Бунтът на Сеул - Акси О - Пепърмил Букс

Книгата ще е налична на склад в края на Юни месец 2023г.

За предварителни заявки, моля запазете своята книга.

Бунтът на Сеул

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 334

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица copyright © 2017 by Sebastien Hue
Василена Василева - редактор

В наличност

18.70 лвс ДДС 22.00 лв

Добави

" Бунтът на Сеул "

Акси О

Един от най-забележителните романи в жанра „антиутопия“, отличен с наградата „New Visions“.

Янг

В късния час се разминавам с няколко мотора и таксита, които не спазват сигнализацията на светофарите. Минавам покрай сгради със залостени врати и затворени прозорци, през които върху натрошения тротоар се излива светлина. Неонови табели, върху които липсват флуоресцентни букви, трептят като призраци из пустите улици. Придърпвам маската си по-високо над носа, за да блокирам миризмата на дим.

Часът е един без петнадесет, когато стигам до главния път извън „Хонгде“, района около стария университет „Хонгик“. „Кралете“, една от местните банди, са построили барикада, за да не допускат нарушители в територията си – безразборно са натрупали камиони, мебели, мотори, дори един танк с цевта на оръдието насочена навън.

Над барикадата минава дървена дъска, вероятно оставена там и забравена от някоя група размирници. Подготвям мотора за скок и натискам газта на място. Двигателят ръмжи. Давам газ, набирам скорост нагоре по рампата и се вдигам във въздуха. Внезапен вятър се блъска в лицето ми. Моторът се приземява тежко в средата на претъпканата улица, залюлява се леко и спира пред една паркирала кола.

От другата страна на барикадата сякаш навлизам в шинсегай – в един изцяло нов свят, пълен с хора, които се смеят, флиртуват, крещят.

Предимно на мен.

Влизането ми е вбесило голяма част от тях. Движа се с мотора си през трафика, заобикалям шумна тълпа, наобиколила импровизирано състезание между хип-хоп и брейк данс танцьори до „Плейграунд“[1]. По-надолу по улицата неоново осветените стълби се спускат в оцветения мрак, а димът се издига нагоре като изгорели газове от ауспух.

Намирам място за мотора си до знака, на който е указано, че паркирането е забранено, и го застопорявам. Ниската сграда до знака е норебанг[2]. Пиянското пеене на гостите на заведението се носи навън по улицата.

Разпознавам напълно осакатената песен от концерта, една от по-малко депресиращите песни на „C'est La Vie“.

Пресичам улицата до караоке бара и бърча нос при силните миризми на канализация и боклук. Придържам се към неосветените места и спирам, когато стигам до ъгъла. Отвъд алеята има улица с ярко осветени сгради. Една от тях заема централно място не само заради масивната си структура. Това е бар и ресторант, пред който опашката от чакащи се простира далеч извън вратата. От бара се носи силна музика на език, който не ми е познат. Момичета и момчета са седнали на тротоара на групи и си подават цигара.

Страничната врата на ресторанта се отваря и през нея излиза мъж.

Парк Тейсунг.

На ревера на костюма му има избродирана червена луна – символът на най-влиятелната банда в Стария Сеул. В ъглите на очите му се виждат дълбоко врязани бръчки. Това е доста измамен трик. Ако този човек някога се е усмихвал, то никога не е било за нещо приятно.

Сякаш усетил погледа ми, той обръща глава в посока на мястото, където съм се прикрил. Бързо се отдръпвам назад и сенките на улицата ме прикриват в тъмнина.

Последният път, когато видях Парк Тейсунг, беше когато той ме почупи от бой. Стоманата на обувките му с прецизност намираше едно и също място под ребрата ми и риташе. Отново, и отново. Часове след това, в тишината на апартамента си, трябваше да увивам гърдите си в бинт и да мия мръсотията от отворените рани по лицето си. И през цялото време трябваше да си спомням за мига, в който Янг беше избрал да се подчини на Парк Тейсунг пред приятелството си с мен.

