Тези брутални наслади - Мика Немеревър

Запази книга : доставката може да бъде извършена най-рано след 1май2023г.

" Тези брутални наслади "

Мика Немеревър

Тези брутални наслади

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 512

Мика Немеревър - автор
Гергана Дечева - преводач
Ирина Василева - илюстрации и дизайн на корицата
Василена Василева - редактор

В наличност

21.25 лвс ДДС 25.00 лв

Добави

Глава 2

Спомняше си момчето от деня, в който всички първокурсници бяха поканени, за да се запознаят с колежа. Бяха минали месеци оттогава, но споменът някак се бе задържал. Тогава Пол го бе видял само отдалеч. В съзнанието му бе останал като неясно смеещо се петно с тъмна коса и изправен гръбнак, вечно заобиколен от хора. Сякаш приемаше за даденост, че винаги трябва да бъде в центъра на вниманието.

Напомняше на Пол за онези много популярни и успяващи във всичко момчета, които познаваше в гимназията, щатските шампиони на пистата до него, звездите в училищните пиеси. Пол помнеше, че тогава бе съчинил в главата си много засукана житейска история за живота на момчето, докато чоплеше етикета на бутилката си със сода и не говореше с никого.

Сега не можеше да си спомни подробности от онази история, знаеше само, че не я и бе замислил като нещо запомнящо се. Беше предположил, че такива хора имат лукса да водят живот без значителни събития и сътресения.

Момчето бе дошло само в часа, което му изглеждаше неестествено. То седна отзад, през един ред от Пол, като внимателно метна чантата и вълненото си зимно палто върху облегалката на седалката. Ръкавите му бяха подгънати нагоре. Подпираше се на лакти, докато слушаше, и беше концентриран до степен на нетърпение.

Ръцете му доста приличаха на тези на Пол – с дълги слаби пръсти и едва забележими деликатно-сини отсенки от вените му. Под кожата му се забелязваха избледнели от зимата петънца от лунички, а часовникът му (с кожена каишка в цвят бордо) беше малко голям за китката му.

Професорът правеше списък с проблеми на научната етика. Пол отново се обърна напред при скърцането на тебешира върху дъската. Стори му се, че усети как другото момче го поглежда, сякаш най-накрая забелязваше, че някой го наблюдава, и Пол не посмя да се обърне повече назад.

– Толкова много нетърпеливи доброволци – каза професор Щраус.

Той отново взе списъка на групата, стиснал тебешира между пръстите си. На ръката му имаше покритие от прах от тебешира, като бяла лабораторна ръкавица.

–Да видим какво ще каже по въпроса Пол Флайшър, катедра Биология. Може би Вие ще можете да се сетите за уместен пример за проблем, свързан с експерименталната етика?

Този път съучениците му го гледаха, а не оглеждаха с любопитство, както обикновено правеха. Не винаги тази разлика можеше да се усети, но в този момент беше наистина осезаема.

–Е, да речем – започна Пол, – налице е фактът, че лекарите продължават да измъчват хората в името на науката, когато знаят, че може да им се размине.

Изведнъж въздухът бе изсмукан от стаята. На Щраус му трябваха няколко мига, за да се съвземе.

–Експериментите с хора – каза професорът на класа – са отличен пример за това, за което ще говорим в този час. Допирната точка, в която изискванията на научните изследвания се покриват с границите на човешката потребност…

–Извинете ме, че Ви прекъсвам – каза внезапно момчето зад него, – но не мисля, че той говореше точно за това.

Пол се обърна бавно, за да го погледне. Момчето седеше най-спокойно и въртеше писалката между пръстите си. Когато очите на другите студенти се заковаха в него, той сякаш изобщо не забеляза.

–Разбира се, това е само пример – продължи момчето, – но не е неговият пример. Мисля, че това, което Флайшър всъщност има предвид, е широко разпространеният провал на научната съвест да вземе предвид човешкия характер на своите обекти на изследване.

–Да – каза Пол – да, точно така. – Но той говореше толкова тихо и думите му се сториха толкова плътни, че си помисли, че никой не го е чул.

