Времето с теб - Макото Шинкай

Времето с теб

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 270
Цена 25.43 BGN / 13.00EUR

Макото Шинкай - автор
Гергана Дечева - преводач
Макото Шинкай - дизайн на корицата
Анжела Дечева - редактор

Ограничено количество

13.00 €

Книгата ще е налична за разпространение след 20,04,2026г.

Запазете своето копие сега с 15%отстъпка

"Времето с теб"

Макото Шинкай

ГЛАВА ПЪРВА

Момчето, което напусна острова

Като за начало реших да поразпитам в интернет.

Отворих Yahoo! Answers на смартфона си, огледах се наоколо за всеки случай и въведох въпроса си.

Аз съм момче, първа година в гимназията. Търся добре платена работа на непълен работен ден в Токио. Има ли места, където биха ме наели, дори ако нямам ученическа карта?

Дали ще проработи? Интернет пространството може да бъде жестоко място и имах чувството, че ще ме тролят свирепо. Все пак, не можеш да разбереш кой знае какво само с търсене в интернет, а и нямах кого другиго да попитам.

Точно когато се канех да натисна бутона „Публикувай“, на борда на кораба започнаха да излъчват съобщение.

Прогнозата е за изключително силен дъжд над океана. Ако сте на палубата, за ваша собствена безопасност, моля, влезте вътре. Повтарям, прогнозата е за изключително силен дъжд...

– Да!– промърморих под носа си.

Може би най-накрая щях да разполагам сам с цялата палуба. Беше ми писнало да седя в каютата във втора класа, което беше буквално болка в задника, и исках да изляза на палубата, преди другите пътници да са се върнали, и да гледам как започва да вали.

Прибрах смартфона в джоба на джинсите си и се затичах към стълбите. Този ферибот за Токио беше на пет етажа, а евтиният ми билет за втора класа ми осигуряваше място в каюта на най-долното ниво, където шумът от двигателя беше ужасно силен и всички трябваше да спят проснати на татамитата по пода. С крайчето на окото си хвърлих поглед към удобните каюти от първа класа, изкачих два етажа по вътрешното стълбище, а след това излязох по коридор, който вървеше по външната стена на кораба. Хората се връщаха на тълпи от палубата, или поне така предполагах.

– Отново ще вали, казват.

– Тъкмо най-накрая се проясни...

– Летата напоследък са полудели. Постоянно вали.

– Дори тайфуните на острова почти не спираха.

Всички се оплакваха. Свел глава, мърморех „Извинете“ и си проправих път измежду хората в тесния коридор. Когато изкачих и последния етаж и подадох глава на палубата, мощен вятър ме удари в лицето.

Широката палуба вече беше пуста и блестеше под слънчевата светлина. Точно в центъра имаше бял стълб, наподобяващ пътен знак, насочен към небето. С нарастващо очакване прекосих празната палуба и погледнах нагоре. Сиви облаци се наслагваха един върху друг, погребваха синьото.

Капка дъжд се удари в челото ми.

– Идва! – извиках, преди да успея да се спра.

Изведнъж безброй капки западаха от небето в очите ми, а веднага след това чух как се разбиват в пода с тътен. Онзи слънчев свят от преди миг бързо се обагри в монохромната палитра на картина, нарисувана с индийски туш.

– Уaау!

Дъждът потопи вика ми толкова дълбоко, че дори аз самият не го чух.

С всяка изминала секунда изпитвах все по-голяма радост и наслада. Косата и дрехите ми ставаха тежки, прогизваха, дори белите ми дробове се пълнеха с влага. Затичах се и скочих с цялата си сила – сякаш небето беше футболна топка, която се опитвах да вкарам в мрежата.

Разперих ръце и се завъртях така, че да завихря въздуха около себе си. Отворих широко устата си – исках да изпия дъжда. Докато тичах като луд, излях душата си, изкрещях всички онези думи, които бях задържал в себе си. Всички те бяха отмити от дъжда, останаха нечути.

Гореща маса се надигна в гърдите ми. Половин ден, след като се бях измъкнал от острова тайно, най-накрая изпитах чувство на истинско освобождение.

Погледнах нагоре задъхан. Не беше толкова дъжд, колкото огромна маса вода. Не можех да повярвам на очите си. Потоп се изливаше от небето, сякаш огромен басейн беше обърнат с дъното нагоре. Вие се, почти като дракон, помислих си, точно когато нещо се блъсна със свирепа сила в тялото ми и ме хвърли на пода на палубата. Докато тежкият порой удряше гърба ми, имах чувството, че съм под водопад. Фериботът простена и се наклони рязко.

О, по дяволите!

Още преди да го кажа на ум, вече се плъзгах по водата, а ъгълът на наклона на палубата ставаше все по-остър. Протегнах ръка в опит да се хвана за нещо, но нямаше за какво.

Не мога, ще падна...

Точно тогава някой ме хвана за китката и ме задържа. Фериботът бавно започна да се изправя.

– Благо... – Върнах се на себе си. – Благодаря.

Беше на косъм, като в екшън филм. Вдигнах поглед от китката си към ръката, която я държеше, и видях един мъж. Висок, слаб, с набола брада, на средна възраст. Той се усмихна леко и пусна ръката ми. Ризата му беше яркочервена под слънчевата светлина, която отново се бе показала.

– Не беше шега този дъжд – промърмори той, явно без да му пука особено.

Наистина беше невероятно. Никога преди не бях виждал такъв чудовищен порой. Сега няколко лъча светлина пронизваха облаците.

