Откраднатият живот на Колет Марсо - Кристин Хармел

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 450
Цена 27.00 BGN / 13.80 EUR

Кристин Хармел - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Полина Любенова - коректор
Ирина Василева - корица

В наличност

13.80 €

"Откраднатият живот на Колет Марсо"

Кристин Хармел

ГЛАВА 1

ГЛАВА ТРЕТА

2018

На сутринта, след кражбата на пръстена на Линда Клайборн, Колет седеше на кухненската си маса в „Куинси“, предградието на Бостън, и се възхищаваше на начина, по който бледожълтият диамант улавяше светлината и разпръскваше из стаята лъчи под формата на блестяща дъга. Никога не ѝ омръзваше данаблюдава скъпоценни камъни, прецизния начин, по който бяха изсечени, острите им като бръснач линии, призмите от цветове, които се криеха в сърцевината им.

Кога ли Клайборн бе забелязала, че го няма? Дали по време на коктейлното парти? Или е била прекалено опиянена от собствената си власт, за да забележи липсата на тежестта върху пръста си? Дали бе размахала ръката си умишлено, за да се похвали, да го покаже на всички, и едва тогава бе разбрала, че го няма? Дали първото ѝ предположение е било кражба, когато е разбрала, че пръстенът липсва? Или си е помислила, че го е изгубила? Колет се надяваше да е второто, защото когато човек вярва, че е изгубил собственото си бижу, има склонност да се държи отбранително пред полицията, вместо да се опитва наистина да си спомни всички лица, които е видял предната вечер.

Не че жената изобщо бе забелязала съществуването ѝ.

Колет сложи пръстена на безименния пръст на лявата си ръка, където никога не бе носила свой собствен. Въздъхна – пасваше идеално, сякаш беше създаден точно за нея. Ако само можеше да задържа по нещо от време на време, само тя да се наслаждава на бижутата... Но това би нарушило семейната традиция, която майка ѝ и чичо ѝ Лео я бяха възпитали да спазва стриктно.

Според нейните изчисления, през почти осемте десетилетия, през които бе крала, с кратко прекъсване по време на Втората световна война, тя беше дарила над 30 милиона долара от откраднати бижута на достойни организации. Тази цифра я изпълваше с гордост.

Обикновено тя просто правеше анонимни дарения на утвърдени фондации, но това, с което се гордееше най-много, беше и единствената организация, която финансираше всяка година от самото ѝ създаване, а именно Бостънския образователен център за Холокоста, който сама беше основала анонимно през 1972 година, за да продължи работата, която тя и майка ѝ бяха започнали, когато животът на майка ѝ беше брутално отнет.

Никой (нито директорката на центъра, Рейчъл Хаскел, нито дъщеря ѝ Авива, които се бяха превърнали в нещо като семейство за Колет) нямаше представа, че именно Колет бе предоставила първоначалните средства за Центъра. Те я познаваха само като всеотдайна доброволка, която бе помогнала на организацията да отвори втори клон на Центъра в Ню Йорк през 1980 година.

„Ще направиш толкова много добро за света“, беше казала майка ѝ, точно след като Колет бе извършила първата си кражба. Много години по-късно Колет все още се надяваше, че тя би се гордяла с нея.

Телефонът на Колет зазвъня на масата пред нея и я изтръгна от мислите ѝ. Колкото повече остаряваше, толкова по-често се връщаше назад в спомените си. Майка ѝ и сестра ѝ бяха починали преди 75 години, а тя все още ги виждаше толкова ясно. През повечето нощи имаше кошмари, в които сенчести фигури ги отвличаха, но понякога сънуваше толкова ярко и живо как трите са сгушени в леглото, а майка ѝ чете приказки на двете си дъщери. Колет все още чуваше сладкия ѝ глас с британски акцент, който правеше думите ѝ малко по-обли.

Колет затисна мислите си и погледна екрана на телефона си. Авива. Момичето, сега адвокат на около тридесет и няколко години и все още доброволка в центъра, беше дъщерята, която Колет никога не бе имала.

Тя се усмихна и вдигна.

– Колет? – Гласът на Авива беше тих и приглушен.