–Мисля, че това е доста мелодраматичен начин да се изрази становище – обади се глас отпред.

Пол бегло познаваше момчето, което бе започнало да говори. Брейди, студент по химия от горните курсове, който беше асистент по време на лабораторните упражнения на Пол предишния семестър. Разликата във възрастта им не беше повече от пет години, но Брейди определено беше по-скоро мъж, отколкото момче. Ръцете му бяха широки и с дебели пръсти, ноктите – широки и къси.

–Това не е Третият райх – продължи Брейди. – Учените тук работят според етичните стандарти.

–Да, и тези стандарти работят толкова добре – каза Пол язвително. – Ето как се стигна до… колко? Някакви си там десетилетия, през които невинни хора бяха оставени да измират от сифилис в университета Тускиги[1], преди някой да се сети да се оплаче…

–Разбира се, има проблемни проучвания, има по няколко изгнили ябълки, както се казва, които успяват да избегнат вниманието на обществеността, но ние правим нещо по тези въпроси. С институционални комисии за наблюдение и други подобни, ние налагаме...

–Не, не можете да наложите морал отвън. – Пол знаеше, че гневът се е прокраднал в гласа му, но не го интересуваше. – Цялата идея за изграждане на инфраструктури за етичен надзор е признак за „провала на научната съвест.“ Това, което казвам е, че има нещо в начина, по който провеждаме научни изследвания, което всъщност се оказва доста привлекателно за хора, които искат да разпорят други хора, ей така, просто за да видят какво ще стане. Защото едно е сигурно – правят го в секундата, в която решат, че надзорните комисии по етика няма да забележат.

–Тези комисии за етичен надзор са просто параван, зад който да се скриеш и да не поемеш отговорност – каза момчето зад него. – Не можем и не трябва да се преструваме, че това може да функционира като научна съвест. Нека не се заблуждаваме, че можем да изпратим Менгеле да си иде у дома с купчина формуляри, че няма да прави повече така, и да се правим, че си вярваме, че това решава проблема.

–Оживен дебат! – каза Щраус и плесна покритите си с тебеширен прах ръце. – Далеч по за предпочитане от ужаса да те гледат с тъпи очи. Задръжте тази мисъл, господа, защото литературата за седмицата ще се окаже доста на място.

Пол се отпусна обратно в стола си и издиша бавно.

Когато разговорът тръгна в друга посока, той усети някакво движение отстрани. Тъмнокосото момче беше събрало вещите си и се настани на бюрото до него. Пол го наблюдава дълго, но очите на момчето бяха вперени в професора. Имаха същия нюанс зелено като морско стъкло – мек и поразителен цвят, но много студен, в зловещ контраст с тъмните му мигли.

Щраус разговаряше с едно момиче от катедрата по физика, което спомена опитите с ядрени оръжия. Пол слушаше дискусията с половин ухо, докато правеше скица на скелет с огромния като варел гръден кош на Брейди и с широката му челюст. Той запълни костите с черно и зад тях нарисува сянката на облака с форма на гъба.

Допълнителни постижения в американската етика, написа под скицата. Системата на превъзходството.

Нещо потупа глезена му – върхът на ботуш, като онези за езда, но от по-ниските. Този беше изцапан с тънка кора тротоарна сол. Тъмнокосото момче се бе навело напред, така че да може да надникне в бележника на Пол, скрит зад ръката му. Пол усети как кръвта нахлува в лицето му. Първият му инстинкт беше да обърне страницата или да сложи длани около бележника си, за да го прикрие, както бе правил безброй пъти, когато се опитваше да скрие скиците си от момичетата, които обичаха да му досаждат в кафетерията. Вместо това, неочаквано за самия себе си, той издърпа страницата и я сложи в ръката на момчето.

–Все още не сме получили пример от Вас.

Пол подскочи, но Щраус говореше на момчето до него с онази изтощена, избледняла радост, която обикновено виждаш на лицето на всеки учител, успял да хване ученик натясно.

Момчето скри рисунката под бюрото си и се усмихна най-невъзмутимо.

–Остават само две имена и се съмнявам, че Вие се казвате Рамона – продължи Щраус много спокойно. – Значи трябва да сте...