𓆟

И преди бях чувал тази мелодия. Беше стара и популярна, и бях сигурен, че беше ползвана за саундтрак на някаква ретро игра. В нея трябваше да направляваш действията на един пингвин и да се опитваш да го накараш да хване риба, докато се плъзга по леда. О, да, сетих се и друго – понякога тюлени подаваха главите си през дупки в леда, за да пречат на пингвина. В общи линии, ако играчът не изчислеше правилно скоковете си, пингвинът му се препъваше.

– Знаеш ли, това е ужасно вкусно.

Вдигнах глава. Мъжът на средна възраст, който седеше срещу мен, с наслада поглъщаше пилето Нанбан, което беше избрал от менюто. Носеше прилепнала, яркочервена риза, имаше слабо лице и тесни, клюмнали очи с единични клепачи. Небръснатата му брада и небрежната къдрава коса го отличаваха. Изглеждаше като човек със свободен дух – точно както си представях, че би изглеждал един (малко съмнителен) зрял мъж от Токио.

Той тъпчеше храна в голямата си уста, шумно сърбаше мисо супата със свинско и вземаше парчета пилешко с пръчиците си. Погледът ми се спря върху дебелите парчета пържено месо в сос тартар.

– Момче, наистина ли не искаш?

– Не. Не съм гладен – отговорих, като се насилих да се усмихна.

Точно тогава стомахът ми изръмжа шумно. Изчервих се.

– О, така ли? Малко ми е кофти, че те оставям да платиш сметката – каза мъжът, макар че от начина, по който се тъпчеше с пилешко, изобщо не изглеждаше да му е кофти. Точно обратното.

Седяхме един срещу друг в ресторанта на ферибота. Мъжът с червената риза ядеше обилен, луксозен обяд, а аз се концентрирах върху музиката, пусната за фон – само така можех да накарам съзнанието си да спре да мисли за празния ми стомах.

Бях му предложил да му купя обяд в знак на благодарност, че ме спаси, но през цялото време си мислех, че не беше нужно да избира най-скъпото ястие от менюто (1200 йени). Не е ли редно възрастните да бъдат малко по-тактични в такива ситуации? Бях решил да си позволявам максимум по 500 йени за храна на ден, а сега, в резултат от случилото се, още на първия ден бях на голям минус.

Макар че в главата ми се въртяха такива мисли, се опитах да отговоря учтиво:

– Не, не, не се притеснявай! Ти наистина ми спаси живота и...

– На мен ли го казваш! – Червената риза практически ме прекъсна, като насочи пръчиците си към мен. – Наистина можеше да свърши много лошо, хлапе. О… – Той се загледа някъде в празното пространство, сякаш обмисляше нещо. Изражението му беше доста объркващо. После, много бавно, той се усмихна широко. – Хей, сега като се замисля, това е първият път, когато спасявам нечий живот!

– О… – Имах лошо предчувствие.

– Дали само ми се струва, или наистина видях бира в менюто тук?

– Да ти… купя една?

Вече се бях предал. Станах и отидох да му взема бира.

𓆟

Черноопашатите чайки се деряха в един глас, кръжаха спокойно, толкова близо до мен, че можех да ги докосна, ако протегнех ръка. Гледах ги разсеяно от палубата на ферибота, докато дъвчех от барчето си „КалъриМейт“, което ми беше за вечеря, и се опитвах да ям бавно, за да изглежда повече.

Не мога да повярвам, че попаднах на възрастен, който с чиста съвест ще изяде и изпие парите на едно момче...

За наливната бира ми взеха шокиращата сума от 980 йени. Я стига, помислих си. Толкова е скъпо, че не е за вярване.

Бях напуснал дома си едва сутринта, а вече бях похарчил четиридневен бюджет за храна, и то по някакъв старчок, когото дори не познавах.

– Токио е ужасяващо място – промърморих и наистина го мислех.

Сложих празната опаковка от барчето в джоба си, извадих смартфона си, отворих отново Yahoo! Answers и публикувах въпроса, който бях въвел по-рано.

Работата на непълен работен ден щеше да ми е нужда на всяка цена.

Избрах и опцията да ми даде най-добрите отговори.

Капка дъжд падна върху екрана на телефона ми. Когато погледнах нагоре, видях, че вали ситен дъжд. Отвъд него се простираше Токио, където полека започваха да мигат запалените нощни светлини.

„Рейнбоу Бридж“ беше осветен в ярки цветове и бавно ми изглеждаше все по-голям и по-близък – като началните надписи на игра. В този момент огорчението и гневът ми към странния мъж, както и притесненията, че няма да имам пари, се изпариха.

Най-сетне бях тук. Потръпнах от вълнение. Бях успял.

От тази вечер щях да живея в този град от светлини. Не можех да чакам и секунда повече да започна живота, който ме очакваше там. Сърцето ми биеше все по-бързо и по-бързо.

– Ето къде си бил, хлапе.

Чух спокойния, непринуден глас и радостта ми издиша като спукан балон. Обърнах се. Червената риза точно беше излязъл навън. Той лениво раздвижи врата си, загледан в светлините на града.

– Почти стигнахме. Най-сетне – каза той. – Ей, ти си от острова, нали? Какво ще правиш в Токио? – попита той, докато се приближаваше към мен.

Преглътнах тежко, но имах готов отговор.

– Ами, отивам на гости на роднини.

– В делничен ден? А училището?

– О, ами, лятната ни ваканция започва по-рано.

– Така ли?

Защо се подсмихваше?

Червената риза се наведе нагло и огледа лицето ми, сякаш беше попаднал на рядко насекомо, и аз отместих поглед.