– Авива, едва те чувам – каза Колет, притисна телефона към ухото си и прокле слуха си, който се влошаваше с възрастта. Колкото повече години живее човек, толкова повече унижения трябва да понася, помисли си тя.

– Колет – повтори Авива по-решително. – Беше ли снощи на гала вечерята на Бостънския консорциум за оркестрово образование?

Устата на Колет пресъхна.

– Защо ме питаш, скъпа?

– Снощи е имало кражба – каза Авива. – В днешния вестник има няколко снимки и сред тълпата се вижда една жена, точно до дамата, чийто пръстен е бил откраднат, и тя изглежда съвсем като теб, само че с перука.

– Защо да ходя на гала вечерята, скъпа? – попита Колет, като се опитваше да запази гласа си спокоен, макар и мислено да проклинаше лошия си късмет.

Очевидно Линда Клайборн беше съобщила за кражбата веднага, което означаваше, че Колет трябваше да изчака, преди да продаде камъка. А това беше ужасно неудобство.

– Какво са откраднали? – попита тя невинно.

– Пръстен – отговори Авива.

Колет чу шумоленето на вестник и си представи Авива, седнала на бюрото си в офиса с изглед към „Тремонт Стрийт“ и „Бостън Комън“ под него.

– Стойността му е над сто двадесет и пет хиляди долара, според вестника.

Колет се изсмя саркастично, преди да успее да се спре. Пръстенът не струваше нито цент повече от деветдесет хиляди долара. Защо ли се учудваше, че жена като госпожа Клайборн би излъгала за такова нещо? Вече виждаше противната ѝ мутра, докато чака с протегната ръка чека от застрахователната си компания.

– Скъпа, нали знаеш, че Линда Клайборн е неонацистка – доста абсурдно призвание, не намираш ли? Трудно е човек да изпитва съжаление към нея.

Авива остана мълчалива за миг.

– Откъде знаеш името на човека, от когото е откраднат пръстенът?

Колет поклати глава, възмутена от собствената си небрежност.

– И аз съм отворила вестника – излъга тя. – Чета заедно с теб.

– И не мислиш ли, че жената на снимката под заглавието прилича на теб?

Вестникът на Колет все още беше на прага на вратата, не беше стигнала до него.

– О, виждам бегла прилика.

– Повече от бегла е, Колет. Сигурна ли си, че не си била там?

Понякога най-добрият начин да отклониш нечие внимание е като преминеш в атака.

– Наистина, скъпа, ако ме обвиняваш в нещо, просто си го кажи.

– Не, съжалявам – каза веднага Авива със смутен тон. – Но откъде знаеш, че Линда Клайборн е неонацистка?

– Знаеш каква съм, скъпа – каза Колет. – Обичам да съм в течение с клюките.

Честно, какво ѝ ставаше тази сутрин? Нищо не можеше да бъде по-далеч от истината, а от неангажиращото сумтене на Авива беше ясно, че тя също го знае.

– Както и да е, тя не е човек, за когото бих си губила време да се тревожа. Не е особено добра жена.

Авива помълча няколко секунди.

– Защо имам чувството, че знаеш повече, отколкото показваш?

Колет се принуди да се засмее звънко.

– Сега ме третираш като враждебен свидетел. Забрави, скъпа. Но така и така се обади, искаш ли да дойдеш на вечеря днес? Ще приготвя любимото ти.

Може би беше грешка да кани Авива, при положение че младата жена беше видимо подозрителна. Но Колет изпита внезапна самота, усещане, че годините изтичат, преди да е поправила грешките от миналото. Когато беше с Авива, винаги се чувстваше по-уравновесена, сякаш имаше цел. Освен това трябваше да смени темата по някакъв начин.

– Пиле по дижонски?

– Разбира се.

Това беше специалитетът на Колет, ястие, което помнеше от майка си преди войната – пилешки гърди, приготвени в дижонски сос с мащерка.

– Да речем в седем? – попита Колет.

Авива се поколеба и накрая въздъхна.

– Знаеш, че пилето ти е пътят към сърцето ми. Ще дойда.

