Хотел Алберта
Книги на Гери дечева
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 288
Гергана Дечева - автор
Атанас Шиников - илюстрации и дизайн на корицата
Наталия Николова - редактор
Наталия Николова - компютърен дизайн
Година: 2023
Език: Български
Страници: 288
Гергана Дечева - автор
Атанас Шиников - илюстрации и дизайн на корицата
Наталия Николова - редактор
Наталия Николова - компютърен дизайн
В наличност
12.75 лвс ДДС
15.00 лв
Добави
Опитвам се да наредя парчетата, да ги напасна, и после всичко да разбия бясно. Защото? Защо пък не? Да се спусна пак до дъното. Сгромолясване във тясното. Сред падналите и забравените да си намеря мястото. Това искаше и ти е безпределно ясно.” Трент Резнър
Пухита в страната на Бонго Бонго
Пухита всъщност била най-обикновено момиче от най-обикновено семейство, в което се случвали най-обикновените за семействата неща. Имала и най-обикновено име – да речем Алберта.
Те се срещнали случайно – в една кръчма на Петте кьошета. Най-баналното запознанство и най-баналното влюбване. Няма да ви говоря за любов – който я е изпитал знае, който не е – ще види, за този който никога няма да я изпита – да пробва непременно при следващото прераждане.
Говорели си банални неща, неща като за влюбени. Тя слагала глава на коленете му, той галел косата й и й казвал, че тя е неговото лунно момиче.
Нирвана. На музикалния фон на Nirvana.
Всъщност в цялата работа имало само една-две подробности, които правели нещата малко… НЕбанални. Майка му, алкохоличка с едно око (баща му извадил другото при един обикновен и съвсем банален семеен скандал преди десет години), никога не излизала от стаята си, а мизерията била толкова тривиална – като в повечето български семейства, така че пропускам темата.
Нирвана. На музикалния фон на Nirvana.
Всъщност в цялата работа имало само една-две подробности, които правели нещата малко… НЕбанални. Майка му, алкохоличка с едно око (баща му извадил другото при един обикновен и съвсем банален семеен скандал преди десет години), никога не излизала от стаята си, а мизерията била толкова тривиална – като в повечето български семейства, така че пропускам темата.
Той знаел, че тя се дразни като се обръща към нея с разни „коте”, „писе”, „пухче” и подобни, и така и останало гальовното Пухита.
Понякога Алберта се чудела защо той никога не работи и защо не си търси работа. Живеел с някакви социални помощи, които така и не знаела откъде и защо получава. Понякога се чудела защо изчезва за по два-три дни без да й каже къде отива, понякога се чудела защо прекарвали някои вечери в пълно мълчание и той я гледал като че ли я вижда за първи път – мълчешком, с учудване.
Понякога не разбирала защо в два часа през нощта Той рязко скачал и казвал:
Понякога Алберта се чудела защо той никога не работи и защо не си търси работа. Живеел с някакви социални помощи, които така и не знаела откъде и защо получава. Понякога се чудела защо изчезва за по два-три дни без да й каже къде отива, понякога се чудела защо прекарвали някои вечери в пълно мълчание и той я гледал като че ли я вижда за първи път – мълчешком, с учудване.
Понякога не разбирала защо в два часа през нощта Той рязко скачал и казвал:
–Отивай си!
И на другия ден идвал при нея, обгръщал я с голямото си (тогава) и силно тяло, повдигал я на ръце, берял като обезумял люляци и ги трупал в краката и, смеел се с блестящата си усмивка и силните му ръце били най-здравата опора в иначе така незабележимия й живот – работела на три места, за да плаща наема си и образованието си, колкото да има да пуши, и за някоя вафла.
Нещата с него били така различни. Слушали музика, гледали филми, той говорел постоянно за различни неща, за обикновени неща. Понякога спорели, но рядко. Не говорели за политика, не гледали телевизия, рядко излизали с приятели. Той май нямал много такива, а и не искал да се вижда с нейните.
Нещата с него били така различни. Слушали музика, гледали филми, той говорел постоянно за различни неща, за обикновени неща. Понякога спорели, но рядко. Не говорели за политика, не гледали телевизия, рядко излизали с приятели. Той май нямал много такива, а и не искал да се вижда с нейните.
Затворили се от света и се отдали на себе си, обичали се като на безлюден остров. До онази вечер когато…
Тя се прибрала. Той бил седнал на земята и цялата стая била засипана от листи – рисувал като обезумял. Рисунки. Навсякъде по листата виждала своето лице с око. Едно.