– Е, ако имаш проблеми в града... – Той ми подаде малък лист хартия. Визитна картичка. Взех я по-скоро по инстинкт. – Свържи се с мен. По всяко време.

На нея пишеше:

K&A ПЛАНИНГ (ЕООД)

Изпълнителен директор Кейсуке Суга

Докато гледах подредените на визитката йероглифи, мълчаливо отговорих: „Няма начин. За нищо на света!“

𓆟

През следващите няколко дни не знам колко пъти си повтарях шепнешком, че Токио е ужасяващо място.

Хората цъкаха с език и ме оглеждаха с неодобрение, при което ме обливаше студена пот и се изчервявах от срам. Градът беше огромен, сложен, объркващ и безчувствен. Изгубих се на гарата; хванах грешния влак; блъсках се в хора, където и да отивах; никой не ми отговаряше, когато молех за помощ да ме упътят; други нахалници ме спираха и се опитваха да ме наемат за нещо, което дори не знаех какво е; бях прекалено уплашен, за да вляза в магазини, които не бяха денонощни супермаркети; бях шокиран, когато видях ученик от началното училище в униформа да сменя влаковете съвсем сам. Всеки път, когато си помислех колко ме смазваше градът, исках да плача.

Имах смътна представа, че „Шинджуку“ е центърът на Токио, затова отидох да търся работа там. Когато най-накрая стигнах, внезапен проливен дъжд ме намокри до кости. Събрах кураж да вляза в едно манга кафене[1], защото исках да се изкъпя, но служителят започна да цъка с език и ми каза да не мокря пода.

Все пак, поне за начало, реших да живея в това кафене. Опитах се да търся работа на непълен работен ден в една компютърна кабинка, която миришеше на нещо разлагащо се, но нямаше обяви за работа за помощен персонал, в които да пише „Не се изисква лична карта“.

Повечето отговори на публикацията ми в Yahoo! – последната ми надежда, бяха от сорта: „Това е обида за работните места“ и „Мисля, че имаме беглец lol lol lol“ и „Това е нарушение на Закона за трудовите стандарти. Умри“.

Сред подигравките намерих и полезна информация: „Не ти трябва лична карта, за да работиш като момче за всичко в секс магазин“. След това отчаяно потърсих няколко такива и си уговорих интервюта, но когато отидох на място, един сравнително млад мъж с ужасно грубо лице просто ми изкрещя:

– Никога! Защо ще наемем някого без лична карта?! За какъв се мислиш, бе, селяк?

Върнах се в манга кафенето, почти разплакан. Всъщност бях толкова уплашен, че наистина плаках малко.

И така, преди да се усетя, бяха минали пет дни.

Няма да стане. Не мога да продължавам така.

В тясното си помещение-кубче в манга кафенето разглеждах бележника, който използвах като счетоводна книга. Цената за нощувка на това място беше две хиляди йени на ден, а с разходите за пътуване и храна вече бях изразходил повече от двадесет хиляди, откакто бях напуснал острова.

Преди седмица петдесетте хиляди йени, които бях заделил за бягството си, ми се струваха цяло състояние. Сега се ядосвах на своето бивше и наивно аз за безкрайната недалновидност.

– Окей, има само един начин да се справя – казах на глас и затворих бележника.

Седнал с гръб към стената, започнах да събирам разпръснатите си вещи от кабинката и да ги пъхам в раницата си. Напусках манга кафенето – трябваше да спестя пари. Докато не си намерех работа на непълен работен ден, нямаше да прекарвам нощите на закрито. Беше лято и със сигурност нямаше да е проблем да спя навън две-три нощи.

Изтичах навън от кафенето, преди да се разколебая.

Зад мен телевизорът на стената предупреждаваше с безразличен тон:

„Броят на локалните проливни дъждове вече надхвърли с големи стойности рекордния максимум от миналата година и прогнозата е, че през юли те ще станат още по-чести. Когато излизате, независимо дали отивате в планината, на плажа или дори само из градските райони, бъдете много предпазливи...“

𓆟

Имах нужда от място, където да се скрия от дъжда и където да прекарам нощта. В парковете имаше беседки, а под железопътните надлези – свободни места, но навсякъде всичко вече беше заето от други хора, стигнали първи.

Блуждаех по улиците повече от два часа, понесъл под дъждобран тежката раница, в която бях събрал всичко, което притежавах. Вече беше след девет вечерта и така удобните универсални магазини, книжарници и магазини за компактдискове, където можех да прекарам малко време, вече бяха затворени.

Застанех ли до стената на гарата или на магазин за електроника, охраната веднага ме гонеше. Не ми оставаше друг избор, освен да си намеря къде да спя на улицата, а там просто нямаше свободни места. От друга страна, не ми се струваше добра идея да се отдалечавам прекалено много от гарата, така че в крайна сметка просто продължих да обикалям из същия район.

В резултат на това за четвърти път минавах през призрачно ярките светлини на входа на „Кабуки-чо“. Бях ужасно изморен от цялото това ходене и краката ми бяха изтръпнали и побити. Потях се. Под дъждобрана беше задушно и супер противно. Умирах от глад.

– Хей! – Изведнъж някой ме потупа по рамото и аз се обърнах.

Зад мен беше застанал полицай.

– И одеве се разхождаше наоколо, нали?

– Моля?

– Какво правиш тук по това време? Гимназист ли си?

Пребледнях.

– Ей, чакай! – викаше зад мен.

Краката ми се бяха впуснали в бяг, още преди да успея да помисля за последиците. Тичах през тълпата, без да поглеждам назад. Всеки път, когато се блъснех в някого, ме псуваха.

