Тези брутални наслади - Мика Немеревър

Запази книга : доставката може да бъде извършена най-рано след 1май2023г.

" Тези брутални наслади "

Мика Немеревър

Тези брутални наслади

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 512

Мика Немеревър - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор

В наличност

21.25 лвс ДДС 25.00 лв

Добави

ПРОЛОГ

Чарли перфорира картата си. Полунощ отдавна е минало и всички останали отдавна са си тръгнали. Той изключва осветлението, наблюдава как мракът хуква като приливна вълна по дългите редици и после всичко потъва в черно. След това спуска металната ролетна врата и я заключва.

Когато излиза изпод навеса, дъждът се спуска върху чадъра му като плащ. Около дъха му въздухът образува бели съсиреци. Зад далечната страна на склада изписква влак. Чарли си мисли за плетени одеяла и топъл шоколад, за полузабравени удобства от детството му, но вече е на достатъчно години, за да си признае, че му липсват.

Всички имат и семейства, и съпруги, и щастливи планове за празника. Чарли има само билети за матине и Люси, която ще скимти и върти опашка да ѝ метне някой залък от вечерята си, приготвена набързо в микровълновата, докато седи и яде пред телевизора. Изтощен е, защото е далеч по-лесно да поправяш разни неща, отколкото да си самотен.

Докато завива по страничната улица, опипва джобовете си с дебелите си пръсти в търсене на ключовете. Когато отваря вратата на колата си, дъждовната вода, застанала върху покрива като корона, се разлива и плиска по земята. В купето е по-студенo и от навън. Чарли подухва в шепите си и се моли студът да не е проникнал и между чаршафите му. Опитва се да запали двигателя и той пищи. Скърцане от раздран метал, последвано от тежък гърмящ предсмъртен звук.

Чарли бързо изключва двигателя и стиска волана с ръце. Кокалчетата му са побелели. Навикнал е да чува звуците от изтощени батерии, спукани гуми, умиращи двигатели, които просто отказват да запалят на студено. Но каквото и да се е случило току-що, е много по-лошо.

Вече е подгизнал до кости, когато се сеща, че има чадър. Той вдига предния капак, който изскърцва проплакващо, и се надява, че в непонятната бъркотия на двигателя му го чака чудотворно разрешение. Но Чарли никога не е бил кой знае какъв техник. Под капака няма нищо за него.

Той отстъпва назад и тръгва към телефонната кабинка, но спира по средата на улицата. Премигва, за да види по-добре през дъжда – слушалката се люлее на кабела си.

За първи път Чарли позволява на ужаса си да прерасне в гняв.

– Шибани... тийнейджъри.

Сега трябва да се върне в склада и да ползва телефона в стаята за почивка. Чарли издишва гневно и си пробива път обратно към колата, навежда се и грабва чадъра. И ето, вече усеща наченки на главоболие, точно зад очите. Чарли затваря вратата и се изправя. Когато отново оглежда улицата, вече не е сам.

–Добре ли сте?

На улицата до него се е появила очукана черна кола. Дъждът се плъзга по прозорците и покрива, но вратата виси отворена и към него се е наклонило момче, метнало едната си ръка през рамката, като скоба. Тъмната му коса е прилежно, дори изкусно неподстригана, но е облечен добре. Кариран пуловер, карамелено-кафяви ботуши – момче от някой хор в предградията, бунтар, но някак не съвсем.

Чарли го гледа и момчето се усмихва.

–Не изглежда много забавно. – Момчето кимва към димящия капак на колата на Чарли. – Колата ли Ви се развали?

Чарли бавно поклаща глава:

– Телефонът в кабинката не работи.

Момчето сбръчква лице съчувствено и се обръща към невидимия шофьор. После кимва и се обръща към Чарли:

– Можем да Ви откараме до дома, ако искате – казва той. – Колата няма да избяга

никъде. Може и да се обадите на аварийната служба да я изтеглят, но поне ще е от някое топло място.

Чарли отново вдига капака, за да хвърли един последен и напълно безнадежден поглед към двигателя си. Въздъхва и го затваря с трясък.

– Аз съм в „Полиш Хил“ – казва той. – Няма ли да ви отклоня от пътя?

– Никак – Момчето се плъзва към мястото в средата и Чарли изтърсва чадъра си, преди да влезе.