Не я погледнал дълго време. Когато осъзнал присъствието й, я попитал:
Тя се прибрала. Той бил седнал на земята и цялата стая била засипана от листи – рисувал като обезумял. Рисунки. Навсякъде по листата виждала своето лице с око. Едно.
Не я погледнал дълго време. Когато осъзнал присъствието й, я попитал:
–Ти коя си?
Пухита изпаднала в паника, започнала да му говори, той скочил, грабнал ножа за месо и го насочил към окото ѝ. Тя се опитала да се изскубне, но той я повлякъл за косата, влачел я по пода към балкона и крещял.
–Такива като теб са ги горили на клада. Аз съм Крал и ти не можеш да не ми се подчиняваш. Аз съм Кралят на Бонго Бонго. Ти си мизерна уличница, дошла си да омърсиш страната и племето ми. Ще умреш.
За първи път виждала в очите му тази лудост.
После започнала да я вижда все по-често, и по-често. Всяка вечер, стъпвайки към дома си Пухита се питала кого от двамата ще намери – Него или Другия.
Защо не си тръгнала ли? Защото в любовта няма мотиви. Останала. И години гледала как съзнанието му се разпада заедно с нейната душа, как всяко отронено парченце кънти върху студената циментова мозайка на тривиално мизерната баня. Дните ѝ се превърнали в цикъл между единия и другия му свят. Животът ѝ се струвал като блато с човешки мръсотии, които стигали до устата ѝ и не можела да поеме дъх.
После започнали обичайните постъпвания в болници. Майка му не приемала и не предавала (от години). Само веднъж казала, че той е така от случката с изваденото око. Лекари, санитари, линейки, колани, лекарства, инжекции, терапевти… безумният му поглед след поредната терапия и онази незабравима капчица сълза, която бавно се показала и пак се прибрала, докато тя седяла до него в добре охраняваното отделение.
Чувствала се като работник в морга – всеки път когато излизала от там се учудвала че навън има живот, трева, деца, смях.
После си идвал у дома, при нея. Усмивката му не била така искряща, но отново сгушена върху кокалестите му и вече така слаби колене тя била неговото лунно момиче, пак я галел по косата с часове и слушали Леонард Коен.
Родителите и приятелите ги загърбили, казвали и че е обречен, че Пухита цял живот ще живее с двамата – с обикновеното момче с люляците и… с Краля на Бонго Бонго. Може би много от вас със сигурност ще кажат, че е трябвало да бяга и да забрави, да живее, да се радва, да се смее. Мисля, че началото на Трейнспотинг е отговорът, който тя би ви дала: “I CHOSE NOT TO CHOOSE LIFE”.
Така минали Коледи, рождени дни, празници. До последната Коледа. Били само двамата, тя чакала дете, но не знаела кога да му каже. Решила да е на другия ден или може би след като се консултира с лекуващия му лекар.
За първи път виждала в очите му тази лудост.
После започнала да я вижда все по-често, и по-често. Всяка вечер, стъпвайки към дома си Пухита се питала кого от двамата ще намери – Него или Другия.
Защо не си тръгнала ли? Защото в любовта няма мотиви. Останала. И години гледала как съзнанието му се разпада заедно с нейната душа, как всяко отронено парченце кънти върху студената циментова мозайка на тривиално мизерната баня. Дните ѝ се превърнали в цикъл между единия и другия му свят. Животът ѝ се струвал като блато с човешки мръсотии, които стигали до устата ѝ и не можела да поеме дъх.
После започнали обичайните постъпвания в болници. Майка му не приемала и не предавала (от години). Само веднъж казала, че той е така от случката с изваденото око. Лекари, санитари, линейки, колани, лекарства, инжекции, терапевти… безумният му поглед след поредната терапия и онази незабравима капчица сълза, която бавно се показала и пак се прибрала, докато тя седяла до него в добре охраняваното отделение.
Чувствала се като работник в морга – всеки път когато излизала от там се учудвала че навън има живот, трева, деца, смях.
После си идвал у дома, при нея. Усмивката му не била така искряща, но отново сгушена върху кокалестите му и вече така слаби колене тя била неговото лунно момиче, пак я галел по косата с часове и слушали Леонард Коен.
Родителите и приятелите ги загърбили, казвали и че е обречен, че Пухита цял живот ще живее с двамата – с обикновеното момче с люляците и… с Краля на Бонго Бонго. Може би много от вас със сигурност ще кажат, че е трябвало да бяга и да забрави, да живее, да се радва, да се смее. Мисля, че началото на Трейнспотинг е отговорът, който тя би ви дала: “I CHOSE NOT TO CHOOSE LIFE”.