Това беше преди две години.

Познатата изгаряща омраза ме връхлита и се опитвам да я контролирам, а погледът ми се фокусира като обектив на фотоапарат върху шефа на „Червена луна“. Независимо дали ме вижда или не, ъгълчетата на устните му се повдигат в жестока усмивка. С остър, хаплив смях, който се разнася по цялата улица, той влиза в черна кола, паркирана до тротоара.

Не го гледам как си тръгва.

Облягам се на стената и вдишвам миризмата на гнило и канализация. Бялата пара, която се образува при всяко мое издишване, ми напомня – навън е студено.

Винаги е студено.

Спомените заливат съзнанието ми и те не са под формата на изживени моменти, а на цветове. Червено – спомен за болка. Червено – спомен за предателство.

Синьо – спомен за лекота.

Последният – той боли най-много.

–Лий Джеуaн?

Отварям очи.

Две момчета са застанали на улицата и ме наблюдават внимателно. Джеон Дехо и Ро Джинун.

–А, ти ли си бил? – Качулката на суитчъра на Дехо е вдигната. Докато говори, е притиснал юмрук към устата си в опит да заглуши думите си. – Изглеждаш различно. По-висок си.

Джинун притиска рамото си към отсрещната стена – по-скоро за удобство, не усещам да има заплаха в позата му. Подобно на Дехо, Джинун е облечен небрежно, със старо кожено яке.

–Лий Джеуaн – казва Джинун. Гласът му е по-дълбок от този на Дехо. – Дошъл си да видиш Парк Янг?

– Да, тук ли е?

– Мхм – кима Джинун.

Изчаквам.

Никой от тях не помръдва.

– Лий Джеуaн – казва Дехо и отдръпва юмрука от устата си, – Янг каза, че никога няма да се върнеш.

Сбръчквам лице.

– Няма да се върна в бандата. Напуснах завинаги. Дойдох да говоря с Янг. Не искам проблеми. Просто му кажи, че съм тук.

– Знае, че си тук – казва Джинун. – Казаха му още в момента, в който влезе в „Хонгде“.

– Чака те на покрива – добавя Дехо и прави жест с палец през рамото си към ресторанта.

След като е предал съобщението, за което е бил изпратен, Дехо пъха ръце в джобовете на панталоните си и се отдалечава. Джинун остава и започва да подритва един отчупен камък с обувката си. И понеже не казва нищо, минавам покрай него.

– Джеуaн – обажда се той, точно когато раменете ни се допират, – не бъди жесток. Янг не е силен, не като теб.

Отговорът ми е тих.

– Парк Янг е шеф. Той е по-силен, отколкото изглежда. И съм дошъл да го помоля за услуга. Няма да му сторя нищо.

Джинун ме поглежда в очите.

– Ти си единственият човек, който някога го е наранявал.

Протягам ръка, хващам Джинун за яката и го притискам към стената.

– Да не си посмял да говориш така – ръмжа. – Той е копелето, което ме предаде!

Гласът ми се пречупва при произнасянето на думите и пускам Джинун, а ръцете ми треперят. Препъвам се назад.

Дали да не си тръгна, да си взема мотора и никога да не погледна повече назад?

Мога да изчезна оттук. Майната му на Алекс и неговия Подобрител. Ще си набавя парите за обучението в академията по друг начин – ще започна работа на повече места след училище. Или просто ще се откажа от училището.

Притискам длани към слепоочията си, стискам толкова силно, че спирам да усещам каквото и да било, освен натиска на пръстите си.

Как се случи това? Станах член на „Червена луна“, когато бях на осем години, след като родителите ми ме оставиха на улицата. Когато бях на шестнадесет години събратята ми от бандата, на които имах най-голямо доверие, ме изпроводиха от бандата по брутален начин.

