Градината на думите - Макото Шинкай

Японска литература

Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2025
Език: Български
Страници: 274
Цена 24.00 BGN / 12.27 EUR

Макото Шинкай - автор
Гергана Дечева - преводач
Макото Шинкай - дизайн на корицата
Анжела Дечева - редактор
Полина Георгиева - коректор

В наличност

12.27 €

" Градината на думите "

Макото Шинкай

Може би ще се срещнем отново. Може би. Ако вали...

В една дъждовна сутрин двамата се срещат в беседката на тиха градина. Такао, гимназист, който мечтае да стане обущар, и Юкино, енигматична по-възрастна жена, са плахи, но и решени да продължат напред. Къде ще ги отведат следващите им стъпки?

Режисьорът Макото Шинкай написва и романа към своя високо оценен от критика и публика анимиран филм „Градината на думите“. В него той включва множество герои и събития, които не са намерили място във филма, като по този начин създава шедьовър, изграден в един нов свят, уникален и характерен единствено за романа.

ГЛАВА ПЪРВА

Дъжд,

мехурчета,

гръмотевица нашепва.

—Такао Акизуки

Не знаех за тези неща, докато не тръгнах в гимназията, мисли Такао Акизуки.

Чадърът на някакъв непознат мокри сакото му. Носи се остатъчна миризма на нафталин, просмукал се във влакната на нечий костюм. Гърбът му е прекалено топъл на мястото, където някой се притиска в него. Неприятен въздух от климатика блъска право в лицето му.

Минали са два месеца, откакто започна да пътува с претъпкания сутрешен влак, и мисълта, че го очакват още три години в този ад, тежи като безнадеждно бреме и смазва душата му.

Опитва се да не се докосва до другите пътници, като заковава краката си на място и се хваща за ремъка на дръжката, провесена от тавана. Стиска толкова силно, че пръстите му изтръпват.

Не ми е мястото тук, мисли си той с раздразнение. Преди време чете една манга, която беше на брат му, за убиец, който избиваше хора с автомат, и в момента си представя, че прави същото.

Е, в края на краищата, това е само мисъл. Но ако наистина имаше убиец..., Такао веднага размисля, аз щях да съм една от жертвите. Просто едно петнадесетгодишно хлапе. Напълно незабележително.

Извън малкия прозорец на влака, частично закрит от дузини мрачни, мълчаливи глави, се простира подгизналият от дъжд град. Пейзажът е потъмнял от гъсти дъждовни облаци. Греят само острите светлини на жилищните блокове и на сградите, в които освен апартаменти, има и офиси и магазини. Малки парченца от ежедневието на другите хора премигват пред него в непрестанен поток – отражението на телевизионна информационна програма върху нечия маса; тясна пола, движеща се в кухненски бокс; избледнели плакати по стените; чадър изскача и претичва от паркинга за велосипеди.

Непознатият свят отвъд него е поразителен. И вбесяващ.

Той е на петнадесет години. Знае толкова малко.

Скоро вагонът се накланя в полегат десен завой. През пролуките между сградите, в които има магазини, офиси, а понякога и жилища, пред него изникват небостъргачите. Такао затваря очи. Знае какво предстои. Едно, две, три, четири...

Когато бавното броене в главата му стига до осем, гъргорещият грохот се покачва до свистене, сякаш вятър притиска и разтърсва целия вагон.

Отваря очи, а прозорците на линия „Чуо“ проблясват като кадри от филм отвъд неговия влак.

Точно по същото време, както винаги.

Още две минути и ще изляза от това тясно, адско място.

Няма търпение да се махне.

– „Шинджуку“, „Шинджуку“.

Такао е изхвърлен на перона, точно когато обявяват станцията, и той засмуква бързо и дълбоко студения, дъждовен майски въздух, докато безмозъчната човешка вълна го отнася към стълбите.

Това е, мисли си и поглежда нагоре.

Отвъд дългата, тясна лента небе между покривите на пероните, сградата „Докомо Йойоги“ се издига като мистериозен планински връх, скрит в дъждовната мъгла. Такао забавя крачка и няколко души се блъскат в гърба му, сред които има и един бизнесмен, който не скрива недоволството си. Но Такао го игнорира и остава на място още две секунди, попива с очи дъжда и кулата.