–Джулиан – отвърна момчето. – Джулиан Фром.

–Виждам. – Щраус отново погледна списъка си. – И също виждам, че не сте избрали основния си предмет. Със сигурност животът на нерешителните е изпълнен с етични затруднения.

Онова угодническо кикотене, каквото може да се чуе само на такива места, си проправи път из стаята. Ако това бе казано на Пол, той щеше да копнее да се стопи в пода, но Джулиан Фром не потрепна. Нямаше и следа от притеснение.

–Всъщност от вчера съм записан в катедра Психология – каза Джулиан. – Интересувам се предимно от социална психология, която по своята същност е проблематична. Всеки метод на социално изследване е вреден в една или друга степен. Ако наблюдавате социалните явления от разстояние, често виждате само онези доказателства, които отговарят на вашата хипотеза. Обективността е лъжа, която учените обичат да си повтарят дори при точните науки, а при качествени изследвания забравете за такова нещо като обективност. Но ако наблюдавате отблизо, вашето лично присъствие променя самото естество на данните. Социални експерименти в контролирана среда са били провеждани и все още се провеждат, това е сигурно, но при всички тях се изисква някаква степен на измама, за да се получат „неопетнени“, „чисти“ резултати. Което може или не може да мине извън етичните граници – добави той с поглед към Брейди, – в зависимост от това какви са конкретните предписания, спуснати от вашия контролиращ орган.

–Трябва ли да разбирам, господин Фром – каза Щраус, – че искате социалната психология в нейната цялост да бъде включена като предмет на етичен дебат в науката?

–Просто ме запишете за „склонност за потвърждаване“, „ефект на наблюдателя“ и „информирано съгласие“, моля – отвърна Джулиан оживено. – Вярвам, че това е редът, в който ги цитирах.

Щраус повдигна вежди и се усмихна.

–Много добре, господин Фром. Е, все още няма да Ви хвърлим на вълците.

Щраус отново се обърна към черната дъска. Пол с тревога наблюдаваше как Джулиан небрежно поставя скицата върху чина си. Той дълго я оглежда с каменно, но спокойно лице. След това написа нещо в полето. Имаше ленив и разтегнат почерк. Когато рисунката се върна в ръцете на Пол, аленото мастило на Джулиан бе попило през евтината хартия като кръв.

Степента на престъпност е намалена до 0%, Червената заплаха е окончателно победена—апокалипсис в името на по-голямото добро.

(Подпиши го. Искам да го запазя.)

***

На Пол не му мина през ума да изчака. В края на часа той набута учебниците си в раницата и закопча ципа на армейската си парка до гърлото. Зад прозорците на втория етаж валеше мек сняг. В далечината петната от сажди изглеждаха замъглени, откъртените люспи сняг – по-бледи от тъмното небе. Навън светът изглеждаше почти бял.

Той застана на върха на стълбите, за да развие сгънатите си на кълбо плетени вълнени ръкавици. Брейди мина покрай него, почти го бутна. Когато Пол чу някой да вика зад гърба му: „Хей, почакай малко“, реши, че някой вика Брейди. Трябваше да чуе собственото си фамилно име, за да се обърне и да погледне назад.

Джулиан Фром улови погледа на Пол и се усмихна. Походката му беше стегната, но без да бърза. Докато се приближаваше, той преметна шала около врата си – едно-единствено вяло, почти лениво движение, в което се усещаше несъзнателна увереност в собственото му тяло.

–Бързаш ли?

–Не точно.

–За малко да реша, че бързаш.

Джулиан застана до него до горното стъпало и закопча последното копче на двуредното си палто. Изглеждаше старателно и безупречно обгрижван. Като рядко растение в зимна градина. Пол се погледна отстрани, застанал до това момче, и се почувства опърпан в анорака, с обувките за сняг, всичко по него износено и прекалено практично, за да заслужава нечие внимание.

–Мисля, че те познавам отнякъде – каза Джулиан. – Не се ли видяхме в деня, в който ни развеждаха из колежа?

