Бунтът на Сеул - Акси О - Пепърмил Букс

Книгата ще е налична на склад в края на Юни месец 2023г.

За предварителни заявки, моля запазете своята книга.

Бунтът на Сеул

Корейска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2023
Език: Български
Страници: 334

Акси О - автор
Гергана Дечева - преводач
Корица copyright © 2017 by Sebastien Hue
Василена Василева - редактор

В наличност

18.70 лвс ДДС 22.00 лв

Добави

" Бунтът на Сеул "

Акси О

Един от най-забележителните романи в жанра „антиутопия“, отличен с наградата „New Visions“.

Старият Сеул

–Аджоси[1] – казвам, поглеждам към таксиметровия брояч и изваждам дължимата сума. – Ще сляза тук.

Шофьорът спира таксито и ме поглежда в огледалото за обратно виждане.

–По средата на мост „Банпо“? – пита той. – Мога да те закарам от другата страна.

Давам парите на възрастния човек, а дясната ми ръка вече е на дръжката на вратата на таксито.

–Искам да сляза тук.

–Няма да те таксувам допълнително – казва той.

Поглеждам в очите му в огледалото.

–Благодаря, но ще вървя пеша.

Минават секунди, преди старецът да кимне и да се обърне, за да вземе парите от ръката ми. Отварям вратата.

–Този мост е известен – казва той тихо. Гласът му е грапав като чакъл, от възрастта е.

Боря се с желанието си да изляза от колата, но само един гамен би си тръгнал без да изслуша, когато му говори по-възрастен господин.

–Така е – съгласявам се. – Свързва Северен и Южен Сеул, Стария Сеул и Нео Сеул.

Всички знаят това.

–Вярно е. Той е свързващото звено – казва той, – но и разделящото. Можеш да мислиш за този мост като за символ на начина, по който е разделен светът ни. На север от река Хан и на юг от нея. Старото и новото.

Изчаквам го да се наговори.

–Само един човек ме е молил да спра по средата на този мост. Беше млада жена. Веднага след Втората фаза на Великата война. Тя ме помоли да спра точно тук. Каза, че иска да извърви останалата част от пътя пеша. Казах ѝ това, което казах и на теб – че ще я закарам до края, но тя настоя. Последните ѝ думи към мен бяха: „Искам да видя реката.“ Оставих я тук, а на сутринта видях новините.

Свивам ръка около дръжката и я стискам.

–Няма да скоча.

–Няма да скочиш, нали? Колко много ми се иска да ти повярвам.

Въздъхвам и се облягам назад на седалката.

–Четири минути след полунощ е – казвам. – Имаш ли къде да пренощуваш?

Куполът, който през деня не се вижда и няма солидна форма, в полунощ се втвърдява и позволява влизане само на определени военни контролно-пропускателни пунктове.

Възрастният човек поглежда към дигиталния часовник на арматурното си табло.

– А, вярно, че е вече след полунощ. Предполагам, че тази нощ ще трябва да остана в Стария Сеул.

– Съжалявам – казвам аз. Аз съм причината да остане извън Нео Сеул и да не може да се върне.

– Не, не. Ще се отрази добре на душевното ми състояние. Но ти благодаря за загрижеността. Ти си добро момче. Да го кажем така: тази вечер аз съм пълен с нерационални тревоги, а ти – с рационални.

Кимвам и излизам от таксито. На него му трябват няколко минути, но накрая минава остатъка от пътя по моста.

Гледам, докато изчезне от погледа ми и се приближавам до парапета.

Искам да видя реката. Последните думи на едно мъртво момиче. Мога да разбера чувството. Не съм мислил да скачам, но сега това е единственото, за което мога да мисля.

Колко ли е студена водата? Въздухът е пълен с влага от реката. В средата на моста е тихо. Какво би могло да спре човек да скочи?

Семейство? Нямам такова.

Приятели? Едно лице се появява в съзнанието ми и аз поклащам глава, за да се отърва от образа.

Какво ли си е помислило това момиче, преди да скочи? Сигурно, застанало над реката, е погледнало вдясно към модернизирания Нео Сеул с всичките му нови технологии. Вляво – Старият Сеул. Кой от двата е наричало свой дом?

Двете половинки на града хвърлят линии от цветни светлини покрай бреговете на реката – оранжеви, лилави, бели. Отдалеч приличат на миниатюрни водопади. Цветовете потъват в реката и изчезват в тъмните води.

Обхващам парапета с ръце.

– Ей – промълвявам на нощта, – нямаше да се сетя да скоча, ако не беше казал нищо.

***

Почти съм в края на моста, когато телефонът ми вибрира в джоба.

Входящо повикване

Алекс Ким

Името му мига в зелено на екрана.

Плъзгам палеца си по стрелката и вдигам телефона до ухото си.

– Забравил си. – Дълбокият глас на Алекс вибрира през високоговорителя. Не говори с обвинителен тон, по-скоро звучи отегчен.

Представям си го как ми се обажда от пентхауса си в Нео Сеул, заобиколен от лукса и излишеството от техника и модерни мебели.

Стигам до края на моста, гладкият цимент отстъпва на разбит, неподдържан път. Забивам маратонката си в чакъла, изтръгвам един камък, който се плъзва по земята.

