Бунтът на Сеул - Акси О - Пепърмил Букс

Peppermill Books
Към съдържанието
Книгата ще е налична на склад в края на Юни месец 2023г.
За предварителни заявки, моля запазете своята книга.
Бунтът на Сеул
Корейска литература
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 334

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица copyright © 2017 by Sebastien Hue
Василена Василева - редактор
В наличност
18.70 лвс ДДС 22.00 лв
Добави


" Бунтът на Сеул "
Акси О

Един от най-забележителните романи в жанра „антиутопия“, отличен с наградата „New Visions“.
01
Нео Сеул
      Лъчите на фара на Кулата обхождат с равномерна скорост квартал „Гангнам“ в Нео Сеул. В центъра на квартала една група, казват се „C'est La Vie“, изнасят разрешен от правителството концерт. Групата се състои от четири момчета – на соло китарата, на бас китарата, на клавишните и на ударните, и едно момиче – вокал.
      Светлината пада на жълти снопове и претърсва затревения парк, където се провежда концертът. Пада на жълти снопове и претърсва сергиите и количките за храна и промо материали, наредени в насечена стена между парка и осветените в синьо улици на Мрежата.
      Жълтите снопове се спират за миг в предната част на сцената – изкуствена слънчева светлина в нощта, която осветява бледите лица на хората в тълпата.
      Изведнъж фарът от жълт става червен – остро и рязко превключване, при което дъхът ми спира с хълцане в гърлото.
      Това е предупреждение.
      Двадесет минути до полунощ. Двадесет минути до спирането на влаковете в небето, до изключването на магнита на Мрежата, до затварянето на Купола. Двадесет минути до полицейския час.
      Червено. Цветът на страха. Червеното кара всички лица да изглеждат сурови и нечовешки, кървави и безлики.
      И после изчезва. Светлината отминава натам. Претърсва останалата част от квартала. Никой сред хората на концерта сякаш не забелязва как червеното идва и после се отмива нататък.
      Никой, освен мен.
      Бръквам в джоба си, изваждам няколко квадратни хапчета и ги мятам бързо в устата си. Ярките светлини ми причиняват главоболие, силните шумове ме дразнят, но за това съм си виновен само аз. Бил съм на концерти и преди.
      След последната песен настъпва моментно затишие, времето е достатъчно за да може светлината от Кулата отново да залее тълпата.
      Вокалистката на „C'est La Vie“, чието сърцевидно лице е уголемено на холоекраните зад нея, вдига микрофона към розовите си устни. Виждам как дъхът излиза от устата ѝ на тънки струйки. Инструментите не акомпанират, не през тези първи нейни думи, изречени така, сякаш са последните ѝ.
      Моля, кажи ми, пее тя, моля те, кажи ми защо хората се нараняват един друг.
      В мен се прокрадва горчивина, позната и дразнеща.
      –Такъв е животът – промълвявам аз.
      Облягам рамо на близката количка за храна и усещам студената стомана през тънката материя на ризата си. Тази вечер дойдох с палто, но го загубих някъде между първия и последния сет. Или по-скоро го дадох на едно момиче с меки устни. Тя разменяше целувка за топлина. Не мога да кажа същото за себе си.
      Телефонът ми издрънчава в джоба и го изваждам. Числото петнадесет проблясва в червено на екрана. Петнадесет минути до полунощ. Петнадесет минути до полицейския час.
      Не съм забравил. Не бих забравил. Поглеждам надясно. Колите са паркирали по задните улици на Мрежата и чакат да откарат в пълна безопасност посетителите на концерта до жилищните райони на Нео Сеул, към небостъргачите, пълни с любящи родители, които ще ги посрещнат у дома.
      Отворени врати.
      Отворени ръце.
      Четиринадесет минути, четиридесет и две секунди до полицейския час. До най-близкия мост се стига за малко по-малко от десет минути, което означава, че имам четири минути, четиридесет и две секунди до времето, когато трябва да тръгна.
      Маратонките ми джапат по мократа трева, докато се отдалечавам от сергията за храна. Нещо лепкаво се закача за подметката ми – изхвърлена дъвка. Въздъхвам и се навеждам, за да я махна.
      Чувам още нечие джапане из тревата. В полезрението ми се намъкват два ботуша с шипове. Изправям се и прибирам дъвката в джоба си. Контейнерите за обработка на боклук се изнасят всяка вечер в 22:00 часа, а глобите за изхвърляне на отпадъци се увеличават с петнадесет процента, след като са ги прибрали.
      – Ей, Лий Джеуaн, това е отвратително – казва Бора. Гласът ѝ е лек и весел. Тя проверява подметките и високите токове на ботушите си да не би да я е сполетяла същата съдба.