Пол се беше заставил да забрави. Споменът беше твърде унизителен, за да си заслужава да мисли върху него. Трябваше да си останат непознати. Това момче трябваше да го е забравило, защото Пол беше сигурен, че не беше нито първият, нито последният човек, когото Джулиан бе хващал да го оглежда. Спомни си леката усмивка на Джулиан, лекото повдигане на лявата му вежда. Тази вежда беше разсечена от тънък белег близо до външния край – неуместно несъвършенство, което Пол бе забелязал с внезапно разпалило се щастие, и след това бе прибрал спомена. Бе прекарал останалата част от деня за ориентиране на една пейка отвън и бе изчакал да минат деветдесет минути – времето, което бе обещал на майка си да прекара там. Искаше непознатото момче да го последва, но, разбира се, това не се случи. Никога никой не идваше след него. Така беше редно да свърши. Винаги.

–Наистина не си спомням – отговори той и моментално видя слабостта на лъжата си, отразена върху лицето на Джулиан. – Не останах много дълго. Заболява ме главата от такива неща.

Джулиан се усмихна, но не отговори. Той тръгна надолу по стъпалата, но се спираше да наблюдава безстрастно Пол през рамото си. Не се държеше за парапета. Самият Пол се опита да забрави за него – просто опираше върховете на пръстите си, пързаляше ги надолу по него, опитваше се да изглежда, че е несъзнателно, но през целия си живот се бе страхувал от височини и не можеше да принуди ръката си да се отдели от парапета.

След като се увери, че Пол върви след него, Джулиан отново се усмихна и погледна напред.

–Ти си от хората, които винаги се тревожат, нали? – каза той и това беше толкова обвинение, колкото и шега. – Така изглеждаш.

Пол побърза да го настигне. Той вдигна качулката си, когато излязоха навън в снега, но Джулиан нямаше шапка или качулка, така че Пол бързо свали своята.

–Не се тревожа – възрази той и когато Джулиан го изгледа скептично, той реши за се инати, вместо да се остави да му се подиграват. – Размишлявам. Това са различни действия.

– Различни ли са? – каза Джулиан. – Погледнато от този ъгъл…

– Тревогата – каза Пол, – е страх, че нещо ще се случи. Да размишляваш е, когато знаеш, че ще се случи, ако вече не се е случило. Едното е невротизъм, другото е фатализъм, а фатализмът се подкрепя от доказателства. Не е същото. – Пол не бе забелязал собственото си напрежение, докато то не напусна тялото му след смеха на Джулиан.

– По дяволите, това е най-немското нещо, което съм чувал – каза той.

Пол измъкна велосипеда си от мястото, където беше паркиран, и започна да го бута, докато вървяха. Пресният сняг скърцаше под колелата му.

–Като стана дума за немски… – В гласа на Джулиан се долавяше нотка на остър интерес, приглушен, но безпогрешен, и гърдите на Пол се стегнаха като намотка. – Това, което каза за инфраструктурата на етичния надзор. Откъде го взе?

Вълнението на Пол изгуби цветовете си.

–Не е нужно да го вземам отнякъде – каза той отбранително. – Мога да мисля самостоятелно.

– Разбира се, че можеш, да. Не бъди толкова нетърпелив да го приемаш сякаш някой иска да нарани чувствата ти. Това е скучно и под достойнството ти.

Нещо в злобната забързаност на забележката успокои Пол много повече, отколкото би постигнало едно по-меко и извинително утешение. Джулиан се изкашля, изтласквайки от гърдите си глътка студен въздух, и леко затегна кървавочервения шал около гърлото си. На фона на притъпената зимна сивота той беше единственото ярко нещо.

–Наистина ли сега се сети за него? – попита Джулиан след кратка пауза. Не звучеше сякаш не му вярваше, въпреки че интересът в очите му беше все така свит назад, обран до клинична стерилност по начин, който Пол не разбираше съвсем. – Не ти ли напълниха главата с онези ужасни лекции по Континентална философия? ФИЛ 101?

–Ъм… минахме Сократ – отвърна Пол с ужас. – И малко Декарт, малко Кант.