Изсипващата се вода носи към него аромата на далечното, недостижимо небе.

Решава, че днес не е ден за пътуване с проклетото метро, и гневът в него започва да се разплита и разтваря.

Той загърбва изхода за прехвърляне към линия „Маруноучи“ и слиза по стълбите към линия „Собу“. Преминава бързо през турникета на „Централни японски железопътни линии – изток“ и тича по стълбите покрай сградата на мола „Лумине Ест“ с новооткрито весело настроение.

Отваря прозрачния си винилов чадър, излиза в пороя и пластмасата над главата му се превръща в съраунд система, която възпроизвежда звука на дъжда.

Туп. Туп. Туп.

Колко е приятно, докато си проправя път през тълпата при югоизточния изход на гарата. Толкова рано сутринта към пътуващите за работа от „Шинджуку“ се присъединяват всевъзможни други хора. Мъже и жени, вероятно работещи в нощните клубове, които са пили доскоро; около дузина ду́ши, наредени на опашка и чакащи отварянето на залата за пачинко; група азиатски туристи, които си приличат – вероятно голямо семейство; странна двойка в косплей костюми, чиято възраст и професия не може да се отгатне.

Колко странно, мисли си Такао, ако днес беше слънчев ден, щях да съм бесен, че ги виждам тук. Щях да им желая смъртта. А сега... Може би се дължи на това, че хората са вдигнали чадъри над главите си и така всички си приличат – дъждът се излива еднакво върху всеки. В дъждовен ден, когато върви сам в ученическата си униформа, той е просто още една сянка в пейзажа.

Някак, докато крачи навън, проклятията, които бе изричал наум, както и омразата, която бе изпитвал във влака, са напълно забравени.

Пресича претъпкания булевард „Кошу-Кайдо“ и минава покрай строителната площадка на вечно незавършеното „Кръгово 5“, а пред него се издига тъмна, гъста гора. Огромният национален парк се простира по границата между районите „Шинджуку“ и „Шибуя“. В дъждовните сутрини е почти пуст, сякаш е построен само за него.

Шумното щракване на автоматичния портал звучи странно остро и пронизително в празния парк. Автоматът поглъща билета му за вход за парка на стойност 200 йени.

Наистина трябва да си взема годишен пропуск следващия път, мисли си той и влиза в парка. Ще трябва да си направи снимка за картата и да плати 1000 йени, но тези 200 йени за всяко влизане вече са се натрупали до абсурдна сума. Притеснява го обаче, че по време на процедурата по кандидатстване за карта може да станат подозрителни заради униформата му, което го разколебава.

Докато размишлява за тези неща, Такао се разхожда по пътеката сред хималайски и ливански кедри. След това въздухът, звуците и ароматите изведнъж се променят. Температурата спада с цял градус, въздухът натежава от аромат на вода и свежа зеленина и въпреки дъжда той чува щастливите чуруликания на дивите птици.

От другата страна на смесена гора от метасеквои и японски кестенови дъбове има традиционна японска градина с езерце. Капките дъжд и безбройните им вълнички нашепват призрачно от повърхността му.

Наистина, как е възможно...

Чувството, което стяга болезнено гърдите му, му е познато – изпитвал го е много пъти и преди.

Този свят е толкова сложен, мисли той, омагьосан.

Стотици милиони капки дъжд, трилиони вълнички, всички преплетени една в друга – където и когато и да погледне, тази игра, в която всичко е някак свързано, никога не спира. Това е съвършенство. Как е възможно някой да се надява, че с умения може да постигне такова съвършенство?

И в сравнение с това...

Докато преминава по сводестия мост към другата страна на езерцето, Такао поглежда към краката си. Мокасините, които носи, са тежки, прогизнали са през шевовете, и при всяка стъпка издават смущаващ звук.

Трябва да започна да правя нови обувки през уикенда, мисли си той, но това не убива ентусиазма му. Толкова добре бе обработил кожата на тези ръчно изработени мокасини за водоустойчивост, но те едва ли ще издържат дълго в такъв дъждовен сезон.

Такао решава, че ще направи следващите така, че да издържат два месеца, и поглежда от върха на моста към безкрайното облачно небе на запад.

Сградата „Докомо Йойоги“ се вижда и оттук, изглежда още по-голяма. Тя се взира в него отвисоко, докато върхът на кулата ѝ бавно се размива в облаците от другата страна на мъгливата завеса.