– Боли, мамка му!

– Да идеш в ада, дано!

– Спри веднага! Проклет хлапак!

Претичах покрай огромен киносалон и почти инстинктивно се насочих към по-малко осветените улици. Постепенно гласовете заглъхнаха и останаха в далечината.

𓆟

Слабото ламаринено тракане от празно кенче, търкалящо се по земята, стигна до мястото, където седях сгушен. Вдигнах глава и видях чифт кръгли зелени очи, блеснали в мрака. Бяха очите на коте, кльощаво, с опърпана козина.

Мястото беше доста отдалечено от главната улица, до редица свързани сгради с ниски стрехи. Няколко заведения за хранене бяха наредени едно до друго, но светлините им бяха изгасени. Седях в един от тесните входове, който нямаше врата. В някакъв момент явно бях заспал.

– Ела, коте – прошепнах и то отговори с дрезгаво мяукане.

Имах чувството, че за първи път от векове водех нормален разговор с някого и това само по себе си беше напълно достатъчно да ме развълнува.

Извадих последното барче „КалъриМейт“ от джоба си, счупих го на две и подадох едната половина на новия си приятел. Котето подаде напред носле и го подуши. Когато сложих храната на земята, то ме погледна за миг, сякаш ми благодареше, и после започна да поглъща гладно. Беше черно като нощта, с изключение на бялото около краката и носа му – сякаш носеше чорапки и маска. Докато гледах котето, сложих останалата част от барчето „КалъриМейт“ в устата си и бавно задъвках.

– Токио е ужасяващо място.

Котето беше съсредоточено върху храната си и не отговори.

– Но не искам да се прибирам у дома... Каквото и да става.

Отново зарових лице в коленете си. Чувах тихите звуци, които котето издаваше, докато се хранеше, ритмичното барабанене на дъжда, който удряше по асфалта, и далечния вой на линейка. Всички звуци се смесваха в едно.

Болката в краката ми от дългото ходене най-накрая се успокои, изпитах сладко облекчение и отново задрямах.

– Хей, там има някой!

– Вярно ли? Ха, настина!

– Ааа, какво му е на това хлапе? Мисля, че спи!

Сънувам ли? Не, не е сън. Някой стои точно пред мен...

– Хей, ти! – Дълбок глас прозвуча над главата ми и очите ми се отвориха рязко.

Един рус мъж в костюм и с пиърсинг на ухото ме гледаше със студен поглед.

Сега входът беше ярко осветен. До мъжа имаше две момичета, облечени в дрехи, които разголваха по-голямата част от гърбовете и раменете им. Котето го нямаше.

– Работа ли имаш тук?

– И-извинете! – Скочих на крака и сведох глава.

Точно когато минавах покрай него, загубих равновесие – беше ме изритал в глезена. По инстинкт се улових за кошчето за боклук до автомата за напитки и в крайна сметка го съборих на мокрия асфалт. Капакът се отвори и празни кенчета се разлетяха и задрънчаха по целия път.

– Ей, добре ли си? – попита една от жените, но русият мъж с обецата сложи ръка около раменете ѝ.

– Забрави го. Както казвах, ще спечелиш много, ако работиш при нас. Влез и ще ти обясня. Какво ще кажеш?

И така той поведе двете момичета в сградата и изчезна след тях. Дори не ме погледна.

– Какво, по дяволите? Махни се от пътя, хлапе! – Мъж и жена, видимо раздразнени, цъкаха с език, докато минаваха край мястото, където бях паднал, и ритаха празните кутии настрани.

– Съжалявам!

Бързо върнах кошчето на мястото му, после залазих по мократа земя и отчаяно събирах пръснатия боклук. Имаше не само празни кенчета от напитки, но и празни кутии от бенто и всякакви хранителни отпадъци.

Минувачите никак не се опитваха да скрият раздразнението си. Исках да се махна оттам възможно най-бързо, но преди това трябваше да събера боклуците. Трескаво грабнах с голи ръце разкашкало се, намокрено пържено пиле и наполовина изядени оризови топчета. Сълзи напълниха очите ми и се стекоха по лицето ми ведно с капките дъжд.

Сред боклука имаше и един осезаемо тежък хартиен плик. Беше с размерите на

книга с твърди корици и беше облепен с тиксо.

𓆟

Докато отлепях тиксото, мократа хартиена торба се скъса и съдържанието ѝ падна на земята пред ресторанта. Издрънка тежко, метално. Бързо се наведох към краката си.

– А?!

Нещото приличаше на пистолет. Крайно разтревожен, го грабнах и го пъхнах в раницата си. Зловещият хлад на метала остана полепнал по ръката ми. Започнах да се оглеждам.

Всъщност се намирах до денонощен Макдоналдс, разположен между гарата на частна железопътна компания и зала за Пачинко. Мястото ми беше познато – беше до манга кафенето, където бях отсядал, и вече бях идвал няколко пъти тук.

Влаковете бяха спрели за нощта и в ресторанта нямаше много хора. Повечето бяха тихо заровили нос в смартфоните си, а единствените, които говореха, бяха две жени.

– Все повече се влюбвам в него, но е едностранно... Той почти не отговаря на съобщенията ми...

Разговорът на жените стигаше до мен под формата на нашепнати тайни, сякаш си споделяха някаква държавна тайна или нещо такова. Никой не ми обръщаше внимание. Въздъхнах с облекчение.

– Със сигурност е играчка – казах на глас, като се опитвах сам да убедя себе си.