Колет затвори и повлече крака към входната врата, за да вземе вестника, който я чакаше там. Отвори на страницата с местните новини и погледна с шок снимката под сгъвката на първата страница. Наистина беше нейната снимка, ясна като бял ден, направена точно в мига, в който се приближаваше към Линда Клайборн. Ако фотографът я беше снимал тридесет секунди по-късно, щеше да я улови по време на кражбата.

Как не беше забелязала, че има някой, който снима тълпата?

Сърцето ѝ затупка бързо, докато обмисляше колко близо е била до опасността да я хванат този път.

Телефонът ѝ отново иззвъня и този път на дисплея се появи името на Марти.

– Здравей, хлапе – каза той, когато тя вдигна, и тя се усмихна на ласкателното обръщение, което на нейната възраст би трябвало да ѝ се струва нелепо, но което стопляше сърцето ѝ още от първия ден, в който беше срещнала Марти преди шестдесет и шест години.

Тогава тя беше на двадесет и четири, а Марти – на двадесет и шест, но той я караше да се чувства като ученичка. В един друг живот си представяше, че може би дори щяха да се влюбят.

– Видя ли вестника днес? – попита той.

– Да – отговори тя и отново погледна с гняв към омразната снимка.

Той се засмя.

– Да разбирам ли, че имаш нещо за мен?

Марти беше предпазлив, както винаги, в случай че някой подслушваше линиите им, но на този етап това ѝ се струваше абсурдно. Работеха заедно от шест десетилетия и никой от двамата не беше попадал под подозрение. Та кой би заподозрял 89-годишна жена и 91-годишен мъж в мащабна кражба на бижута и организирана продажба на черния пазар?

– Може би – отвърна тя. – Но само за да го пазиш… засега.

– Само да го пазя – съгласи се веднага Марти. И двамата знаеха, че бижуто ще бъде прекалено „горещо“, за да го преместват, поне няколко седмици. – Но ще се свържа с контактите си, за да проуча интереса. Можеш ли да го донесеш след малко? Свободна ли си за обяд днес?

Марти знаеше прекалено добре, както знаеше и самата Колет, че тя е свободна за обяд почти всеки ден, освен ако не беше доброволка в Центъра. Тъй като нямаше други роднини освен Авива – най-близкото нещо до семейство, което имаше, тя не беше нужна никому.

– Трябва да проверя графика си – отвърна тя с безизразен глас, а Марти се разсмя, точно както тя очакваше.

– Защо не дойдеш по обяд?

– Ще се видим тогава.

Колет затвори с усмивка на лицето и хвърли последен поглед към вестника, смачка го и го хвърли в кошчето за рециклиране.

След като изпи кафето си и се разходи сутринта, a тя ходеше по пет километра всеки ден, за да поддържа кръвообращението си, Колет се облече за деня. Упрекна се за особеното внимание, с което подбираше перфектния тоалет. Въпреки че живееше в САЩ от 1952 година, Париж винаги щеше да бъде част от нейната същност. Гардеробът ѝ беше пълен с дрехи с бретонски райета, елегантни черни панталони, изгладени ризи с копчета и семпли черни рокли за вечерите, когато трябваше да се слее с изискана тълпа.

Косата ѝ беше подстригана на къс френски боб, а когато преди две десетилетия бе започнала да губи тъмния си цвят, тя я остави така. Сега беше с цвят на сняг – перфектният нюанс, на фона на който характерното ѝ червено червило изпъкваше перфектно. Това беше още една нейна тайна – когато отиваше на мисии да краде бижута, гримът ѝ беше дискретен и естествен, а перуките ѝ бяха с цвят на мръсна вода, за да не се отличава много сред тълпата. Но през останалото време червените ѝ устни бяха нейната запазена марка.

Пробва три различни чифта широки панталони, преди да се спре на един с висока талия, който подчертаваше стройната ѝ, слаба фигура. Облече кремава и тясна копринена блуза и внимателно я пъхна в панталона, след което обу любимите си двуцветни балеринки и се огледа в огледалото.

Имаше дни, когато се чудеше къде е отишло времето. Страниците се обръщаха прекалено бързо, неусетно я водеха някак към края на историята ѝ.