–Това не е философия, това е палеонтология. – Джулиан говореше със сарказъм, излъчваше сардонично величие, което не можеше да прикрие ентусиазма му. – Ти си много по-добър от това. Нуждаеш се от философия, която има средствата да се занимава и обяснява моралните системи за възмездие върху отминалите грешки на двадесети век. Вече си извървял по-голямата част от пътя. Очевидно е, че размишляваш по-добре от останалите. Това последният ти час за днес ли беше?

Пол беше толкова замаян от комплимента, че му отне време да разбере въпроса. Забеляза странни нотки на прилика между тях двамата – формата на ръцете им, височината им (разликата не беше и инч). Това го накара да се почувства по-добре, макар и да осъзнаваше цялата липса на сходство между тях. За миг имаше усещането, че той също заслужава вниманието на другите.

Пол кимна със закъснение и Джулиан се ухили.

–Добре – каза той. – Хайде. Трябва да ти дам няколко книги.

***

В дните, отделени за ориентиране, колежът винаги показваше своите безупречни, изключително модерни общежития със стени от лят бетон и фасади с прозорци от плоско стъкло. Сградата, в която живееше Джулиан Фром, не беше от тези – беше старинна, вътре имаше силно течение и беше построена от евтини тухли, като старо начално училище. Кухнята беше влажно приземно помещение с решетки върху прозорците, наполовина скрити под земята. Приглушената светлина дойде като милостиня, тъй като спести на Пол ужаса да вижда колко отвратително мръсна беше всяка повърхност.

–Не виждам джинджифилова бира – каза Джулиан, надничайки в хладилника. – Варвари. Кока-кола става ли?

–Разбира се.

Пол погледна през рамо към групата студенти, седнали край кухненската маса. Ядяха боб върху препечен хляб и бяха по боксерки и суитчъри. Джулиан спокойно мина покрай тях, сякаш бяха мебели. Пренебрежението му не беше прикрито. Пол беше почти сигурен, че те не му отвърнаха със същото.

–Не им обръщай внимание – каза Джулиан тихо. Той подаде напитката на Пол и погледна непознатите с високомерие. – Не заслужават.

Джулиан не принадлежеше на това място. Беше като стрела от чиста ярка светлина, неземна и вибрираща.

Той поведе Пол обратно по коридора и се качи по стълбището през отвореното дворно пространство. Някой беше изтървал том на Хегел. Джулиан се спря над него с хищническа незаинтересованост, след което нарочно започна да го рита през останалата част от пътя и надолу по стълбите.

–Не живееш в кампуса, нали? – попита той, докато търсеше ключовете си.

–Живея с майка ми. – В момента, в който го каза, Пол осъзна, че във формулировката бе задминал дори Хичкок. Опита се бързо да замаже. – И сестрите ми. Исках да бъда в общежитие, но стипендията ми не покрива таксата за жилище, а живеем само на няколко мили от тук.

–Е, както виждаш, за парите, които плащаш, ти се дават толкова много вълнения. – Джулиан бутна вратата си с рамо, за да я накара да се освободи от подутата от влага рамка. – Влизай, чувствай се като у дома си.

Пол направи всичко по силите си да се преструва, че през цялото време ходи на гости из стаите на другите хора. Опита се да не се взира твърде дълго в детайлите, за да не стане очевидно, че се опитва да запомни всичко.

Нямаше семейни снимки – само една на самия Джулиан, няколко години по-млад, с ръце, преметнати около врата на голямо кафяво куче. До прозореца имаше малка уредба, но не и телевизор. За сметка на това тясната стая беше пълна с книги, които преливаха от рафтовете и стояха на криви купчини върху тоалетката и по пода. Много от тях бяха на френски, а няколко, със своите по-ръбести букви и полупозната азбука, вероятно бяха написани на руски.

Една преносима шахматна дъска лежеше отворена на бюрото, фигурите, разпръснати в средата на битката. Пол се загледа в тях в опит да разбере какво се случва в играта, но когато Джулиан го погледна, той се извърна и седна колебливо на стола пред бюрото.

