Тези брутални наслади - Мика Немеревър

Запази книга : доставката може да бъде извършена най-рано след 1май2023г.

" Тези брутални наслади "

Мика Немеревър

Тези брутални наслади

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 512

Мика Немеревър - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор

В наличност

21.25 лвс ДДС 25.00 лв

Добави

Глава 1

Хапчетата позволяваха на майка му да спи, но не ѝ помагаха да спи добре. Долните ѝ клепачи оставаха тъмни и плътни, сякаш изобщо не беше мигвала. Пол винаги можеше да разбере кога ги е вземала, защото тогава тя ставаше бавна и нервността ѝ изчезваше. Повечето звуци все още я стряскаха, но достигаха до нея със закъснение, което ѝ даваше време да се подготви и да се събере.

Когато пиеше хапчетата си, тя се движеше с вяла отпуснатост, раменете ѝ приведени, сякаш вървеше през вода. Не беше кой знае какво подобрение, поне не и за останалите в къщата, но Пол не беше единственият, който се беше отказал да очаква нещата да се променят.

Тя седеше до прозореца на всекидневната, където винаги бе твърдяла, че светлината е най-добра. Нюансите на зимата караха кожата ѝ да изглежда сиво-бяла, като цвета на халата ѝ. Пол я наблюдаваше как плъзва пръсти под очите си. Тъмните сенки изчезнаха под слой коректор.

–Няма нищо лошо в подаръка ти – казваше майка му. Очите ѝ бяха обърнати към малкото дамско огледало, но не гледаха в него. Сякаш бе оставила движенията си на волята на мускулната си памет. – Красиво е. Бубе[1] Соня винаги е харесвала изкуството ти.

Пол вече беше облечен за партито в кафявия костюм от рипсено кадифе и плетената синя вратовръзка, която слагаше за всяко едно парти. Блейзерът му беше станал доста тесен около раменете – малки гънки плат се впиваха в плътта му, когато вдигаше ръце. Ръкавите бяха окъсели с около инч. Пол мразеше да гледа оголените си китки, техните блестящи сини вени и кожата, опъната и твърде тънка, за да ги задържи на място. Напомниха му, че тялото му е нещо, което може да бъде разглобено.

–Няма да ѝ хареса – каза той. – Ако бях на нейно място, бих го презирал. Това е като шамар през лицето ѝ.

–Кой ти вкарва такива ужасни идеи в главата? – Майка му го гледаше с печалния тъмен поглед на теле. Когато Пол се насили да не поглежда встрани, усети тъпа и настойчива болка. –

Винаги предполагаш най-лошото. Не знам какво да мисля за тези учебници и книги, които те карат да четеш.

–Никой не ми вкарва нищо в главата – каза Пол. Гласът му беше рязък, но ѝ трябваше малко време да потрепне от тона му. – Това е напълно обективна оценка. Няма да го хареса и ще е права.

Майка му бавно затвори чантата си. Тя му се усмихна уморено, но с окончателност, с която слагаше край на разговора.

Валеше сняг, големи мокри люспи, опетнени в сиво, преди дори да се ударят в земята. Зад прозореца семейният „Буик“ летеше като хидроплан в кишата и после спря. Одри се измъкна иззад волана, отърси дългата си ягодово-руса коса, отмахна я от лицето си, и закрачи по пътеката към къщата, люлеейки хартиен плик в ръката си.

–Е, това е най-хубавото, което успях да намеря за толкова пари – каза Одри вместо поздрав. – Тя издърпа плика надолу, извади бутилката с вино и я огледа. – Дали е достатъчно изискано за хората от „Маунт Лебанон“[2] е съвсем друг въпрос… За Бога, Ма, имаш ли намерение изобщо да се обличаш вече за това нещо?

Имаше време, когато работата на майката на Пол беше да играе ролята на овчарско куче, да гони всички да се стягат и да бързат, и да следи часовника. Сега тази роля се бе прехвърлила с тежест върху Одри. Допреди година Одри беше тази, която винаги се препъваше последна от долното помещение в мазето с полузавързани обувки, докато майка им трепереше от нерви и подскачаше на стълбите, притеснена, че закъсняват.

