Книги на Гери дечева
Издателство: Пепърмил Букс
Година: 2026
Език: Български
Страници: 300
Гергана Дечева - автор
Ирина Василева - корица
Анджела Дечева - редактор
Станислава Млечкова - коректор
Година: 2026
Език: Български
Страници: 300
Гергана Дечева - автор
Ирина Василева - корица
Анджела Дечева - редактор
Станислава Млечкова - коректор
Ограничено количество
Цена без отстъпка13.00 €
Книгата ще е налична за разпространение
след 15/10/2026г.
"ЕРОТИКАЛИПСИС" - Гери Дечева
Действие I
ERRORтичен роман(с)
Глава първа
„Белите гащи са ми на повече късмет“, казваше си Сийка и се проклинаше, че бе обула сините, които също ѝ бяха на късмет, но не чак толкова много.
Беше прекрасен зимен ден. Цяла нощ бе валял сняг, но към обяд небето се изясни. Слънцето, далечно и немощно, погали падналите снежинки, запали ги, върна ги за кратко към живот и ги уби. Снегът се топеше бързо, както се топи заплата, и по улиците се затичаха кални потоци.
Сийка вървеше разсеяно и джапаше из локвите. Минаващите коли я пръскаха, но тя беше сляпа и най-вече глуха за псуващите шофьори, понеже с придобитата си отвеяност не забелязваше, че върви по платното. Беше се замислила за предстоящата вечер – у дома, сама, завита до брадичка под юргана, с книжка в ръка.
Мина покрай едно заведение и забеляза красиво момиче на нейните години да размахва вилица със забодено пилешко сърчице пред опулените очи на красив младеж. Помисли си: „Ето защо човек не трябва да се влюбва. Рано или късно забождаш нечие сърце и го размахваш пред очите на някакъв красавец. Кой харесва красиви мъже? Душата е най-важна!“ Така се лъжеше Сийка.
После се шмугна в супера и внимателно отбра дузина яйца от свободни кокошки, не като тези на село, които живееха в кокошарник. Насили се да помисли за вечеря. Усещаше глад, но не за храна.
Може би за знания? Да. Това беше. Глад за знания.
Гладна и жадна за знания, тя хукна към малкото блокче, строено през1974 година, спъна се както винаги в третото стъпало, счупи яйцата и махна безпомощно с ръка. Върна се до супера и повтори процедурата. След това отдели един час да вади черупките от яйцата. Остави ги в купа в хладилника и отвори „Човекът вълк“ на Фройд, макар че не сънуваше вълци. Всъщност тя рядко сънуваше.
Обеща си да спести пари и да отиде във Виена, да види къщата на Фройд и да разбере защо той бе процъфтял точно там. Това беше единственият град в Западна Европа, който искаше да види, и именно по тази причина.
Сийка тъкмо бе записала да учи психология и във времето когато не чупеше яйца и не се препъваше по улиците, се ровеше в дебрите на човешката душа. Най-накрая бе успяла да разгадае какво сънува комшията, който ръмжеше като нерез през вечер към 23:03 часа, и силно съчувстваше на жена му, която стенеше немощно, неспособна да го извади от ужасните му кошмари. Комшията бе загубил домашния си любимец – хамстер на име Блеки, откъдето Сийка бе заключила, че хамстерът е бил черен, понеже знаеше английски на перфектно разговорно ниво, но не разбираше само едно: защо когато той сънуваше тези кошмари, винаги викаше: „Мръдни малко, ма!“
Разбира се, Сийка не беше наивна и знаеше много добре какво се случва при съседите, но искаше да си представя една измислена реалност, която нямаше нищо общо с плътски желания, по причини, които няма да бъдат предмет на обсъждане сега.
После Сия влезе в малката си кипра баня, с малка вана, малка тоалетна, малка мивчица и малко огледалце. След кратък пристъп на клаустрофобия за пореден път се почувства като Снежанка в къщата на седемте джуджета. Погледна се в огледалото, махна лещите си и сините ѝ допреди малко очи я погледнаха обидено, просълзено и най-вече… кафяво. Бузките ѝ бяха румени от топлинката на реотановата печка, а по плътните ѝ устни, малко големи за това лице, все още имаше следи от тъмночервено червило.
Замисли се дали да не си иде на село за уикенда, да види майка си и да вземе малко лютеница, че пролетта беше така далечна.
Дали съм самотна? Не, не съм. Или може би съм? Та аз съм така млада, едва на осемнадесет и половина. Рано е за всичко.
После се сети за няколкото много краткотрайни връзки с мъже, които бе имала, откакто бе дошла в големия град. Бяха наистина кратки – половин час в кафене и веднъж на пица (около 25 минути). Тези сегашни мъже не умееха да говорят. Никой не успя да се включи във фройдистките ѝ разговори. Едва допиваха кафето или доизяждаха пицата си и бягаха. Нямаше кой да ѝ напие водата от менците, дето се вика. Или да ѝ открадне китката. Макар че водата ѝ беше малко понапита и цветето – малко накрадено.
Понякога гледаше момичета малко над нейната възраст – някои чакаха деца, а други – разводи, и не спеше по цели нощи от злоба, но после си казваше: „На кого му трябват такива неща? Аз съм така млада. Когато питам мама, тя ми казва, че само́ ще си дойде.“
Когато стана време за сън, тя загаси лампата с форма на камбанка и се сви в голия си, празен креват. Съседката викаше звънко „Аааа… Оооо, бе!“, комшията ръмжеше, а стената вибрираше от скрибуцането на кревата им.
А навън ясното небе се беше накиприло в милиарди блещукащи светлинки. Луната, облечена в сребриста премяна, плъзгаше нежните си ръце и галеше студената земя. От време на време минаваше кола, няколко младежи вървяха по улицата, смееха се и отпиваха от бутилка евтино вино.
В градинката пред блока, на една студена пейка, гола и премръзнала, посиняла от студ, бе седнала душата на Сийка.
– Защо си се настанила там? – попита сърдито Сия.
– Тук, навън, е студено, но при теб е хем студено, хем самотно.
Сия скърши джуки, върна се под дебелия юрган и зарида.
Глава следваща
На другата сутрин Сийка се приготвяше за интервю за почасова работа. Парите ѝ трябваха, защото имаше разходи, които майка ѝ отказваше да покрие, защото очевидно не знаеше да смята. Работата беше в една автомивка. Не бе прочела какво точно трябва да прави, но беше по вечерно време. Очите ѝ отново бяха сини, бузите ѝ – малко бледи, а ноктите – изгризани до месо. Яркото червило, което бе избрала днес, прикриваше огромната рана, отворила се, докато бе гризала устната си цяла нощ.
Излезе пред блока и тогава се случи нещо крайно обичайно.
Естествено Сия не бе предвидила, че стъпалата може да са заледени, и на третото се подхлъзна, засили се надолу с крака изпружени във въздуха и се приземи на тротоара. Почти заплака от болка. Дупето ѝ се подпали от удара.
Но когато погледна нагоре, между вдигнатите ѝ крака стоеше ТОЙ.
Напоследък доста често бе попадала на клипчета в социалните мрежи за така наречените hip openers – упражнения, които да ти отворят таза. И ако в йогата имаше няколко различни такива, то между краката ѝ се бе издигнало самото олицетворение на поза „Гущер“.
Очите му бяха опушено-червени, като на варено-пушен свински бут с ярки изпъкнали жилки (Сийка не знаеше, че бе пил допреди… сега), устата му – с форма на печурка, косите му – с цвят на кромид лук. Изглеждаше като апетитна манджа. Сия дори се замисли, че с осемнадесет яйца можеше да направи няколко омлета с гъби и лук. И бут.
Той я погледна, оголи предните си зъби (горен ляв счупен), извади клечката за зъби от устата си, усмихна се мързеливо и сластно и измърка с дрезгав глас:
– Прекрасни сини гащи, госпожице!
Клепачите на очите му бяха спуснати наполовина, сякаш зад тях криеше някаква опасна, тъмна, магнетична тайна (или травма), но истината беше, че просто му се спеше и едва ги държеше отворени.
Не бива да се подлага под съмнение личната хигиена на Сийка – тя просто имаше няколко сини гащички, но за различен ден от седмицата (с надпис Monday, Tuesday и така нататък), които ѝ бяха на късмет, но в различни степени.
Мъжът се наведе бавно и протегна ръка така, както се подава весло на давещ се човек.
Когато Сийка се изправи, реши да проговори:
– Благодаря. То... стъпалото...
– Нека първо те изправим, млада чаровнице.
– Мерси – каза Сийка и усети как не може да откъсне очи от деликатните му ноздри, които бълваха аромат на тютюн и спирт. Може би и на малко чесън. Сийка обичаше чесън, а той дишаше като змей.
– Приятно ми е, аз съм Сийка. Приятелите ми ми казват Сиси.
Ти нямаш приятели, нашепна злорадо душата ѝ, докато си разтъркваше задника. Сийка мислено ѝ заби един тупаник.
– Сийка! Какво нежно име! Аз съм Кръстьо. Казвай ми Крис.
– Като поп Кръстьо?
– Красива и умна!
Сия пребледня. Дали щеше да види тази кромидена коса отново? Дали той някога щеше да разбере, че тя можеше да мете с метлата и да включва ютията?
– До скоро – отговори той на неизречения ѝ въпрос. – Днес отивам да нагледам бизнеса си в Колумбия, но ще се върна.
Сийка стоя дълго пред блока. Една кола я опръска. Тя извади четка, среса косата си, сложи още два пласта червило и се накани да тръгне за интервюто.
Колко скоро беше „скоро“?
