Хотел
Станала съм като хотел.
Една звезда.
Имам осем постоянни гости. Обитават си техните стаи.
Никога не си отиват въпреки лошата храна (или липсата ѝ) и мизерните условия.
Имам една стая, която седи за всеки скучай ако случайно някой се връща.
Там никой не влиза. Даже не вдигам щорите. „Гери, няма се плашиш, копеле.” Така ми казваше. И после се смееше дълго и гръмогласно и отпиваше огромна глътка водка. Сега си мисля, че беше единственият мъж, който истински ме обичаше, никога не ме излъга за нищо и спази обещанието си: „Където и да ходя, винаги ще се върна; може да е малко страшно, но ще е емоционално”.
Една звезда.
Имам осем постоянни гости. Обитават си техните стаи.
Никога не си отиват въпреки лошата храна (или липсата ѝ) и мизерните условия.
Имам една стая, която седи за всеки скучай ако случайно някой се връща.
Там никой не влиза. Даже не вдигам щорите. „Гери, няма се плашиш, копеле.” Така ми казваше. И после се смееше дълго и гръмогласно и отпиваше огромна глътка водка. Сега си мисля, че беше единственият мъж, който истински ме обичаше, никога не ме излъга за нищо и спази обещанието си: „Където и да ходя, винаги ще се върна; може да е малко страшно, но ще е емоционално”.
Хотел Алберта
Книги на Гери дечева
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 288
Гергана Дечева - автор
Атанас Шиников - илюстрации и дизайн на корицата
Наталия Николова - редактор
Наталия Николова - компютърен дизайн
Година: 2023
Език: Български
Страници: 288
Гергана Дечева - автор
Атанас Шиников - илюстрации и дизайн на корицата
Наталия Николова - редактор
Наталия Николова - компютърен дизайн
В наличност
12.75 лвс ДДС
15.00 лв
Добави
Имам стаи за специални гости,
за редовни клиенти един вид. Мяркат се за сезона. Поседят, поседят, пък си
тръгнат.
Помахвам. Станала съм специалист по помахване за „Довиждане”, което е често „Сбогом”.
Станах специалист и по разделите. Тъкмо свикнеш с някой посетител, тъкмо му научиш навиците, т’ва, о’нва и то ваканцията вземе че свърши.
И си отиват.
Някои не затварят вратата. Става течение. Заболяват ме костите, лесно настивам... дърта ставам, ей.
После се връщат. Всички винаги се връщат.
И си искат тяхната стая. С оня там изглед...
Никога не чистя след тях.
Понякога ми оставят малки подаръци. Понякога големи.
Понякога си вземат малките. После и големите.
Халал да са им. Защото после се връщат с тях.
Имам няколко стаи за случайни посетители, които няма къде да пренощуват.
Ама сега е сезонът на безлистието и голите дървета.
И на враните.
И случайните са много.
Ама пак течение става. Простива ми сърцето. Аспирин за сърце не са измислили, понеже хотелиерството не е за всеки.
А, и пари не вземам за престоя. На загуба я карам по фабрична настройка. Ха, даже понякога си плащам.
Взема да сложа катинарите. И да приключа с резервациите.
Какво му липсва на моя хотел: дето вика дъщеря ми – нямаме каса за ценности. Ама после добави, че така или иначе никога нямаме пари, значи не ни трябва.
Какво ми липсва: да знам че някой ме обича и ако може да е жив.
Какво имам: имам всичко, което липсва на другите – имам сърце-хотел.
И бакалавърска степен по помахване.
И усмивка, от която не спира ничие сърце, но за сметка на това е тъжна и плашеща.
И очи като рентген.
И цедка на езика. Но се скъса преди много време и големи неща излизат от тая уста. Гледам да не мисля, преди да говоря, за да съм толкова шокирана от себе си, както са и останалите.
Обичам да си скривам малки подаръчета из хотела. Както се крият яйца по католическия Великден. Гледай какво правя: крия си някоя яка тениска, не си я намирам няколко месеца, и после хоп – намирам я и е празник. Така съм си изпокрила и няколко чорапа.
Винаги си нося чантата, че кой знае, тоя хотел като рухне, поне да имам нещо в себе си. И най-много се изненадвам на съдържанието на чантата си: две черни камъчета от Кипър, един метален пръстен за палеца пак оттам, една бележка отпреди време. Снимки. Късметчета, от онези, с които сервират кафето в България.
Един комикс ръчно направен, пожълтял – най-якият подарък за една Коледа.
Хапчета за всичко.
Термометър.
Платежни.
Миди.
Рапани.
Грозна картина :)
Имам и една торба болка, която не мога да оставя никъде. А не иде да я пусна в сметището.
Абе не иде, не иде… ама доста поизхвърлих последните години.
Слива за смет :)
Помахвам. Станала съм специалист по помахване за „Довиждане”, което е често „Сбогом”.
Станах специалист и по разделите. Тъкмо свикнеш с някой посетител, тъкмо му научиш навиците, т’ва, о’нва и то ваканцията вземе че свърши.
И си отиват.
Някои не затварят вратата. Става течение. Заболяват ме костите, лесно настивам... дърта ставам, ей.
После се връщат. Всички винаги се връщат.
И си искат тяхната стая. С оня там изглед...
Никога не чистя след тях.
Понякога ми оставят малки подаръци. Понякога големи.
Понякога си вземат малките. После и големите.
Халал да са им. Защото после се връщат с тях.
Имам няколко стаи за случайни посетители, които няма къде да пренощуват.
Ама сега е сезонът на безлистието и голите дървета.
И на враните.
И случайните са много.
Ама пак течение става. Простива ми сърцето. Аспирин за сърце не са измислили, понеже хотелиерството не е за всеки.
А, и пари не вземам за престоя. На загуба я карам по фабрична настройка. Ха, даже понякога си плащам.
Взема да сложа катинарите. И да приключа с резервациите.
Какво му липсва на моя хотел: дето вика дъщеря ми – нямаме каса за ценности. Ама после добави, че така или иначе никога нямаме пари, значи не ни трябва.
Какво ми липсва: да знам че някой ме обича и ако може да е жив.
Какво имам: имам всичко, което липсва на другите – имам сърце-хотел.
И бакалавърска степен по помахване.
И усмивка, от която не спира ничие сърце, но за сметка на това е тъжна и плашеща.
И очи като рентген.
И цедка на езика. Но се скъса преди много време и големи неща излизат от тая уста. Гледам да не мисля, преди да говоря, за да съм толкова шокирана от себе си, както са и останалите.
Обичам да си скривам малки подаръчета из хотела. Както се крият яйца по католическия Великден. Гледай какво правя: крия си някоя яка тениска, не си я намирам няколко месеца, и после хоп – намирам я и е празник. Така съм си изпокрила и няколко чорапа.
Винаги си нося чантата, че кой знае, тоя хотел като рухне, поне да имам нещо в себе си. И най-много се изненадвам на съдържанието на чантата си: две черни камъчета от Кипър, един метален пръстен за палеца пак оттам, една бележка отпреди време. Снимки. Късметчета, от онези, с които сервират кафето в България.
Един комикс ръчно направен, пожълтял – най-якият подарък за една Коледа.
Хапчета за всичко.
Термометър.
Платежни.
Миди.
Рапани.
Грозна картина :)
Имам и една торба болка, която не мога да оставя никъде. А не иде да я пусна в сметището.
Абе не иде, не иде… ама доста поизхвърлих последните години.
Слива за смет :)
