Откраднатият живот на Колет Марсо - Кристин Хармел

Английски и американски автори

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 450
Цена 27.00 BGN / 13.80 EUR

Кристин Хармел - автор
Гергана Дечева - преводач
Анджела Дечева - редактор
Полина Любенова - коректор
Ирина Василева - корица

В наличност

13.80 €

"Откраднатият живот на Колет Марсо"

Кристин Хармел

ГЛАВА 1

ГЛАВА ВТОРА

1934

Анабел Клеман беше родена, за да бъде крадла, точно като майка си, като баба си и прадядо си. Това беше отговорност, която тя беше поела сериозно от първия път, когато майка ѝ я беше сложила да седне срещу нея и ѝ беше обяснила, че е потомка на истинския Робин Худ и че от нея се очаква да продължи семейната традиция.

Когато самата тя станеше майка, тя знаеше, че веднага щом дъщеря ѝ порасне достатъчно, за да разбере какво ѝ се казва, ще ѝ разкаже за наследствената мисия на рода си.

– Това сме ние – обясни Анабел няколко дни след шестия рожден ден на Колет, докато я притискаше към себе си в апартамента им в единадесети арондисман на Париж, на много километри от селцето в Уест Йоркшир, където беше израснала.

Анабел се бе влюбила на осемнадесет години и бе заминала със съпруга си чак отвъд Ламанша, в родната му Франция. Тази вечер Роже, директор на училище, който никога не беше приел призванието на Анабел, работеше до късно и Колет и Анабел бяха сами.

– Това е твоята съдба. Когато навършиш десет, ще те науча как да крадеш, точно както майка ми ме научи на тази възраст.

– Но кражбата е нещо грешно, мам[1]– каза Колет с тъничкото си гласче. – Нали?

Анабел беше щастлива, че момичето ѝ я наричаше с британското ласкателно обръщение, а не с френското „maman“. Това малко успокояваше носталгията ѝ по родния ѝ град в Англия, скрит сред гората Барнсдейл.

– Грешно е само в един черно-бял свят, скъпо дете. Ако можеш да вземеш от жестоки и зли хора и да използваш това, което си им взела, за да направиш света по-добро място за живеене, тогава това, което си направила, е героизъм, а не престъпление. Това е твоята съдба, Колет.

Колет сбърчи лице, концентрирана да обмисли думите на майка си.

– Тогава защо не мога да се науча да крада сега?

Анабел се засмя.

– Важно е първо да разбереш защо правим това, което правим. Затова винаги започваме с историята на нашето семейство. Историите са това, което сме.

Колет въздъхна.

– Добре, мам.

Анабел ѝ се усмихна.

– Имало едно време едно селце, което се наричало Уентбридж. Там живеел един мъж на име Робин Худ. Той вярвал, както вярвам и аз, че човек, който е спечелил парите си или светските си притежания по честен начин, не трябва да бъде лишаван от тях, дори и да е много по-богат от всички други. Но този, който носи зло в сърцето си или е използвал богатството си, за да навреди на другите, няма право на това, което притежава. Такива били хората, от които Робин крадял тогава, и това са хората, от които крадем ние сега.

– Но защо е крадял? – попита Колет с широко отворени очи, вперени в Анабел. – Какво му се е случило?

– Кралят по онова време бил лош човек, който правел живота на поданиците си все по-труден. Робин и приятелите му се опитвали да преживяват някак, но данъците ставали все по-високи и скоро местният шериф започнал да хвърля в затвора онези, които не можели да ги платят. „Тогава трябва да променим нещата“, решил Робин и започнал да освобождава онези, които били несправедливо хвърлени в затвора, и да връща нещата, които били нечестно откраднати от жителите на града.

– Значи той е бил герой.

– Да, скъпа моя. Искаш ли да чуеш любимата ми част от историята?

– Да, мам – кимна Колет.

Анабел се усмихна и придърпа Колет по-близо до себе си.

