Градината на думите - Макото Шинкай

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 274
Цена 24.00 BGN / 12.27 EUR

Макото Шинкай - автор
Гергана Дечева - преводач
Макото Шинкай - дизайн на корицата
Анжела Дечева - редактор
Полина Георгиева - коректор

В наличност

12.27 €

" Градината на думите "

Макото Шинкай

Може би ще се срещнем отново. Може би. Ако вали...

В една дъждовна сутрин двамата се срещат в беседката на тиха градина. Такао, гимназист, който мечтае да стане обущар, и Юкино, енигматична по-възрастна жена, са плахи, но и решени да продължат напред. Къде ще ги отведат следващите им стъпки?

Режисьорът Макото Шинкай написва и романа към своя високо оценен от критика и публика анимиран филм „Градината на думите“. В него той включва множество герои и събития, които не са намерили място във филма, като по този начин създава шедьовър, изграден в един нов свят, уникален и характерен единствено за романа.

ГЛАВА ВТОРА

Меки стъпки,

дори след хиляда години няма промяна,

всеки има своите странности

—Юкино

Чула меки стъпки, тя вдига поглед и вижда момче, застанало под винилов чадър. За миг случайно поглежда в очите му.

Юкино свежда поглед, учудена, че не го е забелязала, преди да се приближи. Може би защото досега е слушала дъжда?

Момчето колебливо влиза в малката беседка, където Юкино се е скрила от дъжда. Не е обичайно момче като него да идва в парка в делнична сутрин. Изглежда доста сериозен, дори носи униформа. Гимназист? Вероятно. Да дадеш пари, за да влезеш в традиционна японска градина, е доста скъп и изискан начин да избягаш от училище.

Тя става и се премества в задната част на беседката, за да му направи място. Момчето учтиво навежда глава, сгъва чадъра си и сяда в другия край. Дървената пейка леко скърца.

Тежкият майски дъжд пада косо. Около тях се чуват мирните, успокояващи песни на птиците, дъждът, който барабани по покрива и капе от стрехите, и тихото, нежно драскане на молив върху хартия.

От известно време момчето пише нещо в тетрадката си. Няма отворен учебник и явно не учи, но Юкино е леко облекчена, че не слуша музика. L-образната пейка е малка, само около половин квадратен метър, но дори седнали в противоположните краища на това тясно пространство, е странно, че почти не си пречат.

Това ще свърши работа, мисли си тя и отново вдига отворената бира към устните си. Алкохолът е забранен в този парк, но… Е, какво толкова? Хлапето вероятно едва ли го интересува. В края на краищата, и двамата са в нарушение.

Изведнъж, с леко изплашено „А!“, момчето изпуска гумичката си. Тя подскача към Юкино и се търкулва до крака ѝ.

– Ето. – Тя му подава гумичката, която вече е вдигнала.

– О, благодаря! – Момчето бързо се изправя, за да я вземе.

Гласът му е млад, тийнейджърски, и някак приятен. Тя се усмихва.

Момчето се залавя отново с това, което пише в тетрадката си, и Юкино осъзнава, че за първи път от доста време насам се чувства изпълнена с енергия... И то заради нещо като това. Което е странно, защото днес тя беше на път да отпише деня като провал, както всички дни в последно време.

Любопитно, мисли си тя, като отпива глътка бира и отново поглежда към дъждовната градина.

От известно време дъждът се излива със стабилна интензивност. Когато тя се взира в различните форми на боровете, те започват да ѝ приличат на огромни зеленчуци или на силуети на необичайни животни.

Небето е равномерно сиво, сякаш някой е сложил капак върху Токио.

Вълничките по езерото се разширяват, една след друга, една след друга и се догонват, като в безкраен разговор. Звукът на дъжда по покрива напомня неумело изпълнение на ксилофон, с ритъм, който можеш да уловиш. Почти.

Ха, точно като мен. Наистина нямам усет за ритъм. Майка ми можеше да свири на пиано и пееше добре. Защо ли мен толкова не ме бива в музиката?

Когато беше дете, всички в класа ѝ свиреха на ксилофон толкова гладко и леко. Беше просто очарователно. Пръстите им се движеха по инструментите като омагьосани.

Като се замисля, не разбирам как всички хора по света са толкова добри в караокето. Защо знаят толкова много песни и как могат да пеят правилно без никакво колебание? В училище не те учат на караоке. Няма специални часове за това. Всички ли се упражняват тайно, сами? И той ме водеше понякога на караоке, но...

– Извинете... – Момчето я заговаря внезапно и тя отговаря изненадано:

– Моля?

– Срещали ли ли сме се някъде?

– Мм… не. – Отговорът ѝ е малко скован.

