Цветята на клоунадата

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 190

Осаму Дазай - автор
Гергана Дечева - преводач
Василена Василева - редактор
Ирина Василева - художник

В наличност

15.30 лвс ДДС 18.00 лв

Добави

Книгата ще е налична от първата седмица на Декември.2023г.

" Цветята на клоунадата "

Осаму Дазай

ГЛАВА 2

ろ

В края на декември,1929 година, в крайморския санаториум „Сините борове“ пристигна въпросният Йозо Оба.

В „Сините борове“ имаше тридесет и шест пациенти с туберкулоза. Двама в критично състояние, единадесет леки случая и още двадесет и трима, които се водеха в ремисия.

Източното крило, където настаниха Йозо, се състоеше от коридор с шест стаи, една до друга, в които бяха за „специалните случаи“.

Стаите от двете му страни бяха свободни. В Стая 1, която се намираше в началото на коридора, имаше един висок студент с римски нос. В Стая 5 и Стая 6, в далечния край, бяха настанени две млади жени. И тримата пациенти бяха във „възстановителен“ процес.

Предишната вечер в Тамотогаура, при една скала над морето, се случило двойно самоубийство на двама влюбени. Жената и мъжът се хвърлили в морето, но мъжът бил измъкнат от водата от една рибарска лодка, която точно влизала към пристанището, и така животът му бил спасен.

Тялото на жената, обаче, не беше намерено никъде.

Пожарникарите сформираха група за издирване и в продължение на цяла вечност, или поне така изглеждаше, блъскаха пожарната камбана и крещяха в нощта „Готови, вдигни! Готови, спусни!“, докато пуснаха в морето и последна рибарска лодка, с която разполагаха.

Тримата пациенти в Източното крило слушаха звуците, които едва заглушаваха биенето на сърцата им. Цяла нощ блесналите фарове и факли на рибарските лодки мятаха светли петна и обхождаха клисурите на остров Еношима, известен със силните си течения.

Студентът и двете млади момичета не успяха да заспят.

На разсъмване тялото на жената беше изхвърлено на брега в Тамотогаура. Късо подстриганата ѝ коса беше лъскава, пищна, лицето ѝ – подуто и бяло.

Йозо знаеше, че Соно е мъртва. Знаеше го още от момента, в който рибарската лодка го бе извадила от насечените вълни.

Когато дойде на себе си под синкавата светлина на звездите, първото нещо, което попита, беше:

–Мъртва ли е?

Но един от рибарите го увери с натежал от снизхождение глас:

–Не е мъртва, не е мъртва. Не бива да се притесняваш.

Значи е мъртва, помисли си той, но скоро след това изгуби съзнание.

Следващият път, когато отвори очи, беше в санаториума. Тясна стая, облицована с боядисани в бяло дъски. Стаята беше пълна с хора. Някой го питаше някакви неща, нещо за него самия. Той отговори точно на всички въпроси.

На разсъмване го преместиха в друга стая, по-просторна.

Веднага щом бяха научили за случилото се, близките от семейството му се бяха обадили по телефона в санаториум „Сините борове“ чак от дома им надалеч оттук, за да попитат как е. Живееха на почти осемстотин километра от това място.

Тримата пациенти от Източното крило бяха крайно щастливи, ентусиазирани дори, да посрещнат новия пациент, новия си съсед. Толкова бяха развълнувани, че заспаха едва след като и небето, и морето започнаха да се различават под светлините на дошлия деня.

Йозо лежеше буден, като от време на време леко въртеше глава. Лицето му беше частично скрито от белия бинт. Тялото му беше в рани от ухапванията на вълните, които го бяха блъскали в скалите.

Грижите за него бяха поверени на медицинска сестра на име Мано, на около двадесет години. Доста големият белег над левия ѝ клепач караше лявото ѝ око да изглежда малко по-голямо от дясното. Но не беше грозна. Горната ѝ устна с цвят на череша, се извиваше нагоре почти недоловимо, а бузите ѝ имаха руменина и излъчваха здраве.

От мястото си до леглото на Йозо тя наблюдаваше океана загърнат в дъжд и правеше всичко по силите си, да не поглежда към лицето на Йозо. Изглеждаше толкова жалък, че просто не можеше да издържа да го гледа.

Около обед се появиха двама детективи и Мано излезе от стаята.

Мъжете бяха изискани, облечени в костюми. Единият имаше къси мустаци, а другият – очила с метални рамки.

Мустакът снижи глас и попита Йозо как се е запознал със Соно. Йозо му разказа всичко, което имаше за разказване. Мустакът си водеше бележки в малък тефтер. След като приключи с първия кръг въпроси, Мустакът се приведе над леглото и каза:

–Тя е мъртва, нали знаеш? И не съм сигурен, че си бил готов да се присъединиш към нея.

Йозо мълчеше.