Днес Одри беше готова навреме, връзките на ботушите ѝ бяха вързани, но все още беше толкова скептична към цялата идея за точност, че на самата нея ѝ беше безкрайно трудно да убеди някого другиго в необходимостта да са навреме. Когато най-сетне успя да придума майка им да се облече, вече беше ясно, че ще закъснеят.

Тримата чакаха в предния коридор, облечени в официалните си дрехи и зимните си палта. Пол стоеше напълно неподвижно, свил лакти, и се опитваше да не си играе с маншетите си. Одри не спираше да повдига ръкава си нагоре и да гледа часовника си. Лори, без да обръща внимание на никой от тях, се бе облегнала на парапета и слушаше транзисторното си радио.

–Ще отида да видя дали мога да я накарам да побърза – каза Одри след малко. – Пол, каква е тази физиономия? Изглеждаш сякаш всеки момент ще се разревеш.

Пол я изгледа злобно, докато се изкачваше по стълбите. Лори извади една от слушалките си и въздъхна. Беше като кукла с розова кожа, носеше обувки с каишка през глезена и рокля на цветчета, която баба им ѝ беше ушила. Изглеждаше много по-малка от дванадесетте си години, но около нея се носеше онази аура на завишено тийнейджърско раздразнение от всичко.

Двамата се погледнаха в очите дълго и безмълвно. Пол събра сили за усмивка, която излезе по-скоро кисела, а Лори умишлено я пренебрегна.

Когато една врата на горния етаж най-накрая се затвори, тялото ѝ се напрегна едва доловимо.

–Господи – каза Лори. – Това нещо ще бъде една безкрайна досада.

***

Одри караше доста бързо. Майка му бе седнала на предната седалка до Одри, скръстила в скута си ръце, мушнати в ръкавици, и гледаше прозореца. Не се оплакваше от начина, по който Одри шофираше, не каза нищо и за решението ѝ да мине по голямата магистрала. Дори не спомена почти незабележимия сплетен кичур зад дясното ухо на Одри.

Всеки път, когато колата влизаше в тунел, Пол оглеждаше отражението на лицето на майка си върху тъмното стъкло. Празните очи и фините бръчици в ъглите им, начинът, по който плетената ѝ шапка с цвят на лавандула се държеше с все сили за тъмнокестенявата ѝ коса. Беше му толкова лесно да я мрази. Беше почти първичен инстинкт.

Бяха закъснели толкова много, че вече паркираните коли пред къщата на леля им Хейзъл бяха натрупали слой сняг. Одри спря колата, пое дълбоко дъх, след което се обърна, за да се усмихне саркастично на Пол и Лори.

–Добре, банда, да вървим и да се преструваме пред хората, че сме нормални.

Беше като всяко друго семейно събиране – изпълнено с добронамерени, изтощаващи до предел хора, които просто нямаха търпение да отворят раните на Пол и да човъркат в тях. И всички те имаха уникални изградени умения да го правят ефикасно.

Съпругът на Хейзъл, Харви, който обожаваше Пол безрезервно, имаше дарбата да се държи така, сякаш всичко, което представляваше интерес в живота на Пол, всеки един негов жест, е просто ненормално погрешно за едно момче. Днес той разтърси раменете на Пол и попита, сякаш самата идея да зададе въпроса бе предпоставка за смях:

–И кога е следващата ти експедиция за лов на пеперуди?

–Всички са мъртви сега – отговори Пол и се усмихна, – но благодаря, че попита.

Всички във фамилията се отнесяха към тях четиримата с осезаемо внимание и деликатност. Майка му беше като положена между възглавнички от всяка страна – сред меките гласове на лелите му, нежните потупвания по ръката, всичко около нея издигнато така, че нищо нежелателно да не достигне до нея, по никакъв начин.

