Времето с теб - Макото Шинкай

Времето с теб

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 270
Цена 25.43 BGN / 13.00EUR

Макото Шинкай - автор
Гергана Дечева - преводач
Макото Шинкай - дизайн на корицата
Анжела Дечева - редактор

Ограничено количество

13.00 €

Книгата ще е налична за разпространение след 20,04,2026г.

Запазете своето копие сега с 15%отстъпка

"Времето с теб"

Макото Шинкай

ПРОЛОГ

Историята, каквато я чух от теб

Под дъждовното мартенско небе дългото изсвирване сигнализира, че фериботът напуска пристанището.

Когато огромният корпус на кораба срязва морската вода, силните вибрации преминават от седалката към цялото ми тяло. Билетът ми е за каюта във втора класа, най-близката до дъното на кораба. Пътуването до Токио ще отнеме повече от десет часа и ще пристигнем през нощта.

Това е вторият път в живота ми, когато правя точно този преход, точно с този ферибот.

Ставам и тръгвам към стълбите за палубата.

Първият път беше преди две години и половина. След това, което се случи, докато бях в града, в училище започнаха да се разпространяват слухове за мен: „Казват, че има досие“. Или „Чух, че все още е издирван от полицията.“

Не ме притесняваше, че бях обект на клюки (всъщност бих се учудил, ако не беше така), но не бях разказал абсолютно на никого от острова какво се беше случило в Токио през онова лято. Бях споменал по нещо тук-там, но не бях разказал на никого – нито на родителите си, нито на приятелите си, нито на полицията – за истински важните неща.

Сега отново се отправям към Токио, понесъл в себе си всичко, което се случи през онова лято. Вече съм на осемнадесет. Ще се установя там и ще остана завинаги.

И ще я видя отново.

Тези мисли винаги запалват топлинка зад ребрата ми. Бузите ми малко по малко почервеняват. Иска ми се да изляза на морския вятър възможно най-скоро и забързвам нагоре по стълбите.

Студеният въздух на палубата ме удря в лицето. Усещам дъжда, който носи. Вдишвам дълбоко, опитвам се да го поема в гърдите си, да му се отдам целият. Бризът е все още хладен, но е изпълнен с обещание за пролет.

Най-накрая завърших гимназия. Фактът, че това наистина се случи, ме удря едва сега, като закъсняло съобщение. Все едно някой ми е пуснал информацията по телефона. Опирам лакти на перилата на палубата, загледан в отдалечаващия се остров, а после вдигам очи към развълнуваното небе. Безбройни капчици дъжд танцуват във въздуха, докъдето ми стига погледът – далеч, далеч нагоре.

Точно тогава потръпвам и кожата ми цялата настръхва.

Случва се отново. Неволно затварям очи. Стоя неподвижно, а дъждът жули лицето ми и звуците му отекват в ушите ми.

От две години и половина насам дъждът е постоянно, неизбежно присъствие. Като пулс, който никога не спира, без значение колко дълго задържаш дъха си. Като светлина, която се процежда през клепачите ти, без значение колко силно стискаш очи. Като сърце, което никога не затихва напълно, без значение колко се опитваш да го укротиш.

Издишвам бавно и отварям очи.

Дъжд.

Черната повърхност на океана се вълнува, диша, докато всмуква дъжда в бездънните си дълбини. Сякаш небето и морето взаимно са се наговорили да вдигнат нивото на океана, за да си направят някаква шега.

Започвам да се страхувам. Тремор набира сила в ядрото ми и имам чувството, че когато избие, ще бъда разкъсан и разпръснат на парчета.

Стискам перилата. Дишам дълбоко през носа. И, както винаги, си спомням за нея. За широко отворените ѝ очи, за оживеното ѝ лице, за енергичния и динамичен тон на гласа ѝ, за дългата ѝ коса, която носеше вързана на две опашки.

И си мисля: „Всичко е наред.“

Тя е тук. Тя е жива, в Токио. Докато тя е тук, има какво да ме свързва с този свят.

„Затова не плачи, Ходака.“

Това ми каза тя онази нощ, в хотела, в който се бяхме скрили в „Икебукуро“. Дъждът биеше по покрива като далечен барабан. Ароматът на същия шампоан, който бях използвал и аз, нежният ѝ, прощаващ глас, кожата ѝ, искрящо-бледа в тъмнината – всичко е толкова ярко, че изведнъж забравям, че вече не съм там.