Бележка от редактора: Няма да е така тая работа с еротичния роман, кифличката ми. Секс трябва тука! И…Сиси? Коя героиня в наше време се казва Сиси? Веднага да се поправиш на Сиая. И Кръстьо? Кръстадор е далеч по-величествено. Няма да си играем на писане, я!
Глава следваща
Животът си продължаваше.
Хората вървяха слънчеви или лунни, усмихнати, тъжни, безразлични. Слънцето плахо затопляше премръзналите клонки на голите дървета. Последните снежинки се пускаха от клонките като безмълвни сълзи и политаха с лекия зимен вятър като кристали, каквито си бяха, въртяха се леко, танцуваха безгласно предсмъртния си танц. Белите лебеди на зимата.
А сърцето на Сийка/Сиси зачака така, както може да чака само едно влюбено сърце, и си затананика песен. „Под дебелия юргаааан всички тайни ще ти даааам. Хонолулу има там... всички тайни ще ти даааам...тарарам-там-тиририри-рам…“. Беше я чула в едно антично предаване, което намери из архивите на стрийминг платформите. Казваше се „Улицата“.
Сийка не беше никак зле. Имаше стройна снага – метър и седемдесет и три, тънка талия („Как да не я скършиш напред на две“, казваше един неин професор от университета), яко бедро и още по-як глезен. Носеше косата си в различни цветове, според сезона: зимъска – тъмноруса, лете – светлоруса. Ту права, ту къдрава. Черните ѝ гайтанени вежди не бяха виждали пинцета, но носеха на много молив за вежди, а клепките ѝ бяха натежали от спирала, когато не носеше изкуствените. Следваше няколко инфлуенсърки, които показваха как да се грижиш за кожата си.
Сийка започваше сутрешната си рутина рано. Първо измиваше лицето си с вода, която бе престояла точно петнадесет минути и осем секунди под лунната светлина. Купуваше я от Магдаления Дъ Маг – жена на възраст, вряла и превряла в тибетските тайни, макар че живееше в едно село след Ихтиман. Следваше поставяне на тонер, след което нанасяше серум с екстракт от хималайска шатавари, но девствени листа. Купуваше го от Пенелъпи Дъ Маг, към която я беше насочила Магдаления Дъ Маг. Следваше пред-есенция, същинска есенция, след-есенция, над-есенция, междинна есенция и финална есенция за приключване на есенциалността. След двадесет и третата стъпка кожата ѝ изглеждаше абсолютно същата, но пък за сметка на това беше гладна и закъсняваше.
И това всеки ден.
По време на днешната процедура, преди тази съдбовна среща, тя изслуша видеото на една инфлуенсърка, която правеше сеанси за „лечение на лоша карма“. Жената продаваше и картини, рисувани от самата нея, които влияели на пречистването на душата, и които предлагаше срещу за стабилни суми, но за сметка на това било гарантирано, че хората ще могат да говорят с Бог, докато гледат картините ѝ. Сийка искаше да има такава картина, но не заради разговора с Бог. От друга страна, тази жена със сеансите малко я плашеше – кой предлагаше душевно лечение със „случайно“ оголени рамене и почти гол бюст под прозрачна коприна?
Докато вървеше по улиците, Сийка движеше ханша си енергично, леко пристиснала кълки. Винаги носеше чантичката си малко над китката, ръката неизменно свита в лакътя.
Всичко в Сия беше натюрел.
***
И нека се върнем към тази зимна утрин, когато видя любовта между краката си и когато тялото ѝ реагира съвсем натюрелно.
Когато ТОЙ си тръгна и докато сърцето ѝ все още пееше, тя се опита да сложи крак пред крак и да направи стъпка напред, но не успя.
„Дали не съм пуснала корен?“, зачуди се тя, а душата ѝ отговори: „Не си цвете за мирисане, какви корени чакаш да пуснеш. Помниш ли онова пиленце?“
Историята за пиленцето е тема на друга глава.
Сийка дълго стоя на тротоара, без да може да помръдне. Мина време, докато разбере, че токът на ботушките ѝ, с токче двадесет и един сантиметра (оригинални „Маноло Бланик“ само за 124 евро и петнадесет цента от Дафнемира Дъ Маноблан) и опънати над коленете, се бе забил между плочките на паважа. Сийка се бе заклещила, а кромидената глава вече бе станала кромидена точка на хоризонта, макар че хоризонт не се виждаше. Тя ядно изу ботуша, стъпи на тротоара по хавлиени чорапки, нахлузени над тънкия чорапогащник в телесен цвят, и както дядо дърпа ряпа, така и Сийка започна да дърпа ботуша.
Мина мъж, хвана я за бедрата и задърпаха заедно. Обувката излезе, а мъжът се оказа простак.
– Аз не съм такава! – викна Сийка и му изплющя шамар.
Не беше силна, но на пръстите си имаше девет пръстена и мъжът подви предната си опашка и избяга. Сийка беше като звяр, като... влюбена кучка, като антилопа и газела, като… знам ли и аз какво на панела.
Реши, че е закъсняла за интервюто и се върна у дома. Седна пред лаптопа, написа в Гугъл Колумбия, Кръстьо, но нищо не излезе, освен красиви снимки от Колумбия, колумбийско кафе, колумбийска пудра захар и колумбийска вратовръзка. Също имаше една река с цветовете на дъгата, но Кръстьо не изглеждаше като мъж, който би се интересувал от реки и дъги. Той можеше да накара ням папагал да проговори, но тази негова aura farming was giving (няма значение какво означава, важно е да се ползва, особено в интернет) пот без сълзи.
Ах, как искам да пътувам... Да видя пудра захар от чужбина и да прегръщам мъж с колумбийска вратовръзка“, мечтаеше си тя. Така и не разбра защо изображенията бяха толкова ужасяващи. Заблеяна в тавана, заплеснала се в мечти, изведнъж Сийка се сепна.
Ще ида да си купя глобус.
И както беше по розови пантофи, кафяви хавлиени чорапи и сини гащи под шотландска поличка, тя хукна към книжарницата.
За нейно голямо учудване, там имаше опашка. Около дузина екзалтирани жени подскачаха от крак на крак като пред тоалетна, чакаха книжарката да се върне от „ИДВАМ СЛЕД МАЛКО!!!“ и говореха оживено, караха се, две дори се сбиха.
– Не, ма, Кони, ней тъй. Той не ѝ дава да спи в леглото му, ма.
Очевидно спореха за нещо, за което само Сийка не знаеше. Което беше странно, защото тя четеше. И наистина с научна цел. Не можеше да заспи, без да прочете поне три глави от някой нелепо драматичен роман. Обичаше да маркира всички несъответствия, да поправя стила, да се кара с книгата, да подчертава повторенията, да дава по-добри варианти. За нея това не беше „сериозна литература“, а задълбочено обследване на психиката на авторката или автора. Беше изчела всички томове на „Проклятието на лорд Прес Дьо Сад“, „Съпругата на граф Пусигон“, „Пламналата змия под меча“ и „18 сантиметра в хълма“. Имената на героите записваше в тетрадка, защото обикновено бяха писани като от човек с летен грип, диария и висока температура.
Книжарката дойде, опашката се люшна напред, избухнаха още няколко локални конфликта и всички дами се втурнаха да купуват нов бестселър. Имаше странно име – „Еротикалипсис“.
– Нещо като апокалипсис, но е с еротика – обясни едната нахъсана дама.
Сийка реши да си я купи, че ѝ се стори лъскава отвън – черен фон, релефна зелена мамба, увита около едно зелено око, в зеницата на което се виждаше меч. Купи и един глобус и тръгна.
Забравила, че е по пантофи, тя се залута като сляпа пеперуда. Глуха за клаксони и подсвирквания, тръгна по улиците като едно от братчетата на Гаврош, само дето гладът ѝ беше за любов, а „светлините на деня всуе тъй празнично блестяха“, както се казваше в онова тъжно стихотворение на великия поет. На класното „Какво е искал да каже поетът“ Сийка бе получила отличен шест.
В сърцето ѝ бе плъзнал мрак.
Любовта е като падане на улицата. Хлъзгаш се, падаш, ставаш, заклещваш се, ходиш като лунатик по пантофи и всичко това заради един кромид лук със счупен горен зъб.
Ах, ако само можеше да го видя по потник...
Любовта освен сляпа е и нерационална.
Неусетно бе започнал да се спуска мрак. Сийка бе прекарала деня в лутане с глобус и „Еротикалипсис“ в ръка.
По едно време се огледа. Не познаваше района. Обзе я паника. Хората бързаха да се скрият на топло.
Пръстите на краката на Сийка вероятно бяха посинели и със сигурност бяха мокри. Бе успяла да падне само петдесет и три пъти, коленете ѝ бяха разранени като на жена, която по цял ден вади картофи. Забърза да намери спирка на автобус или трамвай.
И тогава, докато с наплюнчен пръст почистваше глобуса от калта от една локва, се случи нещо най-неочаквано.
Обърна взор нагоре към тъмнеещото индигово-синьо небе и видя голям червен неонов надпис:
„Columbia Bar and Grill & shkembe chorba with chesan“
Сърцето ѝ скокна и тя се сети за НЕГО.
Малка топлинка, като candle in the wind (демек свещ във вятъра, както пее Елтън Джон) плахо засия в сърцето, корема, далака, стомаха и чак до слабините ѝ. Тя инстинктивно притисна кълки и веднага след това се строполи в малката кална локвичка.
Защото ТОЙ седеше на една самотна маса, разгърдил самотни, не особено космати гърди в студа, с разрошена, самотна кромидена коса, два самотни косъма в ушите и три в носа, и угрижено, тъжно, самотно лице. Пред него димяха три самотни цигари, запалени през кратки интервали и забравени в пепелника.