Бях събрал празните кенчета в коша за боклук и бях измил старателно ръцете си в една обществена тоалетна, когато си спомних за това място и затова бях дошъл тук. Вероятно нямаше да ме оставят да остана до сутринта, при положение че си бях поръчал само една купа супа, но исках да бъда на място, където да се чувствам в безопасност, поне докато се възстановя достатъчно, за да мога да ходя навън.

Събрах се и седнах обратно на стола си. Претърсих джоба на джинсите си, след което поставих една смачкана хартийка на масата.

K&A ПЛАНИНГ (ЕООД)

Изпълнителен директор Кейсуке Суга

На визитката, която Червената риза ми беше дал на ферибота, с малки букви беше написан адрес:

Токио, „Шинджуку-ку“, „Ямабуки-чо“.

„Шинджуку-ку“? Въведох адреса в Google Maps. Беше на 21 минути оттук с градския автобус. По-близо, отколкото очаквах.

Обгърнах с ръце хартиената чаша със супа и бавно изпих и последната глътка. Навън, зад прозореца имаше огромен, ярък телевизор, инсталиран на открито, сега замъглен от дъжда. Тътенът на кипящия нощен живот в „Кабуки-чо“ достигаше до мен през стъклото, като шум, просмукал се през слушалки.

Ако отида на този адрес… Какви са възможностите? Изпълнителен директор означава, че е президент на компания, нали? Дали ще ми предложи работа? Но този човек ми изсмука кръвчицата. Да ядеш на гърба на един ученик! Вероятно компанията му не е в добро състояние. И... Чакай малко. Ако има собствена компания, вероятно има и достатъчно пари, за да живее добре. И ме накара да платя 2180 йени за храната му!

Беше твърде късно да се ядосвам за това, но все пак ме беше яд. Значи аз бях платил сметката на цял президент на компания? Храната беше жест на благодарност, беше неизбежно. Но бирата за 980 йени? Не го ли досрамя? Не беше ли редно да му обясня ситуацията и да го накарам да ми върне парите поне за нея? Е, нямаше да е най-деликатното нещо, което съм правил, но понякога трябва да жертваш малко от достойнството си, за да не загубиш много повече.

Щом разбере в какво положение съм, дори и стиснат човек като него веднага ще ми върне парите. Но...

Свлякох се на масата.

Колко жалък бих изглеждал! Освен това, той наистина ми беше спасил живота, а аз сам бях предложил да платя за бирата. Вярно ли бях дошъл чак до Токио, за да се държа като дребнав егоист?

Нямах пари, нямах цел, нямах къде да отседна, а стомахът ми беше толкова празен, че ме болеше.

Какво, по дяволите, правех тук? Какво очаквах да намеря в града?

Спомних си онзи ден. Натисках педалите доколкото можех, опитвах се да потисна болката в мястото, където ме беше ударил.

Тогава на острова също валеше дъжд. Гъсти дъждовни облаци се търкаляха по небето, но няколко лъча светлина проникваха като копия през пролуките на облачния капак. Именно тази светлина преследвах. Исках да я уловя, да вляза в нея, и карах с всички сили по крайбрежния път. За миг дори си помислих, че съм я хванал. Но когато стигнах до ръба на морска скала, слънчевата светлина се разля далеч в морето.

Някой ден ще вляза в тази светлина, бях решил тогава.

Лек бриз ме загърна, разроши нежно косата ми. Не беше от климатика на ресторанта. Беше истински вятър, от онези, с които идва аромат на зелена трева, сякаш поникнала някъде в далечното небе... Но как бе влязъл вътре?

Вдигнах глава от масата. Пред мен стоеше кутия с Биг Мак. Изненадан, погледнах зад рамото си.

Там стоеше момиче, облечено в униформа на Макдоналдс – тъмносиня риза, черна престилка и сива шапка тип каскет, кацнала върху нежните ѝ опашки. Помислих си, че вероятно сме на еднаква възраст. Имаше големи очи с големи зеници и изглеждаше ядосана за нещо, докато ме гледаше.

– Но аз не… – започнах да възразявам. Исках да обясня, че не бях поръчвал това.

– За теб е. Не казвай на никого – каза тя с глас, нежен като аромата на малко цвете.

– Моля? Но защо...?

– Вече три дни поред ядеш само това за вечеря – каза строго тя, като погледна към супата ми, и после бързо се отдалечи.

– Чакай... – започнах, но начинът, по който тя се обърна, беше като нежна ръка върху устата ми.

Стиснатите ѝ устни изведнъж се отпуснаха и тя се засмя кратичко.

Цветовете около мен станаха по-ярки, сякаш слънцето беше пробило облаците. Или поне така ми се струваше.

Без да каже нито дума повече, момичето отново ми обърна гръб и се затича бързо по стълбите.

Мисля, че седях там, абсолютно втрещен, в продължение на цели десет секунди, преди да дойда на себе си. Кутията с бургера стоеше на масата като специален дар. Когато вдигнах капака, бях приветстван от аромата на месо, съчетано с меката пухкавост на дебела питка.

Когато вдигнах хамбургера, беше тежък. Лъскавите цветове на кашкавала и марулята се показваха изпод телешкото месо.

Това без съмнение беше най-вкусната вечеря, която някога бях ял през целия си шестнадесетгодишен живот.

𓆟

– По дяволите, почти стигнахме до автобусната спирка! Слушай, кога можем да се видим пак?

– Чакай да помисля. Какво ще кажеш за вдругиден? Имам тренировка, но следобед ще съм свободен.