Точно така. Видях тази кула и тогава, стъпил върху студената трева край храма „Мейджи“.

Оттогава са минали повече от две години, но всички емоции, изпитани в онзи момент – радостта, болката, решимостта, се надигат отново, сякаш са били замразени, а сега се топят и връщат към живот. Но сега забелязва, че болезненото усещане се е превърнало в нещо с горчиво-сладък привкус.

Все още съм малък, но поне...Поне започвам да разбирам какво обичам и накъде съм се запътил.

Гръмотевица се чува слабо в далечината, сякаш му отговаря.

* * *

Такао Акизуки тръгна в средното училище под името Такао Фуджисава.

Една вечер, около три месеца след началото на първата си година в средното, майка му се прибра рано – нещо доста необичайно. Двамата вечеряха и малко след като майка му замени бирата с шочу, тя го попита:

– Такао, имаш ли приятелка?

– А? Не...

Когато погледна объркан лицето на майка си, очите ѝ бяха кръвясали.

Изглежда ужасно, когато е пияна, помисли си той, но ѝ подаде чаша с ледена вода. Тя не му обърна внимание и вместо това си наля още шочу и гореща вода в керамична чаша и ги разбърка с лъжичка.

По дяволите, мисли да пие още.

– Хей, мамо, да ти сложа ли малко едамаме?

– Не се занимавай. Хей, искаш ли да пийнеш малко, Такао?

Кой има такива родители?, помисли той с отвращение.

– Не.

– Ей, престани да се държиш сякаш някой ти е забил пръчка в задника. Аз хванах първото си гадже и изпих първата си чаша алкохол през първата година на средното училище.

Такао се бе чудил каква ли тема на разговор ще подхване този път, и явно това щяха да са историите за нейния необуздан любовен живот.

Веднага след като започнала средното училище, излизала с член на бейзболния клуб, който седял до нея, но няколко месеца по-късно един по-голям член на футболния клуб ѝ казал, че я харесва. Тя не можела да избере измежду двамата, затова зарязала бейзболиста. След това се влюбила лудо в един гимназист, когото видяла във влака на път за училище. Събрала кураж да го застигне на гарата и да му даде любовно писмо, и като по чудо той се съгласил да излиза с нея. Той идвал от време на време у тях, а родителите им също били съгласни. Първата ѝ целувка била в спалнята ѝ и все още помнеше абсолютното щастие, което преживяла в този момент. Но тогава едно момче от друго училище ѝ дало любовно писмо на гарата и...

– Чакай – прекъсна я Такао.

– Какво?

– Виж, повечето деца не искат да слушат за целувките на майките си. Когато татко се прибере, разкажи на него. И наистина трябва да пиеш малко вода, за да можеш да работиш утре. Днес пи прекалено много, мамо.

След тирадата си Такао стана от стола и се приготви да избяга в стаята си, когато забеляза, че майка му е замлъкнала. Очите ѝ бяха червени, но не от алкохола.

– Съжалявам – промърмори тя и той забеляза, че гласът ѝ звучи мрачно и меланхолично. – Опитвах се да ти кажа, че в средното училище си почти голям човек. Вече разбираш, че нещата могат да бъдат по-сложни отколкото изглеждат.

Такао имаше лошо предчувствие. Майка му беше само няколко години над четиридесетте. Косата ѝ падаше на вълни като мека рамка около лицето ѝ. Носеше розова блуза без ръкави, а в големите ѝ очи се бяха събрали сълзи. Дори през погледа на сина си изглеждаше много млада.

– С баща ти решихме да се разведем.

Тази нощ Такао за първи път пи алкохол.

В мъртвата тишина на нощта се промъкна сам в кухнята, осветена само от жълтата нощна лампа. Отвори едно от кенчетата с бира на майка си, докато през цялото време мърмореше под носа си: „Шегуваш ли се? Я не ми говори глупости!“

Майка му беше казала, че са чакали брат му да си намери работа и Такао да започне в средното училище.

„Вие вече сте големи, знам, че ще разберете?“, беше казала тя.

Шегуваш ли се?

Той изпи бирата шумно.

Острата миризма на алкохол почти го накара да я изплюе, очите му се насълзиха, но той я преглътна насила.