      Не, не я е сполетяла.
      Току-що в тълпата видях едно момиче, което носеше твоето палто. Просто велико! Бързо работиш. Бих казала, че съм силно впечатлена. Само че вероятно ще умреш от студ.
      Тази вечер Бора е облякла тежко палто, цялото от сини пера, които се издуват и карат малкото ѝ тяло да изглежда по-голямо. Палтото стига до средата на бедрата ѝ и подчертава дългите ѝ крака, слабо защитени срещу студа от черен чорапогащник. Тя оправя перуката си, която не съм виждал досега – черна на тъмносини кичури. Когато се усмихва, блестящите звездички, залепени по краищата на бузите ѝ, проблясват в сребристо.
      Последният аксесоар към тоалета на Бора е Минуу, чиито зачервени бузи са облепени със стикери с форми на сърца и диаманти. Къдравата му коса пада върху очите, скрити зад тъмни слънчеви очила. Бора държи здраво ръкава на Минуу и виждам как шевовете на пуловера му почти се късат на рамото.
      – Толкова е сладка! – крещи Минуу, опитвайки се да надвика музиката.
      Към песента постепенно се включват нови, и нови инструменти, ритъмът набира скорост.
      Кимвам при комплимента на Минуу, като си мисля, че говори за Бора.
      – Ама наистина – продължава той, – ако Села беше моя приятелка, просто щях да умра от щастие. – Минуу стиска в шепа предната част на пуловера си и разтрива гръдния си кош с кръгови движения, сякаш изпитва сърдечна болка. – А името ѝ! Това е най-красивото нещо, което съм чувал.
      Бора го пуска с отвращение и той се спъва, явно много пиян, и пада на тревата.
      – Това е сценичното ѝ име – казва Бора и върти очи. – Групата ѝ се казва „C'est La Vie“. Нещо френско или каквото и да е там. Наричат я просто Села, защото е вокалистката им, а и се произнася леко и напевно.
      – Не принизявай така моята богиня! – кряска Минуу все още легнал на земята.
      Чувам как инструментите замлъкват един по един. Сега отново пее само певицата. Гласът ѝ е някак тих дори през микрофона, притиснат към устните ѝ.
      „Моля те, кажи ми. Защо хората се нараняват един друг? Защо се убиват един друг?“
      – Тази песен е депресираща – казвам.
      – Не, не е! – Минуу скача от земята, изненадващо пъргаво за състоянието си, и се хваща за предната част на ризата ми. – Това е поезия!
      Махам го от себе си и се отдръпвам от него и от дъха му – вони на алкохол и цигари. Отказах цигарите преди две години. В академията не толерират такова неща, не и при стипендиантите. Острата миризма на тютюн, която се носи от Минуу, ме кара ясно да осъзная, че ми е по-добре без цигари.
      – Джеуaн… – Бора ме хваща за ръкава. Поглеждам към ръцете ѝ, стиснали ризата ми. Ако я скъса, наистина ще умра от студ. – Притесняваш ли се за новата учебна година? Минуу казва, че е подкупил членовете на училищния съвет. Със сигурност тази година отново ще бъдем в един и същи клас.
      Кимвам бавно и ми става смешно. Да подкупиш една шепа корумпирани старци, за да си в един клас с приятелите си. Това е различен вид подкуп от този, който е разпространен в Стария Сеул. В Стария Сеул подкупът не е свързан само с пари.
      Песента на „C'est La Vie“ навлиза във втория припев и върви към своя грандиозен финал. Някои от светлините на сцената избухват в хармонична експлозия от розово-сини микро-прашинки. Тежки вентилатори издухват прашинките към тълпата, а от начина, по който хората гълтат въздуха, не бих се учудил, ако музикантите са добавили малко стимуланти към глитъра.
      – Бора Сонг – изпищява Минуу от вълнение, – побързай! Не можем да пропуснем финала. – Той се втурва обратно в тълпата, която го поглъща от двете страни, докато си пробива път.
      Бора се колебае и ме гледа.
      – Идваш ли?
      Поклащам глава.
      Тя ме оглежда още една секунда.
      – Добре. Ще се видим утре. – И потъва в тълпата след Минуу.
      Отново се облягам на изоставената сергия за храна. Имам около минута и четиридесет и девет секунди, преди да бъда принуден да напусна парка. Автомобилите, регистрирани в Мрежата, могат да излизат по-късно от полицейския час, но не и такситата, особено тези, които искат да минат по един от малкото мостове, водещи извън града. Трябва да съм си тръгнал, преди да ме задържат, обвинят и осъдят за нещо, в което няма никаква логика.
      Представям си как ще се случи това. Ще ме попитат защо съм излязъл толкова късно вътре в Купола, когато според гражданската ми карта трябва да съм извън него. Ще кажа: „Задържаха ме навън.“ Ще кажа: „Ще се обадя на приятел.“ Те ще ми кажат, че съм излязъл късно, защото планирам някакво предателство спрямо държавата. Аз ще да кажа: „Глупости“. И ще ме набутат в затвора.