Какво? Откъде се взе това? Опитва се да ме сваля ли? В училищна униформа?

– О, съжалявам. Помислих Ви за някого другиго – казва момчето с неудобство и срамежливо свежда поглед.

Реакцията му успокоява Юкино.

– Няма нищо – отговаря тя, този път по-топло.

Извинението му е искрено, усеща го.

Юкино отпива още една глътка бира. В далечината се чува поредният тих гръм, сякаш иска да подбутне сетивата. С бирата все още вдигната до устните ѝ, Юкино тайничко поглежда момчето. Косата му е късо подстригана. Има умно чело, а очите и веждите му говорят за упоритост. Краткият разговор преди малко изглежда го е смутил – бузите му все още са леко зачервени. Има нещо странно зряло в елегантните му мускули между ушите и шията му. Има стройно тяло и носи ослепително бяла униформена риза и сива жилетка...

Хм?, мисли Юкино. Тя е малко изненадана и от устата ѝ се изплъзва леко възклицание. А, разбрах. Това обяснява всичко.

Палав импулс се разтваря в нея, като акварелна боя, капнала върху повърхността на вода.

– Всъщност може би сме се срещали.

– А? – Стреснато, момчето поглежда Юкино.

Чува се по-далечен гръм, сякаш за да запълни паузата в разговора.

Думата „наруками“ – „гръм на боговете“, се прокрадва в ума ѝ. С лека усмивка Юкино заговаря тихо:

– „Гръмотевица нашепва… – Взема чантата и чадъра си и се изправя. – ...и облаците изливат черно в небето. Ако завали дъжд, ще останеш ли с мен?“

Преди да довърши стихотворението, тя вече е тръгнала. Отваря чадъра си и излиза навън, а чадърът се превръща във високоговорител, който я загръща с шума на дъжда. Усеща изненадания поглед на момчето върху гърба си, но продължава да върви.

Чудя се дали това му е подсказало. Хе-хе!, мисли си тя, докато минава по малкото каменно мостче и се насочва към изхода на парка.

Вероятно вече не ме вижда през дърветата. Днес беше забавно.

Но докато мисли за това, идва осъзнаването: О, денят още не е свършил. Толкова много часове лежат напред.

Ярките ѝ чувства бавно потъват обратно в сивото.

* * *

Случи се, когато Юкино беше в средното училище, в часа по класическа литература. Като въведение в танка поезията, в учебника ѝ бяха включени по едно стихотворение от „Ман‘йошу“, „Кокиншу“ и „Шин Кокиншу“. По причини, които не разбираше, тринадесетгодишната Юкино беше привлечена от стихотворението от „Ман‘йошу“.

Докато ливадата блестеше в светлината

на наближаващата зора от изток,

аз се обърнах

и видях

залязващата луна.

Още преди да успее да помисли за значението на стихотворението, черните букви в учебника се разтвориха и на тяхно място се появи лилавото утринно небе на хоризонта на равнина. Когато се обърна да огледа пейзажа, бяла луна висеше в ултрамарина на залеза като нарисувана, съвсем сама над планинския хребет.

За първи път напечатани букви извикваха толкова ясен и въздействащ образ в съзнанието ѝ.

Какво, за бога?!

Докато седеше там, втрещена…

– Сигурно е било нещо като тази гледка. – Нежният глас на учителката я върна в клас.

Хинако-сенсей взе парче тебешир и започна да рисува ентусиазирано по черната дъска – малък силует на мъж на кон, а около него – небе, оцветено в градиращи нюанси на розово, жълто, аквамарин и тъмносиньо. Накрая, с бял тебешир, тя нарисува малка луна.

Юкино усети как кожата ѝ настръхва от главата до петите.

Точно както го виждах и аз!

Когато разказа за това на Хинако-сенсей в стаята по изкуства след училище, учителката извика от вълнение, като малко момиченце.

– Какво?! О, наистина ли! Това е невероятно! Може би Хитомару е обладал едновременно и двете ни!

– Гадост! Окултни неща – казаха момчетата от клуба по изкуство.

– Знаехме, че Хинако-сенсей е малко луда, но не знаехме, че и ти си такава, Юкинон– подкачаха я момичетата.

– Не, не, просто се изненадах – отвърна им Юкино нацупено.

Всички я гледаха и след миг от групата започна да се излъчва леко чувство на враждебност.

О, пак ли, помисли си Юкино, останала без надежда, но Хинако-сенсей се намеси с авторитетен учителски тон:

– Дори след хиляда години хората не се променят. Не намирате ли, че класиката е толкова очарователна?

Учениците отговориха с различни коментари: „Е, да, може би...“ и „Ами, труден предмет е.“ Хинако-сенсей се засмя лекичко.

