробутал нещо в пиенето?  

       Кийт. Това лайно. Беше казал, че е спрял да прави такива неща, но Филип така и не му беше повярвал. Изпрати на Кийт гневно, обвинително съобщение, но в отговор получи нещо, което звучеше като искрено недоумение. После Филип игнорира многото позвънявания на Кийт.

       Ако това наистина не се случваше по вина на Кийт, Филип не биваше да му казва нищо повече, защото този идиот щеше да се раздрънка пред всички.

       Напълно отчаян, Филип се обади на номера на Националната здравна служба. Набра 111. Жената, която му вдигна, се засмя и му каза да престане да им губи времето с глупави шеги.

       Филип се върна пред огледалото. Външният му вид се беше променил и сега не само зъбите избождаха очите му. Кожата му беше по-бледа, с изключение на дясната страна на лицето, където го беше ударило слънцето – там изглеждаше като изгоряла. Беше зачервена, с мехури и крайно болезнена при допир. И въпреки че през страната минаваше гореща вълна, му беше студено.

       Едва когато вдигна ръка към изгореното си лице, забеляза колко дълги са станали ноктите му. И тогава наистина се изплаши. Сгушен в леглото си, той се люлееше напред-назад

и сълзите се стичаха по лицето му.

       След като шокът и ужасът започнаха да отминават, настъпи известна яснота.

       Каквото и да се случваше с него, със сигурност беше медицински проблем. Трябваше да отиде в болница. Не искаше да се обажда за линейка, тъй като щеше да има още въпроси. Не можеше да понесе някой друг да му се присмива. Не, щеше да изчака слънцето да залезе и щеше да отиде пеша до болницата. Тя беше само на около петнадесет минути ходене.

       И след като взе решение, малко се успокои. Поне имаше план.

       През останалата част от деня изпитваше глад, но не успя да яде. В случая, колкото и да беше странно, новите му зъби и предстоящото ходене при стоматолога не играеха роля, друго беше – всичко, което сложеше в устата си, го караше да повръща.

       Според телефона му слънцето щеше да залезе в 21:26 часа. Изчака до 21:30 и след това навлече плътното си черно худи. „Господин Черен“ – това беше прякорът му в групата.

       Докато се приготвяше да напусне апартамента, отиде да се огледа в огледалото в коридора, но колкото и да гледаше, огледалото не показваше признаци, че Филип съществува. Той просто не беше там. През целия ден старателно бе избягвал да споменава думата с „в“, дори в собствения си ум. Беше твърде нелепо. Твърде глупаво. Твърде...

       Но сега... Сега нямаше отражение. Как беше възможно? Да няма отражение? Всичко това беше кошмар, от който очевидно не можеше да се събуди.

       Седна и се опита да помисли. Навремето беше гледал няколко глупави филми на ужасите. Та кой не е гледал? Не бяха по вкуса му. И все пак всеки имаше основно познание по въпроса. Трябваше да бъдеш ухапан, нали? Така ставаш... онази дума.

       Не беше хапан.

       Преди няколко дни спа с онази испанка. Имаше малко нестандартни сексуални предпочитания, но не го беше хапала. Миналия уикенд беше с червенокосата. Да не би това да беше някаква венерическа болест? Това ли беше? Ако беше така, тогава решението беше… все същото. Никакво.

       Поради липса на по-добри идеи той излезе от апартамента и тръгна към „Кралска болница Манчестър“. А и гладът го дърпаше натам.

       Не след дълго стигна до болницата, но подмина входа и продължи да върви напред. Казваше си, че се подготвя вътрешно, че набира сила. Една малка разходка щеше да го успокои. Знаеше, че ще му е трудно да обясни всичко, което се беше случило, затова просто му трябваше малко време, за да си прочисти главата, и тогава щеше да влезе. В края на краищата това бяха медицински лица – работата им беше да проявяват разбиране към нещата. Дори към неща като… това.

       После се озова на „Оксфорд Роуд“, застанал в сянката на една врата, срещу един от студентските барове. Наблюдаваше как хората влизат и излизат, а после забеляза едно момиче, което се запрепъва към улицата. Спиралата ѝ се бе разтекла и изглеждаше супер зле,  сякаш щеше да повърне всеки миг.

       Той се спря, едва когато тя се канеше да пресече улицата, и да я последва.

       Какво, по дяволите, правеше?

       Знаеше отговора.

       Беше на лов.

       И то не по нормалния начин, по който ловуваше, когато търсеше нещо за чукане.

       В устата му се отделяха слюнки.

       Той побягна.

       Не знаеше накъде, просто бягаше.

       И бягаше.

       И бягаше.

       Хора. Светлини. Скърцащи гуми от набити спирачки, високи гласове. Всичко се размиваше пред очите му, докато бягаше до предела на силите си.

       Спря едва когато се срина от изтощение.

       Лежеше на земята. Край него се извисяваха тежки машини. Е, добре, значи беше някаква строителна площадка. Можеше да е къде ли не. Не е като да имаше недостиг на такива. Миналата седмица имаше голяма статия във „Вечерни новини“ за строителния бум в Манчестър.

       –Хей, господине. Не можете да влизате тук. Господине.

       Гласът дойде някъде отзад. Звучеше източноевропейски. Филип беше твърде изтощен, за да се помръдне.