Може би в момента всъщност сме в онзи хотел и тогава само съм си представял или сънувал бъдещето си на ферибота, като дежа вю в някакъв момент напред в годините. Може би вчерашната церемония по дипломирането и корабът са илюзии, а истинският аз съм все още в леглото в онзи хотел. Когато се събудя сутринта, дъждът ще е спрял, тя ще е до мен, светът ще е такъв, какъвто винаги е бил, и обичайната ежедневна рутина ще започне отначало.

Фериботът изсвирва с остър писък.

Не, това не е реално. Концентрирам се върху желязното перило, върху миризмата на прилива и върху размития силует на острова, който почти е изчезнал зад хоризонта.

Не е вярно, сега не е онази нощ. Онази нощ се случи преди много време. Този, който се олюлява на ферибота, съм истинският аз.

Ще помисля, наистина ще помисля и ще си спомня всичко, от самото начало, казвам си, докато гледам заканително дъжда.

Преди да я видя отново, трябва да разбера какво се случи с нас. И дори и да не мога да го разбера, поне трябва да го осъзная.

Какво се случи с нас? Какъв избор направихме? И какво да ѝ кажа?

Всичко започна...

Да, вероятно е било през онзи ден. Денят, в който тя го е видяла за първи път.

Това, което се бе случило през онзи ден, това, което тя ми разказа, е било

началото на всичко.
𓆝 𓆟 𓆞

Майка ѝ не бе отваряла очи от месеци.

Малката болнична стая беше изпълнена с ритмичното пиукане на мониторите, измерващи жизнените показатели, с шума от работещия вентилатор и с постоянния звук от дъжда, който барабанеше по прозореца, и всичко това комбинирано с тихата атмосфера, толкова характерна за онези болнични стаи, в които пациентите лежат от дълго време, откъснати от останалия свят.

Тя седеше на столче до леглото и стискаше болезнено слабата, костелива ръка на майка си. Гледаше как кислородната маска се замъглява на равни интервали, после поглеждаше миглите на майка си, които сега бяха постоянно спуснати надолу.

Под смазващата тежест на тревогата си тя непрекъснато се молеше.

Нека мама се събуди. Нека силен порив на вятъра нахлуе като герой, дошъл да спаси света, да разсее меланхолията и тревогата, дъждовните облаци и всички други мрачни, тежки неща, и нека семейството ни отново върви с усмихнати лица под слънчевото небе. Ние тримата.

Косата ѝ се раздвижи лекичко и тя чу слаб звук от капки вода някъде близо до ухото си. Вдигна глава. Мислеше, че прозорецът е затворен, но завесата се люлееше лекичко.

Небето отвъд стъклото привлече погледа ѝ нагоре – слънцето беше пробило облаците. Дъждът все още валеше силно, но тънък лъч светлина се бе мушнал през малка дупчица в облаците и осветяваше една точка от земята.

Тя напрегна очи, за да види по-ясно. Сред сградите, покрили земята докъдето погледът стига, блестеше покривът на една самотна сграда – изправена като актьор, застанал под светлината на прожекторите.

И тогава сякаш някой я повика. Преди да се усети, тя вече тичаше навън от болничната стая.

𓆟

Сградата с най-различни офиси и бизнеси беше изоставена. Постройките около нея бяха лъскави и чисто нови, но тази беше кафява и разнебитена, сякаш времето беше забравило за нея.

По постройката бяха закачени всякакви ръждясали, избледнели табели: БИЛЯРД; МАГАЗИН ЗА СТРОИТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ; ЗМИОРКА; МАДЖОНГ.

Тя погледна нагоре иззад виниловия си чадър – слънчевата светлина определено осветяваше точно тази сграда. Когато надникна встрани, видя малък паркинг и ръждясали, порутени аварийни стълби, които водеха към покрива.

Като локва от светлина.

Щом се изкачи по стълбите, за малко остана на място, запленена от това, което виждаше. Покривът, обграден с парапет, беше с размерите на половин 25-метров басейн. Плочките на земята бяха напукани и се разпадаха, а цялата повърхност между тях беше покрита с избуяли зелени плевели. В дъното тихо и кротко стоеше малка тори порта, увита в гъста растителност и изящно огряна от лъча, проникващ през пролуката в облаците. Под слънчевата светлина яркочервеният цвят на портата блестеше с малките капчици, закачили се по нея.

Това беше единственото обагрено и светло място в свят, замъглен от дъжд.