– Не съм.

Отложих молбата му за вечерта преди тестовете, но не съм забравил. Випускниците в Нео Сеул са длъжни да се явят на тестове, за да се определи къде ще отслужат задължителните си военни квоти – като офицери във въоръжените сили, като инженери, или на по-безопасни, по-удобни работни места в сферата на политиката.

В края на миналата година Алекс Ким се беше обърнал към мен с молба за специален вид Подобрител – нещо, което щеше да му даде предимство при тестовете. Но трябваше да е от тези Подобрители, които не могат да се открият в случай, че му направят кръвен анализ. Беше разбрал, че съм от Стария Сеул и ако изобщо някой може да му осигури нелегалната субстанция, това съм аз.

– Можеш ли да минеш през портала с Подобрителя – пита Алекс, – или трябва да се видим някъде преди училище?

– Мога да мина.

Алекс млъква и се чудя дали не е затворил, но после казва:

– Все още искам да си в моя отбор за зрелостните изпити. Помисли за това. Няма да получиш по-добро предложение.

– Затварям – казвам и плъзвам слушалката на телефона.

Прав е. Няма да получа по-добро предложение. Но знам, че на какъвто и тест да се явява Алекс, ще бъде на много високо ниво и с много повече рискове, а това просто не си заслужава. Може би, ако имах някаква по-голяма амбиция от това да се измъкна от Стария Сеул...

Но нямам.

Прибирам телефона си в джоба и се приближавам до края на моста. Усещам миризмата на количката за храна, още преди да я видя. Всяка седмица плащам на тази аджума[2], която обслужва количката, по пет хиляди вона за това, че пази мотора ми.

Мотоциклетът е раздрънкан, но с него стигам до почасовата си работа – доставка на хранителни продукти и нощна техническа поддръжка.

Тази вечер под брезентовия покрив на количката за храна е застанал само един работник от фабриката за обработка на метали. Едната му ръка е пъхната в джоба, а в другата държи пръчка с парещ оденг. Той отхапва рибния пай от пръчката и посяга към друг. Купчината пръчици се топли в плитък съд с горещ бульон. Две метални тенджери с рамион[3] врят на импровизирана печка зад количката, а капаците им тракат върху тях.

– Хей! – извиква аджумата иззад количката и се мушва под брезента, за да застане пред мен. Толкова е ниска – на половината на моя ръст. Навеждам се напред, опитвайки се да я погледна право в очите. Почти като поклон е и май ѝ харесва. – Дължиш ми за седмицата – подхвърля тя.

Кимвам.

– И дори малко повече. За медния съд.

Мръщя се.

– Какъв меден съд?

Тя изважда отзад един съд като купа и го вдига за дръжката. Огромна вдлъбнатина е изкривила метала.

– Набих един крадец – казва тя и повдига брадичка.

Тези гърнета в количките за храна са меки и евтини, използват се главно за варене и сервиране на рамион, но...

– Сигурно го е заболяло.

На устните ѝ се появява зловеща усмивка.

– Няма да се върне повече.

Усмихвам се и изправям гръбнака си. Изваждам портфейла си от джоба, а усмивката ми се превръща в гримаса, когато виждам малкото количество кафяви и сини цветове. Изваждам това, което имам, и поставям всичко в грубите ѝ длани.

Видимо чувство за вина минава през набразденото ѝ от бръчки лице и жената се опитва да ми върне половината от това, което ѝ дадох. Взимам банкнотите от ръцете ѝ, заобикалям отстрани и ги пъхам дълбоко в джоба на дрипавото ѝ палто. Тя протестира, но спира, когато забелязва усмивката ми.

– Джеуaн – казва тя и ме потупва по гърба. – Добро момче си ти.

Тя грабва няколко пръчици оденг от един от съдовете с вряща вода, увива ги в хартия и ми ги подава. Покланям се и ги вземам с две ръце.

По принцип ям скоростно и храната бързо-бързо изчезва на топло в стомаха ми. Но докато свърша, жената е отишла някъде и се е върнала с ключовете от мотора ми, заедно с едно черно яке с дебела подплата.

– За бъдещия ми зет – казва тя.

Усмихвам се, вземам ключовете и се обръщам, за да ѝ позволя да ми помогне да облека якето. Топло е. Закопчавам ципа догоре.

– Но ти имаш само една дъщеря и тя е омъжена.

Аджумата се смръщва.

– Не ми го напомняй. Ти си много по-красив от мъжа, когото моята взе.

Поклащам глава, вадя каската и маската против замърсяване от седалката на мотоциклета си.

– Всеки път, когато споменеш дъщеря си, ме караш да се депресирам. Не мога да я имам за съпруга. И теб не мога да имам за съпруга...

– Ей – вика тя и ме плясва игриво по главата.

Извивам се настрани, за да избегна втори удар, качвам се на мотора си и паля. Слагам маската, закрепвам каската под брадичката си и вдигам палец към аджумата, преди да подкарам мотора по улиците на Стария Сеул.

[2] От корейски: обръщение към жена на средна възраст. Бел. пр.

[3] Корейски рамен. Бел. пр.

Книгата ще е налична на склад в края на Юни месец 2023г.

За предварителни заявки, моля запазете своята книга.