– Идеално! Намерих едно кафене с добри отзиви в Tabelog. Иска ми се да отида. Може би ще направя резервация!

Беше следобед и от доста време бях принуден да слушам този отвратително сладникав разговор в автобуса. Гласовете идваха от задната седалка. Гледах през прозореца – не ми беше удобно да се обърна към тях. Докато наблюдавах водните капки, които лазеха назад по прозореца в сложни форми, и ги слушах, бях впечатлен. Значи двойките наистина водят такива разговори. Никога преди не бях разбирал потребността да имаш приложения за популярни заведения, но явно Tabelog наистина беше нещо много важно за градските жители. Не знаех и че може да се правят резервации в кафенета.

Отново се загледах в смартфона си. Синята точка, обозначаваща местонахождението ми, бавно се приближаваше към червения знак – мястото, където отивах. След десет минути щях да съм там. Започвах да изпитвам нервно напрежение.

Тогава прозвуча електронен сигнал и на монитора до шофьорското място се появи надпис „Спиране по заявка“.

– Добре, Наги, до по-късно! – извика единият глас.

Когато видях момичето с къса коса, което слизаше от автобуса, се наложи да я погледна няколко пъти – носеше ученическа раница, на която беше написано „Безопасност на движението“. Все още беше в началното училище.

Какво? Сериозно? Токио е пълен с изненади. Учениците от началното имат Tabelog?

– О, какъв късмет! – Друго момиче, този път с дълга коса, също от началното училище, се качи в автобуса, затича се към задната седалка и зае мястото на първото момиче. – Мислех си, че може да успея да те видя, Наги!

Погледът ми неволно я бе проследил.

Какво по дяволите?! Момчето, което седеше на задната седалка с кръстосани крака в къси гащи, не можеше да е на повече от десет години.

– Здравей, Канна – каза той и ѝ помаха елегантно с ръка.

Взе раницата ѝ с усмивка, като истински джентълмен, който придружава дама. Косата му беше копринено нежна, подстригана на къса черта, имаше остри, детски, но симетрични черти. Приличаше на прнц.

Това момче да не би да имаше приятелка на всяка автобусна спирка?

Автобусът потегли отново и аз откъснах поглед от тях, но продължавах да чувам как флиртуват зад мен.

– Канна, да не би да си накъдрила косата си?

– О, забелязал си? Да, съвсем малко. На никого не му направи впечатление днес, но ти, разбира се, забеляза, Наги! Е? Какво мислиш? Добре ли изглежда?

– Да! Изглеждаш страхотно – малко по-зряла, като ученичка от средното училище си.

Момичето се засмя лекичко.

Беше ми болезнено неловко да я слушам колко е щастлива и започнах да се чувствам ужасно неудобно. Това хлапе беше в началното училище, но вероятно имаше няколко гаджета, а освен това, тези момичета правеха резервации в кафенета през Tabelog за срещи с него. Момчетата, които получават всичките момичета, започват от толкова малки. Това ли наричат културен капитал?

𓆟

– Токио наистина е различен свят – промърморих, като слязох от автобуса на моята спирка.

Отворих чадъра си и, докато премигвах към Google Maps, се насочих към търговския комплекс, където пазаруваха по-бедни хора.

Когато завих надясно, както ме насочи Google Maps, атмосферата на улицата рязко се промени. Няколко малки печатници бяха наредени една до друга по хълмистия път. Слабият мирис на мастило се смесваше с аромата на дъжда.

– Това е мястото... Нали?

Оказа се, че адресът на визитката отговаря на малка, занемарена сграда, която приличаше на заведение. Отпред стърчеше видимо старомодна тента, на която с почти изцяло избледнели букви все още се виждаше надписът „SNACK“, което подсказваше, че това е един от онези дискретни барове с хостеси.

Проверих още веднъж адреса на визитката в Google Maps. Това беше.

Когато погледнах тентата по-внимателно, разбрах, че на няколко места името на заведението е покрито с тиксо. Брезентът, буквите и тиксото бяха еднакво износени и избледнели, затова не бях забелязал при първия си бегъл поглед, но сега виждах, че това място вече не беше никакъв бар.

Една ръждясала табела с надпис „K&A ПЛАНИНГ (ЕООД)“ беше закрепена към преградата до пътя, а до името на компанията се мъдреше стрелка, сочеща надолу.

Забелязах, че сградата има нещо като полуподземен етаж. Тесни бетонни стъпала водеха надолу към една врата. Очевидно именно това беше компанията, но аз се колебаех, не бях сигурен какво да правя. Сградата не можеше да изглежда по-съмнителна и наистина по нищо не личеше, че тук има пари.

„Изпълнителен директор“, ама друг път!

И все пак, нямах друго място, където да опитам. Събрах кураж, прибрах чадъра си и започнах да слизам по стъпалата. Бяха много тесни, нямаха и половин метър.

Натиснах звънеца. Бях сигурен, че натиснах здраво, но нищо не се чуваше. Притиснах ухото си към вратата, после опитах отново звънеца. Тишина. Дали беше развален?

Почуках. Никакъв отговор. За всеки случай опитах дръжката и вратата се отвори лесно.

– Извинете! Аз съм Моришима, обадих се по-рано!

Надникнах вътре. Бях се обадил на номера от визитката преди няколко часа и Червената риза ме бе уверил да дойда и ми беше казал, че ще ме чака.

Влязох вътре, много притеснен. Точно до вратата имаше малък бар плот, а край него се виждаха разхвърляни купчини книги, хартии и картонени кутии. По пода се въргаляха бутилки от саке, листовки за храна за вкъщи и дрехи. Беше невъзможно да се разбере дали това място е магазин, дом или офис. Сякаш самото помещение казваше: „Е, не е като да има значение“.