Когато Пол и сестрите му се приближаваха твърде близо до някоя група, разговорите ставаха изкуствено ведри и леки. По-младите братовчеди, които очевидно бяха инструктирани да бъдат особено внимателни, просто млъкваха да не би случайно да кажат нещо обидно. Те си разменяха паникьосани погледи, след което се оттегляха, шептейки си високо.

Имаше нещо различно в начина, по който фамилията се отнасяше към Пол. Винаги го бе имало. Но сега беше в дестилирана форма – интереса, очарованието дори, към всяка негова дума, предпазливостта, тревожното скрито подводно течение на безпокойството.

Пол се опитваше да бъде учтив доколкото бе по силите му, да стане малък, много малък, невидим. Забравяше разговорите веднага щом приключваха и единственото, което можеше да си спомни, бе какво бяха казали хората, докато се отдалечаваше от тях.

Рут казва, че колежът не му се отразява по-добре, що се отнася до нови приятели.

Не се учудвам. Е, вината не е негова, но той е малко… интензивен като характер, нали?

О, сигурно ѝ е толкова трудно, с всеки изминал ден той все повече прилича на баща си…

Дядо му го хвана точно когато се промъкваше към килера за хранителни продукти, където се надяваше да успее да събере мислите си. Дядо му му се усмихна многозначително, но Пол не успя да намери желание да отвърне на усмивката. Зад рамото му Пол можеше да види Хейзъл, облечена разкошно в стил „мода от предградията“, характерна за първо поколение родено в Америка, която се опитваше да убеди Лори да опита глазурата от шпатулата.

– Много идва, нали? – каза дядо му. – Цялата тази суета.

Пол притисна рамене към рафтовете с хранителни стоки и затвори очи. Нямаше нужда да кима. Той и дядо му бяха минавали през този разговор на всяко семейно парти, още откакто беше на пет години.

– Държиш ли се? Нямаш никакво заучено изражение, зад което да се прикриеш, Поли.

– Всички ме третират като бомба със закъснител – каза Пол по-откровено, отколкото би се осмелил пред някого другиго. – Това от една страна.

Дядо му издаде любезен, но пренебрежителен звук, който се претърколи от дъното на гърлото му.

– Само си въобразяваш – каза той, сякаш това беше някаква голяма утеха. – Какво? Мислиш ли, че някой все още е разстроен от тази работа с онова дете, Костело? Момчешки неща. Това е. И нищо повече. Забравена история. Майка ти може да мисли малко по-различно – добави той, – но тя няма как да знае, нали? Едно момче трябва да се защитава.

Дядо му се отклоняваше от основната тема и двамата го знаеха, но Пол го остави да си вярва, че не е забелязал. След миг той стисна бързо ръката му.

– Хайде – подкани го дядо му, – защо не отидем да покажем на Мамалех[3] какво си нарисувал за нея?

Бе отлагал този миг възможно най-дълго, но сега нямаше как да избяга. Прабаба му беше настанена на почетно място в едно от по-добрите кресла, инвалидната ѝ количка беше сгъната встрани. Приличаше на дребен папагал, мила и уязвима, мъничка под одеялата. Във въздуха около нея се носеше сладникава миризма на пудра с привкус на гнило.

Когато Пол се наведе да целуне кожата на челото ѝ, тънка и суха като оризова хартия, тя стисна пръстите му в ръката си. После погледна към майката на Пол и кимна толкова леко, че жестът беше почти невидим.

– Ти и Якоб създадохте толкова красиви деца, Рути – каза тя.

Пол усети рядък момент на някаква роднинска обвързаност с майка си, когато забеляза потрепването в усмивката ѝ. Неловка тишина обви стаята, докато прабаба му се бореше с опаковката. Когато хартията падна, тишината не се вдигна.