Какво, по дяволите? Това е отвратително!

Но Такао отново доближи кенчето до устните си.

Да, брат ми е голям. Имаме единадесет години разлика. Но аз съм само първа година в средното училище. Ние не сме големи.

Ставаше му лошо.

– По дяволите! Не можеше ли да изчакате още три години? – каза той на глас.

Нямаше солидни основания да мисли така, но първокурсниците в гимназията вероятно бяха достатъчно големи.

Ако това се беше случило след три години…, размишляваше той, докато тъпата болка в главата му се засилваше. Но учениците в средното училище са деца. Всички го знаят.

Имаше чувството, че ще умре, но все пак изпи две кенчета бира, след което разреди шочу със студена вода и изпи и него. Миришеше още по-лошо от бирата.

И все пак тази нощ алкохолът помогна на Такао да заспи.

На следващата сутрин, разбира се, имаше кошмарен махмурлук и в крайна сметка не отиде на училище – още нещо, което правеше за първи път.

Чувстваше се омърсен.

***

– Е, Фуджисава, значи сега си Акизуки, а?

– Предполагам. Майка ми има попечителските права.

Беше декември месец през първата му година в средното училище.

Такао едва се беше издължил до метър и петдесет сантиметра, но Михо Касуга, която вървеше до него, беше с половин глава по-ниска. Тя носеше ученическото си палто, въпреки че не беше учебен ден, а с двете си опашки отстрани още повече приличаше на ученичка от началното училище.

Такао, от друга страна, беше облечен в тъмносиньо яке, останало от брат му, а на краката си носеше чифт кожени маратонки, които беше избирал с часове. Бяха кафяви и ниско изрязани, а кожата все още имаше елегантен блясък, въпреки че бяха купени втора ръка. Предишният им собственик явно се беше грижил добре за тях.

– Но в училище все още се водиш Фуджисава, нали?

– Майка ми вероятно е помислила, че ще е твърде тежко за мен да ми сменят името в средата на първата година. Дори в семейния регистър ми позволяват да остана с фамилията Фуджисава до края на учебната година. Мама беше толкова горда с постигнатото от нея, когато ми го съобщи.

Той с горчивина си спомни, че всъщност това беше единственото, което майка му беше направила.

– А брат ти?

– Той също е с нас. Но не го виждаме много, откакто започна работа. Връща се късно и тръгва за работа, преди да съм станал сутрин.

Такао усещаше, че настроението на Михо се влошава, но се престори, че не забелязва, и се опита да внесе малко повече веселие в тона си.

– Виж, това е храмът „Мейджи“, нали? Доста лесно се стига до него пеша от „Шинджуку“.

На фона на сградите, наредени покрай четирилентовата магистрала и тежкия надлез над нея, гората контрастираше толкова ярко, че изглеждаше като лошо свършена работа с Фотошоп.

Срещите му с Михо Касуга винаги бяха под формата на разходки из парковете. Може би „срещи“ не беше точната дума – в края на краищата те дори не бяха официално двойка. Все пак често прекарваха почивните си дни заедно.

Когато изчерпаха опциите за повечето паркове по маршрута на влака им –

„Инокашира“, „Шакуджи“, „Коганеи“, „Мусашино“, „Шоуа Мемориал“, Михо предложи да отидат и до тези в центъра на града.

Когато започнаха да излизат, Такао не се интересуваше особено от природата, но не можеше да харчи пари за кино, аквариуми и подобни неща всеки път, когато излизаха, а и му беше забавно да наблюдава ентусиазма на Михо към цветята и дърветата. Благодарение на нея научи имената на доста птици и растения.

Освен това Такао бе израснал в безцветните общински апартаменти в „Сугинами“ и все още не можеше да повярва, че в Токио има толкова зеленина.

– Харесвам тези малки места, където има само гора, а не дървета, разпръснати между къщите и покрай училищата – му бе казала Михо веднъж с безгрижен тон.

Макар да не ѝ го беше споменавал никога, Такао смяташе, че тя е много по-зряла от него. Поне знаеше какво харесва. Съмняваше се, че в училище имаше много други ученици, които знаеха какво целят в живота. Той със сигурност не знаеше.

– Толкова е топло – каза Михо, стиснала пластмасовата чаша с две ръце.