ТОЙ се пресегна към чашата с концентрат, обърна рязко глава назад, издумка съдържанието до дъно, облещи самотни очи, столът се огъна самотно под тежестта му и той падна самотно назад.
Кръстьо... Крис, бе паднал зад масата като казак, който е дал всичко от себе си, за да удържи фронта, но накрая се е предал.
Сийка седеше в локвата по сини гащи, с вдигната нагоре пола и с отворена уста, сливиците и яйчниците ѝ простиваха едновременно, а луната се усмихна снизходително и после леко се изкиска. Всички звезди заблещукаха весело, защото любовта, преди да стане възход, може да е и падение.
Сийка стана и нахлузи пантофите си. Кал се стичаше по стройните ѝ бедра. Грабна глобуса и книгата и закрачи към НЕГО.
Би направила всичко да усети мекотата на кромидената му коса между пръстите си, но първо...
Да ида да го вдигна и да го завлека до нас.
Глава следваща
От „Columbia Bar and Grill & shkembe chorba with chesan“ се носеше тъжна песен. Лана Дел Рей пееше и нотите рисуваха щрихи като от дим от цигара, свита от изпепелени рози.
Сийка тръгна със ситни, тихи крачки към вратата на заведението. Там, като опърпана паяжина, се вееше една гирлянда от Коледа с две топки и една камбанка.
В това време душата на Сия седеше гола и премръзнала на тротоара и клатеше глава, както правеше, докато броеше фасовете на Сийка в пепелника. Не че пушеше много, но все пак си позволяваше по няколко, а отскоро беше минала на IQOS (защото беше трендинг), и които пушеше само за пред хората, защото нямаше пари за по-честа употреба.
„Има малки, има и големи крачки. Aко крачиш бързо, не мислиш много, ако крачиш със ситни стъпки, имаш време да мислиш, но ти така или иначе не мислиш, така че няма значение как вървиш“, каза душата ѝ.
Сия я гледаше с почуда. Как беше възможно една душа да сформира такава дълга мисъл? И не, не разбра нищо от думите ѝ.
Напъна вратата и едва не падна в кишата пред входа. Барманът също едва не падна, когато видя Сийка по пантофи. Инстинктивно посегна към онази значка, която неотдавна бе паднала от една клиентка. На значката пишеше „6matka“.
Но господи, какви крака! И каква недостатъчност на пола!
Барманът беше отдавна разведен мъж с трагична съдба, на около четиридесет и пет години. По образование беше историк, но дипломата не му бе послужила за нищо. С времето Никифор бе станал и мошеник на дребно. Кръстьо не се сещаше да му дава заплата и Никифор си плащаше сам от касата. Беше много щедър към себе си.
Сийка застана пред него, сложи на бара глобуса и книгата с мамбата и каза:
– Кофа с лед и една текила. И сол.
Никифор/Фори я погледна със зейнала уста. Една муха влезе в нея, припадна от дъха на анасон и остана на езика му с изпружени крака. Барманът я изплю и тъкмо да започне да обяснява каква е ситуацията с леда, когато Сийка добави с кадифен глас като във филм на Линч (примерно „Синьо кадифе“):
– И едно от това, което е пил джентълменът, така драматично проснат на земята.
Никифор преглътна и се засили към склада да търси някоя бучка лед, а Сийка прокара пръст по плота и си помисли: „Тук с шкурка трябва да се чисти.“ После забарабани с пръсти в очакване.
Кръстьо все така лежеше на пода с оцъклени очи. Клечката за зъби бе паднала като бойно знаме до него. Сийка се приближи и видя, че над сърцето му имаше друго татуирано сърце. Сърце, увито в тел, и в него – една клетка с гълъб. Самият Кръстьо не би оспорил факта, че татуировчикът нямаше много опит.
Татуираното сърце сякаш се забоде, заедно с телта, в сърцето на Сийка и за първи път в очите ѝ и в другите ѝ органи лумна пламъкът на ревността. Защото кой би си татуирал сърце, ако не е бил (или все още е) влюбен? А този гълъб? Какво можеше да означава? Някоя Гълъбинка?
След време щеше да узнае, че това е само ГЪЛЪБ. Засега, обаче, чувството беше ревност, насочена към грешното място.
В този миг Фори се върна с пет бучки лед и няколко капчука. Като няма, няма. Пък и каквото има.
Сийка закрачи обратно към бара. Никифоровото чело се къпеше в прясна и засъхнала пот, а няколкото му косъма, прехвърлени от едното ухо през темето, та чак до другото, бяха настръхнали. Сийка се приближи с неплахи и неситни стъпки, взе един капчук в ръка, върна се до тялото на кромидения „лавър бой“ и клекна над главата му. Полата ѝ се качи на кръста като черен колан по карате, но в шотландско каре.
По Никифоровото чело пот шуртеше на ручеи. Отнякъде звучеше Ник Кейв, който пееше: Loverman! Since the world began, Forever, Amen till the end of time.
И точно преди Сийка да забоде капчука в ноздрата на Кръстьо, той отвори едно око. То приличаше на червено топче за тенис на маса, а след като видя сините гащи над главата си, топчето за малко да изскочи. Сийка викна към Никифор:
– Барман! Кофа вода, моля. Мерси.
И преди тя да довърши изречението, барманът вече търчеше с една зелена пластмасова кофа за вода – онази, която ползваха за миене на пода.
Кръстьо се опита да завърти червеното око-топче, дори да отвори и другото.
– Боже какви устни! – прошепна той, като имаше предвид гледката над очите си, а точно тогава Ник Кейв пееше: Take off that dress I’m coming down, I’m your loverman, Cause I am what I am what I am what I am.
Сия се изправи, грабна кофата, лисна водата отгоре му, метна се по пантофи на стола на бара, обърна текилата, тръсна глава и нежният ѝ профил стана още по-нежен.
Фори усещаше силни болки в топките, а Кръстьо вече подскачаше на крака и врещеше като облян с леден душ.
Видя Сийка, устата му се отвори бавно, дори плавно, стон се откърти като стара мазилка от гърдите му и се опита да каже името ѝ, но излезе нещо като Тсика.
Фори, който имаше възпалено ухо от доста време, чу „мастика“ и веднага наля.
Сийка хвана глобуса и тръгна към кромидената глава.
– Колумбия ли? Бар, грил и лютеница ли!
– Шкембе чорба – поправи я Никифор.
– С чесън – добави Кръстьо.
– И сърца в тел. И плешив, малоумен барман, и мухи посред зима, и мръсен плот. Аз не съм такава! Защо ме излъга? – Сийка едва преглътна стона си.
– Сийче, н‘дей тъй.
– Може да съм плешив, но имам висше – опита се да обясни нараненият Фори, но усети, че му се доплаква, и млъкна.
– Не съм Сийче, а Сиси.
– Както и да е… Сиси, „Колумбия“ ми е бизнес. Седя тука и се напивам от мъка. Защото много неща се случиха, Сиси. Защото аз не знам как да живея. И не знам как да ти обясня. Ти си прекрасна жена, красива и умна и... си по пантофи. Посред зима. Ще ти купим ботушки. Нека ти разкажа някога, но не сега.
– Каква е тази татуировка? И какво означава? Кой ти я направи? – Сийка захапа устни, сякаш щеше да се разплаче, удари мастиката и стана. Полата ѝ остана впита между нежните бузки на изящния ѝ задник.
– Никифоре, дай ми якето, моля – каза тъжно Кръстьо. – Не мога да я оставя да се прибере сама.
Никифор изчака Сийка да излезе пред вратата и дръпна Кръстьо настрана.
– Слушай, къде я намери тази? Обикновено не те виждам със случайни жени.
– Днес беше паднала на улицата и ѝ казах, че има хубави сини гащи. Това е. И ме е намерила тук. Не знам. Няма значение.
– Знаеш ли мита за Ехо и Нарцис? Най-известният пример за несподелена обсесия и преследване от страна на жена – каза Фори, вече леко изтрезнял, с историческата сериозност на дипломиран историк. – Нимфата Ехо, прокълната да повтаря само последните чути думи, се влюбва безумно в красивия ловец Нарцис, който отхвърля всички, които го ухажват.
– Накъде биеш?
– Тя започва скрито да го следва навсякъде из гората, крие се зад дърветата и храстите. Когато накрая се разкрива и се опитва физически да го прегърне, Нарцис грубо я отблъсква и избягва. Работата е там, че Ехо не може да приеме отказа. Тя продължава да го преследва със съзнанието си, докато тялото ѝ напълно изчезва от мъка, а от нея остава само гласът.
– Не ми се вярва да е някоя луда, а аз, както знаеш, съм по-луд от нея. Гледай да затвориш бара и кажи на Данчо да си вземе заплатата от касата, както си я вземаш ти.
След секунди той бе излязъл със залитане от „Columbia Bar and Grill & shkembe chorba with chesan“.
Глава следваща
Сийка влачеше Кръстьо. Той имаше добри намерения да изпрати дамата. Това, което нямаше, беше достатъчно равновесие.
Сийка искаше да знае. Трябваше да знае. Какво точно трябваше да знае, това вече не е ясно. Това беше мигът, в който тя си даде дума, че ще го поправи, ще излекува травмите му, ще го направи свой. И тя щеше да бъде негова. Тя щеше да сложи своята тел върху чуждата тел, нейното име щеше да бъде татуирано там, а не някакви гълъби. В очите на този човек имаше някаква момчешка наивност и тази наивност принадлежеше на нея.