Старият Сеул за мен е само болка. Колко пъти е разбивано сърцето ми тук! Искам да оставя всичко това зад гърба си. Ако успея да запазя стипендията си за академията, Нео Сеул ще ми даде бъдеще.

Промъквам се покрай Джинун, пресичам улицата и влизам през същата врата, през която беше излязъл Парк Тейсунг. Вътре има осветен в червено коридор, а от двойните врати вдясно се чува приглушеният шум от ресторанта. Минавам покрай старите асансьори вляво и тръгвам към вратата отзад, над която свети син знак за изход.

Има пет етажа стъпала към покрива и аз ги взимам бързо. При всеки завой на стълбището ръката ми се плъзва по парапета.

Вратата на последния етаж вече е отворена и студеният вятър се притиска в тялото ми, докато минавам през нея.

Янг е застанал на ръба на покрива. Пораснал е от времето в гимназията – това е първото нещо, което забелязвам. Ако застанем един до друг, ще е висок колкото мен. Не е както когато бяхме по-малки. Тогава той беше с половин глава по-нисък. Винаги му се подигравах за ръста – казвах му, че момичетата, които харесваше в училище, винаги биха предпочели мен, защото съм по-висок.

– Янг, не знаеш ли, че в нашето общество ръстът е еквивалент за привлекателност?

– Искаш да кажеш, че не съм привлекателен? Погледни това лице. Красив съм като цвете.

– Говедо, шегуваш ли се?

– С теб винаги се шегувам. Ще се шегувам с теб до деня, в който умра, а и дори и след това.

– Лий Джеуaн – Гласът на Янг ме измъква от спомените. – Доста време мина.

Облякъл е дебел черен пуловер, на който накриво е закачена златна корона. Сваля шапката си и я поставя на перваза зад гърба си. Когато козирката не покрива очите му, изглежда по-млад, черната му коса стърчи във всички посоки. Усещането е за нещо така познато.

Извръщам поглед от него и разглеждам графитите по стените на покрива. Някой художник е нарисувал цветна градина по протежението на цялата вътрешна част и иначе скучният сив цимент изглежда по-ярък. Наред с цветята са изписани послания за Янг от братята от бандата:

Хьонг[3], обичам те!

Хьонгним[4], ти си най-добрият!

Хьонг, аз вярвам в теб. Грижи се за мен до самия край!

Задържам поглед върху последното послание. Припомням си защо болката ми е поносима. Защото аз може да съм съвсем сам на този свят, но Янг не е. Той има Дехо и Джинун. Той е седмият от Седемте крале – нова позиция, само от шест месеца, но вече печели признание сред по-малките банди извън „Червена луна“. Хората се събират край него. По-добре би било да си вярвам, че са принудени да го обичат, той е техен шеф все пак, но знам, че случаят не е такъв, не и при него. Би било напълно естествено да искат да следват човек като Янг. Той е темпераментен, смел, умен и... лоялен.

– От какво имаш нужда? – пита Янг. Гласът му е уморен. – Кажи ми от какво имаш нужда и ще ти го набавя.

Обръщам поглед от стената към него.

– Имам нужда от Подобрител. Такъв, който не може да се открие при анализ на кръвта.

Той примигва, а ръката му побелява, докато стиска перваза.

– Защо?

– Алекс го иска за утрешния ни зрелостен тест за класиране за позиции за военната служба.

Той кимва бавно.

– Алекс го иска...

– Алекс Ким. Синът на Директора.

– Знам кой е. – Янг потрива челюстта си. Гледа ме внимателно, а разочарованието му е видно в свитите му очи. – Аз просто... – Той отдръпва ръката си от перваза и я прокарва през косата си. – Това нещо не е за теб, нали?

– Казах, че е за Алекс.

Не бих употребявал Подобрител. Резултатът е непредсказуем, временен, а страничните ефекти са болезнени – главоболие, повръщане, халюцинации. Дори да те прави по-силен и по-умен за момента, след това си ужасно зле, ставаш много слаб и отпуснат в продължение на няколко дни, защото тялото ти отхвърля Подобренията.