Тя бавно прекоси покрива към тори портата. Дъждът беше намокрил летните плевели и всеки път, когато стъпваше върху тях, чуваше леко хрускане и усещаше приятната им жилавост под краката си.

Отвъд завесата от дъжд се простираше гора от небостъргачи, бледи и мъгливи. Въздухът беше изпълнен с птича песен – вероятно наблизо имаше гнездо. Далечният тътен на линията „Яманоте“ се смесваше с чуруликането като шум, пробил си път от друг свят.

Тя остави чадъра си на земята и хладният дъжд погали гладките ѝ бузи. От другата страна на тори портата имаше малък каменен олтар, около който на гъсто растяха лилави цветя. Сред тях, почти заровени, имаше две декорации за Обон, които някой трябва да бе оставил там – кон, направен от краставица, и вол, направен от патладжан, с тънки крака, изработени от бамбукови клонки.

Почти несъзнателно, тя опря длани. После изрече горещото си желание: Нека дъждът спре.

Бавно затвори очи и премина през тори портата.

Нека мама се събуди и нека се разходим заедно под ясното небе.

Веднага щом прекрачи портата, въздухът се промени.

Звукът на дъжда изведнъж спря.

Когато отвори очи, около нея имаше само синьо небе. Тя се носеше високо, високо над земята, обгърната от силен вятър.

Не, тя падаше. Вятърът се завихряше около нея, стенеше по-ниско и по-дълбоко, отколкото някога го бе чувала. С всяко издишване дъхът ѝ ставаше бял и замръзваше, блестеше в дълбокото синьо.

Въпреки това, тя не изпитваше страх. Беше странно усещане – сякаш сънуваше с отворени очи.

Когато погледна надолу към краката си, видя множество купесто-дъждовни облаци. Приличаха на огромни глави карфиол, всеки от тях беше широк вероятно няколко километра. Бяха като величествена небесна гора.

Изведнъж тя осъзна, че цветът на един от облаците се променя. На плоската му повърхност, създадена от атмосферната граница, започнаха да се появяват зелени петна. Тя се загледа. Беше почти като пасище. На върха на облака, невидим от повърхността на земята, се появяваше и изчезваше шумоляща зеленина, а около него тя забеляза рояци от малки същества.

–Риби?

Рояците действително приличаха на рибни пасажи, които се движеха спокойно и чертаеха геометрични спирали. Докато падаше, тя ги наблюдаваше много внимателно. Плуваха над равнината върху горната част на облака и бяха безброй.

Изведнъж нещо докосна върховете на пръстите ѝ. Изненадана, тя погледна ръката си. Оказа се права – това наистина бяха риби. Прозрачните им малки тела се плъзгаха през пръстите и косата ѝ като вятър, който някак се бе сдобил с тежест. Някои имаха дълги перки, които се вееха зад тях, други бяха обли като медузи, а трети бяха тънки като Кили рибки. Слънцето проникваше през всичките им многобройни форми и ги караше да сияят като призми. Преди да се усети, беше обградена.

Безкрайното синьо, белите облаци, шумолящата зеленина, рибите, блестящи във всички цветове на дъгата – беше в някакъв странен, красив небесен свят, за какъвто никога не беше чувала, какъвто никога не си бе представяла.

Скоро дъждовните облаци, покрили света под нея като одеяло, се разнищиха и стопиха, появи се безкраят от улиците на Токио. Всяка сграда, всяка кола, всяко стъкло блестеше гордо, окъпано в слънчевата светлина. Градът изглеждаше като прероден, измит от дъжда. Качена на вятъра, тя бавно се спускаше към него.

Постепенно тя изпита причудливото усещане, че се слива с всичко. Знаеше, че е част от този свят. Беше преживяване, по-фундаментално от всичко, което може да се изрази с думи. Тя беше вятър и вода, синьо и бяло, ум и желание. Едновременно я обзеха странно щастие и прорязваща, натрапчива тъга. После бавно, сякаш потъваше дълбоко във футона си, съзнанието ѝ се замъгли и избледня.

𓆝 𓆟 𓆞

– Гледката, която видях тогава… Не знам, може би е било само сън – ми каза тя веднъж, – но...

Но не беше сън. Сега го знаем. По-късно и двамата видяхме същата гледка заедно. Небесен свят, познат единствено и само на нас. За добро или за зло, през онова лято, което прекарах с нея, в небето над Токио, ние завинаги променихме облика на света.