Облегнати един на друг, Сийка усукана около него не като мамба, а като анаконда, закрачиха бавно в нощта.
Хората се бяха прибрали и гледаха новините. „Летят предпоследните таксита“, както се пееше в една песен, макар че реално не летяха заради дупките по шосетата, и не бяха последните. Луната бе застинала. Като мъртво топче, светещо с отразена светлина. Звездите не се смееха. Един лъч се спусна за миг и погали замръзналата, посиняла душа на Сийка.
Душата на Сийка погледна нагоре и си каза: „Защо да е сама, като може да е с някой идиот? Защо да е с някой идиот като може да е сама? Не искам да я боли, а ще я боли. Как ме нервира това момиче!“
Луната кимна сурово, а една звезда заплака и сълзите ѝ се вледениха и западаха като ефирен сняг. И светът отново стана бял.
Ръка за ръка вървяха Самотата и Самотата. Да намерят общата си самота. Или може би...
– Бе, като повърне два-три пъти ще се оправи – каза си Сия на глас, набута два пръста в уста, свирна и спря такси.
Защо дама като Сийка можеше да свири така ли? Ами колко пъти се бе налагало да събира двете овнета на село? Научава се човек, когато изгуби свирката от стрелбището на панаира.
И таксито полетя (метафорично и метафизично), а Кръстьо мощно захърка на топло на задната седалка.
Докато пътуваха, Сийка отвори леко джама, прибра тичащата си зад колата посиняла от студ душа и я напъха на задната седалка.
Сия не биваше да се залъгва – канеше се да прибере един парцал в барбената си къщичка, която щеше да заприлича на отрезвително. Но тя, разбира се, се залъгваше.
Сийка горчиво погледна към отворената уста на Кръстьо, който чудно как не се давеше в слюнка при гръмкото си хъркане.
Глава следваща
Никифор често се шегуваше, че най-голямата му любовна победа започнала с един сапун.
Беше едва на двадесет години, втори курс, обещаващ студент по история, когато влезе в една парфюмерия да купи обикновен сапун. След тази дребна покупка Фори излезе, направи десетина крачки, спря се и едва тогава погледна какво е купил. Беше интимен сапун за жени. Но това не го обезпокои, защото мислеше само за продавачката.
Казваше се Мими. Беше със седем години по-голяма от него. Имаше малка дъщеря от първия си брак и изглеждаше досущ като Пеги от „Женени с деца“. Имаше изключително тънка талия, „но не като на императрица Сиси, известна с нейната талия, която била 50 сантиметра“ – така бе имал недалновидността да ѝ каже младият Никифор. Имаше сочни бедра, беше висока, по-висока от него, и носеше леопардов клин.
Фори обожаваше леопарда в Мими и така и никога не разбра защо тази жена, тази Пеги Бънди на тези географски ширини, бе обърнала око (с много умело поставена очна линия) към един бъдещ учител по история.
През следващите две седмици той си купи четири пасти за зъби, пет сапуна, три шампоана, два дезодоранта, крем за лице, крем за ръце, крем за крака, лакочистител, въпреки че никога не беше ползвал лак, и една пила за нокти.
Накрая Мими се засмя.
– Кажи ми честно... жена ти трябва да е много капризна, а?
– Нямам такава. За мен са – отговори той и погледна лака за коса в ръката си, макар и по онова време да имаше коса, тя беше рядка и късо подстригана. – И някои са за майка ми. – Това прозвуча още по-зле.
После тя замина на почивка на морето, на бунгало. Беше му казала името на къмпинга някак между другото.
Никифор нямаше кола.
Нямаше книжка.
Нямаше и много акъл, поради което се качи на велосипеда.
Два дни кара, без да спира. Последните километри вече буташе колелото, защото краката му отказваха да участват в любовната му драма.
Влезе в магазина на къмпинга, дехидратиран и с лице, което приличаше повече на презряла диня.
И тя беше там.
Купуваше сирене.
– Извинявай... – каза той и се опря на тезгяха, като един същински каубой. – Дойдох… да… ти… кажа..., че те обичам. – Думите му бяха емоционални, разбира се, но бяха накъсани не от емоции, а от тежкото свистене на гърдите му, които се бореха за въздух.
Мими го изгледа в продължение на няколко секунди. После помоли продавача да му даде чаша вода.
– Пийни една студена вода първо.
Така започна всичко.
След няколко месеца вече не можеше да си представи живота си без нея.
Обичаше и малката ѝ дъщеря. Детето никога не му каза „татко“ – казваше му „Фори“. Един ден то се върна от детската градина с рисунка. Учителката била попитала кой е високият мъж до мама, защото кой не обича прясна клюка?
– Това е Фори.
– А какъв ти е Фори?
Момиченцето се замислило.
– Не знам какъв ми е... ама лицето му още се бели от слънцето.
Никифор пазеше тази рисунка години наред. Дори и сега.
Ах, какви топли спомени имаше от онова време на ранно ухажване и редовен секс!
Как можеше да забрави онази зимна вечер? Беше останал у Мими до късно. Тръгна си в полунощ, но токът беше спрял от няколко часа. Преди да поеме в нощта, той омота шала си около врата си и се хвърли в лютия студ. Измина почти километър пеша, когато двама младежи го спряха. В този район имаше осветление.
– Ей, копеле...
– Да?
– Що си си увил вълнен чорапогащник около врата?
Оказа се, че вместо шала беше навил около врата си дебелия вълнен чорапогащник на Мими на леопардови ромбоидни форми. На следващия ден го върна. Изпран. Мими имаше гъбички на ноктите и той обичаше да ги маже с мехлем.
Ожениха се. Но не се нанесоха в свой дом, защото нямаха. Живееха в двустаен апартамент с родителите ѝ.
Никифор пак наля и спря радиото. В кръчмата беше хладно, беше изморен и вече му се спеше, но мозъкът му не го оставяше на мира. Спомняше тези времена с охота и сега, докато се опитваше да махне едно мазно петно от бара, нямаше нищо против да се върне пак назад във времето.
Но после дойде трудното.
Започна да става тясно. Петима души. Една баня. Една кухня. Един телевизор, който тъстът гледаше с толкова силен звук, че съседите научаваха какво става в сериала, когато им спряха тока за неплатена сметка.
Никифор нямаше кътче само за себе си. Учебниците му стояха в кашони.
Грънчарските му съдове съхнеха върху перваза.
Веднъж тъщата му си сипа супа топчета в една купа, която беше пукната. Купата омекна. Супата изтече, кална. Всички обвиниха Никифор и неговото хоби. Той прие вината. Фразата, която винаги си напомнеше, беше, че Бог не може да промени миналото, но историците могат. Никифор уважаваше Самюъл Бътлър.
И после се случи и инцидентът „Боб Марли“. Никифор вече имаше книжка, но не обичаше да кара, защото единствените случаи, когато му даваха да сяда зад волана на колата на тъста, бяха когато трябваше да кара тъщата на село. То се намираше в балкана зад един стръмен хълм с черен път.
Веднъж беше валяло силно дни наред и колата забуксува в калта. Понеже Фори нямаше как хем да кара, хем да бута, тъщата предложи са слезе да бута. И когато Фори изфорсира автомобила, тази ми течна кал беше изстреляна от въртящите се гуми върху палтото на тъщата с яка от убита лисица (с лапите и главата), но най-вече върху лицето ѝ. Фори реши да се пошегува, за да разведри настроението, и най-необмислено ѝ каза, че му приличала на Боб Марли. Той го считаше за голям комплимент. Тя – не.
После вече не издържаха. Не защото не се обичаха. А защото понякога любовта не може да победи теснотията – петима души на шестдесет квадрата. Никифор си тръгна и никой не го спря. Взе само велосипеда си, учебниците си и една глинена чаша. На дъното ѝ с детски почерк беше издълбано: „За Фори.“
След това завърши и започна работа като учител по история. Започна и да пие. С Кръстьо се запознаха на курс по грънчарство. Кръстьо направи една крива купичка, изгледа я критично и каза, че не било неговото. Това беше преди пет години, когато Никифор караше пореден курс по грънчарство, за да не пие от много рано. Точно бе напуснал работа и беше без бъдеще. Кръстьо му предложи работа и някак се сприятелиха.
Кръстьо не се върна на курса, а Никифор и до ден днешен правеше чаши, които никога не продаваше. Казваше, че всяка от тях прилича на човек – малко крива, малко различна, но ако не я изпуснеш, може да ти служи цял живот.
Унесен в тези спомени, Никифор не бе забелязал, че навън бе завалял сняг. Той си сипа, изпи чашата и реши да остане да спи в бара.
Глава следваща
Тъкмо таксито да спре пред дома на Сийка, тя рязко набра смелост, взе ново решение, пресегна се, отвори едното око на Кръстьо и го попита:
– На коя улица си, Кромидено съкровище?
Кръстьо, все още почти в несвяст, избълва нещо като:
– „Магьосниче“ 22 А, партер, долен ляв.
– Чу ли го? – попита тя таксиджията, а той кимна и подкара към „Магьосниче“.
Междувременно следните мисли се въртяха в главата на Сийка: „Отивам, мятам го в тях на пода и се прибирам. Няма смисъл. Отказвам се. Не си струва. Утре ставам, вземам душ, слагам си червените гащи, червените ботушки, червената пола и червената баретка, после се обаждам на мама, сбогувам се, мятам се на първия излитащ самолет и се махам оттук. Отивам да търся любовта. Истинската. Но преди това ще му направя на този една колумбийска вратовръзка.“
На което душата ѝ моментално възрази:
„Но защо се държиш така с човек, който дори не ти е направил нищо? Направи ти комплимент, това е. И ти си ядосана, че този мъж е имал любов в живота си преди да се появиш като въргаляща се кофа по стълбите? Не те е карал да го водиш в дома му, където не разбирам защо отиваш. Ти хукна да го търсиш.“
Сийка набута душата си под седалката и я затисна. Сега, когато можеше да диша спокойно, Сийка заформи план, който щеше да претърпи сериозни промени, но тя нямаше как да го знае, нали?