– Суга-сан, тук ли си?

Направих още няколко крачки навътре и в дъното на стаята, зад перде от мъниста забелязах един диван. На него лежеше някой, свит в одеяло.

– Суга-сан?

Когато погледнах по-добре, забелязах, че чифт дълги, бели, голи крака висяха от края на дивана. Приближих се. Нокти на краката, боядисани в искрящо небесносиньо; нозе, обути в сандали с дебела платформа; лице на млада жена. Дългата ѝ, гладка коса падаше над него като воал и чувах как диша тихо. Спеше дълбоко.

– Суга-сан?

Естествено, че тя не беше човекът, когото търсех, но по някаква причина не можех да откъсна поглед от нея. Късите ѝ гащи от деним бяха много, много къси. Можех да видя миглите ѝ през воала от коса, а те бяха толкова невероятно дълги – сякаш беше излязла от кориците на манга. Носеше лилав топ без ръкави и гърдите ѝ леко се повдигаха и спускаха с всяко вдишване и издишване. Бавно приклекнах така, че гърдите ѝ да са на нивото на очите ми.

Какво правя, по дяволите? Дойдох на себе си и отместих поглед.

– О, добро утро – проговори тя.

– Уаа! – извиках и моментално се изправих.

Жената бе отворила очи.

– Ъ…Ъ…Съжалявам, аз съм...

– Да, разбрах от Кей – отговори жената небрежно и стана. – Каза, че идва нов асистент.

– А? Не, аз не съм...

– Аз съм Нацуми, приятно ми е да се запознаем. Ах, най-сетне няма да се занимавам повече с всички странични задачи! – Жената се протегна лениво.

Докато я гледах, си мислех колко е красива. Беше бледа, слаба, гладка, изящна, стройна и зашеметяваща, сякаш беше излязла от някое предаване по телевизията или от някой филм.

𓆟

– Такаа… – Жената, която се бе представила като Нацуми говореше с гръб към мен.

Зад баплота имаше хол с площ от около 16 квадратни метра, който явно служеше за офис на компанията. Седнах на един стол и се загледах в раменете на Нацуми-сан, докато тя приготвяше напитки в малката кухня.

– Да?

– Искам да попитам...

– Аха?

– Ти ми гледаше гърдите, нали?

– Не, не е вярно! – Гласът ми излезе писклив.

Нацуми-сан постави пред мен чаша с айскафе, докато си тананикаше някаква мелодия.

– Как се казваш, хлапе? – Тя седна срещу мен. Гласът ѝ беше лек и напевен.

– Ходака Моришима.

– Ходака?

– Пише се с йероглифите за „плавам“, като на кораб, и за „високо“.

– О, наистина ли? Уау, това е страхотно име!

Сърцето ми започна да бие по-силно. Може би за първи път в живота ми някой ми казваше, че в мен има нещо страхотно.

– В офиса ли работиш, Нацуми-сан?

– О, питаш за връзката ми с Кей ли?

Спомних си, че първото име на Суга-сан е Кейсуке. Явно така му казваше на галено.

– Ъ…да.

– Ха-ха! Много си смешен!

Какво? Нещо странно ли казах?

Нацуми-сан се смя известно време, а после се усмихна толкова широко, че очите ѝ изведнъж станаха като дъгички. Тя ме погледна иззад сенките на миглите си.

– Точно това е, което си мислиш – каза Нацуми-сан с дрезгав, секси глас, като вдигна изпруженото си кутре.

– Моля?! – Гледах я, смаян.

Сериозно ли? Струйка горчиво ледено кафе неволно изтече от ъгъла на устата ми. Никога преди не бях виждал нечия любовница.

Точно тогава чухме вратата да се отваря.

– Ей, ти вече си тук – каза един спокоен глас.

Обърнах се и видях Червената риза, Суга-сан, да идва към нас, понесъл в една ръка найлонова торбичка с пазар.

– Отдавна не сме се виждали, хлапе. Я, отслабнал ли си? – попита той и ми метна едно кенче.

Когато го улових, видях, че е бира. За миг бях съвсем объркан. Защо, по дяволите, ми я дава? Но Нацуми-сан веднага я изтръгна от ръката ми.

– Какво правиш? Играл си Пачинко ли? – попита тя и отвори бирата почти в синхрон със Суга-сан и двамата започнаха да гълтат, сякаш това беше най-нормалното нещо за тях.

Какво става тука? Тези хора вярно ли започват да пият по обяд?

Суга се свлече тежко на ниския диван до масата.

– Е, хлапе, търсиш работа, нали?

Изглеждаше ужасно щастлив. Извади едно списание от купчината под дивана и ми го показа.

– Ето върху какво работи компанията в момента: поръчка за написване на статии за списание с дълга и влиятелна история!

На корицата на списанието, на която беше написано „Му“[2] имаше илюстрация на пирамида, планета и едно огромно, зловещо око. Прелистих страниците – очевидно от мен се очакваше да го направя:

„Най-сетне връзката е установена! Жител от 2062 година“

„Специално издание: Внезапни проливни дъждове, причинени от оръжие за контрол на времето!“

„Разкрити държавни тайни: Токио е отбраняван на цената на множество пренесени в жертва човешки животи“

Всички статии бяха от този сорт, но пък носеха посланието: Обсъждаме шеги от онлайн пространството, но ги приемаме петдесет пъти по-сериозно. Проблем ли имаш?