Бяха се разходили из обширния комплекс на храма „Мейджи“, бяха се снимали един до друг пред голямата тори порта, бяха прочели молитвите и желанията, написани на редиците табелки, окачени пред главната зала, и дори се бяха наредили на опашка, за да стигнат до „Кладенеца на Кийомаса“. Всички тези дейности ги бяха изморили и сега седяха един до друг на сухата трева и пиеха кафе с мляко, което Такао беше донесъл в термос. Студеният зимен въздух беше чист като звън на камбанка, а захарта в горещото, кремообразно кафе оставяше приятно усещане върху езика му.

През последните няколко месеца се бе чувствал като дете, изгубено в супермаркет – тревожен и самотен. Единственото му облекчение от постоянната тревога и самота беше времето, прекарано с Михо, когато тези усещания изчезваха като с магия.

В този декемврийски следобед нямаше нито облак на небето; синьото, прозрачно платно над главите им беше наситено със светлина. Отвъд голите клони на дърветата линиите на сградата „Докомо Йойоги“ бяха перфектно прави, сякаш изрязани от самото небе. Студът, проникнал във вкоравената от зимата земя, който пълзеше от тревата към кръста му, се оттегляше благодарение на топлината от яркото слънце и от тялото на Михо, която се беше облегнала леко на ръката му.

Момичетата са толкова меки.

В момента, в който го осъзна, не искаше нищо друго, освен силно да прегърне Михо и никога да не я пуска. И тогава, преди да се осъзнае какво прави, преди дори да успее да помисли, Такао я целуна по устните.

Допирът не продължи и секунда, но еуфорията от този миг събуди тръпка на удоволствие по цялото му тяло. И тогава си спомни думите на майка си и всичко се превърна в лед.

„Все още си спомням колко щастлива ме направи тази целувка. Беше първата ми година в средното училище...“

– Да си ходим у дома.

Раздразнението го бе обзело толкова внезапно, че самият той се изплаши, и преди да успее да осъзнае думите, които бяха излезли от устата му, краката му вече го носеха надалеч. С ъгълчето на окото си видя Михо, която все още седеше в шок, но бързите му крачки не се забавиха.

– А? Ей, Фуджисава, чакай малко!

Трябва да ѝ кажеш, че съжаляваш. Трябва да спреш. Трябва да изчакаш.

Мислите бяха в главата му, но мозъкът му не предаваше към тялото му.

Михо грабна набързо термоса, който Такао беше оставил, и се затича след него, докато главата ѝ не се озова до рамото му.

– Хей, какво има? Какво се случи? – Тя погледна тревожно в лицето му.

Това го принуди да се затвори още повече. Такао тръгна бързо и мълчаливо по пътя през парка към гара „Шинджуку“. Дребничката Михо трябваше почти да бяга, за да го настигне – усещаше го по звука на стъпките ѝ. Дори без да се обръща, Такао болезнено съзнаваше, че тя е на път да заплаче.

Сенките на дърветата по пътя се редуваха под краката му, размиваха се, сливаха се една в друга. Неусетно черни облаци бяха изпълнили небето, слънцето беше залязло зад сградите, уличното осветление се беше включило и температурата бе започнала да пада.

Стигнаха до южния изход на гара „Шинджуку“ за по-малко от половината от времето, което им беше отнело да стигнат до храма. Едва там Такао най-накрая се обърна към Михо. Тя му подаде термоса и той го взе с неудобство.

– Благодаря. Съжалявам – каза той с известна трудност и с поглед, забит в пода до краката ѝ.

– Ммм... – отговори Михо. Прозвуча като въздишка.

Тогава Такао забеляза обувките ѝ. Бяха на ниски токчета и с панделки. Тя бе вдигнала единия ток над земята. Беше я принудил да бърза толкова много, че обувките да ѝ бяха направили мазол и разранили краката ѝ? Челото ѝ блестеше от тънкия слой пот, избила там.

След като дишането ѝ се успокои малко, гласът ѝ отново придоби сила.

– Радвам се, че се видяхме днес, Фуджисава... Не бяхме излизали напоследък.

Беше вечер и тълпата пред турникетите ставаше все по-гъста, чуваха се хиляди разговори, цяла една безкрайност от стъпки топуркаха край тях.

– Утре ще дойдеш ли на училище? – Въпросът на Михо прозвуча като предизвикателство.