Всичко продължи гладко и с приятелски тон. Падналото ниско вечерно слънце, което проникваше през прозорците, избута на преден план заобления силует на Хинако-сенсей и облечените в униформи фигури на учениците, сякаш бяха елементи от картина.

Юкино си помисли с облекчение:

Тя е права. Хинако-сенсей не само ме спаси отново, но и знае как да каже нещата с думи. Тя е толкова, толкова фантастична.

Имаше усещането, че сякаш още едно зъбчато колело е щракнало на мястото си в празното пространство между нея и света.

Хинако-сенсей винаги ме спасява, отново и отново.

През детството си, прекарано в префектура Ехиме, Юкино беше по-красива от всички край нея и тази красота обикновено ѝ носеше нещастие. Беше толкова красива, че изглеждаше нереална, дори чудата. Където и да отидеше в малкото си градче – сред планините, до океана, сред оризищата, при язовирите и в мандариновите горички, тя привличаше нежелано внимание. Всеки път, когато минаваше покрай някого на улицата, хората се обръщаха поне по два пъти. Беше болезнено усещане. Наистина ли лицето ѝ беше толкова странно? Когато беше малко дете, тази мисъл силно я тревожеше.

В началното училище, където имаше сравнително малък брой ученици, тревогите ѝ бяха още по-тежки. Когато заставаше сред съучениците си, главата ѝ изглеждаше неестествено малка и нежна. Крайниците ѝ бяха дълги, бледи, толкова тънки и тревожно крехки. Нежните ѝ черти бяха като умишлено изваяни от някого – очите ѝ бяха особено големи и с двойни клепачи, ирисите ѝ – загадъчно черни, а дългите ѝ мигли, които ѝ предаваха замислено изражение, бяха толкова гъсти, че оставяха впечатлението, че можеш да поставиш молив върху тях, без да падне.

Плахото ѝ, уплашено поведение се тълкуваше като странно зряла чувственост, която само привличаше още повече внимание към нея. Като кораб с бели платна, плаващ в необятен сив океан, Юкино привличаше погледите по съвсем естествен начин, въпреки че това беше последното, което искаше.

Присъствието на Юкино веднага променяше настроението. Момчетата ставаха неспокойни, което пък ядосваше момичетата. Независимо дали Юкино използваше гумичката си, сервираше обяд в училище, пиеше мляко или даваше грешен отговор, тя беше обезпокоително съвършена. И поради тази нейна странна характеристика всички учители, без да го осъзнават, бяха склонни да говорят с нея по-често, отколкото с другите, а това още повече я изолираше от останалите деца.

И за капак на всичко, тя беше непохватна и не се справяше добре с предмети като спорт и музика, а тревожността ѝ никак не ѝ помагаше. Не можеше дори да премине по гредата в часовете по спорт, нито да свири на кастанети. Никой не би обърнал внимание на малките грешки, ако ги правеше друго момиче, но тъй като тя беше Юкино, те винаги правеха силно впечатление.

А сега, когато имаха основателна причина да изхвърлят тази извънземна от групите си, децата дори не криеха, когато си шептяха:

– Тая е луда, нали?

Юкино се опитваше да живее, без дори да смее да диша, за да не привлича ни най-малко внимание.

Откакто бе тръгнала в средното училище и беше срещнала Хинако-сенсей, Юкино бе започнала отчаяно да ѝ завижда. Тя беше учителка по японски език на около двадесет и пет години и имаше всичко, което липсваше на Юкино: пухкаво, мило лице без нито една остра черта, мека, закръглена фигура, която ти се иска да прегърнеш и спокойно поведение, което караше всички край нея да се отпуснат. Тя имаше и приятелско, естествено излъчване, което караше всички да я наричат Хинако-сенсей – с личното ѝ име, вместо Огава-сенсей – с фамилното.

Тя е в перфектна хармония с останалия свят, мислеше си Юкино. Външният ми вид ме отличава от всички, но кръглото лице на Хинако-сенсей е като самото въплъщение на всичко добро в света.

Юкино постоянно си мечтаеше да се бе родила с външността на учителката си. Нощ след нощ, с абсурдна сериозност Юкино си представяше как се събужда на сутринта и открива, че вече изглежда като Хинако-сенсей.

Скоро с изненада осъзна, че Хинако-сенсей може дори да заличи острия контраст между Юкино и съучениците ѝ. Когато настроението започнеше да се променя заради Юкино, Хинако-сенсей умело слагаше нещата в ред. Когато погледите се фокусираха върху Юкино, тя небрежно се намесваше, съзнателно или не, и с леко порицание пренасочваше вниманието на всички. Благодарение на това, дори съучениците на Юкино постепенно се приспособяваха към нейната уникалност.