Очилатият се усмихна и на месестото му чело се появиха няколко внушителни бръчки. После потупа мустакатия си колега по рамото.

–Хайде, хайде. Уморен е. Това може да почака.

Без да откъсва очи от Йозо нито за миг, Мустакът с неохота прибра бележника в джоба на сакото си.

Веднага щом детективите си тръгнаха, Мано се втурна обратно в стаята, където намери Йозо да плаче. Без да се замисля и за секунда, тя внимателно затвори вратата и зачака в коридора.

Този следобед валя. Йозо беше възстановил силите си дотолкова, доколкото да успее да се изправи и да отиде сам до тоалетната.

Приятелят му Хида влезе в стаята с почти валсова стъпка, облечен в мокро манто. Йозо се престори на заспал.

–Добре ли е? – попита Хида шепнешком.

–Е, колко да е добре.

–Изплаши ни доста.

Кривейки неестествено дебеличките си ръце, той се измъкна от мантото от непромокаема кожа и го подаде на Мано.

Хида беше никому неизвестен скулптор. Приятелството му с Йозо, самият той никому неизвестен художник, беше започнало още в средното училище. На такава крехка възраст е съвсем естествено чистосърдечните и наивните сред нас да гледат на някого от социалния си кръг като на нещо като идол. И точно това беше Йозо за Хида.

Още от началото на средното училище Хида наблюдаваше с възхищение най-добрите ученици в класа си, но Йозо беше най-добрият от най-добрите. За Хида всяко помръкване или усмивка на лицето на Йозо беше натежала от скрит смисъл, като узрял плод.

Когато един ден Хида забеляза Йозо застанал сам на хълма зад училището, той въздъхна дълбоко и се увери, че никой не го забелязва. Но какво би могло да надмине щастието от първия ден, в който разговаряха за първи път?

От този момент нататък, Хида открито копираше всичко, което Йозо правеше. Той пушеше цигари. Подиграваше се на учителите си. Обикаляше из училищния двор с двете си ръце, скръстени замислено зад главата. И, разбира се, осъзна защо художниците бяха считани за хора над всички останали.

Йозо отиде да учи в художествена академия и въпреки че Хида завърши година след него, и той успя да влезе в същата програма.

Йозо специализираше живопис, но Хида умишлено записа скулптура. Обичаше да казва, че дължи всичко на Роден и паметникът му на голия Балзак, но това беше просто пълна глупост, която той натрапчиво бе вкоренил в митовете за себе си, нещо, на което да се позове ей така, съвсем случайно в някой разговор, след като вече е станал известен майстор на скулптурата. Но реалността беше друга – той просто се плашеше от таланта на Йозо като художник.

Това беше моментът, в който пътищата им окончателно се разделиха. Йозо ставаше слаб, а Хида увеличаваше разликата между двама им, като трупаше килограми.

Но това съвсем не беше единственото нещо, което ги различаваше. Йозо започна да се увлича по една определена популистка философия и стана доста критичен към изобразителното изкуство.

Хида, от друга страна, до такава степен се опияняваше от собствената си работа, говореше толкова много и толкова несвързани глупости за света на изкуството, че всеки, който го слушаше, започваше да изпитва срам вместо него. Фантазиите му, измислиците му как ще създаде велик и неоспорим шедьовър започнаха да го разсейват от учението.

И двамата завършиха с ниски оценки. По това време Йозо почти бе захвърлил четката.

–Картините са просто плакати, които някой е възвеличал – каза той на Хида, за да го накара да се опомни и да го сложи на мястото му. – Изкуството е прословуто лайно, отпадък, страничен продукт на социално-икономическия комплекс. Самата манифестация на социалния капитал. Дори и най-великият шедьовър не е нищо повече от стока. Точно като чифт чорапи.

Тези мъгляви обобщения оставиха Хида в пълно неведение. Той беше все така привързан към своя скъп приятел Йозо, дори беше леко впечатлен от разгръщането на мислите му в нова, съвременна посока, но за Хида бъдещият му, несъздаден шедьовър излъчваше такъв магнетизъм, такава примамлива светлина, че затъмняваше всичко останало. Почти съм готов, казваше си той, почти, почти съм го постигнал, макар че не правеше кой знае колко повече от това да мачка един блок глина.

Може да се каже, че тези двама приятели не бяха толкова създатели, колкото произведения на изкуството. Наистина, как иначе бих могъл да ги изобразя с такива лесни, простички движения на четката? Повярвай ми, скъпи читателю, ако започна да ти рисувам словесен портрет на истински художник, ще повърнеш, преди да си минал през повече от три реда описание. Гарантирам го. А ако не ми вярваш, защо не опиташ сам да направиш портрет на художник с думи?