Такао не знаеше как да отговори. Продължаваше да гледа в пода. Температурата беше спаднала още повече. Пръстите на краката му бяха студени. Беше сигурен, че тези на Михо са вече вледенени.

– Знаеш ли, не си единственият, който мисли, че при него всичко е много по-зле, отколкото при другите хора. Толкова е жалко.

Стреснат от думите ѝ, той вдигна поглед. За миг реши, че думите бяха дошли от някой минувач, но Михо го гледаше с насълзени очи.

Трябва да кажа нещо, помисли Такао.

Но какво можеше да каже? Отчаяно се мъчеше да намери отговор, сякаш това беше изпит и му оставаше само една минута време. Тогава се хвана за първото, което му дойде на ум:

– Не ти влиза в работата, Касуга. – Гласът му трепереше леко и той се изненада колко детински звучаха собствените му думи.

Но на Михо не ѝ трепна и окото.

– Прав си. Не ми влиза в работата. Но, Фуджисава, във всеки клас има поне десет деца с разведени родители. Няма нищо необикновено в това, абсолютно нищо, и когато се цупиш така, само изглеждаш глупав.

Лицето на Такао почервеня, още преди да осъзнае, че е от срам. Той погледна Михо с недоверие. Кое беше това дребно момиче пред него?

– Ако не искаш да идваш на училище, никой не те кара. Но не си мисли, че с това доказваш нещо пред когото и да било. Мислех, че си зрял, Фуджисава, но съм се заблуждавала. Дори не знаеш как да се отнасяш с хората!

Зашеметен, Такао погледна сълзите, които се излизваха от очите на Михо.

Онази Михо, която познавам, Михо, която извървя километри с мен, никога не би казала нещо толкова агресивно, помисли си той. Тя вижда всичко, което чувствам, а аз? Какво съм разбрал аз за нея?

Михо погледна надолу, после си тръгна с тих, но пронизващ последен удар.

– И то след като най-накрая събра смелост да ме целунеш.

Дребната ѝ фигура премина през турникета и бързо изчезна в тълпата.

Той вървя пеша около два часа от „Шинджуку“ до дома си. Мисълта да се качи на препълнения влак беше непосилна в този момент.

Скоро след като тръгна, започна да ръми, а когато мина „Накано“, вече валеше силно, но Такао просто сведе глава и продължи да върви. Дъждът беше леден и бе на път да се превърне в сняг. Измръзваше до болка, а прекалено новите му маратонки му причиняваха пришки по краката. Болката беше странно успокояваща и той не знаеше как да се чувства. Почти се надяваше да се изгуби наистина, макар и да знаеше, че това по никакъв начин не може да се брои за наказание.

Въпреки това, когато през дъжда зърна обществената жилищна сграда, огряна от уличните лампи, Такао беше толкова облекчен, че почти се разплака.

Не беше работен ден, но когато се върна, у дома нямаше никого. В последно време това не беше никаква новост – брат му работеше до късно и през уикендите, а майка му сигурно беше на среща с някой случаен мъж на средна възраст.

След като се изсуши набързо с хавлия, той се преоблече. После, все още измръзнал и емоционално разтърсен, Такао се приведе в антрето и отвори шкафа за обувки. Разнообразна колекция от дамски обувки безжизнено отразяваше светлината, сякаш бяха раковини със странни форми, изложени в музей. Обикновени, кафяви обувки без пета; елегантни черни токчета с отворени пръсти; ботуши до глезена и до коляното; маратонки с дебели подметки, които изглеждаха прекалено младежки за нея; токчета на висока коркова платформа в цвят горчица; тъмнолилави обувки с високи токчета – това бяха обувките, които майка му носеше редовно и то само през зимата. В килера в коридора имаше поне пет пъти повече обувки, натъпкани в кутии.

Такао започна да вади чифтовете от стелажа, да слага дървени калъпи в тези, които нямаха, да ги почиства с четка, доколкото можеше, защото ръцете му още трепереха от студ, да маже обувките, които се нуждаеха от боя, и да ги лъска с памучен парцал. Беше свикнал с тази работа и малко по малко тя го успокояваше. Отоплителният уред най-накрая започна да стопля стаята и постепенно треперенето му отмина.