      Отдалечавам се от сергията за храна и внимавам къде стъпвам. Тревата, покрита с комбинация от дъжд, разтопена захар и глитър, залепва по обувката ми.
      Проверявам още веднъж колко е часът: една минута, двадесет и седем секунди.
      Тръгвам към главните улици, когато виждам някого.
      Момиче.
      Светлините от сцената достигат дотук и после се сливат с тъмнината. Точно там стои тя, напълно неподвижна, с очи, приковани към сцената.
      Не знам какво ме спира. Може би това, че стои напълно неподвижна. Може би фактът, че сме единствените, които не са се събрали пред сцената. Двамата сме на няколко метра от хората, около нас няма нищо друго освен празни сергии за храна и тревисто поле, а зад нея са осветените в синьо улици на Мрежата.
      Виждал съм момичета като нея и преди – среден ръст, дълга черна коса, част от която пада върху раменете ѝ. Облечена е в широка сива риза с дълги ръкави и панталони в същия цвят. И все пак в нея има нещо завладяващо – начинът, по който стои, сякаш е претичала през града и току-що е пристигнала, гърдите ѝ леко се повдигат, докато диша. Или пък ми е интересна, защото не е премигнала, откакто я забелязах за първи път.
      Тя прави една крачка и изведнъж попада в светлината. Погледът ѝ е жарък и в същото време мек и изпълнен с копнеж.
      Вдишвам рязко и усещам как студът минава през устата ми. Остава ми точно една минута, преди времето ми да изтече. Мога да говоря с едно момиче точно една минута.
      Правя още една крачка, приглаждам ризата по корема си, когато разбиващ порив на вятъра ме блъска назад. Полицейски дроид се спуска отгоре. От него излиза светлинен лъч, който огрява момичето.
      Тя дори не поглежда нагоре. Не мига дори когато полицейските камиони се плъзват напред по тревата, излизайки от подредените и организирани улици на Мрежата, и сирените им бясно пръскат търсеща червена светлина.
      От всеки камион изскачат по четирима войници, носещи стандартни електро-пистолети, чиито прицелни светлини са насочени към младата жена. Покрита е с дузина неоново-червени точки, всяка една застинала върху фатални части от тялото – дългата ѝ шия, бледото ѝ чело, биещото ѝ сърце.
      Очите ѝ не се откъсват от сцената, докато войниците я издърпват назад, а когато я поразяват с електро-пистолета, очите ѝ остават отворени, като само потрепването на миглите ѝ показва, че изобщо е усетила.
      На фона на шума от двигателите на дроида и воя на сирените на полицейските камиони, Села издишва последните думи на песента си.
      „Дори и никога да не съм те чувала, аз те чувам. Дори и да не съм те виждала, аз те виждам. Дори и да не съм те познавала, ми липсваш. Чакам те, моя любов, моя земя на утринния мир.“
      Нещо в думите ме кара да настръхна. Гледам как войниците изтеглят безжизненото тяло на момичето от тревата и го качват в един от камионите.
      След по-малко от минута си тръгват.
      Зад гърба ми се чува радостен възглас и аз бързо се обръщам.
      Членовете на „C'est La Vie“ се покланят на сцената. Дребната фигура на вокалистката пръска целувки сред тълпата с машина за правене на балончета. Сини и розови рози падат в краката ѝ и сред хаоса се надига скандиране.
      – Села! Села! Села!
      Очевидно никой не е видял как полицията отвежда момичето. А и да бяха видели, пак нямаше да им пука. Тя е просто поредната изгубена душа в Нео Сеул. Градът на утрешните мечти.
      Остават ми нула минути и нула секунди. В гърдите си усещам отвращение, но дали заради полицията, заради тълпата, или заради самия себе си, не мога да кажа.
      Излизам на улицата и извиквам такси. Отварям задната врата и се плъзгам в мекото купе. Усещам слаба миризма на дим.
      – Можете ли да ме закарате до най-близкия мост? – питам шофьора.
      Очаквам да ми поиска допълнителна такса – все пак е почти полунощ, но той само кимва.
      Пресичаме моста на река Хан от Нео Сеул до Стария Сеул с три минути и тридесет и осем секунди преднина. Не чакам да видя как Куполът се втвърдява, докато се затваря зад мен.
      Полунощ отделя старото от новото.
Книгата ще е налична на склад в края на Юни месец 2023г.
За предварителни заявки, моля запазете своята книга.
Peppermill
Gergana Decheva
+359 88 261 4385
+359 88 337 9697
peppermillbooks@gmail.com

Назад към съдържанието