През всичките три години Юкино си пожелаваше Хинако-сенсей да стане нейна класна, но късметът не беше на нейна страна, така че вместо това се записа в клуба ѝ по изкуства. Няма да е преувеличение да се каже, че времето, прекарано там, беше нейното спасение. За първи път в живота ѝ училището престана да бъде мъчение за нея.

Безформените училищни пуловери все така подчертаваха красотата на Юкино –като тоалет, ушит по мярка, но именно в този клуб тя откри радостта от общуването с приятели на нейната възраст. Всичко това беше благодарение на Хинако-сенсей.

Когато Юкино си мислеше за нея, сърцето ѝ се свиваше от копнеж, от чувство, не съвсем различно по нюанс от романтична любов, което я докарваше почти до сълзи.

Хинако-сенсей беше нейният идол.

Когато Юкино отиде в гимназията, красотата ѝ вече не беше толкова поразителна в очите на другите. Разбира се, тя беше изключително красиво момиче в стилната си униформа – панделка с цвета на корена на броша, кафяво като кафе сако, което обгръщаше заоблените ѝ гърди, и плисирана карирана пола, чиято дължина позволяваше да се зърнат слабите ѝ бедра. Приличаше на някои от идолите по телевизията, но поне това беше човешка роля, подходяща за външния ѝ вид.

Сега посещаваше училище, което подготвяше за университета, до което трябваше да пътува с велосипед, после с влак, после отново с велосипед. Там се носеха слухове, че в училището ѝ имало някаква „неземна красавица“. Но сега красотата ѝ беше по-скоро просто различна, а не необичайна.

Още едно зъбчато колело се нареди на мястото си и тя започна да диша малко по-леко.

– Ей, не съм те виждала от векове, Юкинон. Сега си много по-… като човек. – Така ѝ каза една от съученичките ѝ от клуба, когато се срещнаха в стаята по изкуства в старото им средно училище за първи път от две години насам.

Хинако-сенсей се преместваше в друго училище и затова клубът по изкуства, заедно с всички нейни бивши ученици, ѝ организираше прощално парти през уикенда.

От сутринта валеше дъжд и въпреки включеното отопление, в старата сграда дъхът им слабо се виждаше. И все пак събирането беше весело и топлият ентусиазъм на около тридесетте ученици беше в приятен контраст със студената Кока-кола в гърлата им.

– Ей, какво искаш да кажеш с това?! Че преди не съм изглеждала като човек ли? – попита я Юкино, като се стараеше да звучи сякаш се шегува.

– Да, изглеждаше като НЕчовек!

Сегашните членове на клуба по изкуства се разсмяха, без да осъзнават, че момичето говори абсолютно сериозно, докато останалите бивши членове не започнаха да подкрепят другото момиче.

– Не, наистина, хора! Факт е.

– Как така не е човек? – Момчетата от средното училище сякаш намираха това за много забавно.

От известно време всички те се изчервяваха и хвърляха погледи към Юкино, но това не създаваше същото неловко напрежение като преди.

Застанала до Юкино, Хинако-сенсей я погледна топло.

– И все пак е вярно. Юкино, изглеждаш толкова свежа. Сякаш току-що си излязла от басейна – каза тя.

Тя наистина разбира всичко, помисли си Юкино с щастие в сърцето.

Навън се беше стъмнило. С нощта от едната им страна и бледата флуоресцентна светлина от другата, прозорците, наръсени с дъждовни капки, се превърнаха в огледала, които отразяваха клуба по изкуства.

Учениците от средното училище започнаха да се разделят на групи и да се прибират у дома, докато останаха само пет бивши ученици и Хинако-сенсей. Когато Юкино видя зад бившата си учителка купчината кутии, от които подаръците вече бяха извадени, най-накрая осъзна, че Хинако-сенсей наистина си тръгва.

– Ако нещо се случи, можете да наминете по всяко време – беше казала Хинако -сенсей на децата от клуба в деня на дипломирането, и думите бяха останали в сърцето на Юкино като специално послание само за нея. Всъщност, тя многократно си беше намирала повод, за да посещава старото си училище.

– Ще преподавам на друго място, но не се премествам далеч. Ще се видим отново – каза Хинако-сенсей, но Юкино беше сигурна, че се разделяха завинаги.

Тя хвърли поглед към учителката. Може би се дължеше на флуоресцентните лампи, но тя изглеждаше доста уморена, изтощена дори, докато се усмихваше и се смееше с учениците си. Това леко тревожеше Юкино, докато си мислеше: Сега съм много по-добре, мисля, но в средното училище буквално я преследвах. Преследвах я по време на обяда, и след училище, и след клубните дейности в дните, когато нямахме училище. Бях като пиле, което търси майка си. Щях да отида с нея до апартамента ѝ, ако можех. Сега, в гимназията, когато момчетата вървят тайно след мен, ги разбирам. Наистина ги разбирам.