       –Казах... – Фигурата на охранител, облечен в яке с ярки цветове за видимост отдалеч, се появи с главата надолу в полезрението на Филип. Мъжът държеше фенерче и гледаше надолу към него. Очите на мъжа се разшириха, а гласът му омекна. – Добре ли сте?

       Докато охранителят осветяваше лицето на Филип с фенерчето, някакъв инстинкт го накара да изсъска.

       Преди да разбере какво се случва, Филип скочи на крака. Охранителят се запрепъва назад и далечната улична светлина освети ужаса на лицето му.

       – Какво си ти, по дяволите?

       Филип не отговори. Вече знаеше. Знаеше. Гледаше как охранителят се паникьосва и с разтреперани пръсти рови за уоки-токито си, което в крайна сметка изтърва. Филип напълно загуби контрола си над всичко. Гладът беше победил.

       И така, сега Филип вървеше, като спираше от време на време и се опитваше да повърне. Колкото и да му се искаше, не можеше да накара организма си да изхвърли поетото. Гладът се бе успокоил, но на негово място беше дошло всепоглъщащо отвращение. Спомените за случилото се непрестанно се връщаха в съзнанието му.

       В какво се беше превърнал? Как можеше да му се случи такова нещо? Някакво наказание ли беше?

       Беше вече късно, след полунощ. Филип имаше много смътна представа къде се намира. Това не беше район, през който обикновено би минал. Беше се случило само веднъж, когато с Джефърс бяха дошли тук, за да си купят трева. Беше неприятно преживяване. При нормални обстоятелства и умрял да беше, нямаше как да го накарат да стъпи тук. Иронията в последната му мисъл не му убягна.

       Няколко тийнейджъри се бяха скрили в засада в пресечката пред него и го огледаха. Филип извърна очи и продължи напред.

       – Ей, приятелю, добре ли си? – Вече го следваха.

       Той не им обърна внимание и продължи да върви.

       Друг глас:

       – Ние просто се опитваме да се държим приятелски.

       – Да, не се дръж така, приятелю.

       Филип ускори темпото си, но изглежда, че те успяваха да вървят в крачка с него.

       – Сега вече си истински грубиян, момче!

       – Може би трябва да те научим на по-добри обноски, а?

       Пред себе си Филип видя това, което търсеше. Това, което не признаваше дори пред себе си, че бе търсил досега. Но ето, то беше там.

       Една фигура се олюляваше по тротоара. Млада жена. Дори отдалеч можеше да я различи. Беше боса, а на пръстите на дясната ѝ ръка висяха чифт обувки с високи токчета. Тя спря до един светофар на двулентовия път.

       И той хукна.

       Чуваше как момчетата зад него крещят, как търчат след него и го преследват. Това обаче нямаше никакво значение. Сега Филип беше по-бърз. По-бърз от всякога. Краката му едва докосваха земята.

       Пред него момичето натисна бутона на светофара на пешеходната пътека, след което прегърна стълба, за да се задържи изправена. Пътят беше една от главните артерии към и от града и дори по това време на нощта беше натоварен с трафик и в двете посоки.

       По протежение на пътното платно един тежкотоварен камион издрънча, когато мина през особено голяма дупка на пътя. Филип осъзна, че вече чува повече звуци от обичайното.

       И усещаше повече миризми.

       Всяко едно от сетивата му беше изострено.

       Знаеше, че момичето пред него носи парфюм „Коко“ на „Шанел“  и мирише на ром и „Кока-Кола“. Топлият нощен въздух също донасяше до носа му аромата на цигари и на нейната пот.

       Тежкотоварният автомобил продължи да се движи.

       Момичето все още се подпираше на стълба, без да осъзнава какво се случва. Беше съсредоточена върху малкото червено човече и чакаше то да стане зелено, за да може да продължи уморителното си придвижване към дома. Тези светофари винаги те карат да чакаш цяла вечност.

       Освен това отчаяно ѝ се ходеше до тоалетна. Докато Филип ускоряваше скоростта, с която бягаше към нея, той знаеше дори това. Как, по дяволите, би могъл да знае?

       Всичко беше въпрос на правилно преценен момент.

       Беше го изчислил до съвършенство – можеше да го направи сега.

       Ключовият фактор беше не да мисли, а да действа.

       За да се върне към онова, което е бил някога.

       Първото нещо, което момичето усети, беше силно раздвижване на въздуха, когато нещо прелетя покрай нея и после скочи напред.

       Първото нещо, което шофьорът на тежкотоварния автомобил усети, беше трясъкът, когато нещо се удари в предната част на шофьорската му кабина. С огромна сила. Той наби спирачките, при което товарът му се преобърна на пътя.

       Колата отзад, която тъкмо беше набрала скорост, за да премине през сменящите се светлини на светофара, беше принудена да завие към централния остров на магистралата, за да не се забие в задната част на камиона.

       Шофьорът стисна здраво волана, а сърцето му започна да бие с изсипалия се в тялото му адреналин.

       Накрая камионът спря.

       Какво беше ударил? Какво беше ударил?

       Той се надигна в седалката си и едва тогава забеляза кръвта, оплискала предното стъкло.

       Нещо гореше.

       Някъде зад него едно момиче пищеше.