Не вярваше, че на Марти би му пукало как изглежда. В миналото бе имал интерес към нея, сигурна беше, но това беше отдавна. Тя бе имала своя шанс. Беше имала много шансове. Сега беше твърде късно, но би било лъжа, ако кажеше, че не изпитва леко вълнение, когато погледът му все още се плъзгаше по тялото ѝ, всеки път, когато се виждаха. Предполагаше, че му е останало като навик, но все пак я караше да се изчервява.

Пътуването до магазина на Марти на „Уошингтън Стрийт“ ѝ отне двадесет и три минути и след като Колет паркира на половин пресечка разстояние, тя остана в колата няколко минути, за да огледа другите автомобили наоколо. Винаги трябваше да бъде предпазлива. В миналото се беше случвало да си тръгне, когато бе забелязвала нещо, което ѝ приличаше на полицейска кола под прикритие, паркирана наблизо. Но днес нито другите коли, нито минувачите изглеждаха подозрителни, така че Колет грабна чантата си, излезе от колата и решително влезе в „Уивърс Даймънд Ексчейндж” – магазина, който дядото на Марти, Джоузеф Уивър, предал на сина си Джоузеф Джуниър преди сто години, а той на свой ред бе предал на Марти през 1967 година.

Колет все още си спомняше първата си среща с Марти петнадесет години преди това да се случи, когато придружаваше чичо Лео на едно пътуване, с цел да продадат чифт обеци с изумруди и сапфири. Току-що се бяха преместили в САЩ от Англия, след като чичо Лео се бе забъркал в малко проблематична ситуация със законодателството, а бащата на Марти им бе помогнал да получат гражданство много бързо.

Чичо Лео представи Колет на Марти и за първи път в живота си тя не успя да пророни и дума.

– Езика ли си глътна? – попита чичо Лео, крайно развеселен, докато бузите на Колет пламтяха.

Марти имаше златиста коса, сини очи, силна челюст и високи скули, като изваяни от мрамор. Но той я спаси от смущението ѝ, като протегна ръка за обеците, които тя извади и постави на плота с трепереща ръка.

– Не съм сигурен, че мога да ти дам точна оценка, докато не видя как стоят – каза той и ѝ намигна. – Би ли ми направила честта, Колет? После ще говорим за цената.

Тя кимна, взе обратно обеците и сложи дясната, но когато се затрудни с лявата, Марти се пресегна да ѝ помогне. Кожата ѝ настръхваше там, където я докосваше, и Колет можеше да се закълне, че той се забави секунда повече от необходимото, като докосна бузата ѝ с опакото на ръката си, докато я изтегляше обратно.

– Перфектно – промърмори той и след това каза на чичо Лео цена, която беше с десет процента по-висока от тази, която тя би поискала.

Чичо Лео се съгласи с готовност и побърза да изведе Колет, преди Марти да е решил да оттегли офертата, но докато напускаха магазина, тя не успя да се въздържи и погледна назад към него. Той я наблюдаваше, точно както тя някак си беше предусещала, че ще направи. После вдигна ръка за довиждане и я дари с още една закачлива усмивка.

– Мисля, че му взе ума на това момче – каза с усмивка чичо Лео в колата с усмивка. – Но внимавай с него, Колет, разбра ли? Твърде опасно е да имаш връзка с човек, който работи в този бизнес.

Когато тя го погледна въпросително, той добави:

– Единият краде бижута, а другият продава плячката на крадеца? Това е гаранция за катастрофа, Колет. Избий си го от главата.

Но тя не можеше да си го избие от главата, а и тъй като чичо Лео постоянно използваше диамантената борса на Уивър за крадените стоки, беше невъзможно да забрави Марти, защото го виждаше поне един път месечно.

Щом започна сама да извършва по-големи кражби, тя също предпочете да работи с Уивър. Налагаше се да използват и други прекупвачи, за да не оставят следи, по които полицията да тръгне след тях, но семейство Уивър бяха единствените, които знаеха какво правят и защо това, което правят, е толкова важно.

Колет имаше толкова голямо доверие на Марти и баща му, че можеше да им повери дори живота си. Затова, когато навърши двадесет и шест години и Марти я покани на среща, тя отказа. Чичо Лео беше прав – беше прекалено опасно.