Шофьорът също е почти хлапе. Слаб, коса с цвят на мед. Дрехите му също са добре поддържани, като тези на приятеля му, но видимо по-евтини. В карираната му фланелена риза има нещо съвсем простичко, обикновено, сякаш е ушита у дома по кройка. Зад очилата, много подобни на тези, които е носел Малкълм Екс, тъмните очи на момчето са сериозни и когато поздравява Чарли, не се усмихва. Очите му се задържат върху Чарли само секунда по-дълго, отколкото би трябвало, след това улавя подканващия поглед на приятеля си, прехапва устни и се концентрира върху пътя.

– Той е срамежлив – казва тъмнокосото момче. – Не му обръщайте внимание.

Чарли кимва, не се обижда. Момчетата се оказват по-млади, отколкото бе предположил. Може би са все още в гимназията. Чуди се какво правят тези двамата, защо карат безцелно съвсем сами – изглеждат от типа момчета, които винаги имат отлични оценки, спазват правилата, добре поддържани и чисти. Но среднощна разходка с кола?

Мисълта е трогателна, тъжна, почти очарователна. Чарли беше съвсем различен тийнейджър – винаги с кофти оценки; беше във футболния отбор, но никога не беше добър дори и в това; тромав и праволинеен в очите на онези клоуни в класа му. Но той знае много добре какво е да се чудиш и да не разбираш какво по-различно правят другите, за да бъдат щастливи, той знае какво е да си в най-външния обръч, в покрайнините на приятелството. Все още си спомня компанията на тишината, мимолетната и бързо изплъзваща се топлина в моментите, които тийнейджърите прекарват самотни, макар и заедно.

Чистачките щракат и парното издишва горещо. Червенокосият държи волана по правилника – с ръце на десет и два часа, ако приемем, че воланът е циферблат на часовник. Сякаш кара отскоро.

Другото момче се пресяга през коленете на Чарли и вади термос от жабката на колата. Съдържанието ухае на горещ бульон и розмарин, нещо, което бабата на Чарли може би му бе приготвяла, когато е бил дете и болен.

–Искате ли? – пита момчето. – Това е пиле и ориз.

–Много мило от твоя страна – съгласява се Чарли.

Той държи здраво металната чаша на термоса, докато момчето внимателно я пълни. Първата глътка изгаря езика на Чарли, но сякаш шокира студа в костите му и го гони навън. А и вкусът е толкова приятен. Първоначално има съвсем лек дъх на сапун, усеща се върху езика, сякаш чашата не е била изплакната добре, но след миг изчезва. Тъмнокосото момче отпива от термоса и го предлага на приятеля си, но шофьорът рязко поклаща глава и не откъсва очи от пустото шосе.

Известно време е тихо. Чарли допива супата и търкаля чашата между дланите си. Изгорените му вкусови рецептори започват да го сърбят.

–Как се казвате? – той пита.

Чарли ще забрави отговора веднага щом го чуе, но е благодарен за обещанието да е скоро у дома и за натежалата в корема му гореща храна, и иска да бъде вежлив.

Момчето до него се замисля, преди да отговори, сякаш се колебае дали да каже истината, или не. Изглежда притеснен, но може би не го осъзнава.

–Аз съм Джулиан – отговаря той накрая.

После хвърля остър поглед към приятеля си. Другото момче мълчи един безкраен миг, сякаш събира воля да говори. Челюстта му е опъната в нервна линия. Това драска леко по нервите на Чарли, както често се случва при срещата му с неспокойни хора. Срамежливостта е нещо, което може да разбере и прости, но сгърчен страх? Това не може да понася.

–Пол – казва шофьорът с празно изражение, толкова тихо, че Чарли почти не успява да го чуе.

Чарли гледа ту единия, ту другия, забелязва колко различно са облечени и как Пол отбягва погледа на Джулиан. Почти не изглеждат, почти не се държат като приятели. Отново, вече много повече от първоначално, той е любопитен какво са правили, преди да попаднат на него на улицата. Но няма причина да се притеснява. Та те са просто деца, а той е почти у дома. И когато си влезе вкъщи, тези момчета вече няма да имат никакво значение.

Усеща пръстите си твърде топли около празната чаша. Жегата от вентилационния отвор внезапно увисва и се държи за него. Като летата в Охайо, когато беше дете. Той се опитва да свали ципа на парката си, но пръстите му са гумени, топли и мазни, като при треска. Чашата от термоса се полюшва между глезените му, преди той дори да е разбрал, че я е изпуснал.