Янг вади телефона от джоба си и говори тихо. Минават няколко минути в мълчание, преди да се чуе глас откъм вратата.

– Хьонг?

Момчето има сребърна корона, закачена на ризата си. Държи Подобрителя – пластмасова тубичка с формата на буквата L.

– Благодаря, Донгуу – казва Янг, подканва младото момче да се приближи и взема от него Подобрителя.

Когато момчето си тръгва, Янг ми го подава.

– Ако те хванат с това, ще те изключат, може би дори ще те вкарат в затвора.

Взимам наркотика, защото на практика е точно такова, и го слагам в джоба си.

– Няма да ме хванат.

– Справяш се добре в училище. Не оплесквай нещата сега.

Повдигам вежда. В училище се справям, да, но с ужасни резултати. Годините на натрупване на улични умения не могат да се прибавят към годините на академични постижения. Единствено високият ми рейтинг в „СимТек“, технологиите за симулирани битки, ми позволява да остана в училището.

Но предполагам, че за Янг самият факт, че все още не са ме изритали, минава за постижение.

– Няма да се случи.

– Имаш ли доверие на Алекс?

– На никого нямам доверие.

Лицето на Янг се изкривява в недоволна гримаса и той кръстосва ръце.

– Това не е здравословно.

– Свършихме ли? – Обръщам му гръб и тръгвам към стълбището.

– Десетгодишнината от смъртта на баща ти е след три седмици.

Спирам, сърцето ми блъска.

Парк Янг, досега всичко вървеше толкова добре. Говорехме само по безопасни теми.

– Баща ти беше и като мой баща. Беше добър човек и заслужава подобаващ помен. Поне веднъж. От теб.

Гласът ми излиза тих, далечен:

– Всяка година ли ходиш на мястото на смъртта му?

– Ходя.

– Правиш ли ритуалите в памет на човек, който не е твой баща?

Янг не отговаря.

В съзнанието ми изниква образът на Янг, застанал сред изпепелените площи на старите сгради на „МедТек“ в Инчон[5] и се покланя до земята в памет на баща ми като послушен син.

– Вземи си го. Твой е – прошепвам аз. – Вземи го тоя мой баща. Нали ти е като баща? Можеш да вземеш всичко. Няма нещо на света, което да не можеш да имаш. Просто знай, че не ми пука. Нито за него, нито за теб.

– Лъжец. – Янг издишва думата.

Независимо дали съм съгласен, или не, дали съм лъжец, или не, никога няма да го призная. Трябва да кажа, че не ми пука. В противен случай ще бъда най-жалкото копеле, което някога е живяло на тая земя.

Вървя към вратата с невиждащи очи, препъвам се по стълбите. Пресичам улицата отвън и бъркам за ключовете за мотора си. Изпускам ги в една локва и ги вдигам с треперещи пръсти.

Всичко ще бъде наред.

Карам като луд през размазващите се край мен улици към южната част на квартал „Мапо“.

Изкачвам шестте етажа на стълбището до апартамента си и се свличам на леглото напълно облечен. Студено е, но не пускам отоплението и не придърпвам одеялата, смачкани край мен.

Вдигам ръце и поставям длани върху очите си. Тъмно е.

Всичко ще е наред. Ще се справя.

[1] В момента едно от прочутите заведения с открит бар и ресторант. Бел. пр.

[2] От корейски: караоке бар. Бел. пр.

[3] От корейски: обръщение към по-голям брат или приятел. Бел. пр.

[4] От корейски: обръщение еквивалентно на „братле“, „братко“. Бел. пр.

[5] Град в близост до Сеул. Бел. пр.

Книгата ще е налична на склад в края на Юни месец 2023г.

За предварителни заявки, моля запазете своята книга.