На Хида също му беше трудно да погледне Йозо в лицето. Като котка, която се кани да открадне нещо, той си проправи път на пръсти до леглото, където се загледа в лентите дъжд зад стъклените прозорци.

Йозо отвори очи и поздрави Хида с усмивка.

–Хванах те!

Изненадан, Хида погледна Йозо, но веднага отклони поглед.

–Много ясно.

–Откъде разбра?

Хида се поколеба. Извади ръка от джоба на панталона си, избърса дланта си върху кожата на лицето си и хвърли тайничко поглед към Мано, сякаш искаше да я попита дали е безопасно да му каже. Изражението на Мано беше сурово. Тя леко поклати глава.

–Във вестниците ли писаха?

–Да, точно.

Всъщност Хида беше чул за случилото се по новините по радиото.

Йозо изпита отвращение от безгръбначието и страхливостта на Хида. Хайде, вземи се в ръце. Бива ли така!

Йозо се беше събудил в свят, обърнат с главата надолу, в който приятелят му от повече от десет години го държеше на една ръка разстояние, пазеше се от него, сякаш беше извънземен.

Не, благодаря.

Йозо отново се престори, че заспива.

Хида беше неспокоен. След като няколко минути крачи из стаята, обут във връчените му от болницата чехли, той най-накрая се върна до леглото на Йозо.

Тогава вратата се отвори беззвучно и един студент в униформа подаде красивото си лице в стаята. Когато го видя, Хида буквално простена от облекчение. Той успя да потисне усмивката си, като обтегна бузите си и тръгна към вратата с преднамерено бавна крачка.

– Сега ли пристигна? – попита Хида.

Полагайки огромно старание да не погледне към Йозо, новият гост прочисти гърлото си.

– Да – отвърна той.

Косуге беше роднина на Йозо. Учеше право в университета. Макар да беше с три години по-млад, той не зачиташе формалните обръщения и поздравяваше Йозо като свой връстник, като приятел. Младежите в наши дни изглежда не зачитат разликата в годините. Беше се прибрал у дома за зимната ваканция, но когато бе чул за случилото се с Йозо, хвана първия бърз влак до крайбрежието.

Двамата с Хида излязоха в коридора, за да поговорят.

– Лицето ти е покрито със сажди! – каза му Хида. После се разсмя, така че и коремът му се разтресе, и посочи горната устна на Косуге. Черните сажди от локомотива бяха оставили слой мръсотия върху кожата му.

– Наистина? – Косуге извади носна кърпичка от горния джоб на униформата си и избърса лицето си. – Е? Какво става?

– А, с Оба ли? Добре е, като цяло е добре.

– Наистина? Паднал, а? – Косуге опъна горната си устни, за да може Хида да я огледа за сажди.

– Да, добре е паднал, наистина. В семейството трябва да са се поразтърсили.

Косуге мушна носната кърпа в джоба си.

– Много ясно, че са разтърсени. Можеше сега да сме на погребение.

– Някой от къщата ще идва ли?

– Брат му е. Баща му, обаче, му е казал да не си прави труда.

– Каква каша – промърмори Хида и притисна ръка към челото си.

– Йо-йо наистина ли е добре?

– Ти си го познаваш. Щастлив като гъбка след дъжд.

Косуге поклати глава и се усмихна. Изглеждаше откровено въодушевен.

– Но се чудя как ли наистина се чувства.

– Защо сам не го попиташ?

– Няма проблем. Нямам и какво да кажа. А и освен това... той е объркан.

Двамата приятели се изсмяха.

Тогава Мано излезе в коридора.

– Чуваме ви вътре. Моля, намерете друго място да говорите.

– А, съжалявам. – Засрамен от забележката, Хида се опита да свие масивното си тяло и да стане малък като точка. Косуге погледна Мано с любопитство.

– Вие двамата… Хм… обядвали ли сте? – попита тя.

– Все още не – отвърнаха двамата в един глас.

Мано се изчерви и избухна в смях, породен от унисона в гласовете им.

Точно когато тримата се канеха да тръгнат към трапезарията, Йозо седна в леглото и отново се загледа в морето, загърнато в дъжд.

„Добре дошли в Мрака. Население – нула.“

С което се връщаме в началото. Малко тромаво и недодялано, според мен. Трябва да кажа, че не харесвам тези повествователни хитрини. И въпреки това се опитвам да ги използвам.

Добре дошли в Тъгата. Население – един. Поетична реплика с едно далечно звъннало познато звучене, дошло направо от портите на ада, но си бях помислил, че може да стои добре тук като едно бляскаво въведение. Нямам с какво друго да се оправдая, нямам друга защита. Дори и ако този единствен ред предвещава краха на романа ми, страхувам се, че нямам смелостта да го зачеркна.

Дори ще го кажа и по друг начин, за да се знае със сигурност: да зачеркна този първи ред би означавало да зачеркна целия си досегашен живот.