– Следващата ни задача е свързана с градските легенди. – Суга-сан сякаш се усмихваше леко. – Срещни се с хора, интервюирай ги, разпитай ги какво са видели или преживели и после го превърни в статия. Бам, готово.

– Ъ...

– Лесно е, нали?

– Ъм... А? Чакай малко, искаш да кажеш, че аз ще го правя?!

– Темата може да е всякаква. Например хора, които са били отвлечени, пророчества, сенчести, нелегални мрежи за трафик на хора. Вие, младите, се интересувате от такива неща, нали?

След това Суга-сан извади смартфона си. На него имаше дълъг списък със статии: „Риба пада от небето“, „Кланът Токугава и виртуалната валута“, „Тръмп е изкуствен интелект“, „Компактдиск, намерен на повърхността на Марс“, „Активиране на чакрите чрез смартфони“, „Асансьор към скрития свят“ и така нататък.

– Какво ще кажеш за тази? Това е доста актуално – каза той, докато сочеше една статия от списъка. – „Легендарното „стопроцентово“ Слънчево момиче“. Поне според интернет.

– С-слънчево момиче?

– Аз съм слънчево момиче! – Нацуми-сан вдигна весело ръка.

Суга-сан не ѝ обърна внимание.

– Напоследък вали непрекъснато. По телевизията казаха, че е отбелязан нов рекорд за броя на поредните дни, през които не е спирало да вали. Предполагам, че ще има търсене, нали?

– Ами... – Не знаех как да отговоря.

– Какво ти става? Не си много амбициозен, а? – каза Суга леко смаян.

– По случайност имаме насрочено интервю за днес следобед, така че се получава перфектно – обади се Нацуми-сан. – Отиди да проучиш тази история.

– А? Аз? Сега?

Нацуми плесна с ръце.

– Приеми го като тест за присъединяване към екипа! – каза тя развълнувано.

– Предполагам искаш да кажеш, че той ще е стажант – поправи я Суга-сан.

– Звучи забавно, не мислиш ли? Аз ще дойда с теб!

– Не, моля ви, чакайте малко. Това е съвсем неочаквано и аз наистина не мога...

𓆟

– Разбира се, че съществуват Слънчеви жени.

Интервюираната от нас жена беше толкова категорична по въпроса, че различно от нейното мнение изглеждаше почти невъзможно.

– Знаех си! – Нацуми-сан се приведе напред, а гласът ѝ трепереше от вълнение.

Дребната жена, която седеше пред нас, имаше къса коса, подстригана на черта, и беше трудно да се прецени дали е млада или стара. Твърде големите и много цветни аксесоари, с които се бе накичила от главата до петите, ѝ придаваха вид на някакво странно животно.

– Съществуват и Дъждовни жени. Слънчевите жени са обладани от духовете на природата, свързани с божеството Инари, докато Дъждовните жени са обладани от духове, свързани с бога на драконите.

– Ъ... какво?

И сега вече съвсем нямах представа за какво говорим. Усещах нарастващия ентусиазъм на Нацуми-сан до себе си.

Жената, която интервюирахме... Е, това беше някакво място за гадаене и предсказания в комунална сграда с различни офиси, следователно, според мен тя беше врачката, която работеше там, а не една от тези „Слънчеви жени“.

Във всеки случай, тя продължи да говори толкова гладко, сякаш четеше от невидим лист.

– Тези, които са свързани с драконовия бог, се отличават преди всичко с това, че пият големи количества напитки. Те несъзнателно се опитват да намерят вода. Разбирате ли? Типично поведение за един дракон.

Напитки?

– Дъждовните жени са силни, много конкурентни, но имат склонност да проявяват небрежност и са повърхностни по отношение на своите отговорности.

Сега вече говорим за личностни качества ли?

Имах чувството, че се отклоняваме от целта на интервюто и бях на път да я прекъсна, когато...

– Хм? Звучи точно като мен... – Нацуми-сан промърмори с много сериозен тон и аз я погледнах.

– Тези, свързани с божеството Инари, са усърдни и лесно успяват в бизнеса, но са и доста плахи и не са подходящи за лидерски позиции. По някаква причина много от тях са изключително привлекателни, както мъжете, така и жените.

– Е, това вече съм аз! – Нацуми-сан звучеше като дете, чийто въпрос е получил задоволителен отговор.

– Тъй като в момента времето е в дисбаланс, сега по-лесно се раждат Слънчеви и Дъждовни жени. Хомеостазата на Гая, така да се каже.

– Разбирам!

– Но те трябва да внимават! – Изведнъж гадателката понижи гласа си, наведе се напред и погледна всеки от двама ни в очите. – Самият акт на въздействие върху природата неизбежно се заплаща. Цената е много тежка. Знаете ли каква е тя, млада госпожице?

– Не – каза Нацуми-сан и преглътна тревожно.

Гласът на гадателката стана още по-тих и драматичен.

– Казват, че ако прекаляват с използването на уменията си, свързани с повлияване на времето, ще бъдат засмукани в света на духовете, и ще се превърнат в едно цяло с Гая! Ето защо дълговете, личните фалити и безследните изчезвания са необичайно чести сред Слънчевите и Дъждовните жени.

– Уау... – Нацуми-сан сбърчи вежди. – Ще бъда внимателна!

Преди да си тръгнем, тя купи нещо от гадателката, за да подобри финансовия си късмет за цял живот.

[1] В манга кафенетата има и кабинки, в които може да се пренощува. Бел. пр.

[2] Популярно японско списание, посветено на окултното. Бел. пр.