Докато гледаше капките дъжд, които наедряваха и се стичаха по прозорците щом натежаваха прекалено много, Юкино си спомни как в самотата ѝ нейните собствени чувства бяха набъбвали по подобен начин. Спомни си за огромната болка, която това ѝ беше причинявало.

– Има едно стихотворение, което се казва „Дъждовни думи“.

Когато Юкино се откъсна от мислите си, видя, че Хинако-сенсей я гледа и се усмихва. После погледът ѝ бавно се премести и върху останалите ученици.

– Това е едно от любимите ми стихотворения. Спомням си го всеки път, когато вали.

Тя леко сведе поглед и започна да рецитира по памет.

Малко съм измръзнала, защото

се скитах сама в дъждовната мъгла.

Дланите, челото ми са влажни.

Кога станах толкова мрачна?

Облегната тук,

чакам светлините да се появят.

Докато думите се лееха от пухкавите устни на учителката ѝ, Юкино дори не

осъзна, че собствената ѝ уста бе останала отворена.

Дъждът навън е още е слаб, безшумен…

Тя продължи, като рисуваше пред очите на Юкино картината, в която фин, нежен дъжд пада върху град, който тя никога не бе виждала. По някаква причина гласът на любимата ѝ Хинако-сенсей накара сърцето ѝ да трепери лекичко, като тревожно пророчество от далечното бъдеще.

Разказва ми за ден,

когато ще е тихо, а по пладне ще е горещо,

за ден, какъвто не познавам,

за какъвто не съм мечтала.

Тихият шепот на дъжда неочаквано се променя,

ей така,

заема нови и различни форми,

и докато го слушам,

някой ден ще заспя, както преди.

* * *

Алармата ѝ звъни.

С все още затворени очи, тя грабва телефона и я изключва.

Вече е сутрин?, пита се тя с недоверие, а когато отваря очи, главата ѝ пулсира. Сякаш кръвта ѝ все още е наситена с алкохола от снощи. Но трябва да стане. Когато пуска краката си на пода, болката в стомаха ѝ и анемията ѝ почти я повалят на земята.

Имам нужда от калории, мисли тя.

Взема шоколада от пода до краката си, сяда на леглото, маха фолиото и отхапва две отчаяни хапки.

6:04 е и Юкино най-накрая осъзнава, че навън вали.

„Тихият шепот на дъжда… Разказва ми за ден, какъвто не познавам, за какъвто не съм мечтала.“

Иронията на точното предсказание, мисли Юкино. Точно такъв е, всеки проклет ден.

Тя излиза от апартамента си и влиза в стария, скрибуцащ асансьор. На третия етаж се качва мъж на средна възраст в костюм и я поздравява с „Добро утро!“, прекалено енергично за толкова ранен час. Юкино успява да се събере, за да се усмихне и да отвърне на поздрава.

– Добро утро.

Дори с очи, вперени в пода, тя усеща как мъжът е втренчил поглед в отражението ѝ в стъклото на асансьора.

Няма проблем. Не може да намери никакъв дефект в мен. Плътно кафяво сако с виненочервена блуза с волани отдолу, черни панталони с широки крачоли и обувки с шестсантиметров ток; къса, спретната прическа на боб, подходящ фон дьо тен, леко червило, което не излиза от контурите. На твое място бих се срамувала да изляза с този износен костюм. Виж си останалите косми по брадата, които не си избръснал добре. Погледни си и разрошената коса. Ноктите ми са лакирани, а когато нося чорапогащник, краката ми изглеждат стройни и елегантни. Безпомощното дете от онова време вече го няма. Сега знам какво да правя с външния си вид. И го правя както трябва.

Колите идват и си отиват по дъждовната улица „Гайен Ниши-дори“, а цветните чадъри по тротоарите мълчаливо вървят в една и съща посока. Юкино върви в крак с останалите и когато разтваря чадъра си на станция „Сендагая“, вече е изтощена. Стоически се съпротивлява на желанието да се облегне на стълба и просто да седне, после вади картата за градския транспорт от чантата си и минава през турникета.

Премигва, за да прибере обратно сълзите си, тя отчаяно се качва по стълбите, стига до перона, застава на опашката за влака, обляга се на чадъра си като на бастун и въздиша с облекчение.

Най-накрая краката ми ще си починат, мисли си тя.