Сега, все още в таксито, Сийка улови един лъч лунна светлина в дланта си, отвори прозореца и погледна към небето. Луната бе наклонила глава настрани и я гледаше като герой от драматично-еротичен роман – наблюдаваше с вяло любопитство какво става там долу в това такси. Облаците се гонеха като огромни прилепи по небето, звездите се усмихваха като Джак Никълсън във „Вълк“, вятърът брулеше лицето на Сия. Бузите ѝ порозовяха, после почервеняха, после се вледениха и леденият глас на таксиджията я извади от транса.
– Алоо! Тез' прозорци са сложени за затваряне! И без т'ва ми е настинал вратът.
Сийка послушно затвори и облегна глава назад. Кръстьо бе залепил буза върху пазвата ѝ и пускаше лиги, а тя го обърса с ръкава си.
Стигнаха. Сийка плати, извлече Кромидената глава от таксито, успя да го изправи на крака, пребърка го за ключ, намери вратата, пусна тялото му пред нозете си, започна да се бори с ключалката и най-сетне отвори. Набута Кръстьо вътре, намери ключа за лампата.
Светлината я заля. Сийка се огледа, вцепени се, онемя. Тя започна да се върти и да оглежда стаята, прилоша ѝ, зави ѝ се свят и припадна.
Луната се скри зад един грамаден облак, котка измяука, куче излая, прасенцето на балкона на комшиите изгрухтя, петел се обади отнейде.
Кръстьо отвори око, после две, завъртя ги. Главата го цепеше яко.
И в този миг осъзна какво се бе случило.
Рипна на крака, почна да обикаля около Сия, ужасѐн, че голямата му тайна бе разкрита. Крехката му, ранима душа не издържа на удара и той припадна до нея. Лежаха, проснати театрално, като Ромео и Жулиета след недоразумението с отровата, но разликите бяха прекалено много.
Кръстьо нямаше социални медии. Причината беше, че времето между деветнадесетата си и двадесет и третата си година беше прекарал в затвора, където го бяха сполетели хиляди неща. Отпред и отзад.
В затвора Кръстьо беше открил и обичта. Ние можем да се шегуваме колкото си искаме, но той беше изключително красиво момче, твърде чаровен за затвор. Още като „свежо месо“ Кръстьо бе попаднал на Гълъб – мъж с мъжествен загар, мъжествен торс и изпотена от вдигане на тежести душа. Беше като изскочил от реклама за тежкотоварни автомобили, които Кръстьо подозираше, че спокойно можеше да дърпа.
Гълъб хареса Кръстьо почти веднага. Още първата нощ Кръстьо беше обграден от гладни за плът мъже, повечето от които бях без зъби и с кофти татуировки (русалки, котви, имена на жени с прободено сърце, ликове на патриоти). Но Гълъб знаеше наизуст „Изкуплението Шоушенк“ и четеше Байрон.
Тогава Гълъб взе Кръстьо под крилото си и в легото си, като му обясни, че това е нормално за един затвор. Всяка вечер му четеше книги – от приказките на Оскар Уайлд, през „Метаморфозата“, та до „Гордост и предразсъдъци“.
Когато Кръстьо излезе от панделата, Гълъб остана там още няколко години. И още беше, но му се виждаше краят.
Единият беше осъден за побой над полицай, а другият – за финансова измама, която не беше извършил.
В затвора Кръстьо разбра, че животът е 1) несправедлив и 2) корав (като не виждаше лошо във второто). Не е като да беше гей, не. Просто си беше човещинка насред хищници.
– Когато си в затвора, Кръсти, забравяш това, което си бил и ще бъдеш извън него. Ето, там, навън, имам жена, две деца, обичам ги, ама мога ли сега да се гушна с жена ми? Не. Няма и да мога, защото едва ли ще ме чака. Ти имаш ли някого?
– Доведената ми майка. Тя пие и пее. И нейната дъщеря. Тя пие и бие. Баща ми ги доведе и после избяга. Разбирам го… понякога. Какво ще правиш, когато излезеш, Гъли?
– Ще си направя един котидж в планината и ще живея там. Може дори да те поканя – засмя се Гълъб.
– Ще взема да дойда – каза Кръстьо и се сгуши в мъжа-скала, защото беше студено, а човекът беше взел цялото одеяло.
– Ще си цитираме реплики от един филм за хокеисти ли? – попита Гълъб със смях.
– I’m coming to the cottage – викнаха двамата в един глас и си дадоха пет.
– Млъквайте, вие двамата! – чу се глас от съседната килия.
– Слушай, утре ще се опитам да закърпя чорапите – подметна Кръстьо.
И така, заради едни чорапи, нашият красавец хвана иглата.
В затвора Кръстьо се научи на много неща, които после му помогнаха в живота.
Първото беше да пие, за да забрави. Противно на всеобщите схващания, алкохолът в затвора беше най-достъпният артикул.
Второто сега беше на показ в стаята му.
Освен друго той страдаше и от фобии. За тях по-натам.
Гълъб му липсваше. Най-вече защото бе отвикнал да спи сам и също защото Гълъб беше добър човек. Сега Кръстьо ходеше често да му купува книги и да му ги носи в затвора. Нямаха тайни един от друг. Но интимната част бе забравена. За това има обяснение в психологията, но за него също по-късно.
Ако Сийка четеше книги със змии и мечове, Кръстьо прекарваше часове с Ницше. Но не му личеше. Всеки си мисли, че красивите хора са там само за да са красиви. Освен това беше прекарал часове с иглата, което също не му личеше. И се беше гушкал с Гълъб, което съвсем не му личеше, защото след като излезе, установи, че жените ужасно му бяха липсвали.
А защо Кръстьо бе пребил полицая и защо го бяха вкарали в затвора, това е тема на друг разговор.
Но единственото, което имаше значение в тази фатална нощ, беше хобито на Кръстьо, което бе довело до два припадъка и което сега сияеше от стените под лунната светлина.
Обратно към онази съдбовна вечер със Сийка.
След минути, или може би часове, Сийка отвори очи. От стената я гледаше Венера на Ботичели, току що родена от морските вълни и застанала с божествената си грация върху огромна раковина.
Но Сийка не знаеше нито, че е Венера, нито, че е на Ботичели, нито знаеше ху да фак из Ботичели.
Пред нея (да стане ясно, че така изглежда в нейните очи) в зашеметяващи размери, загадъчно осветено от единствената лампа в стаята, се бе изправило невинното, девствено тяло на красива гола жена с още няколко по-малко голи души отстрани. Едната жена ѝ подаваше нещо да се понаметне.
Беше огромно нещо, колкото едната стена. В красива рамка.
Изглеждаше така истинска, че Сийка за малко да припадне пак, но когато тя се загледа по-внимателно, стройното ѝ тяло само̀ се надигна. Полата ѝ се бе усукала около кръста, сините ѝ гащи (все още не беше имала време да ги смени) се бяха впили отново в бузките на дупето ѝ, а единият ѝ пантоф все така липсваше.
Стана и с тихи стъпки небрежно прегази Кръстьо, като първо стъпи върху адамовата му ябълка, а после – върху далака. Застана за равновесие върху топките му и се приближи до стената. Устата ѝ беше отворена, лицето ѝ бе изгубило цвят, двете окончания на женския ѝ змийски език се бяха оплели и не можеше да обели нито дума. Откърти само стон.
Не, това не беше картина, не беше и пъзел.
Това беше гоблен. Гоблен с размери два на два метра.
Жената на гоблена имаше прелестно лице, изящно, нежно и така женствено, косите ѝ се увиваха като змии около голото ѝ тяло, падаха в небрежни къдрици и се поклащаха като водорасли, танцуващи с морския вятър.
Сийка не беше виждала такава красота. Бод по бод, някой си бе бол очите да ушие това красиво каре – Сийка не разбираше от гоблени, а само от психология на гобленарството.
Сийка не беше виждала такава красота. Бод по бод, някой си бе бол очите да ушие това красиво каре – Сийка не разбираше от гоблени, а само от психология на гобленарството.
На другите стени висяха гоблен до гоблена. „Мона Лиза“, „Тайната вечеря“ и разни други изображения, които ѝ бяха непознати. Имаше и малък гоблен на кораб в открито море.
Сийка се бе пренесла в Ренесанса.
И всичко изглеждаше така призрачно.
Дали Кромидената глава имаше тайно хоби? Или може би живееше с друга?
Замаяна, тя се огледа из стаята. Беше много чисто и подредено. В единия ъгъл имаше голяма маса с всякакви видове конци. Вероятно имаше и игли. На прозорците бяха окачени перденца в цвят на синя слива. Личеше, че бяха ръчно шити. По первазите бяха наредени малки, кипри саксийки с цветя.
Луната надникна, един неин лъч се закачи за едно перденце и тя се заоглежда из стаята. И луната ахна (знаете ли как ахва луната?), и звездите въздъхнаха, и вятърът спря, и котката навън не мяукаше, дори прасенцето на комшиите затихна, макар и да разбираше, че беше купено, за да бъде заколено. Държаха го на терасата въпреки настояването на хората от кооперацията да го махнат вед-на-га. Но после на всеки беше обещан бекон, и сега го търпяха.