Майка му обичаше обувки и Такао се грижеше за тях от малък. Като ученик в началното училище Такао се прехласваше по огромното разнообразие при дамските обувки така, както другите момчета на неговата възраст обичаха да гледат различни модели влакове или роботи. Чувствата му към майка му сега бяха напълно различни в сравнение с онова време, но този навик все още го успокояваше. Когато се концентрираше върху обувките, можеше напълно да прочисти ума си. Ето защо Такао не чу стъпките, които се приближаваха, и не разбра, че брат му си е вкъщи, докато вратата не се отвори с тежък метален звук.

Брат му, облечен в широко палто, се сепна, когато видя Такао в коридора.

– Вкъщи съм – промърмори той кратко, докато сгъваше чадъра си и събуваше кожените си обувки.

Сняг се сипеше от чадъра и падаше точно пред него.

– Да – промърмори Такао, докато се преместваше към стената, без да поглежда нагоре.

Стандартните отговори на различни видове поздрави му се удаваха лесно, но сега думите не излизаха от устата му. След като приключи с лъскането и затвори шкафа за обувки, чу презрителния глас на брат си:

– Още ли го правиш?

Беше съблякъл костюма си и беше сложил худи, а в едната ръка държеше кенче бира. Такао имаше усещането, че е влязъл без разрешение в къщата на непознати хора.

– Нищо не е... Просто ми се искаше – отговори той с неудобство.

– Ти си толкова странно дете, знаеш ли?

В момента, в който чу думите, в него се надигна силен импулс да изкрещи, но не знаеше какво да изкрещи, нито пък на кого, затова преглътна всичко. Беше точно като с бирата – преглъщането само доведе до сълзи в очите му.

Докато брат му се отдалечаваше към всекидневната, той отново видя как Михо изчезва през турникета и как баща му си тръгва през вратата.

Всички се превръщат в непознати спрямо мен.

***

– Това имам предвид, когато казвам, че се държиш като разглезено...

– Разбираш ли...

Някъде в болезнената си глава, в подгизналия си, боледуващ мозък, той чуваше парчета от нещо, което звучеше като кавга.

– Бягаш, защото не можеш да се справиш...

– Той е само дете...

– А аз?

– Мислиш ли, че на мен не ми се плаче?!

Тежки стъпки крачеха през пода, след това – силен трясък, когато плъзгащата се врата се затръшна.

Щом отвори леко тежките си клепачи, светлината, която нахлу, само влоши главоболието му. Макар и напълно замъглено, той видя майка си, седнала срещу него. Лактите ѝ бяха опрени на масата, лицето ѝ беше скрито в дланите ѝ. Раменете ѝ трепереха.

– Плачеш ли? – попита Такао с тихичък глас.

Майка му вдигна глава и му се усмихна. Размазан грим. Разтекла се спирала.

– И ти плачеш, глупаче.

И Такао осъзна, че бузите му са мокри.

А, да. Не исках да се върна в стаята с брат ми, затова бях в кухнята и пиех от шочуто на мама и заспах.

– Стига вече. Ако продължаваш да пиеш от алкохола ми, ще започна да ти вземам пари.

– Ха-ха. – От смеха главата му запулсира. Ти предложи, помниш ли?

После Такао си спомни, че имаше нещо, което трябваше да ѝ каже.

– Мамо.

– М?

– Разведохте се три години по-рано. Аз съм още дете.

Когато майка му чу това, очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя се усмихна и погледна надолу, за да ги скрие.

– О, знам, Такао. Съжалявам.

Топлината от собствените му сълзи по бузите му беше почти приятна, докато потъваше отново в пиянски сън.

***

Притесненията на Такао се оказаха неоснователни. Когато отиде на училище за първи път от две седмици, никой от съучениците му не го погледна странно. Единственото, което чу от момчетата, които му бяха приятели, беше „Ей, ти се появи.“ и „О, Фуджисава! Дълго не си се мяркал, а?“. Някои от момичетата се засмяха. Дори учителите му направиха само кратко предупреждение да не пропуска повече училище, когато проверяваха по присъствения списък. За Такао всички реакции бяха по-скоро смущаващи, отколкото успокояващи.

По време на обедната почивка отиде в класната стая на третокурсниците и потърси Михо Касуга. Не я намери, затова след училище я потърси отново, но без успех. Чудеше се дали не бе настинала заради него.