Но физическото натоварване е повишило кръвното ѝ налягане дотолкова, че в главата ѝ се появява остра болка, сякаш някой размахва в черепа ѝ чук. Мазна пот избива по слепоочията ѝ, а пръстите на ръцете и краката ѝ са студени като лед. Тънките ѝ крака са готови да се счупят от умора.

Как е възможно десетминутното ходене от апартамента ѝ да я изтощи до такава степен? Това е жалко.

– Ке-хе-хе-хе!

Юкино се сепва и поглежда да види кой се смее толкова грубо и вижда две весели гимназистки с къси поли, които си бъбрят:

– Купа ориз с калби?! За закуска?!

– Е, днес имаме спорт във втория час! Мама почти не ми дава нищо за закуска. Ако това беше всичко, което ядях, щях да припадна, кълна се.

– Да, но никой вече не яде такива неща. Има нов магазин за панини до храма, помниш ли? Поне иди там!

С всяка реплика двете се закачат като котенца, които си играят с предните си лапи. Между разменените реплики те сръчно почукват по смартфоните си, прехвърлят екраните им и смехът им излиза на остри изблици.

Докато слуша разговора им („И какво сега, панини са поредната голяма истерия ли?“ „Да, вече никой не яде палачинки.“), Юкино е изумена от енергията им.

Забавляват се толкова много, просто докато стоят на перона на гарата?, чуди се тя.

–Влакът за „Шинджуку“ пристига на първи коловоз – казва монотонният глас от високоговорителя.

Волята на Юкино вече е напълно изчерпана и всички малки неща, събрани накуп, я докарват до точка на пречупване. Стомахът ѝ се надига, гади ѝ се.

С чадър в ръка Юкино върви през огромния национален парк, който се простира между районите „Шинджуку“ и „Шибуя“.

Не се качи на влака. Не можеше.

Преди вратите на влака да се отворят, Юкино хукна към тоалетната на гарата и повърна. Беше мъчително болезнено, сякаш стомахът ѝ се обръщаше наопаки, но почти нищо не излезе. От устата ѝ се стичаше само гъста слуз на нишки.

Докато оправяше размазания си грим в огледалото в тоалетната, тя си помисли с известно отчаяние: „И днес няма да успея да хвана влака. Знаех, че няма да успея.“ Все пак, след като стигна до този извод, изпита чувство на облекчение, примесено с вина. Тя напусна гарата и се отправи към парка, който беше на около пет минути пеша, и мина през портала откъм „Сендагая“.

Дърветата около нея са пропити от дъжда и блестят в зелено – цвят, уникален за този сезон, който сякаш се излива отвътре навън. И бурният грохот на линия „Чуо“, и ревът на камионите по магистралата нежно се трансформират в далечни шепоти. Юкино се чувства като завита в меко одеяло, което я предпазва и успокоява.

Докато върви, заслушана в дъжда, който барабани по чадъра ѝ, тя си мисли, че започва да усеща как доскорошната ѝ умора бавно се измива. Не ѝ пука, че обувките ѝ джапат; приятно е да усеща влажната земя под нозете си.

Върви през тревата, поема по малката алея, наподобяваща планинска пътечка, която минава покрай сградата в тайвански стил, и влиза в японската градина.

Отново няма никого. Облекчена, тя се навежда под ниско падналите кленови клони, пресича малък каменен мост, влиза в обичайната си беседка и прибира чадъра си.

Щом сяда на пейката, усеща тежко изтръпване, което започва да лази по тялото ѝ, сякаш цялото е лишено от кислород.

Имам нужда от калории.

Отваря една бира, която е купила от магазинче на гарата, изпива я на един дъх, след което въздиша дълбоко. Силите я напускат и накрая сърцето ѝ е готово да колабира и да се разлее в малка, безформена купчинка.

Сълзи се надигат в ъгълчетата на очите ѝ, преди да успее да разбере защо. Все пак денят едва е започнал.

– За ден, какъвто не познавам, за какъвто не съм мечтала – прошепва Юкино.

***

След партито няколко бивши ученици помогнаха за почистването на стаята на клуба по изкуства и когато приключиха, беше около шест часа. Вече беше тъмно и студено. Все още валеше.

Веселото настроение от деня се беше превърнало в меланхолия от раздялата и след просълзени сбогувания с Хинако-сенсей, завършилите се прибраха по домовете си.

Оказа се, че Юкино и Хинако-сенсей ще се прибират в една и съща посока, така че тръгнаха рамо до рамо под чадърите си. Уловена между щастието да бъде сама с учителката си и тъгата от мисълта, че това може да е за последен път, известно време Юкино не можеше да каже нищо. Хинако-сенсей също беше необичайно мълчалива. Юкино осъзна, че сега е по-висока от учителката си, и това я натъжи още повече – сякаш височината ѝ беше част от причината, поради която учителката ѝ я напускаше.