– Високо над гората Барнсдейл, близо до Уентбридж, където живеел Робин, летял морски орел, който вярвал в стремежа на Робин към справедливост. Той бил пазител на Робин и неговите мъже. Когато имало опасност, той крещял: „Ки-ки-ки!“ Можеш ли да го кажеш?

– Ки-ки-ки! – Колет повтори с усмивка.

Анабел отметна глава назад и извика:

– Ко-ко-ко. – И се усмихна на Колет. – Така орелът винаги завършвал всяко свое предупреждение. До ден днешен, ако се заслушаш внимателно, ще чуеш, че морският орел звучи точно така. Винаги съм си мислила, че звучи малко като „Ела, ела, ела“[2], сякаш потомците на онзи първи орел ни приканват да гo последваме в приключенията.

– Ти чуваше ли повика на орела? – попита Колет. – Когато беше на моята възраст?

Анабел кимна, обзета от силна вълна носталгия. Обичаше Париж и, разбира се, обичаше Роже, но част от сърцето ѝ щеше завинаги да остане в Англия.

– Всеки ден от детството ми, скъпа моя. Един ден и ти ще го чуеш.

***

Четири години по-късно, в деня, в който Колет навърши десет години, Анабел я сложи да седне до нея, точно както нейната майка беше направила с нея.

– Разказвах ти истории за твоя праотец, откакто стана на възраст, в която можеше да ги разбереш – каза нежно Анабел, загледана в големите зелени очи на първородното си дете.

Анабел и Роже току-що бяха посрещнали на този свят второто си дете, дъщеря на име Лилиан, която спеше в люлката до тях. Един ден Анабел щеше да разкаже и на нея за нейната съдба и мисия.

– Сега е време да започнеш да следваш стъпките му.

– Готова съм, мам.

– Обещай ми, моя сладка Колет – каза Анабел, – че където и да отидеш, никога няма да забравиш коя си и каква си призвана да бъдеш.

Колет кимна със сериозно изражение.

– Обещавам.

– И – продължи Анабел, привела се напред, за да прошепне, – не трябва да казваш на татко си.

Анабел се чувстваше виновна, че изисква от Колет да пази тайна, но знаеше, че Роже щеше веднага да прекрати обучението ѝ, ако разбереше. През годините той бе толерирал необходимостта на Анабел да краде, но никога не я беше одобрявал.

В началото на брака им тя често се прибираше с нещо ново за препродажба и искаше да му разкаже за всички добри дела, които имаше намерение да направи с парите, но лицето му винаги ставаше кораво и той вдигаше ръце, за да я спре да говори. Казваше, че колкото по-малко знае, толкова по-добре. С течение на времето тя почти бе спряла да се опитва да обяснява.

– Това трябва да остане между нас двете.

– Знам – каза Колет и хвърли притеснен поглед към вратата на апартамента им, през която баща ѝ можеше да влезе всеки момент. – Но защо не му харесва това, което правиш, мамо?

Анабел усети как гърлото ѝ се свива, сякаш нещо я душеше.

– За някои хора кражбата е престъпление, без значение какъв е мотивът. Но аз твърдо вярвам, че стига да взимаме само от жестоките хора, и винаги да намираме начин да помогнем на добрите, ние сме на страната на Бог.

– Тогава татко ще разбере един ден. Трябва да разбере.

– Надявам се да си права, Колет. Но стига сме говорили за това. Да започнем с обучението. Искаш ли?

Анабел не започна с уроци за разкопчаване на закопчалки и отвличане на вниманието, а с уроци по етикет, за да може дъщеря ѝ да се вписва лесно в средата, където и да се наложеше да отиде. Научи я на всичко – от правилното използване на различните вилици до начините да се измъква учтиво от разговор, без да разкрива лична информация.