Красотата на Венера, родена от вълните, ослепи зимното небе. Дори очевидци после разказваха как имало прегрупиране около Млечния път, който според една ясновидка имал Пазител, а този пазител на Млечния път разбирал от формите на голото женско тяло с коса до сгъвката на коленете“, каквото и да означава това.
Сийка закуцука по един пантоф към кухнята. Там също беше чисто, дори стерилно, и миришеше на свежо. Една чиния и една лъжица бяха грижовно поставени да съхнат. Не изглеждаха самотни, а сякаш бранеха бастион. Не че Сийка разбра тази тънкост.
Сийка закуцука по един пантоф към кухнята. Там също беше чисто, дори стерилно, и миришеше на свежо. Една чиния и една лъжица бяха грижовно поставени да съхнат. Не изглеждаха самотни, а сякаш бранеха бастион. Не че Сийка разбра тази тънкост.
Тя отвори вратата на хладилника. Вътре яйцата бяха подредени по размер. В камерата намери бутилка водка и лед, извади чаша, сипа една голяма, запали своя IQOS, взе един пепелник с намерение да пуши после от цигарите на Кръстьо, и се върна при него.
Поднесе чашата до носа му и той мигом се съвзе. Седна и я изгледа уплашено.
Това, което никой не можеше да предположи за Кръстьо, бе, че под неговото сластно тяло и миризма на истински мъж (на пот, уиски и чесън), се криеше един нешлифован диамант. Под защитната му броня на мъжкар, който се млати във всеки един уличен бой, на леко криминално проявен, на един същински Ел Мариачи, се криеше един истински художник, неподправен талант, чиято единствена страст бе иглата. И след иглата – конецът.
Това, което никой не можеше да предположи за Кръстьо, бе, че под неговото сластно тяло и миризма на истински мъж (на пот, уиски и чесън), се криеше един нешлифован диамант. Под защитната му броня на мъжкар, който се млати във всеки един уличен бой, на леко криминално проявен, на един същински Ел Мариачи, се криеше един истински художник, неподправен талант, чиято единствена страст бе иглата. И след иглата – конецът.
Сийка бе очаквала апартаментът на Кръстьо да прилича на апартамент на човек с такова име. Бе очаквала черни, ръбати мебели, пропити с миризма на мъж, поне един меч на стената, кожа от мечка, удушена с двете му голи ръце.
Вместо това се бе оказала в жилище, което изглеждаше така, сякаш бе минало на щателна инспекция от монаси, които знаят как… се търкат дъски на колене.
Всичко беше подредено. Не по мъжки. Не по ергенски. Просто подредено. Мазилката сякаш беше подредена. Възглавниците бяха набухнати в идеална симетрия. Книгите бяха наредени по височина и под конец. Чашите в кухнята бяха обърнати под един и същи ъгъл.
Това беше първият момент, в който тя заподозря, че Кръстьо може да е луд.
Поради което се влюби още повече.
Глава следваща
Тук е времето да направим един обратен завой към досегашния любовен живот на Сийка.
Първо, тя никак не приличаше на майка си. Причината за това ще стане ясна. Второ, тя не познаваше баща си.
Преди да стане Сиси, тя беше просто Сийка. В родния си, много малък град (село), Сийка беше образцово дете, от онези, чиито имена се споменават на родителските срещи в едно изречение с думи като „старателна“, „умна“, „дете за подражание“, „нашата гордост от олимпиадата по литература (математика, физика, английски, атлетика)“. Редно е да бъде отбелязано, че олимпиадата беше с училището от съседното село.
Хората в селото не вярваха в много неща, но вярваха, че е важно да се чете, поради което училището беше забележително поддържано и най-вече – все още живо. Независимо че броят на децата беше малък, кметицата поддържаше този бастион на познанието с повече грижа, отколкото собствената си зимнина. Нямаше чистачка, но всеки ден доброволци от селото се изреждаха да чистят, а при по-големите класове отдавна бяха въвели японската система – децата сами да си чистят. И как го правеха само!
В началното училище имаше общо десет деца, в средното – седем, а в гимназията – три. Много от децата се местеха, а други, които живееха с бабите и дядовците си, докато родителите им изкарваха пари в чужбина, ги караха до по-далечни, по-големи места.
Дали майка ѝ се чувстваше виновна, че Сийка не можеше да ходи в по-хубаво училище? Разбира се. Просто жената нямаше книжка. Не че имаше кола.
Дали Сийка обвиняваше майка си за това? Разбира се. Кое дете, мечтаещо да стане лекар, не иска това?
В интерес на истината, човечеството само спечели от факта, че Сийка не стана лекар, а влезе да учи психология в университет с такса. Защото вредата, която някои психолози нанасят, не е видима веднага.
Класната на Сийка беше прекрасна жена с красиво име – Рада. Тя полагаше огромни усилия за тримата абитуриенти. Много хора биха казали, че селото не е добро начало за академична кариера, но тук може да се спори.
Доста деца мразеха Сийка или ѝ завиждаха, а майка ѝ все ѝ убиваше ентусиазма, като казваше, че познанието е много повече от научени уроци и че знанието не се мери с оценки.
Но Сийка искаше отличията, живееше заради тях. То медали, то грамоти, та дори от Деня на чистотата, когато тя беше най-активна в почистването на училищния двор (беше единствената появила се, защото беше объркала датата).
Сийка ненавиждаше селото и училището. Презираше топлите, боядисани в портокалово стени на китната сграда, идеше ѝ да повърне сред засадените цветя в лехите пред него, а учителката си не харесваше, защото била „толкова криндж“. Защото Сийка имаше социални медии и гледаше как учат в САЩ. И как се обличат.
На седемнадесет години тя се влюби в Светлолюб, момче от по-долния випуск, но пък беше и единственият по-висок от нея, нищо, че го намираше за по-глупав.
Сийка прие любовта както дърветата приемат вятъра – огъват се, но не се чупят. В продължение на година те бяха една от онези двойки, които карат хората без връзка да въртят очи, да повръщат в храстите и да искат да полеят влюбените с вряла вода при температура на въздуха 39 градуса.
С @ С се разхождаха, хванати за ръка из улиците на селото. Правеха потен секс върху листата около реката, но не и през лятото, когато имаше комари. Ако това беше друг роман, сексът би бил описан с изрази като „пламтящият му жезъл“, „любовното му копие“ „нефритеното ѝ цвете“, „пещерата на чудесата“, „мускулестият му Светлолюбчо“, „танц на страстта“ и „буря от хормони“. Но нека се спрем само на „потен“.
Гледаха залези. Говореха за бъдещето. Пишеха стихове. Тоест тя пишеше:
Моят изгрев си ти
Поглеждаме към изгрева красив,
а ти до мен стоиш мълчалив.
Свеждаме глави, засрамени,
от светлината двама смаяни.
а ти до мен стоиш мълчалив.
Свеждаме глави, засрамени,
от светлината двама смаяни.
Красив е изгревът, о, колко красив,
а ти до него си още по-жив.
Слънцето свети със огнен лъч,
а в мен се надига любовен кипежен обръч.
а ти до него си още по-жив.
Слънцето свети със огнен лъч,
а в мен се надига любовен кипежен обръч.
Измама ли е? Не може да бъде.
Сърцето ми само към теб ще се чуди.
Преплитам пръстите си в косата ти черна,
толкова мека, красива и… верна.
Сърцето ми само към теб ще се чуди.
Преплитам пръстите си в косата ти черна,
толкова мека, красива и… верна.
Очите ти — морета бурни,
дълбоки, красиви и малко мътни.
Поглъщат ме цялата, чак до душата,
и аз се удавям във тях до луната.
дълбоки, красиви и малко мътни.
Поглъщат ме цялата, чак до душата,
и аз се удавям във тях до луната.
Оплетена съм в твоите изречения,
получавам любовни усложнения.
Но мога само едно да кажа сега,
защото любовта ми е голяма като планина:
получавам любовни усложнения.
Но мога само едно да кажа сега,
защото любовта ми е голяма като планина:
Моят залез си ти.
И изгревът ми си ти.
И моето пладне си ти.
И моят здрач си ти.
И изгревът ми си ти.
И моето пладне си ти.
И моят здрач си ти.
Ти си моят пазач,
когато настъпи нощ и мрак.
Ти си моят небесен маяк,
моят любовен вечен знак.
когато настъпи нощ и мрак.
Ти си моят небесен маяк,
моят любовен вечен знак.
Ти си моето море,
ти си моето небе.
Ти си моят огън, моят лед,
ти си моят любим човек напред.
ти си моето небе.
Ти си моят огън, моят лед,
ти си моят любим човек напред.
А когато дойде краят на света
и останем само аз и ти в нощта,
ще те погледна с очи насълзени
и ще кажа:
и останем само аз и ти в нощта,
ще те погледна с очи насълзени
и ще кажа:
„Колко сме красиви и двамата влюбени.“
Разбира се, тогава все още нямаше ChatGPT, поради което Сийка ползваше сайт „Римичка“.
Светлолюб не разбираше от стихотворения, простакът, и рядко четеше творбите ѝ.
После Светлолюб замина с майка си и баща си на море, където се влюби в друга и прописа стихове. За друга. За жалост стана поет, който имаше вече две издадени стихосбирки, при което завъртя ножа в гърба на Сийка още няколко пъти.
Когато Сийка научи за другото момиче от устата на самия Светлолюб, който беше възпитан да казва истината, тя изяде цяла торта, изплака морета сълзи, които можеха да запълнят Utopia Planitia[2], и накрая стигна до извода, че мъжете са апандиситът в тялото на живота.