Но това не беше единствената причина да откаже. В края на краищата, до какво водеше една връзка, ако не до брак и деца? А Колет вече се беше заклела, че никога няма да има деца. Как можеше да има вяра в себе си, че ще успее да брани някого след всичко, което се беше случило в Париж?

Той я покани на среща още седем пъти, беше ги преброила, и на седмия път я попита:

– Имам ли изобщо някакъв шанс с теб, хлапе?

Докато му отказваше, сърцето ѝ се разбиваше, но все пак го направи.
И това беше всичко. Шест месеца по-късно той започна да излиза с момиче на

име Кей Роудс, а година по-късно се ожени за нея. Нямаха деца и Колет научи колко горчив е вкусът на разкаянието.

Кей бе починала преди почти двадесет години, а дотогава тя и Марти останаха просто приятели през по-голямата част от живота си. Понякога тя се чудеше какво би станало, ако сега му признаеше, че е отказала, защото не е искала деца и… защото чичо Лео ѝ беше забранил. Дали Марти би я помислил за луда, че изравя неща от миналото, които не бе нужно да се обсъждат повече? Дали беше забравил, че изобщо я е канил някога на среща?

– И ако това не е най-красивата парижанка в Бостън – каза Марти, когато тя влезе в празния магазин, и усмивката му се разля по красивото му лице.

Дори след толкова години той все още приличаше на Робърт Редфорд. Защо времето беше толкова по-щедро към мъжете, отколкото към жените?

– С ласкателство ще постигнеш всичко – каза тя и отвърна на усмивката. Имаше нещо очарователно в идеята да поддържат тази рутина.

– Реших да ти приготвя обяд днес – каза той и ако Колет не го познаваше добре, щеше да заподозре, че е притеснен.

– Да ми приготвиш обяд? Е, това ще е за първи път.

– Бих ти приготвял обяд всеки ден, ако можех, хлапе.

Марти беше обигран флиртаджия, винаги го беше познавала като такъв. А тя не беше толкова глупава – не вярваше, че само тя се радва на вниманието му. Той излезе иззад тезгяха и я целуна бързо по бузата, след което заключи входната врата и обърна табелата на „Затворено“.

– Да минем отзад.

Пет минути по-късно седяха един срещу друг на масата и ядяха багет, поделяха си парче сирене „Бри“ и ябълка, която Марти беше нарязал.

– Благотворителният концерт снощи... – започна той, докато ѝ наливаше чаша „Шабли“ от бутилка, която току-що беше извадил от хладилника. – Ти ли беше?

Тя го погледна в очите, докато отпиваше от виното.

– Да предположим, че съм била аз.

– Тогава бих казал, че имаш нещо ценно за мен. Кой ще бъде бенефициентът този път?

– Бостънския образователен център за Холокоста, разбира се. Тази жена е изключително предана привърженица на неонацизма.

Марти се засмя.

– Ти си истинско чудо, Колет. Питам се как ли биха се почувствали хората в Центъра, ако узнаеха, че най-верният им доброволец е и този, който ги държи на повърхността от повече от четиридесет години?

Тя сви рамене.

– Знаеш правилата.

Никой потомък на Робин Худ не биваше публично да се хвали и да обира овациите за доброто, което прави за света. Беше прекалено опасно и щеше да подкопае смисъла на работата му.

– Но аз знам какво правиш. – Той отпи от виното си и я погледна многозначително.

– Знаеш всичките ми тайни. – Тя каза думите с лекота, но някак прозвучаха твърде тежки в мига, в който излязоха от устата ѝ.

Истината беше, че нямаше никого другиго на света, който да я познава по-добре. Понякога се чудеше какво би си помислил чичо Лео за приятелството, което се беше изградило между нея и Марти през годините. Беше сигурна, че не би одобрил, но това не означаваше, че е прав. Да знае, че Марти е само на един телефонен разговор разстояние, я беше държало на повърхността през най-мрачните ѝ моменти. Фактът, че и двамата бяха все още тук и се грижеха един за друг, беше нещо забележително само по себе си.

Марти отряза малко „Бри“ и го подаде на Колет върху парче багет.