–Аренд е задължителна – каза Джулиан. Метна палтото си през долната част на леглото и започна да събира книги от библиотеката. – Тя е брилянтна. Миналия семестър ходих с „Грейхаунд“[2] до Ню Йорк да слушам лекцията, която изнесе в „Ню Скуул“. Обясни защо поведенческите норми не могат да функционират като съвест – целта на социалните норми е да бъдат това което са – само норми и шаблони, а не да постигат морално съвършенство… О, да сложим и малко от стария Фриц, защо не, Тевтонският орден[3] е бомба. Ще взриви любопитството ти. Другите ти приятели не ти дават домашно, нали, Флайшър?

–Иска ми се да ми даваха – каза Пол със слаб глас. Беше стреснат, може би повече, отколкото би трябвало, от факта, че Джулиан бе използвал думата „приятел“.

–Ще съжаляваш за думите си, докато приключа с теб. – Джулиан беше натрупал книги до лакътя на Пол и ровеше из щайгата за бутилки от мляко, където бяха плочите му. – Беше ми казано, че колежът е рай за интелектуално любопитните. Оказва се, че всъщност става въпрос само за това да те приспособят към културата и живота в академичните среди – очарователна лабораторна ваничка с неадаптивни поведенчески характеристики, но както и да е.

– Това вярно ли е изобщо? Мислех, че се свежда до това да се друсаш до ступор.

– Мисля, че предпочитат да го произнасят като „търсене на просветление чрез химическо разширяване на мисленето“. Как иначе ще имат повод за самодоволство, като в същото време запазят лицемерието си?

Джулиан се хвърли на леглото си. Пол изпита странна тръпка, нещо не много различно от облекчение, когато видя, че Джулиан се усмихва. Беше в паника, че Джулиан ще забележи, как говори твърде колебливо, как останките от детското му заекване се прокрадват, как мислите му изглеждат грозни, непълни и не достатъчно умни.

– На колко си години все пак?

– Ъъъ... ще навърша седемнайсет през март.

– Ха! Знаех си. – Джулиан взе содата си от перваза на прозореца и се облегна на лакти. – Винаги мога да забележа някой на моите години. Пропуснах трети и седми клас и съсипах шансовете си някога да играя университетски спорт. Баща ми беше бесен.

Пол можеше да се пребори с импулса си да бъде честен, но предпочете да се предаде. И когато се предаде, тялото му олекна.

– Просто трябваше да завърша по-рано, защото иначе искаха да ме изключат.

– Вярно ли? – попита Джулиан. – Какво направи?

Никога преди не го бе казвал на глас. И докато говореше, му мина през ума, че може би трябваше да се чувства странно. Но не беше така.

– Ударих един в лицето с вратата на шкафчето си.

– Сериозно?

– Имаше нужда от около петнадесет шева.

Пол не можеше да реши дали Джулиан беше очарован или ужасен.

– Заслужи си го – добави той, но Джулиан махна с ръка.

– Мога да си представя. Господи, ако знаех, че само това е нужно, за да ме изгонят от гимназията, самият аз щях да съм го направил. Родителите ти побесняха ли?

Пол търсеше извинение, за да избегне погледа на Джулиан и се захвана да отвори място за книгите в раницата си. Беше прозаичен повод да гледа където и да било другаде, но не можеше да измисли нищо по-изискано.

–Майка ми всъщност не… Тя просто става тъжна – каза той. Истинността започваше да гори като скъсано сухожилие, но Пол не можеше да я спре. – Това е единственото, което прави вече. Тревожи се и ме пита „Защо правиш така?“ И докато се самосъжалява, винаги седи на място, където знае, че можеш да я видиш. Така те кара да се чувстваш длъжен да направиш нещо по въпроса. По принцип това е подходът ѝ към всичко, това прави винаги. Тя е една залепена за прозореца вдовица, която рядко излиза от дома и единственото, на което е способна, е да осребрява чекове с пенсията на баща ми и да кара хората да я съжаляват. Така че беше по-скоро този вид реакция. И мисля, че бях наказан да не излизам, но така или иначе не излизам много и реално не забелязах наказанието.

В краткото мълчание, което последва, Пол все още не можеше да погледне в очите на Джулиан.