За картината си Пол бе използвал единствената снимка, на която можеше да се оцени някога красивото младо момиче, сега вече прабаба, от времето, когато бе живяла в Литва. Беше пресъздал едно гордо, красиво момиче с дълга черна коса и усмивка не по-различна от тази на Лори, в която се четеше нещо палаво и закачливо. Бе възнамерявал да направи картината щастлива и нежна, да създаде нещо, което да озарява мрачните ѝ дни. Сега Пол я наблюдаваше как намества дебелите си очила, за да я погледне по-отблизо, малките ѝ ръчички трепереха като бодливи клони. И пол знаеше, още преди тя да проговори, че това бе най-жестокото нещо, което можеше да ѝ се подари.

– Много е странно – каза тя с акцент, променен от спомена. – Странно е да си помисля, че съм единственият човек, който ме помни такава. – Тя се усмихна на Пол, миролюбиво и примирено, и на Пол му се прииска да се стопи и да изчезне във въздуха. – В съзнанието ми винаги е едно и също, знаеш ли. Без значение на колко съм години, когато се погледна в огледалото, това е лицето, което очаквам да видя.

Пол не можеше да изтрие ужаса от лицето си, но тя беше твърде късогледа, за да забележи и отново посегна към ръката му и я стисна. Кожата ѝ беше топла, сякаш имаше треска.

–Това е красив спомен – каза тя. – Благодаря ти.

Пол се изниза от стаята при първа възможност, без никой да го забележи. Озова се в спалнята на леля си, където от намаляващата слънчева светлина беше останала една тънка ивица, като парче памук попито с разпадащо се светло, забравено между завесите. Беше студено. Хейзъл все още не беше стигнала до нивото на средната класа, за да остави отоплението включено в някоя празна стая.

Пол седна на стола до прозореца, протегна тънките си крака и се опита да забрави, че съществува. Единствената му компания бяха сенките в семейните снимки и тихото хъркане на котката в долния край на леглото.

Вратата се отвори и Лори влезе вътре. Тя сложи пръст на устните си, ухили се, и се настани до него на другия стол пред прозореца.

–Баси колко е скучно – каза тя, наслаждавайки се на първата си нецензурна дума, която все още не беше загубила своя чар, понеже беше в речника ѝ отскоро. Тя вдигна обутите си в чорапи крака върху неговите.

Пол я подбутна, но не съвсем настойчиво, после се предаде и ѝ позволи да му се натрапва.

–Хейзъл искаше да те намеря и да ти кажа, че след няколко минути ще има торта. Обаче е отвратителна, глазурата е пълна с кокос.

–Ти си единствената, която не харесва кокос, откачалко – автоматично каза Пол, но не можа да събере достатъчно ентусиазъм да я дразни повече.

Лори наклони глава на една страна и допря слепоочието си до завесите. Всички във фамилията винаги отбелязваха приликата между Пол и баща му, но никой досега не бе посочил колко много приличаше Лори на него, много повече от Пол. Единствено тя сред всички деца от фамилията Флайшър не бе наследила червената коса на дядо им. Лицето ѝ беше по-пълно от това на Пол и далеч по-мило. Но останалите като че не очакваха едно момиче да прилича на баща си – това беше нещо, което само Пол забелязваше, нещо, което от време на време можеше да го накара да остане без дъх от скръб.

–Добре ли си? – Очите ѝ намериха неговите и тя бързо го прецени. И оценката ѝ по нищо не приличаше на предприетата от семейството егоистична загриженост. – Изглеждаш наистина тъжен.

На Пол наистина му беше писнало да го питат, но също така му беше писнало и да се преструва, че отговорът е такъв, какъвто всички искаха да бъде.

–Не си ли тъжна и ти?

Лори издаде звук, който беше няколко нюанса по-ядосан, за да мине за смях.

–Татко ми липсва – каза тя. – Той обърка всичко.

–Е… – Пол пъхна очилата си в горния джоб на сакото си и затвори очи, – тук не грешиш.

[1] От иврит: прабаба. Бел. пр.

[2] Преди век град, а след това предградие на Питсбърг. Бел. пр.

[3] От иврит: умилително за „майка“. Бел. пр.