Цветята на клоунадата

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 190

Осаму Дазай - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - художник

В наличност

15.30 лвс ДДС 18.00 лв

Добави

Книгата ще е налична от първата седмица на Декември.2023г.

" Цветята на клоунадата "

Осаму Дазай

ПРЕДГОВОР

„И най-красивите цветя един ден ще увехнат“

Романът „Цветята на клоунадата“ на Осаму Дазай е написан през 1935 година, близо петнадесет години преди „Дисквалифициран като човек“. Тогава когато Дазай е бил едва на двадесет и шест години.

Дали може да се гледа на него като на предистория на „Дисквалифициран като човек“? Или като на продължение? Зависи доколко читателят е запознат с живота и стила на писане на Дазай, но ако това е първата книга на читателя, която ще вдигне малко завесата към душевността на един от най-интригуващите класици в света, ще е сериозен опознавателен процес. Повечето критици съветват да се тръгне с „Дисквалифициран като човек“ и след това да се мине към „Цветята на клоунадата“. Разбира се, няма никакво значение, но Дазай е от авторите, които не се четат като психотрилъри, нищо че има психиатрии и много трилър, от онзи, който само реалността може да предложи.

„Цветята на клоунадата“ е една наистина много мъничка, разгледана под микроскоп частичка от „Дисквалифициран като човек“, написана много преди последните години на краткия живот на Дазай.

Четири дни, трима приятели, опит за двойно самоубийство (наполовина успешен), санаториум с крило за „специални“ пациенти. Това са тези четири дни от живота на писателя Дазай, които той прехвърля върху своя герой Йозо, с когото се запознаваме много отблизо в „Дисквалифициран като човек“.

Едно от изумителните качества на книгата е похватът, който е използвал Дазай. Не са много авторите, които се осмеляват да прибягнат до него, за разлика от киното, където все по-често виждаме феномена „събаряне на четвъртата стена“.

Представете си, че гледате театър. Вие сте сред публиката, актьорите са на сцената, всичко започва, но тогава от публиката изскача самия Дазай (като писател) и започва да ни обяснява, да се намесва постоянно, да ни говори, да разказва, докато в същото време Йозо (или Дазай като герой от художествено произведение) са заедно на една сцена.

Това е сриването на стената между читател, герои, писател и всички сме пренесени по постове от думи към една черна комедия, в която ставаме преки участници. Понякога човек може да се улови, че дори отговаря на въпросите на Дазай, а после се чуди защо не получава веднага отговор.

И така, от една страна имаме Дазай, който говори за какво ли не, с истината и болката наистина случайно изпусната между думите на писателя, който създава изумително отвличане на вниманието от основния въпрос: защо Осаму Дазай наистина прави този опит за двойно самоубийство толкова млад, какво го е бутнало натам и каква е тази безкрайна болка, която е спирала писателя от копнеж за живот?

От друга страна имаме Йозо, двамата му добри приятели и Мано, смелата медицинска сестра, които играят клоунадата на живота, внимателно пазейки крехките цветове на смеха. Тези хора прекарват четири дни в смях, игри, забавление, веселят всички в отделението. Но това отново е отвличане на вниманието.

Една сцена, две действия, които са впрегнати в една задача: да се избегнат най-важните въпроси: сега накъде, защо, никой ли не вижда мрака отдолу, никой ли не иска да знае?

Но истината си проправя път – през пукнатините на боядисаните в бяло дъски на крилото за самоубийци. Излиза на огромни червени петна – цветове на цветя. Започва да боде очите и може да се избегне. И ако не можем да мижим срещу мрака, нека да е фарс. Животът е фарс, твърди Дазай, и много ще се съгласят. И ако е лош фарс, защо да не го направим поне добър фарс. Нима истината не излиза случайно тогава, когато се крием зад маската на смеха?

Тази новела ще ви усмихне, ще ви натъжи, ще ви направи актьори, ще ви закачи цветето на клоуна, за да бъдете част от нея.

Това, което е важно да се знае от читателя, е употребата на хирагана в началото на всяка глава и значението на тези символи. „Ироха“ е японско стихотворение, което датира от около 1071 година. Изумителното е, че в този стих нито една буква не се повтаря, тоест ползвана е само веднъж. Все едно да се напише стих, в който поетът да използва буквата А само веднъж, буквата Б само веднъж, В само веднъж и така нататък. Всъщност още по-изумителното е, че този стих е красив и носи силно послание. Тази форма на озаглавяване на главите ще видите в романа на Дазай и тя не е случайна – той е взел само първия ред от „Ироха“ – „И най-красивите цветя един ден ще увехнат. И ние, хората, един ден ще се разпръснем“, които може да се получат, когато се извадят и подредят хирагана символите в началото на всяка глава. Ето и цялото стихотворение:

И най-красивите цветя един ден ще увехнат.

И ние, хората, един ден ще се разпръснем.

Кой на този свят завинаги остава?

Дълбоките планини на Карма,

тях ще прекосяваме и днес,

и всеки ден.

И няма да мечтаем за непостижимото,

за да не бъдат разрушени мечтите ни,

за да запазим и илюзиите си.

В романа има много препратки към западната литература, на първо място Бодлер и Данте, което говори за изключителната ерудираност на Осаму Дазай и желанието му да популяризира тази литература в Япония.

Ако ръкописът е бил върнат от редактора с прогорено от чайника му кръгче на предната страница, ако преди близо сто години той е случил за подложка на един литературен критик, все пак има едно изречение, в което Дазай вижда бъдещето – че ще дойде време, когато този роман ще бъде признат за литературен връх.

Жалко, че Дазай отдавна го няма, за да види колко е бил прав.

Гергана Дечева

Цветята на клоунадата