Кафене Пълнолуние - Пролог

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2024
Език: Български
Страници: 178
Цена 19.00 BGN / 9.71 EUR

Маи Мочизуки - автор
Гергана Дечева - преводач
Полина Любенова - преводач
Василена Василева - редактор
Полина Любенова - коректор
Ирина Василева - корица

В наличност

9.71 €

" Кафене Пълнолуние "

Маи Мочизуки

Беше началото на април. Красивата мелодия от пиано влизаше през широко отворените прозорци, носена от свежия пролетен вятър.

„Salut d’amour“ на Елгар.

Любовен поздрав.

Точно тогава, сякаш призована от музиката, на парапета на балкона ми се появи котка. В жилищния ми блок домашните любимци бяха позволени, така че най-вероятно беше на някой съсед.

Беше обикновена шарена котка, с прекрасна разцветка на козината като черупка на костенурка – в бяло, кафяво и черно. Въпреки очевидната опасност, тя се носеше с изящество и с такава грациозна увереност, че се улових как я наблюдавам с възхищение.

Може би заради ясното синьо небе или заради цветовете на цъфналите вишни в далечината, светът изглеждаше като нарисуван.

През това време приготвях обяд. Или поне се преструвах, защото в действителност просто кълцах зелен лук, с който щях да наръся полуготовия си рамен. Е, щях да добавя малко моркови, бобени кълнове и спанак, запържени в сусамово олио, но както всяко полуготово ястие, далеч не беше нещо изискано. А резултатът съвсем не приличаше на изглеждаше като нарисуван.

Котката се беше спряла в средата на парапета и притваряше очи, сякаш изпаднала в състояние на неземна наслада, докато слушаше музиката от пианото. Дългата ѝ опашка се люшкаше напред-назад като махало.

Живеех в малък едностаен апартамент и кухнята беше едва на няколко крачки от балкона. Котката като че ме беше забелязала, защото се огледа и измяука.

Salut de chat, помислих си аз с усмивка.

Измих си ръцете и се запътих към балкона, но докато успея да отворя вратата с мрежа, котката вече беше изчезнала.

Озърнах се, но от нея нямаше и следа. Живеех на третия етаж. Притесних се, че може да е паднала и надникнах зад парапета, но и долу я нямаше. Разбира се, че една котка не би паднала толкова лесно, напомних си аз. Облегнах се на перилото и въздъхнах облекчено.

„Любовният поздрав” беше свършил. Сега звучеше „Етюд Опус 10, №3“ на Шопен, или още известен като „Сбогом“.

Първо поздрав, а сега сбогуване?

Въздъхнах и увесих глава.

Не биваше сега да мисля за сбогувания.

Раздялата винаги е трудна, но е още по-трудна, когато си четиридесетгодишна жена, която си е мислила, че най-сетне е открила половинката си. Бяхме заедно толкова дълго, че бях започнала да вярвам, че ще е така завинаги. В крайна сметка, обаче, не можеш да вземаш нищо за даденост. Дори и котките понякога губят равновесие.

Тази мисъл ме притесни и отново погледнах надолу към земята. Но от котката наистина нямаше и помен. Където и да беше отишла, явно си беше съвсем наред.

Ако някой беше паднал, то това бях аз.

Къде сгреших…

Чух развълнувани детски гласове отдолу, погледнах пак и видях група деца, които се разхождаха по улицата. Явно бяха в първи или втори клас на началното училище и сега бяха в пролетна ваканция.

Вълна от носталгия ме заля и се зачудих как ли са бившите ми ученици.

Може би не трябваше да се отказвам от учителската професия…

Но не. В сегашното ми положение, ако бях учителка, някой малък тиранин сигурно би ми задал жестокия въпрос: „Госпожо, защо не сте омъжена?“. Това щеше да е напълно достатъчно, за да избухна в сълзи пред целия клас.

Не, добре, че се бях отказала от тази работа. С категорично кимване, сякаш, за да убедя себе си, затворих вратата и се прибрах вътре.

В някакъв момент музиката от пианото беше спряла.