В съзнанието ѝ изникна внезапна, нежелана мисъл: Не за последен път ще се чувствам така. Все още не беше излизала с момче, но странно защо беше убедена, че ако се случеше, една връзка щеше да ѝ донесе същата тъга.

– Домът ти е от другата страна на релсите, нали, Юкино-сан? – попита Хинако-сенсей, сякаш изведнъж си бе спомнила, и погледна към линия „Йосан“.

– Да – отговори Юкино и сърцето ѝ заби малко по-бързо.

– Е, значи скоро ще стигнем – каза учителката и мълчанието отново се възцари.

Звуците от ботушите на учителката и мокасините на Юкино ехтяха в последователност. Черният дъжд падаше в коси линии в канавката под мантинелата. Когато тишината стана непоносима, Юкино отвори уста, за да каже нещо, каквото и да е, но Хинако-сенсей прекъсна мълчанието секунда преди това, като заговори тихо:

– Всъщност не се премествам в друго училище. Напускам.

– Моля?

Какво? Какво каза току-що?

Юкино надникна под чадъра на Хинако-сенсей, за да види лицето ѝ, но сенките бяха прекалено дълбоки.

– Няма да преподавам повече – каза тя, малко по-категорично от преди. – Съжалявам, Юкино-сан. Реших, че ако не съм казала на друг, то трябва да кажа поне на теб.

Какво? Какво има предвид?

Юкино не можеше да осмисли напълно думите на Хинако-сенсей. Краката ѝ я носеха напред, сякаш бяха на автопилот. Докато Хинако-сенсей говореше, Юкино не можеше да разбере дали е щастлива или тъжна.

– Бременна съм и реших да се преместя по-близо до родителите си.

Защо?

Защо не бе казала, че се е омъжила? Защо не бе казала, че се мести обратно при родителите си? Защо бе излъгала, че се премества заради друга работа?

Това бяха лесни за разбиране неща, но Юкино не можеше изобщо да проумее. Изведнъж ѝ беше трудно да диша, сякаш някой грубо бе натиснал главата ѝ под вода. Преобладаващото чувство в ума ѝ беше ужасът от изоставянето – дали беше заради самата нея, дали заради Хинако-сенсей или пък беше напълно неоснователно… Не беше сигурна. Така или иначе, беше толкова разстроена, че беше на ръба на паниката.

– Хех. – Малката въздишка на Хинако-сенсей прозвуча почти като смях.

Беше същият нежен глас, който винаги беше спасявал Юкино, когато се чувстваше притисната от затварящите се край нея стени.

Защо се смее?, чудеше се тя и погледна отново учителката си.

– Изненадах ли те? Признавам, че не е точно това, което всички искаха. Знам, че предстоят трудни времена. Но чуй...

Този път беше ред на Хинако-сенсей да наблюдава реакцията на Юкино изпод чадъра ѝ. Един влак с три вагона точно минаваше по линията „Йосан“ от другата страна на оризищата и жълтата светлина от прозорците му нежно осветяваше лицето на Хинако-сенсей. На лицето ѝ се виждаше същата мила усмивка, която Юкино обичаше толкова много, онази, която винаги ѝ бе давала кураж и чувство за сигурност.

Гореща буца се надигна и заседна дълбоко в гърдите ѝ.

– Всичко е в реда на нещата. В края на краищата, всеки има своите странности.

О, Хинако-сенсей.

Какво искаше да каже с това „Всичко е в реда на нещата“? Какво искаше да каже с това „Всеки има своите странности“?

Юкино продължи да върви напред и започна да плаче. Тя се опита да заглуши хлипанията си, доколкото можеше, но сълзите ѝ капеха по асфалта редом с дъждовните капки.

Мелодията от ботуши, мокасини и капки дъжд продължи да звучи в ушите ѝ дълго, дълго време.

* * *

Звукът от познати стъпки прекъсва леката ѝ дрямка и на Юкино дори не ѝ се налага да вдигне поглед – знае кой е.

Момчето стои там, точно като миналия път, под виниловия чадър. Изглежда малко объркан и леко ядосан, което Юкино намира за много сладко.

– Здрасти – заговаря го първа.

–Е, да.

Отговорът му е толкова недружелюбен, че тя почти може да чуе как си мисли: „Защо пак е тук?“

Момчето сяда. Докато го наблюдава с крайчето на окото си, Юкино се усмихва.

Вероятно мисли, че съм странна. Но и ти си странен, не мислиш ли? Отново си избягал от училище. И да дойдеш тук, от всички възможни места?