–Съжалявам – измърмори той. – Не исках да…

–Това е оголен, болен нерв – спокойно каза Джулиан. – Позволено ни е да ги имаме. И като стана дума за това, има причина да реша да отида в колеж в град, където родителите ми не познават никого.

Някъде по периферията на съзнанието на Пол мина мисълта, че не харесва особено плочата, която Джулиан бе пуснал. Беше млада певица, която пееше на френски. Не беше нещо, срещу което можеше да има някакви съществени възражения, но ритъмът беше простоват, прекалено весел. Според Пол, Джулиан не би следвало да се интересува от такава музика. Неприязънта към мелодията го развълнува, защото това беше нещо, макар и скучно и тривиално, което можеше учтиво да пренебрегне заради Джулиан.

–Къде са те? – попита той.

–Вашингтон. – Джулиан направи пауза, после се поправи. – Близо до Вашингтон. Баща ми работи в Държавния департамент, но живеят в малко селце на залива, което „държи раздора и покварата далеч“, както казва баща ми. Разбира се, според хартата на града, той е един никаквец, но всички ние се преструваме, че той не е евреин, за да ни допускат в кънтри клуба.

Пол се опита да прикрие радостта си.

– Това е… – започна той много внимателно, – искам да кажа, че е много…

– Няма нужда да се опитваш да търсиш дипломатични средства за коментар. Това е отвратително. Мисля, че баща ми се е оженил за майка ми само защото се е надявал децата му да се родят руси – каза Джулиан. – Не че тя е по-добра от него. Не е. Но за него тя е и онова огромно парче риба, което мяташ във водата, за да привлечеш акулите. Тя е от Франция. Баща ѝ притежава вериги универсални магазини там. Парите са толкова нови, че все още можеш да усетиш миризмата на мастилото, но всички те плуват в тях. Майка ми е в борда на „Музея на модерното изкуство“ в Ню Йорк и притежава своя галерия там, защото, предполагам, е имала нужда от някакво хоби.

Някои от детайлите в стаята, които на пръв поглед се бяха сторили странни на Пол, сега започнаха да придобиват смисъл. Морските сигнални флагчета, закачени на стената над леглото, в шокиращ контраст с общия аскетизъм на стаята; перфектното, чисто и ново вълнено палто на Джулиан; консервативната кройка на дрехите му. Всички тези детайли кънтяха фалшиво, защото бяха избрани от някой друг, някой, на когото му липсваше остроумието и енергията на Джулиан и способността му да игнорира всичко, което не си заслужава да бъде забелязано.

– Не е трагично или нещо подобно – казваше Джулиан. – Не ме разбирай погрешно. Просто е неприятно досадно. Надявам се да не ме заклеймиш за това, че съм, разбираш… някакво бебе с доверителен фонд с наполовина еврейско потекло, което никога не е трябвало да работи за нищо в живота си. Обикновено лъжа за тези неща. – Уязвимостта на Джулиан беше по-премерена, изчислена дори, в сравнение с начина, по който прозвуча, но Пол реши да забрави за това засега.

– Никога не бих заклеймил подобно нещо – каза Пол. – Всъщност през цялото време си мислех как и защо не мога да те разбера. Не приличаш на никого другиго и сега знам, че не е заради произхода ти. Нищо не те е направило това, което си. Ти просто си. – Преди да заговори, Пол нямаше представа, че думите му ще прозвучат толкова искрено, но ако изпита разкаяние, то беше само за миг.

Когато се усмихна, единият ъгъл на устата на Джулиан се повдигна малко по-високо от другия. Пол си спомни нещо, което беше чел за часа по история на изкуството миналия семестър – за това как японците вярват, че има нещо трогателно и умилително в асиметрията.

– Проклет да си, Флайшър – каза Джулиан. – Сега ще се наложи да се опитам да оправдая очакванията ти.

[1] Университетът е известен с крайно неетичните опити върху хора в търсенето на лечение на сифилис. Бел. пр.

[2] Директна автобусна линия до Ню Йорк. Бел. пр.

[3] Третият голям рицарски орден, основан по времето на кръстоносните походи в Палестина. Бел. пр.