– Ще трябва да изчакам няколко седмици, докато шумотевицата утихне.

– Знам. – Тя изяде хапката и отпи глътка вино. Вкусовите ѝ рецептори запяха.

– Знаеш ли, можеш да се пенсионираш – каза той след миг. – Мразя мисълта, че може да ти се случи нещо.

– Стигнах дотук, нали?

Марти се усмихна.

– И двамата сме твърде стари, за да влизаме тепърва в затвора. Мислила ли си някога да се откажеш?

Тя отхапа парче ябълка и задъвка бавно, без да откъсва поглед от него.

– А ти?

Той се приведе по-близо.

– Ти си единствената причина да съм все още в бизнеса, хлапе.

Колет изпита угризение.

– Не е нужно да продължаваш да работиш с мен, Марти. Имам други брокери, на които мога да нося стоката.

Той сложи ръце на сърцето си, сякаш беше смъртно ранен.

– Опитваш се да ме убиеш ли?

Тя не успя да се сдържи и се разсмя.

– Искам да кажа, че не ми дължиш нищо, Марти. Направил си повече от достатъчно през годините. Ако искаш да пускаш кепенците...

– Но защо да ги пускам? Кой ще ме види колко съм красив с бомбе. – Той се усмихна. – Освен това, ти си най-хубавата част от бизнеса.

Тя си позволи да се наслади на думите му за секунда, въпреки че знаеше, че просто флиртува като с всяка друга.

– Тогава предполагам, че сме вързани един за друг.

Той се усмихна.

– Точно така ми харесва, хлапе. Сега, да видим това бижу.

Колет бръкна в скрития вътрешен джоб на чантата си и извади пръстена. Беше истинско удоволствие да види как очите на Марти се разширяват леко, докато гледаше бижуто за първи път.

Той взе пръстена, пренесе го през стаята до бюрото си и включи лампата. Извади лупата си и мълчаливо разгледа диаманта за няколко секунди, преди да погледне отново към Колет.

– Съвършен е – каза той. – Мисля, че мога да взема между 72 и 80 хиляди за него.

Колет направи сметка. Марти щеше да вземе стандартните си 15 процента от продажбата и щяха да ѝ останат около 65 хиляди долара – повече от достатъчно, за да си оправдае риска.

– Марти – каза тя, като се опитваше да заглуши гласа в главата си, – ти си принц сред мъжете.

– А ти, хлапе, си моята принцеса. – Той ѝ подари отново онази искряща, флиртуваща усмивка, но тя знаеше, че тя не означава нищо. – Искаш ли да пазя пръстена?

Тя кимна с облекчение, докато гледаше как го заключва в сейфа. Колкото и да обичаше да се възхищава на бижутата, винаги се притесняваше да съхранява крадени вещи в собствения си дом. Ако някой я заподозреше и се обадеше в полицията, как щеше да обясни какво правят тези неща там? Поне Марти винаги имаше правдоподобно оправдание. Можеше да каже, че е купил бижутата от непознат, без да има каквато и да е представа, че са крадени, но, о, боже, колко съжалявам за грешката си.

– Марти? – започна тя, след като той се върна на масата и наля още малко вино в чашите на двамата. – Съжаляваш ли, че се зае с този бизнес с мен?

Той я погледна с неразбиране.

– Едва си спомням времето преди с баща ми да започнем да работим с теб и чичо ти.

– Но само защото правиш нещо отдавна, не означава, че е правилно. Твоят бизнес може да е напълно законен, Марти, но заради мен...

– Заради теб – прекъсна я той твърдо, – имам чувството, че играя малка роля за доброто на хората. Дали това, което правим, е незаконно? Разбира се. Но грешно ли е? Не мисля, че е. А ти?

– Разбира се, че не е. – Колет не би могла да живее със себе си, ако беше грешно.

– Колет, не съжалявам ни най-малко – каза той твърдо. Вдигна чашата си с вино и изчака тя да го погледне в очите. – За най-доброто партньорство, което някога съм имал.

Тя се поколеба, а после чукна чашата си в неговата.

– Наздраве – каза тя и отвърна поглед, защото не можеше да понесе усещането, че той вижда право в душата ѝ.