Дъждът трополи със смутени звуци по покрива. Момчето явно е решило да игнорира Юкино – точно както и миналия път пише или рисува нещо в тетрадката си.

Мисли да ходи в художествено училище? Е, все ми е тая.

Юкино решава да изпие бирата си, без да го притеснява. Пресушава едното кенче, отваря другото, различна марка, и го доближава до устните си. Не може да определи дали има разлика между двете и изпитва горчивина. Трябваше да купи две евтини.

Е, няма значение. И без това не е като да можех да усетя разликата и преди… преди да се случи.

Сваля едната си обувка до половината и я оставя да виси от пръстите на крака ѝ.

– Кажи ми... – Дали говори на момчето, защото е малко пийнала, или просто ѝ е скучно? – Училището ти във ваканция ли е?

Юкино размишлява разсеяно, че може би има вероятност двамата да се разбират добре, сякаш инстинктивно избира потенциални приятели от класа в началото на новия срок.

Момчето я поглежда укорително и пита с разочарован тон:

– Фирмата, в която работиш, затворила ли е?

Значи не е разбрал нищо. Момчетата са толкова глупави.

– Отново пропуснах да отида – отговаря тя, а той изглежда малко изненадан.

Може би не знаеш, но възрастните постоянно пропускат да изпълняват задълженията си.

Изражението на момчето става по-меко.

– Значи пиеш бира в парка преди обяд.

И двамата се засмиват леко. Той казва нещата такива, каквито са.

– Трябва да ядеш нещо. Само бира не е добре за здравето ти.

– За момче в гимназията знаеш много по темата.

– О, не аз, майка ми пие...

Звучи твърде смутен, за да е само майка му. Сигурно и той е пил преди.

Колко сладко.

Юкино решава да го подразни още малко.

– Имам и за хапване. – Изважда няколко кутийки с шоколадови бонбони от чантата си и му ги показва. – Искаш ли? – пита тя.

Тя взима кутийките с две ръце и ги разпръсква по пейката. Момчето рязко се отдръпва назад, точно както тя очакваше.

– О, помисли си, че съм луда, нали?

– О, не...

– Няма проблем. – И наистина няма. За първи път Юкино истински вярва в това.

– В края на краищата, всеки си има своите странности.

Момчето изглежда доста озадачено.

– Мислиш ли?

– Да.

Когато поглежда в очите му, устните ѝ омекват. Порив на вятъра се намесва, за да продължи разговора им, и младите листа и капките дъжд зашумяват едновременно. Докато шепотът на зеленината ги обгръща, Юкино изведнъж проумява.

Онази дъждовна нощ...

Това, което Хинако-сенсей каза преди повече от десет години...

За първи път Юкино разбира, че учителката ѝ всъщност никак не е била добре. Не е била щастлива.

В един миг всичко ѝ става кристално ясно, сякаш усещанията в сърцето на другата жена са я обладали. Тя знае точно какво е чувствала Хинако-сенсей, докато отчаяно се е опитвала да задържи крехките, разхлабени шевове на скърпеното си сърце, да ги предпази да не се скъсат, докато заявяваше, че не е сама в своята странност.

Всичко случило се в онзи момент, се издига пред Юкино като жива картина – Хинако-сенсей се защитава и оправдава с цялата си искреност пред ученичка, много по-млада от нея. И точно това прави Юкино в момента пред това момче.

Хинако-сенсей, мисли Юкино, сякаш моли за прошка. Всички се разболяваме, без да разберем кога и как. Но покажи ми един „здрав възрастен“. Кой може да намери поне един сред тълпата? А поне ние знаем, че сме болни. По-добре сме от останалите, нали?

Това е молитва или може би желание, толкова отчаяно, колкото и детството ѝ, прекарано в обожание на Хинако-сенсей.

– Тръгвам. – Момчето става.

Дъждът е намалял.

– Отиваш на училище?

– Реших, че ще пропускам само в дъждовните сутрини.

– Решил си, а?

Доста забавно – той е куриозно усърден в своето непокорство.

– Тогава може би ще се срещнем отново – казва тя, а после добавя: – Може би. Ако вали.

Докато момчето реагира с известно объркване, Юкино си мисли: Поне аз искам да се срещнем.

По-късно тя научава, че в този ден е било официалното начало на дъждовния сезон в област Канто.

Гръмотевица нашепва

и облаците изливат черно в небето.

Ако завали дъжд,

ще останеш ли с мен?

Ман‘йошу том 22:2513

Контекст: Това е стихотворение за жена, която иска да задържи мъжа до себе си, въпреки че той изглежда е готов да я напусне. Дъждът би му попречил да си тръгне, затова тя си пожелава да завали. Стихотворението на мъжа в глава 8 от тази книга е отговор на това стихотворение.