Следващата година тя продължи да разработва тази теория. Четеше статии във Фейсбук, гледаше видеа в Инстаграм и ТикТок. Водеше ожесточени спорове с други жени, които имаха наглостта да кажат, че мъжете са нужни за живота.
Но кой разбираше нейната болка? Кой? Майка ѝ се опитваше да я утеши, седеше до нея, но Сийка отказваше да чуе думите ѝ:
Човек намразва това, което не може да има, казваше душата ѝ. Но ако не можеш да имаш ябълка, изяж круша.
За светкавично време Сийка имаше събрани толкова аргументи срещу мъжете, че спокойно можеше да започне да води свой собствен подкаст. И тя започна. И имаше огромен успех до деня, в който срещна Кръстьо. Защото после имаше главоломна промяна. Но по онова време, преди съдбовната им среща, имаше много последователи – предимно жени, които бяха изпитали житейски огорчения във връзките си. Разбира се, тя никога не каза каква литература чете, защото нямаше да разберат, че го прави с цел намиране на токсичност в героите и изобличаването им.
Но после срещна Кръстьо и нещата се обърнаха – тя се влюби.
Първо, защото той не беше като злодея в теориите ѝ.
Второ, защото се оказа крайно мистериозен.
Трето, защото беше много красив, което я поставяше в поза на колене, но не за да се моли на бог като монахиня в манастир.
И последно, защото явно беше луд.
И тя можеше да го поправи, да го направи нормален.
Логично следва въпросът защо Сийка така отчаяно излизаше на онези кратки срещи с различни мъже, които не родиха нищо повече от забързани разговори. Защо не спираше да се надява след Светлолюб и неговия Светлолюбчо? Може би би казала, че го прави с научна цел, с образователна, така да се каже. Или може би за да търси материал за следващите си видеа? Може би душата на Сийка би казала, че просто беше самотна, но разумът ѝ би възразил. Може би искаше да бъде като всички онези момичета на нейните години, които вървяха ръка за ръка с някого и караха другите да се чувстват грозни и тъпи? Да речем, че е било комбинация от всички тези фактори, които обаче не печелеха харесвания в социалните медии.
Глава следваща
Обратно в стаята на Кръстьо.
Ако Кръстьо трябваше да разкаже следващата сцена, тя би звучала така:
Дойдох в съзнание, главата ме цепеше. Сийка беше видяла гоблените ми, което вече беше кофти, защото как да се обясни такова хоби, без да се казва истината?
И аз ѝ разказах за затвора и за Гълъб. Пропуснах интимните подробности, защото как може човек, който е бил в затвора и се страхува от жестокостите там, да обясни такова нещо на човек, който не е бил в затвора?
Тя ме гледаше и тръскаше една от моите цигари, около пепелника. Отдавна беше захвърлила онзи IQOS. Докато гледах как пепелта се сипе по полирания ми под, ми ставаше зле. Дишах по шест пъти през носа и издишвах през устата, като задържах въздуха в дробовете си.
– С кого живееш тук? – попита Сийка, сякаш не беше чула нищо.
– Сам.
– А откъде си ги взел тези неща? – попита тя и посочи стените.
– Сам.
– А откъде си ги взел тези неща? – попита тя и посочи стените.
Наистина не беше чула нищо.
– Мои са. – Изчервих се.
– Ама как твои? Купил ли си ги? – не спираше да настоява тя.
– Не, сам съм си ги правил.
Сийка въздъхна.
– Мои са. – Изчервих се.
– Ама как твои? Купил ли си ги? – не спираше да настоява тя.
– Не, сам съм си ги правил.
Сийка въздъхна.
– Ти или си гей, или си психопат-гобленар. Гей ли си, господин Кръстьо? От
кога шиеш тези неща?
– От затвора. И не съм гей. Нарича се ситуационен секс.
– От затвора. И не съм гей. Нарича се ситуационен секс.
И тогава ѝ разказах цялата история с Гълъб. С подробностите.
Но тя гледаше в устата ми и не слушаше. Сигурен бях.
– А „Колумбия“?.
– „Колумбия“ е… Е, всеки мъж трябва да има лице за пред хората, зад което
– „Колумбия“ е… Е, всеки мъж трябва да има лице за пред хората, зад което
да крие менталните си проблеми. – Личното ми откровение ме удари, защото досега не се бях замислял за тези неща в дълбочина, ако и да бях чел теориите на Вилхелм Гризингер.
И тогава тя най-неочаквано ме обкрачи. Не знам кога успя да ме съблече наполовина. Вдигна полата си нагоре, полетяха чорапогащник, хавлиени чорапи, сутиен, а сините ѝ гащи се закачиха на рамката на „Раждането на Венера“. Бях толкова ядосан, че започнах да я бутам да стана, за да ги махна оттам, но тя трябва да го бе изтълкувала грешно, защото сексът започна, преди да се усетя и да се подготвя… някак си.
Беше кратко, мокро, хлъзгаво, двете ѝ гърди ме удряха през лицето като шамари.
Не съм от желязо, все пак съм мъж. Дадох нужното от себе си и не беше лошо благодарение на гнева от висящите ѝ от рамката гащи, който подклаждаше всяка друга емоция. Беше гневен секс. Беше и шумен секс, защото тя говореше ужасно много, но свърших работа, както се очакваше от мен. Аз съм мъж, толкова, колкото искат от мен да бъда.
И като си помислиш, че се оказах в това положение заради един комплимент, направен на пияно.
Глава следваща
Ако Сийка трябваше да разкаже за случилото се, то би звучало така:
Говореше нещо за някакъв гълъб, не обърнах внимание. Май как гълъбът седял до него, докато бил в някаква стая. Не съм сигурна. Бях заета да гледам устата му. И тогава, както беше седнал на земята, той се приведе към мен.
Не знам кога успя да ме съблече наполовина. Вдигна полата ми нагоре, полетяха чорапогащник, хавлиени чорапи, сутиен и сините ми гащи се закачиха на рамката на гоблена. Тогава започна да диша някак учестено, после – равномерно да задържа въздуха в дробовете си. Ако не знаех, че е похот, бих си помислила, че се бори с мен. И сексът започна, преди да се усетя.
Беше дълбоко преживяване, макар и кратко. Напрежението разпорваше мускулите ни и буташе стените на съзнанието ни. Беше като да стъпиш във вана, след като си бил мръсен години наред. Беше като какавида, която излиза от пеперуда. Не, обратното, обратното!
Бях като онази мамба на корицата на книгата, усукала се около зеленото око.
Убедена съм, че той почна пръв.
Глава следваща
Някои хора правят секс, за да пушат. И двамата не бяха от тях. Просто инстинктивно посегнаха към цигарите на Кръстьо. Той държеше пепелника точно под цигарата ѝ и тя пак не го нацелваше, но поне сега пепелта падаше на корема му.
После Сийка се изправи, зави ѝ се свят от изтощение, взе си гащите от рамката,
събра на топка съдрания си чорапогащник и пред изумените му очи нахлузи кафявите си хавлиени чорапи и единия пантоф, взе глобуса под мишница и книгата в ръка, и тръгна към вратата.
– Чакай, гладна ли си? Готвил съм боб – каза Кръстьо, който беше възпитан човек и знаеше, че след секс се огладнява.
– Не, искам да си ида у дома. Нека помисля.
Кръстьо стана гол, в цялата си прелест на олимпийски атлет с плебейско
Кръстьо стана гол, в цялата си прелест на олимпийски атлет с плебейско
потекло. Тя го погледна като освирепяла, бясна кучка и каза:
– Трябва да си ида, нямам контейнер за лещите.
– Ще се видим отново – каза той от любезност, защото така си казваха хората, когато не го мислеха.
– Вероятно – отвърна Сийка, усмихна се като Мона Лиза – кисело, и тръгна.
– Трябва да си ида, нямам контейнер за лещите.
– Ще се видим отново – каза той от любезност, защото така си казваха хората, когато не го мислеха.
– Вероятно – отвърна Сийка, усмихна се като Мона Лиза – кисело, и тръгна.
Тогава той видя IQOS-a ѝ и я последва гол по стълбите, та чак до улицата. Не му се искаше тя да се върне след малко или пък да дойде утре под предлог, че си търси цигарата.
От няколко балкона се чуха викове:
– Простак!
– Помощ, нападат жена на улицата!
Кръстьо се принуди да се прибере, след като ѝ метна кутията, която тя умишлено бе оставила.
***
Ето как двама души, обективно погледнато, правиха секс със съмнително качество, без да са си обелили повече от сто думи.
Казват, че химията между хората е важно нещо.
Луната и един приседнал до нея облак водеха задълбочен разговор.
– Беше сякаш двама души се опитват да сглобят Лего, но без да знаят каква всъщност трябва да е фигурката, и накрая остават с много излишни части.
– Напомняха на медуза и октопод, които никога не са виждали друго морско животно.
– Мъжът имаше изражение на счетоводител, който попълва данъчна декларация.
– Все едно се бореха за едно и също одеяло.
Облакът внезапно млъкна.
– Колко време искаш да се надиграваме по остроумие?
Луната се засмя и продължи:
– Беше като родителска среща, ама когато вече са казали за твоето дете и вече можеш да тъгуваш и да се смееш на останалите.
– Аз имам едно по-добро – отвърна облакът. – POV: Когато си поръчаш секс от Тему.
Луната се поклони на облака и призна победата му в словесната битка.
Понякога не е толкова зле. Просто очакваш заря, а получаваш аварийно осветление по време на буря, която е прекъснала тока в града. Без да броим светкавиците, нали?