През уикендите ходеха на дълги разходки в „Боа дьо Булон“, мястото в Париж, което най-много ѝ напомняше на гората Барнсдейл, за да може Колет да се научи да тича на дълги разстояния по неравен терен, да събира храна и да се катери по дървета – всичко, което би ѝ помогнало да оцелее, ако някога нещата се объркаха и се наложеше да бяга след грабеж.

В следобедите, когато Роже работеше до късно, Колет и Анабел сядаха на кухненската маса, навеждаха глави и се упражняваха как да откопчават всякакви видове закопчалки на бижута, как да освобождават копчета за ръкавели, дори как да блъскат хората, така че в изненадата си да не забележат как пръстените им се измъкват от пръстите.

Колет открадна първото си бижу през лятото на 1938 година – елегантен джобен часовник „Лонжин“, който измъкна от жилетката на швейцарски банкер. Казваше се Валотон и беше измамил десетки парижани, като бе заграбил спестяванията им. Имаше няколко приятели на високи постове в полицията и беше станал недосегаем. Властите просто си затваряха очите, докато той разрушаваше живота на хората.

– Притеснявам се, мам – каза тихо Колет, докато допиваха напитките си – чаша вино за Анабел и цитронада за Колет, в кафенето, което Валотон често посещаваше.

Той беше човек с рутина – всеки ден точно в пет часа поръчваше чаша „Рикар“ на терасата на това кафене, което го правеше лесна мишена. Беше идеалният обект за първата кражба на Колет.

– Не се тревожи, скъпа – каза Анабел, сложи ръка върху дланта на дъщеря си и я стисна, за да я успокои. – Валотон е известен с това, че е абсолютно егоцентричен. Той е най-лесната мишена, от която можеш да откраднеш нещо, защото дори няма да забележи, че съществуваш.

Точно в пет часа Валотон влезе в кафенето и се плъзна като мазно петно в обичайния си стол. Сърцето на Анабел блъскаше, докато наблюдаваше как дъщеря ѝ изучава мъжа. Погледът на Колет беше остър, преценяващ, но ръцете ѝ трепереха.

– Спокойно, скъпа моя – прошепна Анабел. – Не забравяй, за това си родена.

Колет пое дълбоко дъх, кимна и стана от масата. Анабел също се изправи, остави малко пари на сервитьора и двете тръгнаха да излизат от кафенето, като се провряха покрай масата на Валотон.

Анабел гледаше как малката ѝ дъщеря изправя рамене. После тя се блъсна във Валотон, докато минаваше покрай него.

– Ей! – извика мъжът и се завъртя в стола си. – Внимавай къде вървиш!

– Много съжалявам, господине, много съжалявам – каза бързо Колет със сведен поглед, така че Валотон да не я запомни, но както Анабел вече знаеше много добре, той почти не я погледна.

Докато продължаваше да се извинява, Колет с едно плавно движение откачи часовника от предния джоб на Валотон и го пъхна в гънките на роклята си.

– Не трябва да пускат деца в кафенетата, винаги съм го казвал – промърмори Валотон и метна укорителен поглед към Анабел, която обърна глава и погледна встрани, така че Валотон да не може да я опише по-късно, ако се стигнеше до това.

– О, да, господине, напълно сте прав, господине – каза тя весело. – Те са бич за живота на земята.

Без да се обръщат, тя и Колет излязоха спокойно на улицата, завиха надясно и се отдалечиха от кафенето.

– Мам! – каза Колет в мига, в който завиха зад ъгъла. – Успях! Наистина успях! – Бузите ѝ бяха розови от вълнение, очите ѝ блестяха. – Мислиш ли, че Робин Худ би се гордял с мен?

– Сигурна съм, че би се гордял – отвърна Анабел, докато сдържаше сълзите си от щастие. – Аз също се гордея. Ще направиш толкова много добро за света, скъпа моя. Нямам търпение да видя какво ще донесе бъдещето.

[1] От английски Mum – нежно обръщение към майка. Бел. пр.

[2] От английски Come, come, come. Бел. пр.