Така минали Коледи, рождени дни, празници. До последната Коледа. Били само двамата, тя чакала дете, но не знаела кога да му каже. Решила да е на другия ден или може би след като се консултира с лекуващия му лекар.
Но нямало друг ден. На другия ден той заминал завинаги. За Бонго Бонго.
Минали месеци и той не се връщал. Тя отивала всеки ден да го погали. „Любовта лекува всичко”, си казвала. Понякога виждала в очите му знак че май я е виждал някъде, но после знакът бързо потъвал в удавения в успокоителните зелен и пуст поглед.
Детето се родило в най-прекрасната лятна нощ. Красива и топла, с тънкото си гласче тя накарала Пухита да се усмихне за първи път от години. Стискала момиченцето си сама у дома и си обещала, че няма да пропусне нито един миг щастие; заклела се, че това дете ще бъде безгрижно и спасено от злото, което погуби баща ѝ.
Минали месеци и той не се връщал. Тя отивала всеки ден да го погали. „Любовта лекува всичко”, си казвала. Понякога виждала в очите му знак че май я е виждал някъде, но после знакът бързо потъвал в удавения в успокоителните зелен и пуст поглед.
Детето се родило в най-прекрасната лятна нощ. Красива и топла, с тънкото си гласче тя накарала Пухита да се усмихне за първи път от години. Стискала момиченцето си сама у дома и си обещала, че няма да пропусне нито един миг щастие; заклела се, че това дете ще бъде безгрижно и спасено от злото, което погуби баща ѝ.
Изтърпяла хулите и ругатните на хората, някои от които я наричали „пачавра, курва, за такива само линч” и за жалост това не били само бабите от блока.
И когато Пухита отиде в страната на Бонго Бонго при неговия Крал, тя всъщност имаше само една молба към него: да ѝ върне сърцето и изплаканите очи, за да може да даде любовта си на детето и да може да прогледне отново за красотата на живота събрана в зелените очи на дъщеря ѝ.
Минаха месеци. Тя ходеше все по-рядко, работеше до припадък, за да издържа себе си и детето. Да не бъде лишено от нищо (от основното).
И когато Пухита отиде в страната на Бонго Бонго при неговия Крал, тя всъщност имаше само една молба към него: да ѝ върне сърцето и изплаканите очи, за да може да даде любовта си на детето и да може да прогледне отново за красотата на живота събрана в зелените очи на дъщеря ѝ.
Минаха месеци. Тя ходеше все по-рядко, работеше до припадък, за да издържа себе си и детето. Да не бъде лишено от нищо (от основното).
Един ден запристъпя по очуканите стълби на отделението, стиснала малката ръчичка на почти тригодишната си дъщеря. Той беше там, пред скицника, и рисуваше своите рисунки. Бяха красиви рисунки – нейната коса и нейното единствено око.
Малката плахо пристъпи и го хвана за ръката. Тя знаеше че това е „тати”.
Той погледна детето, после Пухита, и каза:
Той погледна детето, после Пухита, и каза:
–Прилича на Вас. Имате прекрасно дете!
Тя седна, загледа го и с отчаяние затърси някаква следа, че я е разпознал. Той протегна ръка към детето, погали я. В очите му плувна онази сълза, която бавно и тромаво се търкулна. После каза:
Тя седна, загледа го и с отчаяние затърси някаква следа, че я е разпознал. Той протегна ръка към детето, погали я. В очите му плувна онази сълза, която бавно и тромаво се търкулна. После каза:
–Аз не съм от тук, страната ми е далеч, но ако остана още някой ден ще се радвам да Ви
видя отново. Малката е прекрасна. Как се казва?
–Анджела – отговори Пухита.
И изведнъж ѝ олекна. Сърцето ѝ затупка и се изпълни с топлина и радост. Него го нямаше… вече. Отдавна го нямаше. Но Анджела беше тук и цялата обич остана за нея.
Отидоха след няколко дни. Той беше преместен в друго отделение, но до леглото му бяха грижовно подредени десетки рисунки, невероятни рисунки на малкото русокосо и зеленооко дете, което беше върнало сълзата в очите на най-обичания мъж.
Господи, какви рисунки!
Какви прекрасни очи.
Две!
Две!
И Пухита направи своя хотел. Сложи му име.
ХОТЕЛ АЛБЕРТА