„Сексът не е амбиция, връзките не са очаквания, които някой трябва да изпълни. Горкото ми момиче! Много си глупаво.“ Така говореше душата на Сийка, която се влачеше като варан в студено време и се чудеше как да предотврати катастрофата, понеже си познаваше момичето.
Глава следваща
Сийка продължи да ходи по тъмните улици на неприветливия град, стиснала гащите си, глобуса и книгата в ръка, и едва на разсъмване стигна до дома си. Първите слънчеви лъчи огряваха изтерзаните ѝ от безсъние очи, краката ѝ бяха разкървавени от ходене (защото в тази книга хората явно не знаят какво е градски транспорт), беше гладна, жадна, кална. И сексуално неудовлетворена.
„Не беше ли малко меко?“, запита се тя.
Слънцето видя как от пяната на един изчервил се, пухкав облак се ражда една истинска жена, стъпила с нежните си нозе върху раковината на любовта. И се усмихна и я погали, и я залюля напевно.
„Каква красива илюзия е любовта“, каза си то.
За първи път Сийка не падна на третото стъпало, а на последното. Но дори не забеляза.
Отвори вратата на дома си. Барби къщичка ѝ се стори топла и приветлива.
Направи си тройно кафе и седна в леглото, все така стиснала гащите си в ръка. Пред очите си виждаше онази Кромидена глава, в себе си усещаше пулсираща мека болка, а душата ѝ седна на лаптопа и намери картината, по която бе шит гобленът и която бе направила тази нощ почти възможна.
После Сийка се надигна, защото хиляди жени я чакаха да каже нещо в ТикТок, нещо, което да ги засити. Приведе се във вид и записа кратък клип.
„Hear me out, мъжете не са неразгадаеми, не са мистерия, но някои предпочитат да си говорят с гълъби и да шият гоблени. И гоблена ни взеха. И иглата. А преди мъжете са ходили на война и са носили хляба в дома ни. Какъв позор! Дъ аудасити[3]!“
Разбира се, въпросът с шиенето беше разгледан много подробно в един от учебниците на Сийка, но тя още не беше учила за изпита.
Под поста ѝ се появи един единствен и безкрайно дълъг коментар, който нямаше нито едно харесване:
@Историкът_на_квартала: Само да отбележа, че през по-голямата част от европейската история професионалното шиене и плетене са били предимно мъжки занаяти. Първата гилдия на плетачите е основана в Париж през 1268 година. Шивашките гилдии също са били почти изцяло мъжки, защото професията е изисквала години обучение. Извън градските гилдии плетенето и шиенето са били жизненоважни умения за оцеляване на мъже в екстремни условия. Мъжете в открито море са прекарвали месеци в изолация. Те сами са плели рибарските мрежи и топлите си вълнени пуловери. Моряците също са шиели платната за корабите си и са поправяли униформите си по време на път. По време на Първата и Втората световна война плетенето се превръща в патриотичен дълг, в който се включват и много мъже, а и много войници са плетели като част от възстановяването си. Тоест, ако някой мъж шие гоблен, по-скоро продължава една стара традиция, отколкото да нарушава някаква такава. Историята е странно нещо.
Историкът_ на_ квартала беше изяден с все познанията му.
@truthqueen: Никой не пита😂
@AlphaWolf_1978: Историята е woke.
@Feelme: Точно! Истинските мъже не шият!!!!!!!
Глава следваща
Връщаме няколко часа назад.
Докато Сийка вървеше босонога и белонога из призрачния град, Кръстьо се прибра у дома гол, извади игла, конец, черен като душата му, и парче канава и тъкмо се канеше да се захване с управление на стреса и умората, когато на вратата се звънна.
Зората не беше пукнала, навън бе тъмно като в душата на Волдемор, луната тревожно гледаше към изтока и чакаше деня като осъдена на смърт.
Кръстьо я погледна и за секунда се замисли за смъртното наказание, сложи боксерките си (задното отпред от бързане) и хукна към вратата със страх.
Пред прага обаче беше не кой да е, а съседката, Жозефина Сливкова. По някакви причини Кръстьо беше решил, че е от старата градска аристокрация. От доста време Сливкова продължаваше упорито да празнува тридесетия си рожден ден. Във Фейсбук бе сложила снимка от младините си и имаше много виртуални приятели от противоположния пол.
Жозефина може би беше „safe fuck“, както се казва – наскоро беше преминала през нещо като много ранна критическа (поне така ѝ каза лекарят), но желанието за допир, мъжки и чужд (по възможност), я гореше така, както огънят е горил Жана д’Арк на кладата. Мъжът ѝ, странно защо, си беше бил камшика преди n на брой години.
Измъчвана от безсъние, тя бе дочула нещо наподобяващо еротични стонове от съседната квартира. Скоро след това бе видяла как онова момиче изчезва в нощта, а после бе метнала дълъг и сластен поглед върху голия торс на Кръстьо, и вече не можеше да се удържи.
Ето как се оказа пред вратата му.
Когато Кръстьо отвори, очите му се залепиха и после потънаха в необозримия бюст на Жозефина просто защото това беше единственото, което се виждаше на пръв поглед. Деколтето на комбинезона ѝ (преди бял, сега… как му се казва… мръсно бял?) разкриваше огромно количество плът, а наметнатият пухкав халат в седемдесет нюанса червено беше небрежно открехнат до пъпа. Едно-единствено копче стискаше напиращата маса, а оттам надолу плътта дишаше почти свободно. Жозефина бе махнала ролките доста набързо и косата ѝ напомняше перука на ирландски съдия. Като цяло имаше вид на пудел с ярко червило.
– Ъ… добро утро, госпожо Сливкова. Мога ли да Ви бъда полезен?
– Господин Кръстьо Биков, предположих, че не спите, та дойдох да Ви поканя
– Господин Кръстьо Биков, предположих, че не спите, та дойдох да Ви поканя
на чаша кафе с прясно мляко. Да си побъбрим така… за нещата от живота…
– Ами, то… аз тъкмо се канех да си взема вана. – Което не беше вярно, но трябваше да стане вярно, защото стените бяха тънки.
Жозефина преглътна около половин литър слюнка и мина в атака:
– Да ви правя компания?
– Ами, то… аз тъкмо се канех да си взема вана. – Което не беше вярно, но трябваше да стане вярно, защото стените бяха тънки.
Жозефина преглътна около половин литър слюнка и мина в атака:
– Да ви правя компания?
– Много благодаря, но аз не съм сам… ако ме разбирате – измънка Кръстьо, като имаше предвид, че беше минал във фаза, в която няколко гласа говореха едновременно в главата му.
– О, пардон, мислех, че младата дама си замина.
– Метафизично да, но не и метафорично.
– О, пардон, мислех, че младата дама си замина.
– Метафизично да, но не и метафорично.
Жозефина едва не припадна при тези силно интелектуални думи, ала се съвзе бързо и отново атакува:
– Да направя банички за закуска? Нека хапнем, след като си вземете вана? М?
– Да направя банички за закуска? Нека хапнем, след като си вземете вана? М?
– О, да – оживи се Кръстьо, усетил тласъците на силен алкохолен глад, който едва ли можеше да бъде задоволен с един боб. – Толкова е хубаво това усещане…
– Да? – викна Жозефина почти истерично и с надежда.
– Усещането, че съм край баба си. Ще мина след час.
Той се усмихна вежливо, затвори вратата, напълни ваната с вряла вода, пусна се в бялата пяна и си помисли: „Каквото и да ми коства, трябва да говоря с това момиче, за да разбера какво се случи тази вечер. Ям баниците и отивам да я търся. Да не забравя да купя цветя. Все нещо нередно трябва да съм направил, че да докарам жена в нас. Жена по един пантоф. Трябва да се извиня, може би.“
– Да? – викна Жозефина почти истерично и с надежда.
– Усещането, че съм край баба си. Ще мина след час.
Той се усмихна вежливо, затвори вратата, напълни ваната с вряла вода, пусна се в бялата пяна и си помисли: „Каквото и да ми коства, трябва да говоря с това момиче, за да разбера какво се случи тази вечер. Ям баниците и отивам да я търся. Да не забравя да купя цветя. Все нещо нередно трябва да съм направил, че да докарам жена в нас. Жена по един пантоф. Трябва да се извиня, може би.“
***
Разбира се, Кръстьо не беше имал предвид годините на Жозефина, не беше простак. Просто около нея се носеше един уют, какъвто не бе изживявал от много малък.
Но Жозефина не знаеше това. Тя стоя дълго пред вратата. Червилото ѝ избеля, бюстът ѝ се свлече, очите ѝ се напълниха със сълзи, къдриците ѝ паднаха, едната ѝ изкуствена мигла се отлепи, и лицето ѝ придоби изражение на наритано, старо куче.
После тихо се върна в празния си дом, седна и отвори една книга – „Еротикалипсис“, същата книга с мамбата, която Сийка бе купила предния ден. Тази книга сякаш беше писана точно за нея.
Жози прочете девета глава и стана да сложи баничките с тежка въздишка, но не и преди да залепи миглата си и да сложи седем пласта червило за късмет.
Как така баба? Аз съм едва малко над 40! Той е към 30! Не мога дори да съм му майка! Проклето поколение.
[1] Doomscrolling – съвременен жаргон, така да се каже, с който се определя навика ни да прекарваме твърде много време в социалните медии и да четем отровни постове. Бел. автора.
[2] Намира се на Марс, така че няма значение. Бел. автора.
[3] Често използван израз в социалните медии: the audacity (иначе казано „каква наглост“), който повечето от инфлуенсъри произнасят грешно като: дъ аудаситу, при положение, че същият този интернет може да им обясни, че се произнася като „ди одасити“, което не е фатално, а само забавно. Бел. автора.