Джулиан се усмихва внезапно и сръгва с лакът приятеля си, сякаш за да го включи в шега.

–Къде точно в „Полиш Хил“ си, Чарли?

Внезапната яснота в гласа на Пол е стряскаща. Усеща се едно ехо от „Мъри Авеню“[1] в начина, по който произнася гласните – по-силно и натъртено, сякаш се е научил да говори чрез четене. Точно в началото на „точно“ има едно забележимо и нескрито ударение върху „т“.

– Ъъъ, на север от „Имакюлит харт“ – отговаря Чарли. – Ако завиеш надясно по…

Сковаващата топлина плъзва през пръстите и нагоре по ръцете му, от изгорения му език навън към устните му. Той вдига ръка до лицето си и прокарва върховете на пръстите си по устата си, сакаш размазва нещо. Не усеща нищо.

Колата е застанала на място, двигателят върви на празни обороти. Спрели са на железопътен прелез, чакат звука на звънеца.

Момчетата го гледат с немигащи очи. Джулиан все още се усмихва. Пол изглежда така, сякаш никога не се е усмихвал. И двамата носят ръкавици. И двамата са съблекли връхните си дрехи в задушаващата топлина, но все още носят ръкавиците си.

– Името. – Езикът му е толкова дебел, може да го задави. – Никога не съм ви казвал името си.

Джулиан избухва в остър нервен смях, преди да успее да го задуши. Но Пол не трепва. Очите му са ярки и безмилостни. Всяка негова дума е стегната, прецизно измерена, сякаш се е упражнявал пред огледалото.

–Мислиш ли, че съседите ще забележат, че те няма, господин Степанек?

Чарли се опитва да накара безчувствените си длани да се хванат за дръжката на вратата. Ръката му се стоварва неуспешно и тялото му се свлича напълно безполезно в ъгъла на седалката.

–Не бива да правиш това – казва Джулиан. Не е заплаха. Момчето говори така, сякаш се опитва да придума някое непослушно дете. – Мога ли да видя китките ти, Чарли? Зад гърба ти, ако нямаш нищо против. Ще отнеме само няколко секунди.

Той отново се опитва да се пребори с тялото си и да го вкара в състояние, в което да може да го контролира, но то се клати напред и се стоварва върху таблото. И след това ръцете и краката му напълно отказват да се подчиняват. Дори не може да остане неподвижен.

Какво ще се случи с Люси? Това е единствената му разбираема мисъл. След молбата на Джулиан ръцете на Чарли се движат автоматично, сякаш все още може да ги контролира сам. Едва усеща увиването на въжето около китките му, подръпването на затягащия се възел – неприятно, далечно усещане, сякаш някой дърпа дрехите му.

Купето трепери при преминаващата тежест на влака.

–Благодаря – казва Джулиан. – Видя ли, не беше чак толкова лошо. Обичаш да изпълняваш заповеди, нали? Без значение какво ти заповядват, ти го правиш.

–Четохме всичко за теб. – Гласът на Пол е мек. – Знаем точно какво си.

Но Чарли не знае какво е, вече не. Може би никога не е знаел какво е. Страхът те кара да забравиш всичко – превръща те в нещо, което знае само едно: че може да умре. Изживявал го е и преди, виждал е да се случва и с други хора. Знае как изглежда това „нещо“ отстрани и по лицата на момчетата разбира, че и те го виждат. В тази противна, болна, задушаваща като виетнамското слънце жега, той си спомня за облекчението от решението си да не вижда.

Влакът отминава и оставя кънтяща празнота след себе си. Джулиан убеждава Чарли да се облегне на седалката и закопчава предпазния колан вместо него. Пол гледа с каменно лице, след това си поема дълбоко дъх и превключва скоростния лост.

Изтръпване и безчувственост се процеждат като кървави струйки в зрението на Чарли. Вижда всичко през мъглата на съня. Псе по-големите черни празнини между уличните лампи, непознатите момчета до него, бледи и мълчаливи, гледащи безизразно в тъмното.

Те са деца, просто деца. Чарли не разбира и никога няма да разбере. Момчетата все още не се поглеждат в очите. Страхуват се, и двамата, от това, което могат да видят там.

[1] Училище в Питсбърг. Бел. пр.