Вече беше решил какво да ѝ каже, когато я види. Първо щеше да се извини за инцидента в парка. След това щеше да ѝ каже за решението си. Нямаше да успее да го постигне веднага, но щеше да стане по-зрял, докато му сменяха името от Фуджисава на Акизуки при завършването на средното училище.

По-конкретно, щеше да спре да пие и да пропуска училище, просто защото се цупеше и искаше някой да му обръща внимание. Щеше да знае какво иска, и какво иска да каже, и на кого иска да го каже, както Михо знаеше. И щеше да ѝ каже, че иска да ходят отново заедно в парка, ако тя не възразява.

В крайна сметка се отказа да я търси и реши да опита отново на следващия ден. Тръгна към вратата на училището, когато мина покрай едно момиче, което разпозна. Беше ученичка от трети курс и Такао я беше виждал няколко пъти с Михо.

– Извинявай...

– М? Ти си Фуджисава, нали?

– Откъде знаеш името ми?

– Говореше често с Михо, нали? Тя ми е разказвала за теб.

– Ясно. А… Касуга не е ли на училище днес?

Момичето го погледна с объркване, което постепенно се превърна в съжаление.

– Искаш да кажеш, че не ти е казала?

Тогава Такао разбра, че родителите на Михо са се развели и тя вече се е преместила.

Такао нямаше мобилен телефон, така че нямаше и как да се свърже с нея. Михо беше с две години по-голяма и той не знаеше какво бе видяла в него или какво бе искала да види.

След като научи новината, помоли приятелката на Михо да ѝ изпрати кратко съобщение от негово име.

Реших да порасна, гласеше то.

Минаха няколко седмици, преди да получи отговор, отново чрез приятелката ѝ:

Постарай се, Такао Акизуки.

* * *

Той е от другата страна на моста и звуците на дъжда отново леко се променят. Чува шумоленето на листата, което е по-силно от пръските върху водата. Ясното чуруликане на планинска белоочка се наслагва върху шума от мокасините му, които бавно притискат почвата под нозете му.

Вижда повърхността на водата отвъд черните борове, в която се отразяват розовото на азалиите, червената кора на боровете коямаки и ослепителното зелено на кленовите листа. В далечината се чува упоритото и уверено крякане на черна врана.

Сега, като се замисля, още преди много време точно Михо ме научи какви са имената на животните и дърветата в парковете, спомня си Такао.

Споменът е като отдалечила се светлина и той трябва да примижи срещу нея, за да я види.

От далечното небе до ушите му достига пореден тътен.

Гръмотевица нашепва.

Фразата изниква внезапно в съзнанието на Такао, а след това изчезва.

Какво беше това? Чувал ли е думите някъде? Сега дори не може да си спомни самата фраза, въпреки че само преди миг беше в съзнанието му.

Тихо го изпълва нещо като предчувствие.

Отвъд мокрите кленови листа се вижда беседката, където винаги се крие от дъжда.

Но тя вече е заета.

Такао се приближава, но има чувството, че вижда нещо, което не би трябвало да е там. Завесата от листа пада зад него, разкрива му цялата картина.

Натрапникът е жена в костюм.

Такао спира на място.

Жената държи кенче бира до устните си. Меката ѝ коса е подстригана на черта над раменете.

Тя небрежно поглежда в негова посока. За миг погледите им се срещат.

В този момент, без никаква причина, Такао си мисли: „Дъждът може би скоро ще спре“.

Тъжни мисли

изпълват гърдите ми,

когато виждам как студеният дъжд

се лее от безкрайното небе.

Ман‘ йошу, том 1:82

Контекст: Едно от трите стихотворения, които Нагата-о написал през пролетта в Яманобе през април на година Пета от ерата Вадо (712г.), когато бил изпратен в Ицуки-но-Мия в Исе. Ицуки-но-Мия бил дворецът, където живеели неомъжените императорски принцеси, изпратени в Големия храм Исе, за да служат.

Изразът „студен дъжд“ на практика се отнася до студения дъжд, който вали от есента до началото на зимата, и не съответства на сезона, в който е написано стихотворението. Студеният дъжд „шигуре“ (думата, използвана в стихотворението), който вали по време на пътуването му до Исе, е израз на мъката в сърцето му.